Димитър Пеев
Вероятност, равна на нула (2)

II. Черният куфар

Същия ден преди обяд

 

След като откриха радиста и дешифрираха радиограмата, отново настъпи пълно затишие и никой не можеше да предскаже докога ще трае това спокойствие. И което беше много по-важно — действително или привидно бе то. Затова, щом свърши сутрешното съвещание, колегите му тръгнаха по своите задачи, а той реши да прескочи до почивната станция на министерството. Дори отиде на плажа. Но не мина и час, и там се появи ъгловатата, фигура на Консулов по бански гащета и с чанта в ръка. Озърташе се, вглеждаше се в голите тела. Сигурно него търсеше. Дали не се бе случило нещо?

— Здравейте! При мене или в обятията на Нептуна?

Ковачев бе вече вкусил от своеобразния маниер на изказване на Консулов и реши да го приветствува в неговия стил.

— Какъв ти Нептун! Квод лицет Йови, нон лицет бови. Това, което е позволено на боговете, не е за простосмъртните, за да не кажа нещо по-точно. — Той явно не разчиташе, че Ковачев ще разбере латинската поговорка, затова я и преведе. — Идвам в жалката роля на пощенски раздавач. Нося ви една картичка.

— Картичка ли? Че от кого? Дайте да я видя.

Консулов извади от чантата и му подаде цветна картичка с изглед от Златните пясъци. На гърба й беше написано с химикалка:

„Варна, улица «Люляк» № 5. Петър Петков. Драги Пешо, пристигнах за няколко дена в Златните пясъци, хотел «Метропол». Ела да се видим в петък, 19 юли, десет и трийсет часа. Твой приятел Гошо.“

— Е, та?… С какво е забележителна тази картичка?

— Току-що Дейвид Маклорънс я пуснал в пощенската кутия на хотела. Наблюдаващият го е видял и със съдействието на администраторката я извадил. Друго забележително няма!

— Хм! Интересно. А да не е сбъркал нещо наблюдаващият?

— Не. Точно е видял как я пуска, а освен това тази картичка била единствената в кутията.

— Възможно ли е този Маклорънс да е българин? В Австралия доста измет се е събрала.

— Дори и да е българин, но не от оригиналната „измет“, а от второто издание: може да е син на някой наш емигрант. И то от англосаксонска майка, като се съди по екстериора му.

— Вие сте имали повече време да помислите. Какво е мнението ви за тази картичка? — запита на връщане към станцията Ковачев.

— Тоя, разбира се, не му е никакъв приятел. Съобщава мястото и времето на срещата със свой агент, който може и да не е точно Петър Петков. Първо, Маклорънс не живее в „Метропол“, а в „Интернационал“. Второ, ако му е приятел, ще го посети в дома му. И трето, най-важното, в петък не е деветнайсети, а осемнайсети юли.

Ковачев пресметна наум дните.

— Да, вярно… Ха… Какво може да означава пък това? Да не би случайно да е сбъркал. Осемнайсети…, деветнайсети… Макар че в нашата работа грешките са малко.

— Това вероятно е някаква уговорка, която тепърва ще разберем. А картичката? Какво да правим с нея? Все пак ще трябва да я пуснем, нали?

— Налага се. Иначе има опасност нищо да не се случи. А това ние не бива да допуснем. Но време има. Нормално пощата ще я занесе утре, вероятно следобед. Имаме повече от денонощие. А дотогава трябва да мислим!

Ковачев се облече набързо и щом седнаха в колата, взе от Консулов картичката и отново я загледа вторачено. И колкото повече я гледаше, толкова повече се убеждаваше, че тази картичка, попаднала случайно в ръцете им, на вид толкова безобидна, крие някаква голяма тайна. Не само че беше условен знак за уреждане на среща, а и нещо много повече, което той не съумява да види.

— Мислите ли, другарю полковник? — обади се Консулов, сякаш бе уловил телепатично състоянието му.

— Мисля, мисля, какво по-добро да правя?

— Че мислете тогава на глас. Може и аз да помогна.

— Очертават се две версии. Или този Дейвид Маклорънс е българин и тогава няма нищо чудно, че той, подписвайки се като Гошо (а може и наистина да е Гошо или поне така да е познат на Пешо), изпраща картичката, която сам е написал тук, у нас. По-интересна, по-перспективна, разбира се, е версията, че той не е българин, и следователно не може сам да я напише. Тогава логически следва, че са му я дали „там“ готова, написана, и неговата задача е само да я пусне и да се срещне с Пешо или в петък, 18-и или на 19-и, в събота, пред хотел „Метропол“.

— С него или с някой друг, който е познат на Пешо като Гошо. Защото възниква законният въпрос, как Пешо ще познае Маклорънс, който току-що е пристигнал чак от Австралия.

— Знаете ли, докато ви слушах, хрумна ми едно съображение в полза на версията, че картичката е била писана „там“.

— Представете си, и на мене ми хрумна нещо в тази насока — усмихна се Консулов.

— Казвайте първо вашето хрумване, да видим дали не е същото.

— Защо срещата е пред хотел „Метропол“, а не пред „Интернационал“, където е отседнал Маклорънс и където би било естествено да се видят пред или още по-добре вътре, в хола, в стаята му, като приятели? Не означава ли това, че картичката е била написана преди Маклорънс да се настани в хотел „Интернационал“ от човек, който познава, който е живял в хотел „Метропол“. Това ли беше вашето хрумване?

— Не. Предположението ви може и да е вярно. То е твърде логично и правдоподобно, но съществува вероятност „Метропол“ да е посочен „за конспиративност“ било за да не видят познати срещата, било защото „Метропол“ означава някаква условност.

— Не е изключено. Давайте тогава вашето!

— Представете си, че някой ви е възложил, когато пристигнете на Златните пясъци, да изпратите картичка с такова съдържание. Независимо от това, дали сте българин или само ще препишете дадения ви текст с български букви. Какво ще направите?

— Ще купя картичка, ще й залепя марка от една стотинка, ще напиша условния текст и ще я пусна в пощенската кутия — отговори, без да се замисля Консулов, като го гледаше с нескриван интерес.

— Те това исках да чуя! Преди всичко ще купите картичката! Което и ви поръчвам да направите. Сега аз ще сляза и ще продължа с автобуса за окръжното управление, а вие ще се върнете с колата и единствената ви задача е да купите още една такава картичка и да ми я донесете. Но внимавайте, не някаква друга, а точно такава. Започнете от будките около хотел „Интернационал“, след това навсякъде из комплекса, в „Дружба“, ако трябва и в града, по централните улици, но на всяка цена намерете и ми донесете още една такава картичка.

— Ама защо ви е? Да не сте решили…

— Нищо не съм решил. Изпълнете задачата и след това ще говорим… в управлението… — каза Ковачев, слизайки от колата.

В кабинета го чакаше Петев. Той позвънил в почивната станция, но след като Ковачев бе вече излязъл.

— Е, казвайте, има ли нещо ново около вашия Дейвид?

— Защо пък да е мой! Не е ли общ?

— Вие го открихте. Казвайте какво прави, усещам, че неслучайно сте ме търсили.

— Така нареченият „мой Дейвид“ се чувствува отлично и се държи много добре. След картичката той лично с нищо не се е проявявал. Само дето се появи един, който усилено го търси.

— Как така търси?

— Ами ходи от хотел в хотел и търси някой си Мортимър Харисън и като му отговорят, че няма такъв, пита и за Дейвид Маклорънс.

— Българин?

— Не, ирландец. Лари О’Конър, от Съединените щати. Пристигнал е вчера със самолета от Париж, отседнал е в хотел „Лебед“. Откакто го засякохме, вместо да се наслаждава на плажа, все с това се занимава: ходи, разпитва, оглежда…

— Е, и намерил ли го е?

— Слава богу, хотелите са много, още не е дошъл до „Интернационал“. Вие как мислите, да го намери ли?

— Разбира се. Защо ще му пречим на човека. Изобщо не му се бъркайте, само го наблюдавайте.

 

 

Консулов се появи следобед уморен, гладен и явно зъл. Само дето не се уточни така изобщо на света ли го е яд, по-точно на Ковачев ли, или съвсем конкретно на картичката.

— Няма и няма — резюмира той. — Нито една, за лек, дето се казва, няма никъде. Нагледах се до повръщане на цветни картички, но такава не намерих. За всеки случай бях и в управлението на книгоразпространение, и в репето. Там ми обясниха, че миналото лято са пуснали една такава партида, но повече не са ги произвеждали. Пък и марката е ланшна. Тази серия бързо се е изчерпала още в средата на миналата година.

— Ето, както видяхте, моята идея се оказа по-плодоносна, с по-убедителни резултати. Сега можем вече със сигурност да твърдим, че Маклорънс е донесъл картичката, купена миналата година тук, но написана „там“.

Консулов остави картичката на бюрото и се отпусна малко театрално на стола. Ковачев я взе и отново се загледа внимателно в нея.

Дълго мълча и гледа. Консулов на два пъти се канеше да го запита нова загадка ли разкрива, но се сдържа. Накрая Ковачев се усмихна леко и каза:

— Не обичам, когато „той“ не уважава. Тогава и аз губя уважение към него.

— Кой е този мистериозен „той“, другарю полковник, и с какво си е позволил да се провини пред вас, та е загубил доверието ви?

— Не доверието, не! Аз съм като старите кръчмари. Едно време в механите и в бакалниците имаше нацвъкани от мухите надписи „Уважение всекиму, кредит никому!“. Та и аз, доверие никому, но да го уважавам съм готов. Опасно е да загубиш уважение към него. За нула време можеш да се провалиш. Стига, разбира се, оня сам да не си погуби уважението!

— Но кой е все пак този загадъчен „той“?

— Как кой? Онзи, който е изпратил Маклорънс, който е наредил да купят, да надпишат и да пуснат тази картичка. Някой тамошен полковник или, да не се лаская, може би само майор.

— Че с какво е заслужил „той“ гнева ви?

— Погледнете тази картичка. Гребенчета на морски вълни, лошо боядисана пластмасова палма, зарита с тенекиената си саксия, но ръбът й се вижда, вятърът е отвял пясъка. И горката нещастна камила, окичена „по ориенталски“ според вижданията и етнографската култура на някой търгаш от „Балкантурист“. И кацнал върху нея този самодоволен и розов глупак, увит в чаршаф от инвентара на хотела. Пък и размахва копие, сякаш ей сега ще прободе нубийския лъв. И вижте останките от рижавия му перчем, ухиленото му луничаво лице, изразяващо и презрение „към туземците“, и задоволството на глупака, разказал тъп виц. „Вижте ме из дива България, която разиграва фалшивата си екзотика, докато аз прекарвам дните си почти безплатно!“

— И с какво този бакалин от Дюселдорф ви ядоса?

— Нека бакалинът да остане на съвестта на производителите на картичката. Сбъркал е оня, дето е купил една от тези фрапантни, може би, според него, ефектни, значи, и запомнящи се картички, вместо да избере някоя съвсем обикновена, скромна, безлична. Като имам пред вид кои идват от Запада и какви картички те харесват и изпращат, трябвало е да избере такава, която няма скоро да се свърши. Особено след като ще я изпращат след година време. Ама на, „той“ не е допускал, че аз ще се сетя! За глупак, е, хайде, за недосетлив ме е помислил. А това не е хубаво. За него не говори хубаво!

— Теоретически сте прав, но само толкова. Това няма никакво практическо значение. Ако не бяхме видели как Маклорънс пуска картичката, нямаше да има никакво значение колко шарена е тя. „Той“ явно на това е и разчитал. А след като видяхме, и фасадата на хотел „Мимоза“ да бе отпечатана, все тая.

— Не е все това. Ако беше хотел „Мимоза“, ние нямаше да знаем, че картичката е била купена миналата година, че е надписана там, че Маклорънс не е българин и най-важното, че „той“ ме мисли за глупак. А аз много обичам „той“ да ме смята за глупак.

 

 

Картичката изпратиха по реда и още на другия ден раздавачът я пусна в кутията на Петков. А адресатът се оказа реален. На улица „Люляк“ № 5 наистина живееше Петър Господинов Петков, наричан не само в картичката, но и от познатите си Пешо. Той беше 28-годишен, живееше отдавна на този адрес и работеше като шофьор на такси. И то от три години. А не специално по този повод. В биографията му нямаше никакви „особености“, освен че като матрос на търговски кораб е бил уличен в някаква валутна афера при пренасянето на „марфата“, за което е бил дисциплинарно уволнен от търговския флот. И още една смущаваща особеност — наскоро се бе оженил за една служителка от Военноморския флот, която работеше във финансовия отдел на едно от поделенията.

Да се следи шофьор на такси е особено трудно — цял ден препуска из улиците на града, извозва десетки хора по всички посоки, върви разбери с кого се среща, какво разговаря! Но към големите неудобства задачата предлага и някои малки предимства — всеки момент можеш да влезеш в колата, да му поръчаш къде да те кара, да разговаряш с него, да го наблюдаваш. А ако е нужно, не е проблем и да поставиш на някое незабележимо място микрофонче с предавател. Възможности, от които тези, които го следяха, не пропуснаха да се възползуват.

 

 

18 юли, петък

 

Точно в девет часа Ковачев събра двете групи за последно уточняване на задачите им. Накрая той обобщи:

— Макар и осемнайсети, днес все пак е петък, първата възможност за среща, и ние няма да я пропуснем. Номерът на колата на Петков е Вн 13–30, сива волга.

— Вие убеден ли сте все пак, че десет и тридесет е часът на срещата им, а не нещо друго? — запита Петев.

— Аз лично съм убеден, но дори и да не бях, налага се да проверим най-вероятната възможност. И така, ако няма повече въпроси, всички по местата си.

Петев се настани до шофьора на оперативната кола. От мястото, където бяха застанали сред останалите паркирали коли, добре се наблюдаваше входът на хотел „Метропол“. По това време почти всички посетители бяха на плажа, любуваха се на знойното слънце и на тихото море и само съвсем рядко някой влизаше или излизаше от хотела. В 10 часа и 27 минути се появи Маклорънс — атлетически сложен, вече леко загорял, в елегантен светлосин костюм и шарена риза с отворена яка. Пушеше цигара, а в лявата си ръка държеше средно голям черен куфар. Застана встрани от входа и зачака — също като пътник, който очаква автомобила да го отведе до летището.

Петев веднага се обади по радиотелефона:

— Докладва втори. Излезе и чака пред хотела. Носи череп куфар.

— Скоро ще пристигне и другият. Току-що мина спирка „Журналист“ — отговори му Ковачев.

В 10 и 31 пред хотел „Метропол“ застана сиво такси с номер Вн 13–30. Без да гаси двигателя, шофьорът изскочи и пое куфара, а докато Маклорънс се настаняваше на задната седалка, постави куфара в багажника. И веднага, без да проронят нито дума, без шофьорът да запита „накъде“, а пътникът да му отговори, таксито пое плавно към града. На известно разстояние след тях тръгна и колата, в която беше Петев. Пресичайки една от алеите, те минаха край автомобил с трима мъже. До шофьора седеше Консулов. Петев леко му кимна и взе слушалката на радиотелефона.

Дори по широкото еднопосочно платно на шосето за Варна, сега почти празно, таксито не увеличи скоростта си. Личеше, че не бързат. Наложи се колата на Консулов да го задмине, след това го задмина и колата на Петев и да го следи остана третата оперативна кола — по-очукан сивкав запорожец, в който се возеха три млади безгрижни момичета. На запорожеца всичко му бе оригинално, освен мощният двигател и радиопредавателят.

Едно от момичетата взе слушалката на радиотелефона и се обади на Ковачев:

— Карат много бавно, дали няма да е добре и ние да ги задминем?

— Не. На запорожеца му се полага да кара и бавно. Но какво става с тях, нищо не се чува?

— Всеки седи на мястото си.

— Да не би да е повреден микрофонът? Не съм чул гласовете им.

— Съвсем не, другарю полковник, отлично работи. Нали чувате през цялото време музиката. Шофьорът просто е пуснал радиото и… мълчат.

Все така без да бърза, таксито влезе в града и след малко застана пред входа на гарата. Петков пъргаво изскочи, отвори багажника и подаде куфара на Маклорънс, който му пъхна в ръката една десетолевка. Пешо се поклони угоднически, Маклорънс му махна приветливо и те така и без да си кажат нито дума, се разделиха.

Маклорънс се повъртя десетина минути из гарата, като разглеждаше разписанията на влаковете и на параходите на БМФ, след това се полюбува на окачените от „Балкантурист“ рекламни плакати, дълго разглежда бюфета, но явно нищо не си хареса, защото внезапно се вля в тълпата от току-що пристигналия влак и с нея излезе пред входа на гарата. Почака доста, докато намери свободно такси. Този път волгата беше оранжева, от софийските СА 81 19. Шофьорът, както бързата проверка установи, беше Иван Петров Биволарски, от командированите. Той го отведе обратно пред хотел „Интернационал“ и го остави там, като получи своята петолевка. Всичко се повтори в обратен ред, с тази разлика, че Маклорънс сложи този път куфара на задната седалка до себе си.

Скоро след като австралиецът се прибра в стаята см в кабинета на Ковачев дойдоха Петев и Консулов. Интересни бяха реакциите им — Консулов беше възбуден, готов да споделя мислите си, да спори, дори да се кара. А Петев мълчеше гузно и имаше вид едва ли не на виновен, задето „неговият Дейвид“ с нищо не се бе издал и ги бе „измамил“. Смутен беше и Ковачев, колкото и да се стараеше да не се издаде.

— Е, момчета, не провесвайте носове! Можеше да бъде и по-лошо, ако Маклорънс беше пуснал картичката преди радиосеанса, преди да бяхме започнали да се интересуваме от него.

— Уви — обади се Консулов, — и специалната, написана „там“ картичка, и черният куфар, дето го разхождаха до гарата и назад, и излизането половин час по-рано, и изчакването в хола на „Метропол“, за да се качи не от своя хотел, всичко това не е някакъв оперетен водевил я! Та шофьорът знаеше, без да му кажат, къде да кара. Всичко е било уговорено. А ние, след като наблюдавахме, така да се каже, и „отвътре“, и отвън спектакъла, сега не можем да отговорим на простия въпрос, какво се случи пред очите ни.

— Да, събитията протекоха сякаш съвсем гладко — каза спокойно Ковачев. — Но само на пръв поглед. Я ми кажете сега какво все пак ви направи впечатление в тази история, какво не се вписва в нормалния ход, в идиличната картина на едно обикновено повикване на такси от чужденец, за да го закара някъде в града? Да поприказваме на тази тема, а? Може и да измислим нещо!

— Преди всичко начинът на повикването — обади се с пресъхнало гърло Петев. — Чужденците обикновено поръчват чрез администратора или ловят случайно свободни таксита.

— За повикването с картичката е ясно — прекъсна го Ковачев. — Друго, друго?…

— Другото, което се хвърля в очи, е „сбърканата дата“ — поде Консулов. — Съвсем не ми се вярва да е грешка. Това може да се тълкува като „18 юли, петък, или ако не успееш, то следващия ден, 19 юли, събота“ или пък е условна грешка, доказваща автентичността на повикването.

— Друго?…

— Другото, разбира се — каза Петев, — е фактът, че без Маклорънс да му е нареждал, той го откара на гарата. В картичката не го пишеше, а в колата, нали слушахме, те не размениха нито дума. Дори до виждане не си казаха. Значи, за Пешо картичката е означавала: яви се с колата и откарай лицето на гарата! И нищо повече!

— Само че кое лице? — запита Консулов.

— Как кое, този, който ще чака там с черния куфар в ръка.

— Аха, значи, черният куфар е играел ролята на опознавателен знак. А защо е било необходимо именно Пешо да откара Маклорънс на гарата, а не някой друг? Защо тъкмо Пешо? Защо точно на гарата? Нима тези моменти са без значение! Нима всичко това е разиграно само и само, за да може там Маклорънс да се помае четвърт час и да се върне с друго такси обратно! За това ли? — шепнешком каза Ковачев и не можеше да разбере колегите си ли пита или само мислеше на глас.

А докато те умуваха безплодно и се мъчеха да разберат целта на тази на вид безсмислена среща, загадката бе вече решена. След като направи още няколко курса из града, шофьорът на таксито Петков сложи на предното стъкло табелката „за гараж“ и се отби за малко в къщата си. Там той остави един черен куфар, абсолютно еднакъв на вид с този който Маклорънс върна в хотела, само че явно много по-тежък В къщата на улица „Люляк“ № 5 се забави около пет минути, след което откара таксито в гаража и го предаде на колегата си от втора смяна.

Всичко това Ковачев узна едва надвечер, когато бригадата за проследяване на Петков му връчи рапорта си.