Димитър Пеев
Вероятност, равна на нула (16)

XVI. Оперативни изводи

Измина седмица от приключването на историята, която всеки автор на криминални романи, без да се замисля, би нарекъл евтино „Трупове и диаманти“. От гостите, който можа, си замина, който не успя, остана за някое време у нас, а всички останали се прибраха в София. Случаят би могъл да се смята за приключен щастливо („само“ с два трупа!), ако задморските ни гости не бяха оставили зад себе си две „опашки“: Пешо шофьорчето във Варна и другаря Петров в София. Две бригади обезпечаваха денонощното им наблюдение. И то съвсем безрезултатно. Пешо изпълняваше шофьорския си дълг и превозваше всеки ден десетки хора в различни посоки. От откъслечните реплики, които разменяше с пътниците си, не можеха да се направят никакви изводи. Но нали когато стана смяната на черните куфари, никой не пророни нито дума! А през свободното си време Пешо или просто се излежаваше у дома си, или човъркаше без особен ентусиазъм градинката в двора, или ходеше с жена си по гости. А там репертоарът му се изчерпваше с черпни и белот. И никакви куфари — нито черни, нито с друг цвят — не се появяваха на сцената.

Не по-обнадеждаващ, макар и в съвсем друго русло, протичаше животът на другаря Петров. С точност, достойна за електронния часовник, който носеше на лявата си ръка, се появяваше и напускаше работилницата. Никакви подозрителни контакти с никого не бяха отбелязани. Не се обаждаше по телефона, нито някой го търсеше. Не напускаше по никакъв повод цеха. С всичките си (все по-млади от него) колеги беше безкрайно внимателен, услужлив и учтив. Никога (пак за разлика от всички останали в работилницата) не псуваше, не употребяваше груба дума. И пак всички единодушно, без изключение, обичаха и уважаваха „бай Георги“. Подобен, също така сив и безплоден в оперативно отношение беше животът му и извън цеха. С никого не дружеше, макар и да не минаваше комшия или познат на улицата, в магазина, в градинката, който да не му се усмихне и поклони, да не се поинтересува от здравето на бай Георги. Той им отвръщаше с още по-големи любезности и усмивки, с не по-малка заинтересованост от тяхното здраве и семейно щастие. Така еднообразно и безрезултатно протичаха дните на двете бригади от наблюдението. А да се поддържа то непрестанно и плътно (не знаеш кога, къде и как ще изскочи търсената информация) беше толкова трудоемко, колкото и скъпо. Не само заради парите, колкото заради висококвалифицираните хора, които бяха заангажирани в това денонощно наблюдение. И ръководителят на съответната служба с основание постави пред генерала въпросите докога и има ли смисъл.

Затова една сутрин Марков събра в кабинета си всички, които бяха работили по „диамантената афера“, и разви убедително пред тях тезата, че, както той се изрази, „черният куфар е бил празен“.

— Преди всичко — започна той — кой пренася куфара? Един гангстер. В първоначалния етап поради това, че те използуваха шифър, ние, може би не без основание, заподозряхме нещо друго. И се настроихме, така да се каже, на контраразузнаваческа вълна. И по инерция продължавахме така да мислим. А случаят може да е съвсем прост. Някой си Хикс, вероятно българин невъзвращенец, приятел или роднина на другаря Петров, редовно му изпраща черни куфари с обикновени домашни вещи: костюмче и ризи, малко носени, магнетофонче, одеколон за Ева… Случайно той познава Морти, научава от него, че заминава за България. Е, не точно за София, за Варна, но там се намира другият им познат, Пешо шофьорчето, и той му написва писмо, в което го инструктира как да действува, като получи картичката му. По-нататък вие знаете. Мълчанието в таксито се обяснява много просто: Пешо не знае английски. А за да не си губи времето в София да разнася куфара, оставя го в багажната касетка на гарата и се завръща спокойно във Варна. Петров си прибира куфара, окачва костюма в гардероба си, нарежда ризите в чекмеджето и си пуска магнетофона да му свири. А ние ги наблюдаваме, наблюдаваме и проучваме, следим… Вече две седмици. И докога, пита се. В смисъл, другарите от наблюдението питат докога и защо. А ние трябва да им отговорим. Още колко седмици ще ги караме да висят така над празни ясли? И най-важното: защо, убедени ли сме, че има смисъл? С оглед на казаното аз внасям за обсъждане предложението да прекратим наблюдението на Пешо и на Петров и да си поприказваме с тях и ще видите как мистерията ще се превърне в най-банален битов фарс. Ето, затова ви събрах, да си кажете думата по това мое предложение.

Този трик да отстоява теза, в която не вярва или попе силно се съмнява и да предизвиква подчинените си да я опровергават, беше отдавна познат. Затова Ковачев си замълча, остави колегите му да се ловят на въдицата. Петев и Дейнов, след като непосредственият им началник мълчеше, също решиха, че е по-благоразумно да не се обаждат. Както се казва, „на топа на устата“ остана Консулов. Той работеше за първи път с генерала и нямаше как да познава маниерите му. Струваше му се съвсем невероятно Марков да е повярвал в невинността на Петров и Петков. И все пак кой знае, може под натиска на службата за наблюдение да се е съгласил да престанат да се занимават с двамата. Та дори и да рискуват да ги разпитат. И какъвто му беше характерът, веднага се втурна „да гаси пожара“:

— Няма „невинно обяснение“, което да оправдава връщането на куфара, на същия такъв черен куфар. Тази хипотеза би изглеждала правдоподобна само ако Маклорънс беше изпратил аналогична картичка направо на Петров в София и той бе дошъл лично да си вземе куфара. Само тогава би се оправдало връщането на предишния. Макар че за какво са му на онзи, на Хикс, в Америка празните куфари.

— Може те да съдържат насрещни подаръци — отвърна му неочаквано Ковачев. И той се бе включил в играта, но на страната на генерала.

— Вие много добре знаете, другарю полковник, че куфарът, който върна Пешо, беше празен.

— Или вече изпразнен, когато ние го намерихме.

— В него имаше един рапан. Той вероятно е представлявал „квитанцията“, условният знак, че пратката е получена.

— Или е бил случайно оставен там от Морти.

— А как да си обясним, че Петров не взе лично от ръцете на Петков куфара. Та те бяха на гарата почти по едно и също време.

— Петров не е разчитал да успее, но внезапно се е освободил — продължаваше да спори Ковачев, а генералът се подсмиваше самодоволно.

— Самият факт, че Петков дойде специално в София, за да остави куфара, без да получи за това някаква компенсация от Петров, без дори да му заплатят разноските, показва, че това не е обикновена услуга между приятели. Ако Петков беше тъй близък приятел на Петров, че да дойде специално до София, за да му донесе куфара, нима нямаше да се видят, да го посети в къщи или поне в работилницата. Та те, по всичко личи, дори не се познават…

Консулов усети, че е преминал на слаби позиции, че си служи с „битови“ аргументи. Пък и забеляза вече нескриваните подсмивания. А на него малко му трябваше да кипне, особено ако някой се отнасяше към идеите му или, пази боже, към личността му със снизходителна ирония. Затова незабавно премина в нападение.

— И купената лани картичка, написана със сбъркана дата и условен текст, която нищо неразбиращият Маклорънс пусна, и пълното им мълчание в таксито, и безсмисленото пътуване на Маклорънс до гарата, и смяната на куфарите, и накрая самото пътуване на Пешо до София съвсем не са елементи на едно невинно предаване. А обстоятелството, че Петров знаеше и номера на касетката, и цифровата комбинация за отварянето й, красноречиво показва сговора помежду им. И въпреки всичко това те не се срещнаха. Защото Петков не е трябвало да знае за кого е предназначен куфарът. Всичко това по категоричен начин доказва, че имаме работа с чужда агентура. А фактът, че десетина дена след предаването на куфара нищо ново не се е случило или не сме го забелязали, не е никакъв аргумент. Къде е казано, че чуждите агенти трябва да показват рогата си през ден, през два? Според мене, случаят е ясен и ние нямаме никакво основание да прекратим наблюдението и още по-малко да ги викаме на разпит. А ако някому се свидят усилията на по-нататъшната работа над случая, то само мога да го съжалявам.

Последната фраза прозвуча несъмнено дръзко и Консулов съжали за нея веднага, щом я изрече, но генералът сякаш не я чу, а като се обърна към Петев и Дейнов, запита ги добродушно:

— А вашето мнение, другари, какво е?

— Благодарение на една щастлива случайност можахме да попаднем на представител на чуждото разузнаване. За сега не знаем нито какво има в куфара, нито какви са задачите на Петров и наш дълг е да го узнаем!

— Съгласен съм с другаря майор — каза кратко Дейнов.

— Е, полковник Ковачев — усмихна се генералът, — те са болшинство, трима на двама сме, ще трябва да се предадем, как мислите?

И като помълча малко, вече със съвсем сериозен тон добави:

— Ако ние се съгласяваме с вас, то и вие трябва да се съгласите с мене, че все пак не може така да продължаваме. Възможно е Петров още днес да предприеме нещо, ако е спокоен, и да издаде намеренията си. Но може и да се закроти, да минат месеци в бездействие. А когато едно наблюдение продължава прекалено дълго, не само омръзва на всички, но и с всеки ден рисковете да се разобличи се увеличават. А днес ние все още нямаме нишка, за която да се хванем, нищо, от което да започнем разплитането на кълбото. В това, че поспорихме, няма нищо лошо. Винаги е полезно да се поразмърдат мозъците, да поопресним аргументите си. Но вече е дошло време и да измислим нещо. Така да се каже, от пасивната позиция на наблюдатели да преминем в атака.

— Да ги задържим, да ги разпитаме най-старателно — обади се веднага Дейнов. — И нека те да разказват, те да обясняват поведението си, всички загадъчни обстоятелства.

— Тази мисъл и мене е съблазнявала — отвърна му генералът. — Тя може и да не е толкова безплодна. Съществува вероятност да се саморазобличат и двамата, да докажем вината им и да ги осъдят. Въпросът е достатъчно ли ни е това? Нима допускате, Дейнов, че Петров работи у нас сам, че Пешо е единственият му помощник? Та дори това да е така, ние нямаме право да строим плановете си върху тази тъй малко вероятна хипотеза. Във всеки случай не преди да сме я доказали!

— Жалко наистина — обади се след кратко мълчание Ковачев, — че не успяхме да надзърнем в касетката, че не се запознахме със съдържанието на куфара. Колко по-лесна щеше да бъде сега задачата ни!

— Там бях тогава аз — каза Консулов — и нямаше нито време, нито оперативна възможност да се опитаме да отворим касетката и куфара. Както Петров дойде скоро-скоро, тъкмо щеше да ни завари как му баем на куфара и щеше да си омете чуковете, без да го узнаем. А съгласете се, че е по-добре да познаваме човека, отколкото съдържанието на черния куфар.

— Не го вземайте като упрек, другарю капитан, съвсем нямах такова намерение. Просто при тая липса на ориентири изказах естественото съжаление, че не познаваме съдържанието на куфара. Как би ни насочило сега то!

— Полза няма, другари, да се вайкаме за това, което ни липсва — каза генералът. — По-добре напрегнете сивото си вещество и предложете някоя интелигентна идея.

— Да измислим някой тест — предложи Петев, — да предприемем нещо, на което Петров да реагира специфично, а ние, според реакцията му, да разберем безобиден гражданин ли е или чужд агент. Такъв тест, който да не ни издава, а да разобличи него.

— Чудесна идея, Петев — усмихна се генералът. — Остава да я споделите с нас: как си го представяте вие този тест, тази ваша идея, която ще провокира нашия човек да се саморазобличи…

— Не знам, но предлагам да помислим.

— Добре, мислете. Ех, да знаеш откога я търся аз тази лакмусова хартийка, с която да познаваме кой е свой и кой — враг.

— Петров трябва да предприеме нещо със съдържанието на куфара — каза Ковачев. — То не му е изпратено, за да си го държи в къщи, ей така. От което следва, че той все пак скоро ще предприеме нещо.

— Кой знае, кой знае… — генералът потърка замислен брадичката си. — Там може да има радиостанция, там може да има пари и още нещо, което ще му потрябва догодина. Тогава?… Това с теста, разбира се, не е лошо. Но остава да се измисли. А дотогава? Вие сте прави другари, чалъм ни липсва. Но няма крепости без тайни вратички. Гледаш я стената отдалеч: гладка, нито една пукнатина. Приближиш се, взреш се по-внимателно. И не пукнатина, а отвор се открил пред тебе. Затова ето какво ще направим ние сега. Всеки да си помисли и да ми каже вижда ли нещо необикновено, дори да е дреболия, което да му прави впечатление в този случай. Така, в детайла, може и да съзрем пукнатината.

— На мене най-силно впечатление ми прави — престраши се пръв Дейнов — това, че знаеше и номера на касетката, и цифровата комбинация за отварянето й, без Пешо да му ги бе съобщавал.

— Не ме разбрахте, Дейнов — прекъсна го генералът. — Това не е дреболия, не е детайл. То е премислено, централен възел в играта и не с него ще се издадат те. Търсете нещо незабележимо, нещо, което е убягнало от контрола им.

— На мене ми прави впечатление, че Петров е някак…, как да кажа…, идеален — каза Ковачев. — Всички го хвалят, всички го уважават, всички го обичат. Отличен работник, безупречен колега и съкварталец. Просто да го разцелуваш. Такъв идеален гражданин не ви ли се струва малко подозрителен? Не е ли това някаква маска, камуфлаж?

— Вие пък сега, ще заподозрете човека само защото бил идеален — засмя се Марков. — По тая отдавна захвърлена логика бихте могли и мене да заподозрете, нима аз съм по-малко идеален!

— Съвсем не сте идеален, това ще потвърдят всичките ви подчинени. Като се развикате, да не си в съседната стая.

— Вие пък бъдете благодарни и на викането, защото понякога и бой заслужавате. Аз пък мислех, че с пушенето ще ме опровергаете. Пък понякога и от чашката не се отказвам. Да, има да го догонвам аз по идеалност този Петров. Нали той не пуши?

— Не пуши, не пие, по жени не ходи, карти не играе, по рецептата на лафа за идеалния еснаф — каза Консулов.

— А вие нещо интересно не сте ли забелязал? — запита го генералът. — Най-дълго време се занимавате с него.

— Забелязал съм. Дори две обстоятелства.

— Защо не сте ги казали досега?

— Ами… те са едни такива…, струват ми се незначителни… Може и да са случайност, а само на мене да изглеждат подозрителни.

— Хайде, хайде! — подкани го Марков. — Нали това се търси.

— Откакто сме установили наблюдението, не е имало нито миг къщата да е останала сама. Ден и нощ там се намират или Петров, или жена му. Докато той е на работа, тя не прекрачва прага на вратата на дворчето. Макар че тъкмо тогава е време за покупки. Или го изчаква да се върне, или той ги прави. Да си призная, обмислях греховната възможност да влезем и да потърсим куфара. Но това е изключено. По този повод констатирах това обстоятелство.

— И никакви изключения?

— Никакви! По този пункт явно съществува желязно правило къщата да не остава без човек.

— Това значи нещо — каза Ковачев. — Това означава, че и жена му е намесена в играта и изпълнява стриктно правилата й.

— А другото? — запита Марков. — Вие споменахте за две обстоятелства.

— Другото е още по-странно. Четейки внимателно докладите на наблюдаващите (а аз многократно ги препрочитах, все търсех нещо, за което да се захванем), направи ми впечатление, че няколко пъти Петров се обажда по телефона от будката на ъгъла на булевард „Евлоги Георгиев“, там, където взема автобуса, когато отива на работа. Макар че има телефон у дома си и на разположение телефон в цеха, в канцеларията, където се оформят поръчките. Първия път звънна три минути след като излезе. Помислих си, може да е забравил да каже нещо на любимата си Ева. Но не на нея позвъни. Същия ден вечерта, като се връщаше, пак не дочака няколко минути, за да се прибере, а използува уличния автомат. Помислих си: може домашният му телефон да е бил повреден. Проверих. Не, изправен! За изминалото време това се случи още няколко пъти. Питам се какви са тези толкова бързи разговори все малко след като излезе или малко преди да се прибере у дома си. Създава се впечатлението, че предпочита услугите на уличния автомат пред домашния си телефон. А как може то да бъде обяснено, освен със страха, че домашният телефон може да се подслушва, а уличният не!

— Даа… — Марков почеса рошавата си коса. — Това е идея! Вие давате ли си сметка колко плодоносна може да бъде тя? А защо по-рано не сигнализирахте, изпуснали сме вече няколко разговора!

— Какво да сигнализирам, че си служи с автомат, след като има домашен телефон ли? Та на кого не се е случвало? Че то може да е най-обикновена случайност. Да ви докладвам, за да ми се смеете ли?

— И все един и същ автомат ли ползува?

— За сега поне наблюдението така установява. Този до автобусната спирка на булевард „Евлоги Георгиев“.

— Така…, така… — започна да потрива ръце Марков. — Значи, господин Петров смята, че ако домашният му телефон се подслушва, то уличният не. Браво бе, ама че идеален Петров. Та вие давате ли си сметка какво може да ни донесе това?

— Ще наредите да се подслушва уличният автомат ли? — запита Петев.

— Постоянно, цял ден, не е нужно. Но в моментите, когато Петров го ползува, подаден радиосигнал от наблюдението ще е просто престъпление да не го чуем. Какъв шанс! Какъв шанс! Да има телефон, който той ползува само когато не желае да бъде чут от „случайни хора“!