Димитър Пеев
Вероятност, равна на нула (4)

IV. Маман

Дали тази нощ Едълайн Мелвил спа, кога се събуди, направи ли своята сутрешна гимнастика, не се знае. Първите признаци на живот тя даде към осем часа, когато се обади по телефона в стаята на Маклорънс. След като никой не й отговори, отиде и дълго чука на вратата на съседната стая. Дойде камериерката, отключи й и тя, като огледа стаята и като се убеди не само че любовникът й го няма, но и че не се е прибирал тази нощ, явно разтревожена, се прибра в стаята си. Излезе след не повече от пет минути, явно набързо приготвила се, не дотам нарисувана и издокарана, и веднага слезе при администраторката да пита не са ли виждали Маклорънс. Но тя не знаеше нищо, и наистина не знаеше. Можа само да й съобщи, че ключът виси от вчера на таблото. Това вече видимо развълнува Мелвил. Приседна на най-близкото кресло и запуши нервно. Беше така развълнувана, насаме с мислите си, че наблюдаващият си позволи да я доближи и да се вгледа в лицето й. Стори му се, кой знае защо, че не ревност я измъчва, не тревога за съдбата на приятеля й, а някакъв див, животински страх за самата нея.

След като изпуши и угаси в пепелника цигарата си, видимо поуспокоена, отиде и помоли администраторката да запита в болницата или в полицията (тя така каза) не се е ли е случило нещо с нейния приятел Дейвид Маклорънс. И отново седна в креслото да пуши.

Минаха десетина минути, докато администраторката успя да узнае от курортната поликлиника какво се бе случило. Силно смутена, администраторката я повика и докато й разказваше какво бе узнала, стана права. А тя бе узнала, че снощи към полунощ на един опасен завой Маклорънс е загубил управлението на колата си и е паднал в пропастта, като се е убил. В кръвта му намерили много алкохол. А колата му е тежко повредена.

Мелвил изслуша съобщението със сухи очи, пропусна да каже дори „тенк ю“, излезе бързо и започна да се разхожда нервно напред-назад пред входа на хотела. Седна на една от близките пейки, запали цигара, след две-три всмуквания я захвърли и отново закрачи пред фасадата на хотела. След това сякаш си изясни нещо или взе някакво решение и бързо се запъти към пощата. Там попълни една бланка, подаде я, заплати и излезе. След малко зад преградата влезе наблюдаващият, поговори със служителката и преписа текста на телеграмата.

 

 

Марков и Ковачев бяха току-що излезли да се поразходят из парка на станцията, или, както генералът се бе изразил, „да видя свят и светът да види що е звяр“, когато ги догони почти тичешком, възбуден Петев:

— Другарю генерал, разбрах кой е Маман!

— Казвайте!

— Тази…, Мелвил. Преди малко подаде телеграма до Ню Йорк. Подписала се е „Маман“. На английски е…

И той подаде на Ковачев листчето, на което с печатна латински букви оперативният работник бе написал:

— Ню Йорк, Бронкс, Уестчестър авеню 181, ап. 73, Джо Формика — зачете Ковачев. — Морти загина катастрофа колата по-бързо чакам Маман.

— Хм… Морти… — прошепна едва чуто Марков. — Мортимър… Как се казваше оня, дето ирландецът ходеше да го търси по хотелите?

— Мортимър Харисън.

— Така, така… Умрял е Дейвид Маклорънс по паспорт…

— По фалшив паспорт, другарю генерал!

— Така, така, а тя съобщава, че е загинал Морти. О’Конър търси Мортимър Харисън или… в краен случай Дейвид Маклорънс, който трябва да е едно и също лице. И след като намери Маклорънс, престана да търси Харисън. Май че е ясно, нали?

— А тя е Маман! — настояваше на своето Петев.

Ковачев поклати скептично глава.

— Вие не бъдете толкова сигурен. Може да подава телеграмата от чуждо име, както правеше Маклорънс. Макар че вероятно е тя. — Той се замисли за кратко време. — Джо… Формика… Формика нали значеше на латински мравка? Джо Мравката!

— Може би така се казва онзи, Бонифацио.

— Оставете ги вие тия псевдоними. Кой знае какъв полковник Лоурънс се крие зад дон Бонифацио, а Мравката може да е и някой генерал.

Петев машинално погледна към Марков.

— Хайде и вие сега… — усмихна се Марков. — Но един извод можем категорично да направим: че те сега нямат друг предавател и са принудени да използуват официалния телеграф.

— Значи… — Петев почеса брадичката си, — Мелвил няма участие в убийството.

— Вие пък… — махна с ръка Марков. — Може да съобщава, че възложената им задача е успешно изпълнена. А това, което ми прави най-силно впечатление в тази телеграма, е, че е подписана също като шифрованите с „Маман“. Така не се прави, не е професионално. Нима те не допускат, че може да сме ги засекли, да сме разшифровали текста. Защо не го допускат въпреки елементарния шифър, с който си служат?

— А какво ли означават думите в края „по-бързо, чакам“? — намеси се Ковачев. — Закъде се е разбързала. И то след катастрофата. И какво ли чака?

— Или… кого? А какво стана със самата телеграма? Изпратиха ли я?

— Говорих с началника — каза Петев. — Казах му да я задържи малко.

— Добре сте се сетили. Като я получат там, ще знаят…

— Че Маклорънс, че Морти е… морто. И че предавателят не действува вече, че е разкрит. И няма да изпращат повече телеграми. И то тъкмо сега, като узнахме и шифъра, и дължината на вълната на приемането. Може би дори това да е смисълът на съобщението. Забележете… — Ковачев взе листчето с текста. — „Морти загина катастрофа колата“ може да се разбере и като „Морти загина стоп, катастрофа колата“, тоест предавателя.

— И все пак какво да предам на началника на пощата? Той не може дълго да задържа телеграмата.

Марков запали нова цигара, дръпна няколко пъти нервно.

— Да, наистина… А жалко! Смущава ме, че времето минава, а ние все още не знаем целта на идването им тук.

— Да се надяваме, че скоро ще си покажат рогата!

— Ей че го рекохте и вие, Петев! „Да се надяваме“. Нали вече веднъж ги показаха и един труп хвърлиха в пропастта. Следващия път може и да е нещо по-лошо!

 

 

19 юли, събота. Вечерта

 

Семейство Гълиган, както се полага на достопочтени англичани, седнаха точно в осем на запазената им маса. Няколко минути след тях, още не бяха си направили поръчката, в салона влезе Лари О’Конър. Огледа се, сякаш търсеше някого, и макар да имаше достатъчно свободни маси, приближи към семейство Гълиган, поведе кратък разговор с тях, представи им се като някакъв непознат и явно поканен, седна на, тяхната маса. Разприказваха се.

Недалеч от тях сам на маса седеше Петев. Цените тук не бяха като за командировъчните му, а и не беше удобно обедите и вечерите си да представя като служебни разходи. Затова остана на една бира. Сервитьорът го изгледа подозрително недоволен, но не каза нищо. По едно време се появи Дейнов. Седна на масата на Петев.

— Здравейте!

— Бъдете здрав! Видяхте ли ги, седят и си приказват.

— Приказват и си похапват. Сега ще дойде и Мелвил. Проверих, О’Конър е пристигнал със самолета направо от Франкфурт.

— Нещо повече за него?

— Нищо. Паспортът му е издаден в Ню Йорк.

Сред масите се появи Мелвил. Заоглежда се и като зърна двамата Гълиган, махна им приветливо, а те ентусиазирано я заканиха. Още неседнала, и й представиха О’Конър. Веднага започнаха оживен разговор.

— Събраха се — каза Петев. — Този О’Конър търсеше Харисън-Маклорънс, пък намери гаджето му.

— Де да му беше само гадже! Не мислите ли, че е необходимо да я повикаме и да си поприказваме за туй-онуй…

— За какво туй-онуй?

— Ами за… — замисли се Дейнов — за това, че нейният приятел, с когото тя е пристигнала в една кола, е убит.

— При автомобилна катастрофа!

— А тя си ходи, сякаш нищо не се е случило.

— Вие какво сте очаквали, да върже черно ли? Нали направи запитване чрез хотела. Там й обясниха. След обяда я отведоха и в моргата. Дори заплака. Но какво да се прави, злополука, такива работи се случват дори в Австралия.

— Ами двата пистолета, радиопредавателя?

— Ще ни каже, че нищо не знае. Вие да не мислите, че само на вас ви се иска да поприказвате с нея. Но не забравяйте, че това е… Маман. Я погледнете!

О’Конър бе поканил Мелвил и двамата весело танцуваха.

 

 

20 юли, неделя

 

Странна двойка представляваха Ноумен. Той несъмнено бе евреин. Това личеше и по луничавото му лице, и по големия закривен нос, и по косата, носеща останките на рижави къдрици. А ако пуснеше една патриаршеска брада и облечеше съответното расо, направо рисувай от него равин. А дъщеря му приличаше по-скоро на испанка или сицилианка и в краен случай на французойка. Появяваше се екстравагантно облечена, много силно, вулгарно гримирана и почти винаги сама. С баща си заедно ходиха само тогава, до Балчик. Рядко шофираше и много ходеше пеш из комплекса. Като че ли търсеше да срещне някого. Трудно беше да се нарече красива жена, макар че правеше впечатление на мъжете. Само очите й, като се вгледаш в тях, говореха за някаква душевна опустошеност и навяваха страх.

След като се наобядва този път в един далечен ресторант, Мишел Ноумен тръгна отново да се разхожда. Но това не беше спокойната следобедна разходка, облекчаваща храносмилането, а някакъв неистов, уморителен крос, чиято цел сякаш беше да изразходва калориите, натрупани от обяда. Не за първи път Мишел изморяваше по този начин оперативните работници от бригадата за проследяване.

Този път поредното й хрумване я отведе на пристана. В ранния следобеден час летуващите все още спяха и гостите бяха по-малко от лодкарите, предлагащи „лодка за разходка“.

Мишел внимателно огледа всички лодки и главно лодкарите им и спря вниманието си на малка лодка с надпис „Гларус“. В нея седеше изпъчен в позата на културист млад чернокос лодкар. Щом той улови погледа й, Мишел му се усмихна кокетливо. Като видя интереса й, той стана, дръзко се ухили, дори й намигна и започна да прави жестове с полупоклони, с които, според неговите представи, венецианските гондолиери канят младите шведски синьорини в лодката си.

— Хайде, фройлайн, малко на разходка. Шпацирен гевезен… променад. При Чиба пълно обслужване.

Без повече да се колебае, Мишел скочи в лодката, а Чиба я прихвана през кръста и я притисна повече, отколкото е необходимо, за да й помогне. Но и двамата се засмяха доволни, предоволни. Без да се бави, Чиба запали и бързо се отдалечи от брега.

 

 

21 юли, понеделник. Сутринта

 

Генерал Марков събра в управлението групата, както той се изрази, „на прощален разговор“ — смяташе със следващия самолет да се върне в София. Освен Ковачев, Петев и Дейнов тук беше и Консулов като енергичен и равностоен участник в общата работа.

— Е, думайте, какво ново при нашите хора? — запита Марков.

— Дъщерята се разкарва почти цял час с лодката — отговори му Петев.

— Лодкарят?

— Христо Спиров Диамандиев, известен сред местните гларуси като Чиба. Изгонен преди година от бемефето за валутни спекулации. Сега е свободен рибар, а през лятото лодкар, който предлага на клиентките си „пълно обслужване“… Срещат се за първи път.

— Кои страни е посещавал при плаванията, някои интересни подробности?

— Колегите от Варна се занимават с биографията му и със самия него.

— А в лодката?

— Нищо особено не е забелязано — заключи Петев.

— Вие как мислите, полковник — обърна се генералът към Ковачев, — случайно ли Мишел Ноумен попадна на Чиба или е имало нещо… предварително уговорено?

— Не мога да кажа нищо определено. Както знаете от доклада, баща й проследи Мелвил и през цялото време, докато тя беше с О’Конър в сладкарницата, ги наблюдаваше. Следи ги почти два часа, докато те се разделиха. И веднага отиде в стаята на жената. Стоя там около петнайсет минути.

— С О’Конър да се е срещал?

— Не. Освен дето ухажва усилено Мелвил, за О’Конър нищо друго интересно. Скита сякаш безцелно, излежава се на плажа…

— По моя линия го видях само когато беше с Мелвил — взе думата Дейнов, — но в стаята й още не е влизал. Или поне не сме го усетили. Нали казахте да не държим човек в коридора. Вчера имаше много посещения тази Мелвил: и двамата Гълиган, и Ноумен, дъщеря му също е ходила към този етаж, но Лари О’Конър май още не е правил посещение.

— А тя да е била при него? — запита Марков.

— Едва ли. Макар че… през нощта…, не знам — каза Дейнов.

— Странно…, колко хора са се събрали… — Марков започна да брои на пръсти. Една…, три…, пет…, като броим и Железния вълк…

— Ако той е човек. А по едно време бяха дори шест — обади се Ковачев.

— Да, с убития. Събрали са се толкова хора, а нищо не правят — каза Марков. — Ако прибавим и Гълиганите, стават осем. Макар че тях едва ли ще ги броим.

— Как така нищо! — учуди се Петев. — Един убит, две шифровани телеграми…

— Вие убийството не го бройте, то си е някаква тяхна, вътрешна работа. Едва ли цялата компания се е домъкнала у нас, за да убие Морти. А радиограмите? Разшифровахме ги и какво ни дадоха?

— Да, мина седмица, откакто са пристигнали първите — каза Ковачев. — А това не са агенти, които се внедряват за дълго. Още десетина, най-много петнайсет дена и хайде…, ще си заминат. Кой за Англия, кой за Щатите, кой за по-далеч. А ние все още дори и не подозираме защо са тук.

— То ако е за подозиране, аз имам нещо наум, ама… — Генералът изгледа всички присъствуващи изпитателно. — Но преди да ви кажа, ще ви попитам: четете ли редовно вестниците?

Никои не се обади.

— По красноречивото ви мълчание познавам, че не ги четете. А както беше казал един любимец на полковник Ковачев, тези, които не четат вестници, трябва да бъдат убивани!

— Морално, другарю генерал — не се стърпя Консулов. — Остап Бендер е казал, че трябва да бъдат убивани морално.

— Кандисвам и на морално, все е нещо. Та ако четяхте вестници, щяхте да знаете, че вчера през Босфора са влезли в Черно море два ракетоносни крайцера от Шести американски флот.

— Вие мислите, че има връзка?

— Не ме прекъсвайте, Петев!

— Виноват, другарю генерал.

— А ако си вземете добра бележка от думите ми и започнете занапред да четете редовно вестниците, след два дена ще узнаете, че във Варна ще пристигнат на приятелско посещение кораби от съветския военен черноморски флот. А сега да помислим какво би било, ако цялата тази многолюдна компания се е събрала тук…

В този момент иззвъня телефонът и Марков взе слушалката.

— Слушам… Да, аз съм… Така…, така… Разбрано. Вие чакайте там, не предприемайте нищо. Сега ще дойде полковник Ковачев. Край.

Генералът постави слушалката замислен, огледа всички присъствуващи и каза:

— Обади се наблюдаващият Мелвил. Вече е десет, а тя още не е излязла от стаята си. О’Конър я е търсил два пъти по телефона, никой не се е обадил. Ключът от стаята й не е предаден, горе е. Идете вие, полковник Ковачев, да видите какво означава това. А… заминаването ми за сега се отлага…

 

 

Ковачев взе със себе си капитан Консулов. Последните дни бе имал възможност по-често да работи с него и това му доставяше все по-голямо удоволствие. Не само защото беше изключително енергичен (направо неуморим), инициативен (понякога повече, отколкото е нужно), маниакално пунктуален — не до минута, а до секунда със своя електронен часовник „Булетроник“. Тези качества в такава или по-скромна степен се срещаха у мнозина, бяха характерни за оперативните работници от тяхното управление. Без да ги притежават, те не можеха да бъдат приети там или ако все пак се случеше, оставаха не за дълго. Но това, което го отличаваше от останалите, дори от безупречния във всяко отношение майор Петев, да не говорим за добродушния и малко наивен капитан Дейнов (чиято наивност понякога намирисваше направо на глупост), бе, че Консулов беше остроумен, често злоезичен и далеч невинаги почтителен и възпитан. Присъщата му рязкост на езика сигурно му бе създала много врагове или поне недоброжелатели. Но полковник Ковачев, макар и сам със сдържан език (или именно поради това), ценеше чуждото остроумие и се забавляваше с оригиналните изказвания на Консулов.

За всеки случай се отбиха в курортната поликлиника и взеха със себе си доктор Миладинов. В хотела те мернаха наблюдаващия, но той се направи, че не ги вижда, и след като поговориха с администраторката и я взеха със себе си, изкачиха се с асансьора на тринайсетия етаж. Застанаха пред стая № 1305. В коридора по това време нямаше гости, само в другия му край се навъртаха две чистачки. Консулов почука, после по-силно, накрая заблъска с юмруци вратата.

— Стига, Консулов, ще счупите вратата!

— Дали пък не е…

— Вземете ключа от чистачката — обърна се Ковачев към администраторката.

Тя взе ключа, като им направи знак да останат там, и го предаде на Ковачев. Той го пъхна бавно и внимателно в бравата. Ключът свободно превъртя и отключи. Но преди да влезе, Ковачев спря с жест останалите:

— Вие почакайте тук!

И като докосна съвсем леко края на дръжката с обвитата си в носна кърпа ръка, влезе в стаята и притвори вратата след себе си. Не мина и минута, и излезе, застана гърбом към вратата, сякаш пазеше някой да не се промъкне вътре, и каза на администраторката:

— Чистачките да си гледат работата. А вие слезте долу и… все едно, че нищо не се е случило.

— Как така нищо! Ама все пак случило ли се е нещо?

— Именно нищо! После ще говорим. А вие, докторе и Консулов, елате с мене.

И тримата влязоха, като заключиха вратата след себе си.

 

 

Огледът продължи повече от два часа. Първо доктор Миладинов взе трупа за аутопсия, след това пристигна генерал Марков с Дейнов и чак след като всичко бе описано, огледано и фотографирано, Консулов заедно с експертите отиде да състави протокола. В стаята останаха Марков, Ковачев и Дейнов.

Генералът се разположи в едно от креслата и загледа разхвърляното легло пред себе си. На него намериха Мелвил заспала, за да не се събуди никога вече. Из стаята, по стола, на масата имаше части от тоалета й. Върху шкафчето до леглото й сега нямаше нищо. Експертите бяха прибрали спринцовката и ампулата, с която Мелвил се бе инжектирала.

— Картината сякаш е ясна, а?… Била си е поредната инжекция морфин, сърцето не е издържало и… инфаркт. Изводът?… Ако не искаш на четиридесет и две години да умреш от инфаркт, не злоупотребявай с морфина! — Марков се заоглежда, потърси с поглед къде да изтърси пепелта от цигарата. — Тия пък прибраха пепелницата. Дейнов, да предложите нещо?

— Аз ли? Ами… мене тая работа ми се вижда съмнителна. Първо приятелят й уж катастрофира, сега тя… уж инфаркт…

— Не, Дейнов, питам какво ще предложите по въпроса за пепелника. И донесете един!

— Слушам, другарю генерал.

И Дейнов изскочи пъргаво из стаята.

— И вие ли, полковник, сте на мнението на Дейнов, че тук има нещо гнило?

— Както знаете, ключът от стаята, онзи, дето се предава на администрацията, беше пъхнат отвътре в ключалката, поставен вертикално и леко измъкнат. Когато отворих, не усетих съпротивата на избутван ключ.

— Сигурен ли сте?

— Другарю генерал! Специално внимавах при отключването.

— Даа… От това може да се направят доста изводи.

— Аз правя само един. Някой е бил в стаята след настъпването на смъртта, изтеглил е ключа така, че да не пречи, и е заключил отвън със своя ключ.

Влезе Дейнов и постави един пепелник на масата. Марков изтърси пепелта, която бе набрал в шепата си.

— Благодаря, Дейнов. Чакай, чакай… След настъпването на смъртта, казвате. Е да, преди нея той няма как да изпълни тази хватка, разбира се. И няма защо… Ами… че това може да е убиецът!

— Вероятно…, ако е убита! А може и да е случаен, в смисъл просто гост, който е присъствувал на инфаркта, уплашил се е и…

— И има ключ от стаята! — прекъсна го Марков. — Вие проверихте ли, да не би нещо чистачките?

— Не, чистачките не са се опитвали да отключват вратата. Това е… Хикс, който е притежавал ключ, бил е в стаята след момента на смъртта и… вероятно има нещо общо с настъпването й.

— С инфаркта?

— На криминалистиката са познати прекалено много средства за предизвикване на инфаркти, другарю генерал, включително и чрез инжекции.

— Добре, ще видим какво ще ни даде аутопсията. А кой може да е бил този Хикс?

— Лари О’Конър е бил при нея. Той я е придружавал след вечерята. Влезли са към 21.30 часа, но още преди полунощ е излязъл. Бил е при нея не повече от два часа.

— А смъртта е настъпила по-късно, към един след полунощ.

— Не само това. Мелвил се е обаждала по телефона скоро след полунощ, поръчала е да я събудят в осем часа. По този повод администраторката вдигна алармата. Така че, когато той е излязъл, тя е била още жива.

— Могъл е да се върне обаче.

— То се знае. Изобщо, странен е този О’Конър. Щом прояви към някого интерес, и хоп, скоро се появява смъртта. При Маклорънс беше така, сега с Мелвил. Но това още не означава, че той е убиецът.

— Не, но някаква връзка трябва да има. Може би някои друг ги убива именно защото О’Конър установява връзки с тях.

— Странно наистина. Някой друг, казвате. Че кой може да е той? Някой между познатите й.

— Или между непознатите на нас…

— Когото тя е приела около полунощ в стаята си…

— Или сам си е отключил.

— Добре де! — подвикна сърдито Марков. — Или…, или… Да помислим първо за познатите. Онзи, господин Никой, и дъщеричката му Мишел, които я докараха от Балчик…

— Или чудатото семейство Гълиган. Но те не живеят в същия хотел.

— Оня, дето се прави на луд ли?… А може и да е Железният вълк. Ако, разбира се, съществува такъв.

Иззвъня телефонът. Обади се администраторката. Съобщи, че е дошъл О’Конър и търси Мелвил. Питаше какво да му каже.

— Да се качи горе, разбира се.

И като положи слушалката на телефона, Марков каза на Ковачев:

— Долу е Лари О’Конър. Търси Мелвил.

— Интересно! Търси я значи… Какво трябва да означава това?

— Нищо толкова интересно не виждам. Когато един престъпник постъпва правилно, склонен съм да мисля само…, че той е просто умен.

— Вие ще разговаряте с него, нали знаете английски. Аз ще остана… Ние сме от българската милиция, тоест, пардон, от полицията. А вие, Дейнов, влезте в банята. Трима ще сме много! Ще чакате там…, докато ви повикам. И да не пушите!

— Разбрано, другарю генерал.

И Дейнов се скри в банята.

В този момент се почука на вратата. Ковачев скочи и отвори. О’Конър, като го видя, стъписано се дръпна назад, погледна номера на стаята и след това учудено Ковачев.

— Извинете господине, но аз търся мисис Мелвил.

— Заповядайте, влезте!

След известно колебание О’Конър все пак влезе. Ковачев затвори след него вратата и му посочи креслото. О’Конър огледа стаята, кимна си с Марков, но не седна.

— Какво означава това? Къде е мисис Мелвил?

— Госпожа Мелвил снощи се е почувствувала зле. Сега е в болницата.

— Как така зле! Кажете, за бога, какво й е? Аз бях снощи при нея. Нищо й нямаше.

— Очевидно състоянието й се е влошило след вашето излизане.

— Къде мога да я видя…, да говоря с нея? А вие кои сте, защо сте в стаята й?

Преди да му отговори, Ковачев го изгледа внимателно, продължително.

— Ние сме от българската милиция.

— И какво търсите тук? Да не се е случило нещо… по-лошо с нея?

— Какво по-лошо може да й се случи? А вас ще помоля да ни разкажете къде сте били снощи, от осем часа до сутринта?

— В коя болница се намира мисис Мелвил?

— Бихте ли ни казали…

— Не, не бих! Господа!

О’Конър се поклони леко и излезе.

— Не биваше да го питате тъй фронтално — каза Марков, щом останаха сами. — Не е свикнал!

— Не виждам защо да не го питам къде е бил снощи!

— Нали видяхте, не пожела да отговори.

— И това е отговор.

— Защо го излъгахте, защо не му казахте, че Мелвил е умряла?

— Съвсем не съм го излъгал. Казах му, че е в болницата, без да уточнявам в коя част на болницата точно се намира и… даже му казах, че няма какво по-лошо да й се случи. Какво повече може да очаква човек, който не желае да разговаря с нас?

— Хайде, хайде, без извъртания. А ние трябва да решим какво ще казваме на останалите за случилото се.

— Убеден съм, че Хикс вече си е свършил работата тук и повече няма да идва в стаята. Но все пак трябва да сме готови.

Ковачев подвикна към банята.

— Ей, Дейнов, излезте!