Димитър Пеев
Вероятност, равна на нула (3)

III. Катастрофата

Същия ден, преди полунощ

 

Ковачев беше от хората, който всяка нощ непременно сънуват, и то по няколко пъти. Сънища, които се помнеха, сънища с ярко изявен сюжет. Нещо повече, почти всяка нощ, обикновено около един часа след полунощ, сънуваше и по един кошмар. Не от тези, от които човек се събужда, облян в студена пот или треперещ от ужас, а както той ги наричаше, миникошмари. Или че кара автомобил и шосето става все по-стръмно надолу, невероятно стръмно, а той не може да спре и малко преди колата да се сгромоляса в пропастта, се събужда. Или че се намира в някой огромен град, слабо познат, като Париж или нов район на любимата му Москва, а той се е загубил, не може да намери пътя, а самолетът му вече излита. Или че му предстои да се явява на матура, а бъкел не знае, абсолютно е неподготвен и само секунди преди да се събуди от преживявания страх, с облекчение осъзнава, че отдавна е с висше образование и гимназиална диплома вече просто не му е нужна. На младини подробно бе изучавал Зигмунд Фройд и оттогава му остана привичката, веднага щом се събуди, да си прави блиц-самоанализ на съня. С което „декапсулираше“ измъчващата го идея и бързо-бързо заспиваше блажено.

Сега той стоеше на края на малък дървен, издаден във водата пристан, а жена му с двете деца се носеше в малка лодка без весла далеч в засмукващото ги море и му викаше „Асене, Асене!“. А вълните биеха пристана, люлееха го застрашително, дъските му хлопаха, чукаха. А той, сякаш прикован към тях, не можеше да отлепи крак, да им се притече на помощ. Дъските продължаваха да чукат, жена му продължаваше да вика „Асене, Асене!“.

Ковачев се събуди и за миг не можа да осъзнае, че се намира в хотелската стая. Първата му реакция беше радостна — щастлив бе, че го освободиха от кошмара на безпомощността да се притече на помощ на близките си. Едва след това се ядоса, че са го събудили. Запали настолната лампа и видя с облекчение, че е само 11.30 часът. Телефонът отново иззвъня. Обаждаше се дежурният от окръжното управление и му предаде да чака пред хотела. Тръгнала кола да го вземе.

Само след няколко минути Ковачев пушеше цигара пред входа на хотела. Нощта бе хладна, откъм морето подухваше ветрец и той с удоволствие закопча шлифера си, който предвидливо бе взел. Какво ли се бе случили? Какво бе предизвикало тази среднощна тревога?

Не успя да довърши цигарата си и една черна волга се закова пред него. Седна на мястото до шофьора и колата веднага потегли със същата скорост. Отзад седеше Петев.

— Преди малко ми съобщиха, че Маклорънс е загинал при автомобилна катастрофа по шосето за Балчик. Колата му е изскочила от шосето и се е сгромолясала някъде близо до пионерския лагер.

— Кой се обади?

— Оперативният работник от наблюдението.

— Сам ли е бил в колата? Има ли други пострадали?

— Нищо повече не знам.

Шофьорът препускаше с такава скорост, че Ковачев си помисли дали няма опасност и те да последват Маклорънс. Все още от време на време насреща им профучаваха коли, които се завръщаха в Златните пясъци или във Варна. По начина по който вземаха завоите и не гасяха дългите светлини, можеше да се предположи, че повечето от шофьорите биха предпочели тази нощ да не срещат органите на КАТ.

На един от завоите, на който гумите отново изпищяха зловещо, се появи за миг следващата криза на шосето и там някой размахваше светлинка. Шофьорът намали скоростта. Зад следващия завой се мярна силуетът на едър мъж, който държеше електрическо фенерче, а малко встрани стояха наредени една до друга колата на КАТ, санитарната линейка и тъмна волга. Колата спря, Ковачев изскочи и веднага бе заслепен. Но само за миг. Мъжът наведе надолу лъча и се представи:

— Бай Драган, пазачът на пионерския лагер. Вие сигурно сте от милицията. Другите са вече долу. Вървете след мене, знам как да минем между камънака.

При строежа на шосето тук бяха разсекли скалистия хълм и излишните камъни ги бяха нахвърляли по ската. Пътека нямаше и в нощта, на светлините на фенерчетата, макар и водени от бай Драган, те с голяма мъка успяха да излязат на тревистата поляна, на която се бе проснал плимутът.

Насъбралите се мъже му се представиха: лекарят на курортната поликлиника доктор Миладинов, който бе констатирал смъртта, капитан Савов от КАТ с двама експерти, вече огледали, фотографирали и екипирали местопроизшествието, и оперативният работник от наблюдението. Те всички си бяха вече свършили работата и сега чакаха нарежданията на „началството от София“.

Ковачев дръпна встрани оперативния работник.

— Точно как стана, не видяхме. Следвахме го на 300–400 метра. А той се преби тъкмо на завоя, дето няма такава видимост. Някакъв трясък чухме, ама в момента не му обърнахме внимание. Едва след като излязохме на откритото и видяхме, че го няма, решихме да се върнем. Бяхме отминали почти километър. Открихме го по светлините долу и по… изкъртения парапет.

След това запита кой бе съобщил за злополуката. Оказа се, че пръв все пак бе позвънил в милицията не оперативният работник, а пазачът на пионерския лагер. Сега той чакаше своя ред и смутен от гледката, и горд от ролята си на бдителен помощник. Подире му неотлъчно като сянка го следваше дребничък стар мъж.

— Ето кои е видял злополуката — представи го капитан Савов.

— А бе то…, никой не я е видял, другарю капитан.

— Е, поне я чухте де.

— Чухме. Тъкмо седим с Томата в кухнята и го кандърдисвам за един последен белот, нещо изскърца. Издрънча, па като удари…, и още веднъж.

— В колко стана катастрофата?

— То…, другарю капитан, не се сетихме да погледнем часовника. Ама беше минало бая време от вечерната проверка. Преваляше вече единайсет…

— А вие, докторе, не погледнахте ли часовника, като ви повикаха? — запита Ковачев.

— Погледнах. Беше единайсет и седем минути, когато ми позвъниха.

— А сега извадете трупа. Преди да го отнесете в моргата, бих желал да го поогледам.

Колата, след като се бе премятала по ската, се бе изправила отново на колелата си. Но почти всичките й стъкла бяха изпочупени, калниците разкъсани, вратите смачкани. С лост бяха отворили вратата до шофьора. Оттам сега извадиха трупа на Маклорънс. Макар и окървавено, лицето му бе запазило хладната си англосаксонска красота. Изглежда, смъртоносният удар бе дошъл от волана в гръдния кош, в сърцето.

От десния външен джоб Ковачев извади паспорта. Пъхнати между страниците му, имаше пари. Той ги преброи: на едно място девет банкноти от по сто долара, ана друго — сто и двайсет лева в банкноти от по десет и пет лева. Разлисти целия паспорт. От първата страница, осветена от фенерчето, му се усмихваше мъртвият Дейвид Маклорънс. А под лявата му мишница измъкна от елегантна калъфка голям блестящ пистолет. Разгледа го. Беше някакъв непознат американски модел, вероятно калибър 33 или по-едър. Сети се нещо и пъхна пистолета обратно на мястото му.

— Капитан Савов, заснемете, ако обичате, трупа с пистолета и как аз го изваждам.

Веднага прожекторчето освети мястото и кинокамерата забръмча.

След като обискира най-внимателно трупа, Ковачев нареди да го отнесат в моргата и да го аутопсират. И се пъхна в колата да я поогледа отвътре, да прерови джобовете на вратите, чекмеджетата на таблото.

— Хайдее, още един!

— Какво намерихте? — запита го доктор Миладинов, който надничаше зад гърба му. Откакто намериха пистолета, неговият интерес бе значително нараснал.

— Това, докторе, не е по вашата част — каза Ковачев, като се измъкна от колата. В ръцете си държеше втори пистолет, този път с много дълга и по-тънка цев, която завършваше със заглушител.

Настаниха трупа в носилка. Сега предстоеше той да бъде пренесен горе, но не през камънаците. Бай Драган се нае да ги преведе, макар и заобиколно, но по проходима пътечка.

— А вие отворете багажника и изобщо прегледайте внимателно цялата кола! — нареди Ковачев. — Ние с капитан Савов ще се качим на шосето, хем ще помогнем при пренасянето.

Щом докторът отнесе трупа с линейката, Ковачев взе фенерчето от Савов и започна да оглежда внимателно асфалтовата настилка на шосето. Какво очакваше да намери там?

Оперативният работник от наблюдението му разказа, че към 19.30 часа Маклорънс и Едълайн Мелвил потеглили с колата за Балчик. Пътували сравнително бавно, като за разходка, и никъде не се спирали, с никого не се срещали. В Балчик се настанили на една маса на терасата на ресторанта. Току-що се било свечерило. Недалеч от тях седнал и оперативният работник да изпие една студена бира и да се подкрепи с порция кебапчета.

След половин час, през което време Маклорънс (за голям ужас на оперативния работник, също шофьор любител) успял да се справи с две стограмови водки без мезета и дори без салата, на масата им седнали възрастен, около 55–60-годишен мъж, нисък на ръст, с гола глава, обрамчена от бели къдрици, и голям закривен нос и някаква около 30-годишна дама — фрапантна брюнетка, прекалено силно гримирана, с шарени в розово и синьо на фигурки копринени панталони. Те седнали като при познати на масата, поръчали си вечеря и веднага започнали да разговарят оживено.

Този спокоен момент оперативният работник избрал, за да телеграфира от стаята на управителя на заведението и да „поиска подкрепление“ за проследяването на новите двама. Но кои са те, той така и не бе успял да узнае, макар че колегите му скоро се появили в ресторанта.

Към десет и половина Едълайн Мелвил заплатила консумацията и на четиримата и се разотишли. Но старят мъж и двете жени седнали в една друга кола, шофирана от фрапантната брюнетка, и потеглили веднага. А Маклорънс си допил водката (може би са се нещо разсърдили на него) и потеглил около петнайсет минути по-късно. Изобщо, докато тримата пиели само бяло вино, Маклорънс успял да се налее с пет стограмови водки и въпреки това седнал зад волана и потеглил. И може би единственото, с което се издал, че питието му не е било газирана вода, било, че като седнал, ненужно форсирал няколко пъти двигателя, сякаш се любувал на мощността му, палил и гасил дългите светлини и се понесъл с такава скорост, че оперативната кола едва успявала да го следи.

Както се полага при всяко транспортно произшествие, капитан Савов започна да измерва следата, оставена по асфалта от гумите, след като Маклорънс бе натиснал спирачките. Да, той не бе излетял безгрижен като ангелче „при ангелчетата“ и макар и здравата пийнал, бе сторил онова, което е зависело от него, за да се спаси.

Докато осветяваше с фенерчето пътя и помагаше на капитан Савов при измерванията, Ковачев не можеше да освободи мислите си от един въпрос: това обикновена катастрофа на пиян шофьор ли е или нещо друго? И какво „друго“? Всичко говореше в полза на обикновения вариант — и водките, и поведението му преди тръгване, и бясното препускане по завоите, на един от които и бе намерил смъртта си. Но се чуваха и някои други гласове. Защо Мелвил се е върнала с другите, след като те са „двойка“ и са пътували заедно до Балчик? Това, че го бе изоставила да пътува сам, случайност ли е, резултат на някакво скарване помежду им ли е или нещо друго?… И защо катастрофата бе станала тъкмо на най-опасното място по целия път — на най-острия завой, над най-дълбоката пропаст? Втора случайност?… Тук една катастрофа несъмнено би била най-резултатна, най-смъртоносна! Но защо тъкмо тук той е загубил управлението на колата си?

Като стигнаха до началото на спирачната следа, Савов взе да записва измерванията в тефтерчето си. А Ковачев продължи да осветява най-внимателно всяка педя от предполагаемия път на колата. Нещо привлече вниманието му по асфалта. Наведе се и дълго се взира в кръга, осветяван от фенерчето.

— Другарю капитан, я вижте това тук!

Савов също се наведе, взря се внимателно и поклати удивено глава.

— Ще трябва да снемете акуратно асфалтовата покривка и да я дадете за експертиза — каза Ковачев. — Ще можете ли?

— Колко му е, другарю полковник — отвърна му весело, бодро Савов, сякаш не минаваше полунощ.

 

 

19 юли, събота

 

Тази нощ полковник Ковачев успя да си легне рано призори. И макар да беше прочут с това, че „щом помирише възглавницата“, и веднага заспива, още дълго не можа да се успокои. Измъчваха го въпросите, които бе породила тази катастрофа, а гледките от аутопсията на трупа, на която бе присъствувал, не му даваше да се успокои. И когато в предразсветната дрезгавина най-сетне сънят го унесе, не можа да си отспи, „колкото поеме“. Събудиха го и го повикаха да се яви в окръжното управление. Висок гост ги бе зачел. Щом узнал за катастрофата („все пак труп е това!“), генерал Марков взел първия самолет за Варна и скоро той вече го тупаше с мечешката си лапа по рамото.

— И аз реших да се възползувам от съботата и неделята. Хем да ви зарадвам, хем да се надишам на морски въздух. И ето че цъфнах! Е, казвай, с какво ще ме зарадвате?

— Ако едно убийство може да ви зарадва, има с какво.

— Значи, все пак убийство!

— Да, това не е случайна катастрофа. — Разправяй тогава…

— На двадесет и осмия километър по шосето за Балчик има един много остър завой, може да се каже, най-опасното място по целия път. Завоят е изненадващ, почти под прав ъгъл, и завършва с камениста пропаст, дълбока около двайсет метра. Мястото е толкова подходящо за тежка катастрофа, че дори е чак подозрително…

— Добре избрано, казвате…

— Отлично. Но това, разбира се, не е единственото ми основание. Изчисленията показаха, че колата се е движила с около шестдесет мили в час…

— Откога стана циганин, откога ти почерня… Няма седмица, откак се занимавате с тия англо-френци, и виждам, вече сте минали на мили!

— Какво да се прави, другарю генерал, работим по метода на вживяването. Та това прави около трийсет метра в секундата. С капитан Савов тръгнахме назад по спирачната следа да търсим причината за катастрофата.

— Вече ми съобщиха по телефона, че се е скъсала щангата на кормилната система.

— Точно така. Въпросът е, защо се е скъсала на това най-подходящо място. Приехме, че половин секунда е времето за реакция на Маклорънс, явно опитен, макар и пийнал шофьор, и на петнадесетина метра от началото на спирачната следа огледахме асфалта.

— Е, и?…

— Към щангата е имало прилепена магнитна радиоуправляема мина.

Тук генерал Марков изсвири учуден.

— Парчетата й намерихме забити в асфалта на четиринайсет и половина метра от началото на спирачната следа. После ги открихме и по долната страна на двигателя. Мината е била магнитна, защото нямаше следи от механично закрепване. А че е била радиоуправляема, личи не само от някои парчета на радиодетайли, но и от точността, с която е улучено мястото на катастрофата.

— Значи, този, който я е поставил и взривил, е бил някъде наблизо, наблюдавал е преминаването на автомобила.

— Несъмнено. И още нещо, не по-малко важно. Той е притежавал, носел е със себе си магнитната радиоуправляема мина, машинка, която дори в „хиляда и една стоки“ във Варна не можеш да си купиш!

— Така, така… — почеса се по върха на носа Марков. — Радиомината е безспорно доказателство, че убийството е замислено и даже решено още там…, където се продават такива машинки.

— Освен ако си я носят ей така, за всеки случай, ако притрябва, както Маклорънс е носел двата си пистолета.

— Само че тогава това трябва да е една много добре запасена компания.

— Намерихме и предавателя — продължи Ковачев. — Зад обикновения приемник, в арматурното табло. Настроен е на същата вълна. Един клавиш го задействува, друг включва честотата за приемане. Сега я знаем. Прослушва се непрестанно.

— Надявам се, не само вълната за приемане, но и за предаване.

— Нима се съмнявате, че това е предавателят, засечен от нас!

— Щом вие го казвате, мога ли да се съмнявам. Но позволи на грешния си началник да продължи да любопитствува. Защо на този австралийски красавец му е притрябвало да дойде да умре чак в България, кой е свършил тази работа тъй елегантно и… защо, защо?

— Да, тъкмо стана дума. Експертизата установи, че паспортът му не е негов, снимката е залепена допълнително. Ловко, но все пак, познава се. Паспортът наистина е австралийски, визите показват пътуване от Австралия. Но след като не е негов, това е ново основание да допуснем, че убитият е българин.

— Сега пък и вие. След като тъй убедително доказахте, че картичката е купена миналата година.

— Едното не изключва другото. Картичката може и да е ланшна, като условен знак с пейзажа си, а да е написана сега, от него. И шофьорът да го познава като Гошо.

— Нее… познавам аз нашенците. Я го вижте… — Марков разлисти делото, което бе взел от управлението, и намери снимката на Маклорънс. — Този с конската мутра не е българин, не е наша кръв. Никак не ми прилича.

— Или… полубългарин, от майка англосаксонка.

— Може, но какъв смисъл има да гадаем. Мене много повече ме интересува кой и защо го е убил, с каква задача е дошъл този тип с два пистолета у нас. Не един, а два! За да убива ли са му притрябвали, за да се отбранява ли, но явно е имал голяма нужда от тях.

— И пистолетите, и радиопредавателят, и шифровъчният апарат с приставката за ускорено предаване… Та и още нещо. Вие знаете, в паспорта му намерих деветстотин долара и стотина лева. А той е носил отделно и достатъчно чекове. Защо са му били нужни тогава доларите в банкноти? За спекула ли? Или за нещо друго?… Допускам доларите да са били хиляда, а липсващата стотачка да се е превърнала в левчета.

— Даа, бива си го този… Маман. Добре се е бил запасил с всичко, макар че „оня“, дето се е запасил с магнитната радиомина, все пак му е видял сметката! Маман… Не събужда ли някакви асоциации този негов псевдоним?

— Маман значи майка, другарю генерал, а тоя никак не прилича да е на някого майка.

— Хайде сега и вие. Добре де, какво прави тогава онази, дето прилича, Мелвил?

— Никаква реакция от нейна страна, досега не се е поинтересувала, сякаш не знае…

— Или пък именно защото знае!

— Уж му е любовница, пък…

— Или той на нея любовник.

— Не е ли все едно?

— Време е да сте го разбрали, Ковачев. Когато тя е над четиридесетте, а той е по-млад от нея, има разлика.

— Може и да има, но няма да правим сега от това сексуална дискусия я. Същественото е, че по време на катастрофата тя е била вече в стаята си. А знаете ли с кого се е прибрала снощи Мелвил?

— В управлението Петев ми докладва, че с някакъв възрастен мъж. Дъщеря му шофирала. С тях вечеряли в Балчик — каза Марков.

— Именно. Бил търговски представител на американска фирма в Цариград. А знаете ли как се казва това мило семейство?

— Отде мога да знам, след като го усуквате, вместо да ми кажете. Да не е… Рокфелер или Джон Пирпон Морган?

— Не, казва се само Джеремайя Ноумен, а дъщеря му Мишел Ноумен.

— Е, и какво от това?

— Ами това, че… Ноумен по английски значи… никой!

— Никой! Значи…, това е господин Никой!

— Очевидно. Старият господин Никой с Коко, както се бе изразил Маман в една телеграма. А нашите просто са превели фамилното име.

— Браво, това се казва преводачи!

— Същественото в случая е, че старият Никой и Коко, имам пред вид бай Джеремайя с дъщеричката си, са пристигнали тъкмо в понеделник, 14 юли, когато е била излъчена втората радиограма.

— Те, разбира се, също имат алиби?

— Проявявате удивителна досетливост!

Ковачев си позволяваше понякога подобни волности, той знаеше каква „душа човек“ е генералът спрямо хората, които обичаше, и макар и рядко, ползуваше се от това.

— По времето на катастрофата тъкмо са влизали в стаята на хотела си, след като са оставили Мелвил.

— А онзи, Лари О’Конър?

— Седял в нощния бар на хотел „Интернационал“ и пиел коняк уж „Поморие“.

— Тогава остават двамата Гълиган…

— И вие ли, другарю генерал! Уви, ще ви разочаровам. От девет часа тази забележителна двойка е сънувала сънища на праведници. Как мистър Гълиган намира оригинални фасове, а съпругата му му помага.

Генералът изгледа навъсено Ковачев.

— Имам чувството, че нещо не доизказвате, че не ми докладвате, а изпитвате досетливостта на началника си. Но хайде, от мене да мине! Щом всички тия са аут, остава Пешо шофьорчето. Не е ли била мината в черния куфар?

— В кой от двата?

И като направи малка пауза, но генералът не се възползува от нея, Ковачев продължи:

— Версията, че Маклорънс сам е предал мината, с която Пешо го е пратил на оня свят, ми се струва, меко казано, пресилена. Но работата е там, че и Пешо има алиби. От осем и половина той е бил на гуляй с жена си у един приятел и се е прибрал порядъчно пийнал късно след полунощ.

— Хм… Значи всички имат алиби за момента на катастрофата. Ще излезе, че само аз нямам! Как пък един не се случи без алиби! И какъв извод трябва да направим?… Може би, че това не е убийство, че Маклорънс е държал магнитната мина залепена за щангата на автомобила си за украшение! И че тя се е взривила на най-подходящото място сама. Или дядо боже я е взривил! Така ли?

— Така излиза. Ако, разбира се, не допуснем, че има още някой „друг“, за когото ние дори не подозираме.