Димитър Пеев
Вероятност, равна на нула (17)

XVII. Автомат 70–69

17 август, неделя. Следобед

 

Както и трябваше да се очаква, Марков бе настанен в една от „генералските“ стаи на болницата. И тъй като той си нямаше никого в София — родителите му бяха отдавна умрели, сам не си бе създал семейство, а братята и сестрите му живееха в Казанлък, — в тези следобедни приемни часове той бе сам в стаята си. И когато полковник Ковачев почука на вратата и се зачу началническият му бас „Влизайте, полковник Ковачев!“, за миг, докато отваряше вратата, през ума му мина колко самотен и нещастен е този на вид силен и всемогъщ човек. Лежи тук, измъчван от болестта си, и няма кой да го посети, да му донесе едно цвете. Дотолкова самотен, че веднага позна кой единствен може да го споходи. И му стана тъжно за бай Кръстьо. Но преди да влезе, наложи си да пропъди и от лицето, и от сърцето си мъката.

Генералът най-искрено се зарадва и на букета, и на огромната, от най-скъпите кутия бонбони и веднага ги разпредели — цветята за докторката, а с бонбоните ще черпи сестрите и санитарките. Ковачев не му обясни какво му е струвало да промъкне през гардеробиерката грамадната кутия, която и в чантата му не влезе; колко увещания бяха нужни, че генералът не е дете и при бъбречно-каменната си болест няма да се нахвърли на бонбоните.

Кръстьо Марков отдавна страдаше от бъбреците си. Имаше дълги периоди, когато те изобщо не се обаждаха. Имаше седмици, както той се изразяваше, „на примирие“, на някакво равновесие между болестта и организма му, но от време на време тя се нахвърляше върху него „като лют звяр“ и тогава този огромен и безстрашен мъж хапеше до кръв устните си и драскаше с нокти стената край леглото.

Поредният камък се размърда и тръгна да се разделя с него тъкмо когато започна наблюдението на уличния телефонен автомат № 70–69. Кризата го свари рано сутринта в кабинета, преди да е прочел дори бюлетина. Няколко дена болките бяха тъй остри, че само огромните дози атропин и папаверин облекчаваха мъките му. Но слава богу, вчера камъчето излезе и сега Марков, след като колегите му знаеха, че може да го навестят, очакваше по-многолюдно посещение.

Макар и бай Кръстьо, както Ковачев го наричаше, когато бяха двамата сами, особено в обстановка като тази, да не беше от хората, които се оплакват, които обичат да занимават света с личността си и особено с болестите си, наложи се да даде „подробен отчет“ за състоянието си. Принуден беше да го стори под заплахата, че ако гостът му не се увери, че е на оздравяване, хич да не си въобразява, че ще чуе нещо за службата. След това разговорът се поведе за колегите им и в обясненията на Ковачев той почувствува нещо скрито. С полунамеци той му подсказа, че не поради нехайство или — боже, опази — нежелание не са дошли да навестят болния си началник днес другите колеги. А че за това има някаква особена причина, която ги извинява. После дойде ред на „последните новини“ от министерството, от управлението. Внезапно Ковачев се надигна да си ходи.

— Вие какво! — викна му не на шега ядосан Марков. — Разигравате ли ме? Никъде няма да мръднете, докато не ми разкажете какво става с Петров. Даде ли някакъв резултат прослушването?

— Даде. И то какъв!

— И вие смятате да си отидете, без да сте ми разказал!

— То не е за две думи.

— Че кой ви ограничава? Разкажете го с двеста!

— И двеста думи няма да стигнат — усмихна се лукаво Ковачев и извади от чантата, с която бе дошъл, един касетофон. — Това е нашият подарък, другарю генерал, по случай оздравяването ви. Не, разбира се, самият магнетофон, а съдържанието на лентата му.

— Да не са записи на моята любимка Лили Иванова?

— Нещо много по-трогателно. Записи на телефонните разговори, водени от другаря Петров от уличен автомат номер 70–69, придружени от информационни справки и наш коментар към тях. Затова и момчетата не дойдоха, не искаха да ви отнемат времето. Идеята, пък и сценарият на тази малка радиопиеса принадлежат на капитан Консулов. Той е и водещият. А изпълнители сме всички заедно.

— Ама вие сериозно ли? — усмихна се Марков, явно доволен и щастлив. За мене специално ли го направихте!

— Като ви знам какъв сте любопитен, разбрах, че без материали не мога да ви се явя. Помислих да взема делото, сам да си прочетете всичко. И тогава Консулов забеляза, че щом ви инжектират с атропин, вие не можете да четете. Пък и защо да четете, когато притежаваме запис на разговорите. Е, така се роди тази лента. Оставям ви я с касетофона, слушайте на воля… А аз няма да ви преча.

Марков понечи да го задържи. С кого щеше да размени мисли, да коментира лентата? Но щом те така са го намислили, реши да не им се бърка. Ще се наложи да коментира сам със себе си.

Но след като Ковачев напусна стаята, не избърза да включи магнетофона. Повика санитарката, даде й букета с червените рози да го сложи в една голяма ваза, връчи й бонбоните и й нареди, докато не я повика, да не влиза в стаята му и да не пуска никого. Включи магнетофона, облегна се полуседнал на възглавницата и се заслуша.

 

 

— Днес, девети август, тринадесет часът и четиридесет и осем минути — зачу се отчетливият глас на Консулов с характерните му метални нотки на сержантска команда.

След кратка пауза нещо изщрака (явно автоматът бе включил) и друг глас каза:

— Може ли да се обади другарката Пипева?

— Ей сега — отвърна девически глас. — Мамо, тебе викат.

Последва кратка пауза.

— Жанет Пипева е на телефона — обади се плътен алт.

Дори в слушалката се усещаше, че това е пълна и властна жена.

— Обажда ви се Христакиев. На Кънчева братовчедът.

— Момент.

Кратка пауза, през която се зачу някакъв шум, сякаш врата се затвори.

— На Гинка девера ли?

— Да. Имате ли нещо да ми кажете?

— Глаубер може да си ходи. Сделката няма да стане. Апаратурата все пак ще доставим от Съюза. Така нареди заместник-министърът. На Мантонели максималната цена, която можем да дадем, е 47 долара и 50 цента за бройка. А Вурм може да одере кожата на нашите, на голям зор сме — без запасните части, които той предлага, до месец и нещо заводът в Разград ще трябва да спре. Готови сме мило и драго да дадем. А това, че преговаряли със Свенсон, и то е блъф. За сега толкова.

— Благодаря. И отново повтарям: никакви срещи, никакви контакти насаме по никакъв повод. Сега само чрез мене. По вашата сметка ще ви бъдат преведени нови 500 долара. Да се нуждаете от нещо?

— Не, за сега от нищо.

— Тогава… до чуване.

Зачу се отново гласът на Консулов:

— Справка. Справка. Жанет Минчева Пипева, 38-годишна, разведена, живее на улица „Светлина“ номер 17, етаж трети. Домашен телефон 49–18–53, дуплекс, работи в „София импорт“ като икономист, завършила е немска филология в Софийския университет. Живее с дъщеря си Минка, ученичка в десети клас.

— Другарю генерал — обади се сега Ковачев, — този, който се представи като Христакиев, е, разбира се, Петров. Вие ще видите по-нататък как той постоянно мени фамилията си, макар и да не излиза извън определени фонетични граници. Условно значение трябва да има и размяната на информация „на Кънчева братовчеда“ съответно „на Гинка девера“. При всеки разговор тези условни запитвания и отговори се повтарят, както например размяната на позивни при радиовръзките. И както ще видите по-нататък, нарушаването на реда, липсата на очаквания отговор е сигнал, че разговорът не може да се проведе. Но да продължим…

 

 

— Неделя, десети август, тринадесет часът и 47 минути — поясни Консулов.

— Зара, ти ли си?

— Аз съм. Кой се обажда?

— Христодоров, ас пика!

— Десетка трефа. Слушам ви.

— Първо аз да ви изслушам.

— Запознахме се. Състоя се и първият сеанс. Нищо особено. Крастата го е зачесала, но е все още пълен профан. Всеки момент мога да го изям и да му изплюя копчетата.

— Това за сега не е нужно. Някога може и да стане нужда. Преминете на валута. Но разменяйте не по-долу от едно за три. И само като се понапечели. Загубете му до петстотин долара, който незабавно ще ви бъдат изпратени. Това е всичко за сега.

— Разбрано. Край ли?

— Край. Ще се обадя другата седмица.

— Справка. Справка — прозвуча отново гласът на Консулов. — Васил Бижев Заралиев, познат в определени среди като „Зара“, 62-годишен, живее на улица „Революционер“ № 12, партера, домашен телефон 27–18–42, пенсионер, бивш счетоводител в „Хранекспорт“, още по-бивш заклет експерт-счетоводител, най-бивш наследник на мелници в Ямболско, изял и проиграл на комар всичко, без да остави нищо за народната власт. Прочут като комарджия „на всех рук мастер“. За съжаление няма достатъчно данни за идентифицирането на лицето, за което говориха двамата.

— Коментар. По всяка вероятност Зара е получил задачата да вплете някого в комарджийските си афери, но не да го обере, а за сега поне да му даде да близне от меда, и то в долари. Очевидно за да бъде после впримчен по този начин в мрежата на Петров. Неясно е само как Петров ще даде на Зара необходимата за целта сума от 500 долара. Думата „изпратени“ навежда на мисълта, че няма да бъдат предадени на ръка. Но как? Като паричен превод не е възможно! Остава да рискува в обикновено или максимум в препоръчано писмо. Всичко необходимо, за да изясним как ще бъдат предадеш парите и за кого са предназначени, вече е разпоредено.

 

 

— Понеделник, единайсети август, седем часът и тридесет и пет минути.

— Даа…, кой е? — провиква се сънлив женски глас.

— Може ли да се обади другарят Ерменков?

— Саньо, тебе викат…

— Да, слушам ви.

— Христев ви безпокои тъй рано. Вие ли сте дали обявата във „Вечерни новини“, че сте загубили куче?

— Не, ние имаме котка.

— Получихте ли сумата?

— Да, благодаря.

— След няколко дена ще ви изпратя още веднъж същата. До края на седмицата ще пристигне Блументал. Той ще ви предложи много изгодна сделка, която трябва непременно да бъде реализирана. С фирмата „Хелиге“ можете повече да не се церемоните, покажете им демонстративно неразположение. Бъдете твърд и принципен. Подаръците отказвайте, дребните предавайте на профкомитета, съблюдавайте буквално инструкцията. Ясно ли е? Вие нещо да ми предадете?

— Бруно Шмид трябваше да прояви повече гъвкавост и да отстъпи. Сега ме упрекват, че съм бил краен, максималист.

— Нека това да ви е кусурът. Шмид е постъпил правилно. Край.

— Край.

— Справка. Справка. Асен Пенков Ерменков, живущ на улица „Найден Григоров“ номер 5, домашен телефон 35–38–61, по образование юрист, завеждащ сектор в „Уредоимпекс“.

— Както се казва, тук коментарите са излишни. Обектът се наблюдава всестранно — заключи гласът на Ковачев. — Проверката установи, че Ерменкови не са давали обява във вестника за загубено куче. Това е паролата.

 

 

И отново гласът на Консулов:

— Вторник, дванадесети август, седемнадесет часът и тридесет и осем минути.

— Промишленост.

— Обажда се вашият сътрудник Христофоров. Мога ли да говоря с другаря Атанасов?

— Тук е редакция, другарю, и нямаме такъв човек — отговаря сърдит мъжки глас и затварят телефона.

— Справка. Справка. Телефонът принадлежи на седмичния вестник „Промишленост“. Петров го набра правилно, очевидно е попаднал и на нужния му човек, но въпреки това разговорът не можа да се състои. Сигурно в стаята е имало неудобни хора. Това се потвърждава от следващия запис, направен двадесет минути по-късно.

 

 

— Вторник, дванадесети август, седемнадесет часът и петдесет и осем минути.

— Промишленост — обажда се същият глас.

— Обажда се вашият сътрудник Христофоров. Мога ли да говоря с другаря Атанасов.

— Атанасов е на телефона.

— Какво ще ми кажете за есето, което ви донесох?

— Това не е никакво есе, а най-обикновена дописка.

— Интересуват се от новия завод, който се строи край село Павелско в Родопите. Планов пуск и всичко останало за него, необходима суровина и нейното обезпечаване, комплектуваност на оборудването, подробна характеристика на продукцията и особено на вторичната, на редките метали. Подчертавам, редките метали са най-важното. Какво ще кажете?

— Мисля, че ако ми се обадите след две седмици, ще мога да ви дам отговор.

— Пожелавам ви успех. Този път благодарността ни ще е по-голяма от всеки друг път. Край.

— Край.

— Справка. Справка. Атанас Петров Атанасов, редактор в отдел „Техническо развитие“ на редакцията на седмичния вестник „Промишленост“. Служебен телефон 42–51–68, домашен 29–34–51. Живее на улица „Кукери“ № 11. По образование машинен инженер, журналист от пет години. Член на партията. Женен без деца. Пътува много из страната, добър очеркист. Ходи често в чужбина — всяка година по няколко пъти в социалистическите страни и поне веднъж на Запад. С една дума, находка — не се сдържа Консулов.

— Коментар. От всички досега засечени агенти — зазвучава спокойно гласът на Ковачев — несъмнено най-голяма потенциална опасност представлява журналистът Атанасов. Като представител на авторитетен вестник, ползуващ се с доверие и уважение в средите на нашата промишленост, той има достъп не само до официалната, откритата икономическа и научно-техническа информация, но и до голяма част от секретната. Кой знае колко „откровения“ изслушва той, придружени от формулата „Само че нали разбирате, това не е за печатане…“. Можем да си представим колко той и вижда, и фотографира, и особено чува повече от това, което вестникът печата. Въобще журналистът, още повече от специализирания печат, е нещо ново в нашата практика. Хрумване, за което някой вероятно е получил солидна награда.

Това е, другарю генерал. Желая ви най-бързо оздравяване и плодоносни размишления по повод на чутото.

 

 

Слушането на записа до такава степен увлече Марков, че той не усети как е запалил цигара и разбра за нея едва когато го опари. Щом записът свърши, генералът постоя няколко минути неподвижен, върна лентата и отново я пусна. Този път дори не запали — той, страстният пушач от повече от 40 години, дето по повод и без повод димеше. Изслуша със затворени очи разговорите на непознатите хора, които дори не бе виждал, и ако някой влезеше в този момент в стаята, щеше да помисли, че спи. След второто прослушване скочи от леглото и разхождайки се из стаята, изпуши една след друга две цигари — компенсация за пропуснатото време. И след това пусна за трети път лентата. Но сега вече слушаше по-спокойно, връщаше записа, палеше и гасеше цигари. Ако първите две прослушвания можеха да се сравнят с поривите на ураганен вятър, сега вече силата му бе впрегната да върти колелетата на мелницата, да мели мисли…