Димитър Пеев
Вероятност, равна на нула (5)

V. Умрелият изпраща писмо

Откакто шофьорът Петков се раздели с Дейвид Маклорънс на Варненската гара, наблюдаващите следяха с ненамаляващо внимание всяка негова крачка. При това не бива да се забравя, че той „крачеше“ с таксито си и незабележимото му проследяване струваше извънредно много усилия. И за съжаление този денонощен труд не даваше никакви плодове. Шофьорът или препускаше безспирно — препълненият с курортисти град се нуждаеше от услугите му, а той преизпълняваше плана си, — или когато беше свободен, се излежаваше в къщи, обикаляше магазините с две мрежи в ръце или ходеше по гости с жена си.

Наблюдението беше тъй безрезултатно, че категорично навеждаше на мисълта да го изоставят като безперспективен обект. Ако не беше черният куфар!

След смъртта на Маклорънс при обиска на стаята му те намериха единия черен куфар. Но той беше празен. Или — ако трябва да сме съвсем точни — там имаше само един рапан. От ония, излъсканите, полираните, дето ги продават по сергиите за сувенири. Така ли го беше получил от Петков или там е имало още нещо, което Маклорънс е извадил? Кой беше поставил рапана в куфара и защо? В стаята му не можеха да намерят нищо компрометиращо. Изглежда, и той като древните философи на Елада е носил всичко със себе си — двата пистолета и предавателя с принадлежностите за шифриране — в колата.

Обсъждана беше и версията, че предаденият от Маклорънс черен куфар е бил просто някакъв обикновен подарък от приятели на Пешо в чужбина — от истинския Гошо. Но тя бе отхвърлена, както се казва, с възмущение. За куфар с обикновени вещи не се изпращат картички с условно съдържание и главното, не се прави размяна на еднакви куфари, които да прикриват предаване го. Тук несъмнено се криеше нещо. Съдържанието на черния куфар сигурно беше „необикновено“ и това поддържаше буден интереса на контраразузнаването въпреки видимо спокойния, нормален живот и работа на Петков, въпреки липсата на каквито и да е съмнителни улики в поведението му. Неприемливо бе и предложението да се претърси негласно къщата и да се прегледа съдържанието на куфара. Там винаги имаше много хора и това не би могло да остане незабелязано. И да извикат Петков на разпит, дори на „обикновен приятелски разговор“, не биваше. Оставаше единствената възможност — негласно наблюдение, колкото и да бе трудно. И то продължаваше. Макар и с минимален резултат. В понеделника, в който откриха трупа на Мелвил, Петков застана с таксито си пред входа на хотел „Интернационал“ точно в 12.30 часа и стоя там точно петнайсет минути. Празен. През това време отказа на неколцина клиенти. В 12.45, явно времето на изчакваната среща бе минало, той великодушно се съгласи да качи клиенти и замина за града. Сигурно бе чакал Маклорънс. Какво ли щеше да се случи на тази им среща, ако тя се бе състояла?

 

 

22 юли, вторник

 

Днес курсовете, които правеше Петков, бяха почти изключително между летището и курортните комплекси — най-масовите в този сезон на пристигащи и заминаващи курортисти и най-изгодни за изпълнението на плана.

Към дванайсет докара двама мъже до Международния дом на журналистите и продължи празен към комплекса. Настани се отново пред хотел „Интернационал“ и зачака като вчера. Така, без да взема клиенти, чака от 12.20 до 12.45. Изпуши няколко цигари, излиза извън колата, оглежда се.

Срещата му и този път не можа да се състои. Като мина 12.45 (явно уговорката бе да чака само 15 минути), натовари някакво българско семейство — мъж, жена и две малки деца — с три куфара, които едва побра в багажника, и ги отведе на гарата. След като се разплатиха, Петков слезе от колата и отиде, та се нареди на малката опашка, която се бе образувала пред будката. Зад него застана единият оперативен работник от наблюдението. Като му дойде редът Петков поиска марки за Америка. Залепи ги на един продълговат синкав плик, който измъкна от джоба на сакото си, и го пусна в пощенската кутия на гарата. А оперативният работник си купи едно списание и седна в колата да го чете. Клиенти за таксито се появиха веднага и Петков потегли. А след него и оперативната кола. Наблюдаващият престана да прелиства списанието, взе слушалката на радиотелефона и предаде:

— Докладва албатрос седем. Току-що купи марки за Америка и пусна писмо, дълго, синьо, в пощенска кутия номер 243 в салона на гарата.

— Разбрано — отговори му гласът по радиото. — Веднага ще помолим прокурора за разрешение и щом го получим, ще потърсим писмото.

 

 

Марков и Ковачев седяха в стаята и чакаха нетърпеливо. Най-после се почука и влезе оперативният работник от проследяването Стоянов:

— Разрешете да остана, другарю генерал.

— Давайте, давайте! — махна нервно с ръка Марков.

Стоянов му подаде син плик и лист от същата хартия и още два бели листа, написани на пишеща машина.

— Ето, това са писмото и преводът му.

Марков ги пое, сложи очилата и зачете на глас:

— Уилям Монтег, Източна номер седем улица, 89 Ню Йорк, Ню Йорк У Ес А. Такаа. А сега да видим какво пише:

„Драги Бил, пиша ти от другия край на света, от някаква си България, където ни пратиха. Но когато получиш писмото ми, мене вече няма ме има. Помолих един от тукашните типове, с когото се наложи случайно да контактувам да го пусне, ако се случи нещо с мене. А щом си го получил, значи се е случило. А макар че тогава за мене вече няма да има никакво значение, нищо няма да има вече значение, все пак ми се ще да понасоля задника на оня мръсник Бонифацио. Това ще направиш ти, като мои приятел, ако още не си забравил годините на съвместната ни служба. Моля те! Моля те! Няма да ти струва нищо. Обади се на инспектора Бидли (от автомат, анонимно или иди при него като колега — това оставям ти да решиш) и му кажи, че техният човек пред киното го пречука онуй копеле Джузепе Макарончето. По заповед на Бонифацио. Да питат Майк Дългия или Джо Гарднър, те ще си кажат, ако ги попритиснат. Така му кажи. И го поздрави от мене, от оня свят, ако още ме помпи. И още нещо му кажи, най-важното! Кажи го на Бидли, много ще го зарадваш. Диамантите, представи си, са тук, с нас. Това също е работа на Бонифацио. Хич да не ги дирят там, те са тук, защото тукашните фантета хабер си нямат от тая работа и няма никаква опасност. Всичките са тук. У Маман, пък аз я охранявам. Затова се боя да не се случи нещо с мене. Затова, и защото случайно зная някои работи, които съвсем не е трябвало да ги зная. Пък и старият евреин е тук, заедно с онова мръсно копеле Коко. Това е, драги Бил. Винаги съм вярвал, че си мой човек, сигурен съм, че и сега ще изпълниш последната молба на твоя приятел и бивш колега… Морти. Пък и имаш интерес да съобщиш. Ако не се сещаш какъв, прочети вестниците оттогава и ще разбереш. Твой приятел Морти. Пост скриптум. Довиждане в някой от казаните с врящ катран. М.“

Генералът замълча, погледът му зашари по писмото, сякаш проверяваше всичко правилно ли е прочел, и каза:

— Е, полковник, как ви се струва?

— Даа, бива си го писъмцето. Я дайте и аз да го прочета. Оригинала!

Марков му го подаде и Ковачев зачете внимателно.

Генералът размени няколко думи със Стоянов, похвали го за извършеното и го освободи.

Ковачев прочете два пъти писмото, но и като го остави на масата, не каза нищо. Така под впечатлението на прочетеното и двамата помълчаха, макар че главите им бяха пълни с всякакви мисли и предположения. Но всеки чакаше другия да започне. Марков пръв не се сдържа:

— Казвайте, казвайте какво мислите!

— Не знам защо, но този Морти ми стана нещо симпатичен.

— Чак пък симпатичен! С двата пистолета! Вие кажете за писмото!

— И него си го бива. Поражда мисли и теми за разговори чак до вечерта. Но несъмнено най-силно впечатление ми направи онзи пасаж.

Ковачев взе писмото и отново прочете на глас пасажа за диамантите.

Марков пое превода на писмото, също го прочете и подхвана:

— И което е също работа на Бонифацио, на същия онзи Бонифацио, до когото Маман изпращаше шифровани радиограми и чийто задник се опитва да насоли Морти. Да, диаманти… Звучи като в приказките от хиляда и една нощ. Само че какви са тия диаманти? И къде са? Били у Маман. А защо не ги намерихме?

— Знаете ли, другарю генерал, като препрочитам писмото, у мене възникват разни странни, бих казал, еретични хрумвания…

— Кажете, кажете! Бих желал да ги чуя, дали не съвпадат с моите, които и аз не смея да изкажа.

— Получава се впечатлението, че дошлите тук, или във всеки случай поне Морти и Маман, са от групата на Бонифацио.

— И че той ги е изпратил тук с някакви си диаманти!

— Които по всяка вероятност не си наследство от леля му. А инспекторът Бидли е явно от другата партия. От неговата служба очевидно е и приятелчето Бил. А по всяка вероятност и нашият Морти е работил по-рано при тях… „Ако още не си забравил годините на съвместната ни служба…“

— Може би става дума за войниклък, за отбиване на военна служба… — подхвърли Марков.

— Може. И не това е важното. Морти, усещайки, че има опасност да бъде убит от хората на Бонифацио, за да му „насоли задника“, издава на полицията къде се намират диамантите.

— Така мисля и аз. Само че не забравям и един друг пасаж: „Тукашните фантета хабер си нямат от тая работа и няма никаква опасност.“ Тук Морти добре ни е характеризирал!

— Не съм съгласен, че чак хабер си нямаме.

— Вие май вече забравихте, че ние нищо не знаехме за никакви диаманти. Хайде, като знаете толкова, кажете къде са диамантите!

Ковачев загледа генерала, а в очите му святкаха весели огънчета.

— Значи, вие искате от мене, за да опровергая Морти, да ви кажа къде са диамантите.

— Ни повече, ни по-малко.

— Щом така поставяте въпроса, на чест, добре, ще ви кажа, няма да крия. Но преди това искам да споделя с вас нещо, което ми се хвърли в очи по време на обиска.

— Казвайте!

— Това е едно такова наблюдение, малко особено, деликатно…

Ковачев извади от досието един плик със снимки на Едълайн Мелвил и ги разположи артистично на масата. Повечето бяха в цял ръст — как тя сама или с Маклорънс се разхожда из курорта, как седят в сладкарница, как бе намерена мъртва в леглото си и последната — трупът й на дисекционната маса в моргата.

— Вижте я. Не ви ли прави нещо впечатление?

Марков загледа продължително фотографиите, както в скрита картинка се търси грешката. Но само каза:

— Хубава мадама… беше.

— Как мислите, защо Хикс е влязъл в стаята на Мелвил?

— Нали се разбрахме, за да я убие.

— Въпросът ми е само за това ли?

— Разбира се, че това може и да не е била единствената му цел. Може и да е взел нещо. А сега, след писмото, вие мислите, че това са диамантите.

— Очевидно това е. Нали Морти изрично казва, че диамантите са у Маман, а той я охранява. С двата пистолета. Ние въпреки най-подробния обиск не намерихме никакви диаманти. Значи Хикс ги е взел. Но те не са били разпилени, в нещо са били скрити.

— Явно сте измислили нещо, а продължавате да късате нервите ми!

— Вие разгледахте ли трупа?

— Ами… разглеждах го.

— Но не и в моргата, нали. Маман е имала съвсем скромен бюст. А вижте другите снимки. Всяка гърла от порнографско списание би и завидяла!

— Така…, така… — каза замислен Марков. — Вярно бе! Това се прави на Запад. Пък, отде да знам, сигурно и у пас… Чакайте! Значи, за нас, профаните, тя е била просто пищно надарена от природата. А всички ония, които са я познавали от по-рано, са могли да забележат внезапното нарастване на гърдите й. И да си правят съответни изводи от това.

— Това са могли да открият и ония, които са имали възможност освен на улицата да я опознаят и в леглото.

— Намеквате за Лари?

Да, той, разбира се, имаше пред вид О’Конър като човек, който „се навърта“ около Мелвил и вероятно е получил вече възможност да сравнява показния с натуралния й бюст. А щом с пристигането си се насочи към тази двойка, която носи диамантите на Бонифацио, сигурно е достатъчно осведомен и е направил съответните изводи, а може би и действия. Всичко това беше и логично, и твърде правдоподобно. Въпросът е не бяха ли диамантите твърде наивно скрити в променливата геометрия на бюста на Мелвил, така, че всеки средно интелигентен и досетлив човек бързо да разбере „где зарита сабака“, както обичаше да се изразява генералът. А това накратко означаваше: каквото скривалището, такъв и шифърът — за лесно разкриване. А какво можеше да означава това? Те ли трябваше лесно да ги разкрият? Но защо? Или някой друг… Кой? И пак защо?

Ковачев не се реши да сподели мислите си с генерала. В тази постановка имаше нещо оперетно, както и във всички тези Морти, Коковци, Макарончета, в цялата тази компания на дон Бонифацио. Оперетно, ако не броим труповете. Затова се задоволи да каже:

— И за Лари, и за всички, които са констатирали разликата в параметрите на бюста й. Но ако сега, след писмото, можем да приемем почти за безспорно установено, че в страната са били докарани някакви диаманти…

— Стоп! — извика Марков. — Да не би диамантите да са в черния куфар на Пешо шофьорчето, а Маман да е продължавала да разхожда големия си бюст за камуфлаж. А някой да я е убил, без да знае за това?

— Смисъл не виждам, но и това би могло да се очаква — продължи Ковачев. — Диамантите са за мене още митична величина, а труповете са съвсем реални. Ако вече можем да предполагаме защо е убита Мелвил, за нас като криминалисти по-важно е да открием кой е убиецът. Вие знаете, при аутопсията се установи, че смъртта е настъпила от коронастен, вещество, което има забележителното качество при инжектиране да предизвиква смъртоносен инфаркт. А срязаната ампула, която намерихме до леглото, е от морфин. И в самата спринцовка има остатък не от коронастен, а пак от морфин.

— Но тя е била морфинистка. В куфара й намерихме доста ампули от морфин, а и по лявата й ръка имаше бодове.

— Но и експертизата е категорична. В организма й не е бил вкарван морфин поне последните 24 часа. Починала е от инфаркт, предизвикан от коронастен.

— Ясно, ясно, знам всичко това. Убиецът или сам я е инжектирал с коронастен, или ловко е подменил ампулата, та тя сама да си вкара отровата, и след смъртта й е промил тубата, срязал е една ампула с морфин от куфара и е оставил от нея следи в спринцовката. Това вече е за нас: морфинистка, която си бие поредната инжекция, но този път сърцето й не издържа и тя умира. След като взема това, което му е нужно, оставя ключа полупъхнат отвътре и заключва със своя ключ.

— Даа… — каза замислен Ковачев. — Все същото подценяване… Въобще по всичко личи, че там ни имат за балами. И Бонифацио, та дори и Морти… „Тукашните фантета“, та това сме ние с вас, другарю генерал, „хабер си нямат от тая работа“.

— Това, че ни подценяват, лично на мене ми харесва. Но не бива да забравяме, че Морти всъщност е прав. Както сме я подкарали, и аз не виждам никаква опасност за тях.

— А не допускате ли това с диамантите да е някаква диверсия от тяхна страна, ход за заблуждаване спрямо нас?

— Не, не допускам. Преди смъртта си човек не е склонен към диверсии пък и… излиза, че те са разчитали да засечем писмото им, че този път ни смятат за свръхдосетливи. Не, твърде сложно е, за да е и правдоподобно.

— И все пак… той, Морти, не бе говорил с шофьора на таксито. Тогава те не си казаха нито дума, пък и след това не са се срещали. Как му е обяснил тогава кога да пусне след смъртта му писмото? И как Петков с узнал за смъртта? Означава ли това, че между него и тия има някакъв друг канал?… „И старият евреин е тук.“ В телеграмата се казваше „старият Никой“. Дали това непременно е Ноумен?

— Той е, няма кой да е друг. Написано е на носа му! Ами „онова копеле Коко“?

— Другарю генерал! Какво става с вас? Откога минахте на този жаргон?

— Цитирам само писмото. Кой е този Коко? Дали не е той пък Железният вълк? Как мислиш, възможно ли е железен вълк да е и… Коко?

— Защо пък не… в страната на неограничените възможности! Макар че Коко това несъмнено е прякорът в тия среди на Мишел Ноумен.

— Как може за жена да се казва „онова копеле“?

— На английски е „дет бастърд Коко“ — форма, еднакво употребима и за мъж, и за жена. Не е като на български „онзи, онази, онова“. И името на Коко върви след това на „стария евреин“, както на Мишел след Ноумен. А какво ще кажете, не трябва ли все пак да пуснем писмото?

— Вие какво, да не искате да услужим на колегата Бидли? Той нещо на нас да е услужвал? Когато свършим, може и да го пратим. А сега то е писмено доказателство към делото. Диамантите, диамантите трябва да намерим. Един сутиен диаманти са това, не е шега работа!

— И то голям сутиен — засмя се Ковачев. — Ама…, вие значи повярвахте!

— В какво да съм повярвал?

— В това, че диамантите са причината тази прекрасна компания да ни споходи, а не нещо друго, много по-сериозно, нещо, свързано с шифрограми и военни кораби…

— Аз по рождение в нищо не вярвам, дори и в диамантени истории. А вие вместо да се задявате със стария началник, я по-добре ми кажете какво даде графологическата експертиза, какво казват дактилоскопите?

— Картичката, пусната до Петков от Морти, и това писмо са писани от различни хора. Ако приемем, че писмото го е писал Морти…

— Защо пък да не приемем?

— И аз като вас, другарю генерал, не приемам нищо на вяра.

— Нямаме ли друг текст, писан достоверно от него?

— Не. Но писмото сигурно го е писал все пак той. По листа и по плика има негови отпечатъци, както и по картичката. Пък и съдържанието на писмото е толкова характерно…

— Значи, все пак се потвърждава версията, че някои му е написал оная картичка на български и му я дал само да я пусне. Кой може да е това?

— Ама и вие задавате едни въпроси! Може пък да е „онова мръсно копеле Коко“.

 

 

23 юли, сряда

 

Дните на семейство Гълиган минаваха като по разписание: точно в осем часа закусваха в ресторанта на хотела, точно в девет вече се печаха на плажа, точно в дванайсет си тръгваха и точно в един сядаха на масата да обядват. Пак точно в два си лягаха и поспиваха, както се полага на двама англичани на тяхната възраст, дошли на курорт край Черно море. Те така пунктуално изпълняваха програмата си, че никога не се появяваха преди пет, когато пиеха в близката сладкарница своя чай. Така че у всички наблюдаващи възникваше игривата мисъл да напишат доклада си с индиго — да е готов и за следващия ден.

Но ето че внезапно те за първи път нарушиха железния ход на разписанието си. Вместо да отидат на плажа, те се качиха на тринайсетия етаж на хотел „Интернационал“, намериха етажната камериерка и започнаха с жестове и думи да я убеждават. И тук главното действува що лице беше мистър Гълиган. Заведоха я пред стая 1305 и със знаци започнаха да й обясняват, че искат да влязат вътре. Камериерката упорито отказваше да отключи вратата, като към енергичните си жестове прибави няколко пъти, сякаш те разбираха български:

— Не може! Не разбирате ли! Не бива! Забранено е да се влиза в чужди стаи!

Тогава мистър Гълиган й подаде банкнота. Камериерката възмутено я отблъсна. Подаде й втора. Тя пак отказа да я вземе, опита да си отиде. Но Гълиган я задържа с ръка и й подаде трета банкнота. Чак тогава тя се съгласи. Отключи им вратата и тримата влязоха вътре.

Веднага щом се озоваха в стаята на Мелвил мистър Гълиган започна внимателно да оглежда обстановката, без обаче да докосва нито един предмет. През това време камериерката го наблюдаваше, а мисис Гълиган правеше безрезултатно какви ли не опити да отвлече вниманието и. Мистър Гълиган продължаваше да наднича навсякъде, все без да се докосва до предметите. Извади една голяма лупа и заоглежда с нея. С една дума, старият англичанин изцяло изигра мизансцена „Шерлок Холмс прави оглед на местопрестъплението“. Но пепелницата привлече с особена сила вниманието му. В нея имаше три угарки. След старателното им проучване с лупата той грижливо прибра в едни плик пепелта, а в друг — трите угарки. Това бяха единствените предмети, до които се докосна, които си позволи да вземе. Те явно му бяха достатъчни. След това и тримата излязоха от стаята, а камериерката я заключи.

 

 

Веднага щом научи за тази акция на семейство Гълиган генерал Марков събра групата и ги запозна с доклада на камериерката.

— Добре все пак, че поставихме оперативен работник на етажа. Виолета Радева, от варненското управление. Като камериерка — заключи той. — Само че не бива да се ловим на евтините му номера, дето се прави на смахнат или, по-точно, на Шерлок Холмс. Поведението му може да е планомерен камуфлаж. Забележете как те, невинната стара двойка, са непрестанно, както сега обичат да казват журналистите, съпричастни в тази история. Разглежда всичко с лупа, прибира фасове, а може целта на посещението му да е била съвсем друга. Например да провери дали определен знак е на мястото си. Или кой знае какво. Този тип все по-малко ми харесва, прекалено дръзко се вре там, дето не му е мястото.

След кратка пауза се обади Ковачев:

— Бих желал да споделя нещо с вас, нещо, което ми се хвърли в очи, макар че… може и да не означава нищо…

— Казвайте, слушаме ви.

— Мелвил не се е докосвала до сапунчетата, които оставя в банята „Балкантурист“. Ползувала е свой, „Нина Ричи“.

— Одобрявам. И аз не бих ги използувал, ако имах от прочутите „Нина Ричи“.

— Един калъп, наченат над ваната, и още пет в куфара й, запас, предостатъчен за двадесетина дена, нали!

— Е, та?…

— Съгласете се, че шест големи калъпа са напълно достатъчни дори за дама, която се къпе по два-три пъти на ден и в чиято баня има и пет-шест вида шампоани.

— Добре, съгласен съм. Казвайте по-нататък?

— А в куфара и има още една обемиста кутия с шест големи калъпа сапун „Рексона“. Питам се за какво й са толкова сапуни, и то от две различни марки, с различен аромат?

— Изследвахте ли ги?

— Естествено. Нищо. Нито едните, нито другите. Дори на рентген ги гледаха, с ултразвук ги просветяваха. Най-обикновени сапуни, макар и от най-скъпите.

— Опаковките им?

— Също. Нито шифър, нито тайнопис.

— Е, дявол я знае, може да е била някаква маниачка на сапун.

— Може, макар че едва ли на две марки. За колекция са малко, за любим сапун — много.

— Разрешете да доложа, другарю генерал — обади се Консулов, — какво става по фронта на господин Никой. Старият Ноумен е ходил на гости на Гълиганите и е останал там повече от час. А дъщеричката му се е прибрала рано в хотела си и не е излизала цялата нощ. Но май че е имала любовно посещение. Има подозрение, че някакъв млад мъж е влязъл в стаята й късно през нощта и… досега не е излязъл, искам да кажа, момчетата не са забелязали кога е излязъл.

— Да не е още там?

— Не. В стаята вече няма никой.

— Тогава… значи са го изтървали.

— Така излиза. Но те твърдят, че това било невъзможно.

— Хм, невъзможно… А старият?

— Излязъл е от хотела след полунощ, към един часа, и веднага се е прибрал в стаята си. Носел е чанта. Впрочем, той със същата чанта е отишъл при Гълиган.

— Нещо повече за този мъж, който е посетил дъщерята? — запита Марков. — За изчезналия? Да не е Чиба?

— Не, не е Чиба. Този бил по-дребен, по-слабичък. Момчетата не са го виждали по-рано.

— Другарю полковник, как мислите — обърна се генералът към Ковачев, — Ноумен и Гълиган от една компания ли са?

— Ако можех да отговоря на въпроса ви, другарю генерал, щях да ви кажа и кой е убиецът.