Димитър Пеев
Вероятност, равна на нула (20)

XX. Кой си ти, гражданино Петров?

28 август, четвъртък

 

Разпитите започнаха едва на следващия ден, след като бяха завършени всички действия по претърсването на къщата. Докато то продължаваше, Петров, без да пророни нито дума, бе поел ролята на любопитен наблюдател. Гледаше това, което става около него, сякаш то никак не го засяга, но с много интересно. Като към спектъра на поведението си прибави няколко срамежливи щрихи на деликатно разкаяние.

Първия разпит Ковачев и Консулов проведоха заедно. Ролите си бяха разпределили така: Ковачев ще води официално разпита, а Консулов, разположил се удобно в коженото кресло край бюрото, ще наблюдава най-внимателно Петров. И ще се намесва само по изключение, в краен случай.

Щом старшината го въведе, Петров застана смирено до вратата, свел поглед към килима, прибрал ръце край бедрата си, сякаш очакваше да изслуша смъртната си присъда. Дори да седне не пожела, толкова виновен се чувствуваше, та едва при третото подканване от Ковачев, твърде категорично и дори малко троснато, си позволи да приседне на края на предложения му стол.

На формалните въпроси за установяване на самоличността му отговори с ясен глас и по-подробно, отколкото бе необходимо за протокола. А когато Ковачев го подкани да разкаже за престъпната си дейност, той сведе още повече глава и прошепна едва чуто: „Виновен.“ После понадигна малко глава и повтори, вече по-високо „Виновен“, а след това, почти изправил глава, но без да погледне в очите, потрети, почти викайки: „Виновен!“ Оставаше само да заудря главата си в стената.

Това, че се признаваше за виновен, беше, разбира се, обнадеждващо. Но че го направи тъй театрално, не обещаваше нищо добро.

— Знам, чувал съм, чел съм в криминалните романи — започна вече със съвсем спокоен глас Петров, че е редно да се обръщам към вас със студеното „граждани“. Но аз ви моля най-сърдечно, позволете ми да ви наричам „другари“. Повярвайте ми, аз искрено ви чувствувам мои другари в изпитанието, което съдбата ми е изпратила.

— Добре, добре — побърза да го успокои Ковачев. — Не възразявам да ме наричате „другарю“. И така, да чуем какво има да споделите с тези свои новопридобити другари.

— Аз съм един чистосърдечен човек. И сам не знам защо не дойдох при вас, преди вие да дойдете при мене. Но снощи, след като премислих всичко, разбрах, че единственият път за мене е чистосърдечно да си призная всичко.

— Похвална идея — подкрепи го съвсем сериозно Ковачев. В тона му не можеше да се улови нито нотка на ирония. — Слушам чистосърдечните ви признания.

— Преди около два месеца случайно на булевард „Руски“, в книжарницата за чуждестранна литература, се запознах с двама чужденци, приличащи на съпружеска двойка. Аз търсех една техническа книга, те албум с красотите на Рилския манастир или с български икони. Постарах се да им помогна да изберат нещо подходящо. Говореха на разбираем български език. Като излязохме от книжарницата, поканих ги да поседнем в кафе-сладкарницата на хотел „България“. Поприказвахме си най-приятелски. Оказаха се много мили хора. Харесахме се взаимно. И се уговорихме да се срещнем и на следващия ден. Предложих им да ги разведа с колата, да им покажа София и красивите й околности. Беше събота. Прекарахме много добре. Обядвахме в мотела на „Белите брези“. Те платиха. Само дето не се сбихме по този повод. Но отстъпих. През цялото време приказвахме. Аз им представях града, те ме разпитваха с какво се занимавам, къде и с кого живея. Интересуваха се от всичко за мене. Сигурно аз бях единственият български гражданин, с когото те се бяха запознали отблизо. И аз не виждах основания да крия сведенията за себе си и за живота, който водя.

Дали това, което разказваше Петров, беше плод на „чистосърдечното му разкаяние“ или отдавна измислена версия, беше рано да се каже. Но на Консулов направи впечатление обстоятелството, че целия ден в събота той е прекарал с „двамата симпатични чужденци“. А кака Евлампия? Нима тя не е ходила да се черкува този ден! Или е оставила къщата им сама, без надзор? А може би денонощните дежурства са започнали след срещата с чужденците? Именно защото се бе срещнал с тях. И друго се хвърляше в очи.

Както бе приседнал на стола, Петров не мърдаше, не вдигаше поглед и впил очи в бюрото на Ковачев, продължаваше да стои като препариран и разказваше с монотонен глас.

— Фаталният разговор — продължаваше Петров — се състоя на следващия ден, в неделята. Ах, да можех да изтрия от живота си тази неделя! Заведох ги на Витоша и там прекарахме целия ден. Обядвахме на Копитото. Само че този път платих аз! След обяда жената се излегна на тревата да се попече, а ние с мъжа тръгнахме да се разхождаме наоколо. Тогава той подхвана един по-особен разговор — за сътрудничеството между народите, против ненавистта, която вилнее сега по света, ненавист и националистическа, и расова, и класова. Как най-добрите, най-културните и интелигентни хора от всички народи са братя и трябва да си сътрудничат…, да служат на общото хуманно дело за предотвратяването на войните, за мир и разбирателство между народите. И тогава той ми предложи да извърша „някои дребни услуги“ на една, както той се изрази, „дружески настроена към съдбата на многострадалния български народ“ държава. Велика държава, знаменосец на свободата и на демокрацията в света.

Значи, въпросът бил за свободата и демокрацията, за хуманизма. Не за нещо друго!

Петров продължаваше да се държи скромно и смирено, а погледът му оставаше все така фиксиран напред, в ръба на бюрото, сякаш там той виждаше нещо много интересно. А ръцете си бе обхванал в някаква молитвена хватка и ги държеше през цялото време на корема си.

— И аз, можете ли да ми повярвате, аз глупакът, аз наивникът, дето през целия си живот съм служил честно и всеотдайно на народа си, се съгласих. — Петров за първи път се поразмърда неспокойно, заоглежда се, сякаш търсеше къде да заудря главата си. — Аз мизерникът! Аз глупакът! Аз окаяният престъпник!

— Стига, стига! — прекъсна самобичуването му Ковачев. — По-добре ни кажете кои бяха, как се казваха тези представители на великата държава, знаменосец на свободата и демокрацията?

— Не знам. Като се запознавахме, измърмориха някакво име, което не запомних, пък и не чух, както трябва. А после те се обръщаха един към друг само ту със „скъпи“, ту с „дарлинг“. Но нека да се върнем към въпроса, който най-силно ме вълнува, който не дава покой на душата ми. Съгласих се не само защото по убеждения съм изцяло за свободата и демокрацията. И съвсем не защото ми предложи по сто долара или триста лева, по избор, месечно за дребните услуги, които ще им оказвам. Аз печеля прилично, с благоверната живеем скромно. Не, не затова! Решаващо за мене беше, че мъжът ме увери, че в услугата няма нищо, пази боже, противозаконно, та дори и морално укоримо. Единственото, което се искаше от мене, беше да изградя в къщата ни скривалище. Онова, дето вие открихте. Мъжът ми обясни къде и как да го построя. В него трябваше само да държа вещите, които те ще ми изпратят. И когато се наложи, по техни указания, да предам тези вещи на лице, което с определена парола ще се яви при мене.

— А паролата каква беше?

— Не я узнах. Каза, че ще ми я съобщят по телефона. Като му дойде времето. Но позволете да продължа. Не съм свършил. В понеделник те си заминаха. Така изтекоха петнадесетина дена, последните спокойни дни в моя живот. Един ден глас с леко чужд акцент ми се обади по телефона и ми съобщи да отида веднага на гарата и от багажна касетка номер А–34 с шифър 1681 да взема намиращия се там черен куфар. Така и направих. В куфара бяха инсталацията и апаратурата, необходими за изграждането на скривалищата, и подробно указание за монтажа. При такива напътствия за мене не беше трудно да ги построя. В куфара бяха и всички тия машинки, които намерихте в контейнерите. И парите бяха там. В бележката, която веднага унищожих, пишеше да си взема от левовете хиляда — аванс за три месеца и сто лева за производствени разноски по скривалищата. Което и направих. Оттогава никой не ми се е обаждал, никой не е идвал да вземе нещо от пратката. Доларите не съм пипал. Вярно, казаха ми, че мога да избирам. Но това може би е занапред. А в бележката пишеше да взема хиляда лева. Левове, а не долари. Разгледах и апаратите. Уж съм майстор, и то по тая част, но за повечето от тях не можах да разбера за какво служат. А жена ми, тя хабер си няма. Тя нищо не знае!

— Такаа — каза замислено Ковачев. — Значи, вие долари не сте вземал, с апаратите не сте си служил, никому нищо не сте предавал. Само дето сте взел хиляда лева за зидаро-мазаческата и монтажната работа и аванс за това, че нищо не сте правил. Така ли?

— Така е, другарю следовател — каза Петров с най-смирен глас. Сякаш съжаляваше, че фактите не го уличават в никакво престъпление. — Невероятно, но факт, както се казва.

— Добре. Но все пак как да си обясним, че един такъв честен, неопетнен с нищо гражданин като вас всъщност без колебания се е съгласил да служи на чуждото разузнаване?

— Какво разузнаване? Аз само да пазя!

Тук вече смиреният Петров май прекали с наивността си. Преигра, помисли си Консулов.

— А вие как си обяснявахте това криене на електронна апаратура и долари? — запита съвсем спокойно Ковачев. — Като съхраняване на частни капитали ли или като игра на криеница?

— Но аз се колебаех, повярвайте ми. Дълго се колебаех, макар и бързо да се реших. Но главното ми съображение беше, че не виждах нищо укоримо, още повече престъпно, да прибера едни вещи у дома си, които при нужда да предам някому. Още повече тогава аз съвсем, не знаех какви ще са тези вещи.

— А като узнахте, защо не дойдохте при нас?

— Това е фаталната ми грешка, това е моята голяма глупост. Пък и нека да си призная, много ми се бе приискало и аз да притежавам долари, и аз „като хората“ да мога да посещавам магазините на Кореком и да си купувам оттам разни съблазнителни вещи. Изкуших се! Съгреших, макар и само в помислите си. Но не забравяйте, че все още не съм си позволил нито да пипна доларите, нито да вляза в магазина.

Картината беше ясна — Петров разказа някаква съчинена история и не съобщи нищо ново, нищо, което те, според него, не знаят. Пък и явно не подозираше, че те са го следили от момента, когато той прибра черния куфар от гарата. Впрочем, това беше единственият момент, който смущаваше Ковачев. Защо след като те, пак според него, не знаят за куфара, той им разказа за него? Беше ли това някакъв симптом на разоръжаване? Или се бе поддал на първата асоциация — как се получават вещи — чрез черния куфар в касетка на гарата. Правдоподобно звучи, като признание. А, от друга страна, нали вече няма да си служи с този канал, нищо не издава. Саморазобличаване щеше да бъде, ако той признаеше разговорите си по автомат 70–69, ако разкриеше агентите си. Откъде ги има тези агенти? Как ги е вербувал? Какво прави с информацията, която те му събират? Дали не трябваше да изчакат той да излъчи сведенията, предадени му от журналиста? Не, Петров не беше се разоръжил. Той криеше. Той ги лъжеше! Но въпреки това Ковачев реши да не използува за сега магнетофонните записи, да не го разобличава. Той беше привърженик на максимата „Винаги се стреми да получаваш максимум информация и да излъчваш минимум информация“. Тази максима, според него, отразяваше един прастар биологически закон. Тигърът притежава отлични и заострени сетива, за да открие плячката си, но дори и той, всесилният, е шарен, за да се камуфлира в джунглата. От тази древна мъдрост на природата Ковачев сега смяташе да се възползува и бе решил с нищо да не го разобличава и да продължават да изслушват, да уточняват показанията му.

 

 

По-нататъшните разпити възложи на Консулов, като изрично му нареди да се придържа към досегашната схема, да разработва досега зададените въпроси, да уточнява досега получените отговори. Да търси, да лови противоречия. И да наблюдава Петров.

Консулов се зае с цялото си старание и неукротима воля със задачата. Но не можа да разобличи Петров в нито едно противоречие. Явно той бе разработил до най-дребни детайли легендата си и я знаеше безпогрешно наизуст.

 

 

1 септември, понеделник

 

На сутрешния доклад Консулов им разказа вица за водопроводчика, който толкова пъти поставял пред заключената врата един и същ въпрос и толкова пъти чувал един и същ отговор от папагала, че накрая си разменили ролите — той започнал да пита „Кой е?“, а папагалът от клетката в антрето му отговарял „Дошъл е водопроводчикът“. Консулов наистина бе научил всички многократно слушани отговори на Петров и сега ги знаеше наизуст.

— Питайте, другари следователи, разпитвайте ме и аз ще отговоря на всичките ви въпроси! — завърши той своя доклад пред групата.

— Значи, нищо ново не ви каза все пак Петров? — запита Ковачев. — Нищо, което да не бяхме узнали след първия разпит?

Консулов се замисли и след кратка пауза каза:

— Ново има, но то не е в думите на показанията, а в техния контекст. Или не, дори не в контекста, а в цялостната оценка на всички проведени разговори. И уви, крепи се не толкова на фактите, колкото на…, как да кажа…, на някакъв мой усет, ще ми се да кажа… интуиция, колкото и да не обичам да се осланям на този несигурен реквизит на парапсихологията.

Нито Ковачев, нито някой от останалите се обади и Консулов трябваше да продължи:

— Първият извод, който направих, е, че Петров ни лъже. Но не за него ми беше интуицията, разбира се. След като притежаваме магнетофонната лента със записите, този извод се налага от само себе си. Петров има не малка агентура, която ръководи активно. Въпросът е, как е била завербувана агентурата. Не е вероятно Петров сам да е свършил тази работа. Защото по всичко личи, че неговите хора не го познават, дори не бива да го виждат. Тогава някой друг ги е завербувал. Как? Кога? Кой е този „някой друг“? Все още ли се намира в България? И как е прехвърлил агентурата на Петров? Ясно е, той и агентурата е приел, и е започнал да работи с нея тук, в София. А не в родното си място Провадия, нито в Русе или Видин. Убеден съм, че той ни баламосва, и то на едро, по най-важното. Не той, а някой друг е създал тази организация.

— Какво искате да кажете? — запита Ковачев.

— Трите дена, прекарани в неговата компания, ме убедиха, че Петров ни лъже не само по това, кога и как са вербували него самия, не само по това, каква работа е свършил като резидент на чуждото разузнаване, но и по нещо много по-важно — кой е той! Убедих се, че пред мене стои не някакъв си провинциален майстор електротехник, завършил провадийския техникум, а човек, много видял и патил, човек с високо, най-малкото висше образование, с огромна ерудиция и богат житейски опит. Ето, точно тук, при прозирането на неговата човешка личност, моята интуиция ми подсказа, че пред нас стои не обикновен добросъвестен майстор и кротък отечественофронтовец, а фигура от съвсем друга величина и класа. И затова вместо да слушаме до втръсване опротивелите му измислици, трябва да проверим миналото му, така да се каже, провинциалната част от биографията му.

— Това… може би… — каза замислено Ковачев — ние във всеки случай сме длъжни да сторим. Дори и да не сте прав. Просто, за да осветлим от всички страни живота на задържания.

— Прав съм — отговори с подчертана увереност Консулов. — И с оглед на тази проверка употребих последния ден, целия, за да уточнявам живота и връзките му в Провадия, Русе, в казармата и преди всичко във Видин. Макар че, другари, жътвата не е богата. Петров разказва без онези житейски подробности, които изпълват с конкретно съдържание ежедневието, разказва, както се преразказва заучена чужда биография. Наистина, добре назубрена, но не и лично преживяна. Над събирането на такава тъкмо дребна, битова информация се трудих целия ден. А в неделята, докато вие сте си почивали, написах ей това!

Консулов измъкна от джоба на сакото си тънък сноп изписани на машина листове и ги подаде на Ковачев.

— Тук са резюмирани всички онези негови биографични моменти, които позволяват да се идентифицира личността му. Има приложени и скица на къщата, в която са живели с покойната си съпруга, и план на улицата, където са пазарували: и хранителните стоки, и където е бил плод-зеленчукът, и стотици други подробности, които биха могли да го изобличат. Него или… моята интуиция. Защото една биография може да бъде научена, но не и един цял свят, светът на градчетата, в които той е живял до пристигането си в София.

— Как реагира той на това подробно, явно неслучайно разпитване за градовете, за бита? — запита Ковачев.

— Сякаш никак. Отговаряше уверено, без да се замисля. Имам чувството, че дори и да не е този, за когото се представя, добре познава обстановката. Може и специално да я е проучвал. И единственият сигнал на фона на невъзмутимото му спокойствие беше, че не се учуди, че не запита защо го разпитвам за подобни незначителни подробности. — Консулов замълча за кратко и добави: Макар че… целият ми този неделен труд вероятно ще се окаже излишен.

— Допускате, че все пак той е оригиналният Петров ли? — запита Петев.

— Не. Не в този смисъл. Работата може да се изясни много по-просто. Достатъчна ще бъде една негова фотография!

— А защо сте така уверен? Все пак подменянето е рискована игра, която бързо и лесно може да бъде разобличена — каза Ковачев.

— Да, има нещо, което не ви казах и което ми дава основание да съм сигурен в догадката си. Пак едно странично доказателство, но този път достатъчно красноречиво. Още при обиска и толкова повече при повторното разглеждане на дома им ми направи силно впечатление, че няма нито една негова снимка от живота му преди София. Нито по стените и масите, нито в традиционните семейни албуми. Докато изобилствуват снимките на кака Ева — от бебешките й години до наши дни. Този контраст, да си призная, за първи път ми прошепна етичната мисъл, че нашият човек не е никакъв Петров! Не познавам човек, който да не притежава поне една снимка от детските си години, от младините… За да се любува на това, как са изглеждали той и неговите най-близки хора преди десетилетия… А нищо подобно нямаше при Петров. Това може да бъде обяснено или като някаква негова странност, или… Аз съм за втората алтернатива. Човек, който с такова умиление разказва за своя живот, за своя първи брак, за родното си място, не може да не запази и веществен спомен, поне една фотография…

 

 

Консулов се оказа прав.

Да проучи този въпрос изпратиха Дейнов, богато снабден със снимки, със съчинението на Консулов и личния паспорт на Петров в джоба. И макар че най-пресните спомени за него бяха останали във Видин, Дейнов взе най-напред самолета за Русе, за мястото, където му бе издаден паспортът.

Щом в русенската паспортна служба измъкнаха картона на Георги Михайлов Петров и го съпоставиха с издадения му паспорт, веднага стана ясно. От малката снимка на картона ги гледаше съвсем друг човек. Това не беше никакъв двойник. Дори далечна прилика нямаше между двамата. Поне в лицата им. Истинският от картона беше бузест, почти чипонос, с кръгли добродушни и леко глуповати очи под дъговидните вежди. А другият, от паспорта, имаше продълговато слабо лице, напомнящо раннохристиянските аскети, прави вежди и остър, стоманен поглед, тънък, доста дълъг нос. И все пак най-силно на пръв поглед се хвърляше разликата в челата им — истинският Петров имаше средно високо чело с две дъги отстрани, а другият — голямо и високо правоъгълно чело на упорит, волеви човек.

Дейнов веднага, още от паспортната служба позвъни на Ковачев. Той не само бързаше да съобщи новината, но и се надяваше, че ще му се размине обикалянето на другите градове. Но уви, за негово съжаление Ковачев му нареди да продължи изпълнението на задачата и да събере пълен материал за Петров и достатъчно свидетели, които при нужда да разобличат измамника.