Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2009)
Издание:
Димитър Пеев. Вероятност, равна на нула
Рецензент: Огнян Сапарев
Редактор: Христо Минчев
Художиик: Стефан Десподов
Художествен редактор: Гичо Гичев
Технически редактор: Цветанка Николова
Коректор: Жанет Захариева
Военно издателство, София, 1980
История
- —Добавяне
XIV. Сапуни, сапуни…
Със завеждащия лабораторията те вече се познаваха. И когато Ковачев му подаде кутията, той възкликна:
— А, вие пак с тоя сапун ли! Нали вече го проверявахме!
— Две проверки няма да навредят. Пък и тези не са същите. Това е друга кутия, макар и от същата марка, „Рексона“. Ще трябва да анализирате и тях.
— Как? Пак без да ги повреждаме ли?
— Зависи. Ако вътре този път има нещо, може да се наложи и да го извадим.
— Добре. Ей сега. Елате.
И като се обърна към една от лаборантките, каза:
— Пенке, включи дефектоскопа.
Завеждащият отиде до един уред с екран и постави един от сапуните в пластмасовия статив. Ковачев го следеше неотстъпно. Завеждащият включи екрана и той се обля в мека зеленикава светлина. Помещението притъмня — лаборантката бе загасила осветлението. На екрана се очерта силуетът на сапуна, значително по-голям, отколкото в натура. Завеждащият започна да нагласява някакви регулатори. И в силуетния контур все по-отчетливо се появиха образите на едри кристали.
— Опаа… Тук има нещо.
— Дайте да видим останалите — каза Ковачев.
Завеждащият започна да поставя поред всичките шест калъпа. Навсякъде се появяваха сенките на различни по големина кристали.
— Ясно — каза завеждащият, като изключи екрана и в лабораторията светна. — Във всичките сапуни има някакви кристали. А по-нататък?
— Как мислите да ги извадите… тези кристали?
— От това по-лесно няма. А най-лесно е да ги накиснем в гореща вода. Стига, разбира се, кристалите да не се разтворят във вода.
— Карайте с вода — каза Ковачев. — Кристалите няма да се разтворят.
Този път вещите лица не се поколебаха нито за миг. Да, това бяха диаманти с необикновена големина, редки качества и чистота, подбирани между хиляди диаманти. И толкова много, че никой от бижутерите не се осмели да назове цената им. Те за първи (а вероятно и за последен) път виждаха на едно място пред себе си толкова големи, толкова много диаманти. Когато Ковачев спомена цифрата двадесет милиона долара, тя не им се стори преувеличена.
След като диамантите, надлежно описани и претеглени, потънаха в хранилищата на БНБ, а у полковник Ковачев остана само четвъртото копие от протокола, той нареди да доведат за разпит арестувания. Както се полага, установи самоличността му и каза:
— И така, значи, Джеремайя Ноумен, търговски представител на американската фирма „Крусибъл стийл“ в Цариград. Търговец, така да се каже…
— Да, с ваше позволение — отговори му бойко Ноумен.
— А господата в централата дали знаят, че тъкмо вие ги представлявате в Близкия Изток?
— Попитайте ги.
— И това ще направим. Ако, разбира се, има такава фирма. А защо Никой? Защо не си избрахте някое по-нормално име?
— Господине, ако имате да ми задавате някакви по-умни въпроси…, ако ли не, добре ще направите да ме освободите.
— Добре, но за кого. За мене или за вас. Много се съмнявам, че за вас ще е по-добре да ви освободим. А ако желаете по-умни въпроси, и такива ще се намерят. Как бихте отговорили например на въпроса, защо дъщеря ви Мишел се оказа мъж.
Ноумен нищо не отговори.
— Може би не ми вярвате. Може би сам искате да се убедите. Ето, заповядайте.
Ковачев извади от папката две снимки на Мишел — като жена в рокля и като мъж на летището в София. Ноумен ги разгледа без особен интерес и пак не намери за нужно да каже нещо.
— Ако и това не ви убеждава…, впрочем, ако желаете, можем да ви организираме една малка очна ставка.
— Това е някакъв двойник.
— Ах, двойник ли мислите? Със същите пръстови отпечатъци…
— Мъж или жена, какво значение може да има. Приемете го, че ми е син.
— Удивлявам се колко държите на това роднинство. Изглежда, че Коко ви е много мил.
При споменаването на името Ноумен не можа да се овладее и едва забележимо трепна.
— Аз например не бих желал да имам такова синче.
— Кажете най-после в какво ме обвинявате, на какво основание сте ме задържали. Иначе изобщо ще престана да разговарям с вас.
— Значи, желаете делово, по бизнесменски. Така ли да ви разбирам?
— Но вие не сте никакъв бизнесмен. Каква сделка бих могъл да сключа с вас?
— О, не казвайте голяма дума. Какво бихте казали за следната сделка: вие ще ми разкриете цялата истина, а аз ще ви дам половин сутиен диаманти! Става ли?
— Защо… половин сутиен?
— Не ставайте алчен! Ще се пазарим, значи, искате цял сутиен! Ех, господин Ноумен, уж се уговорихме по бизнесменски! Нужно ли е да минаваме в кинозалата, където ще ни бъде прожектиран един късометражен документален филм за това, как една ръка се подава от един буик и пуска нещо в кошчето. Вашата ръка от вашия буик. По вестника са останали вашите пръстови отпечатъци. Добре, разбрах ви. Кажете кой взе другата половина от сутиена на Маман, ще ви я дам и нея. Не съм ли щедър?
Ноумен беше явно изненадан, но не дотолкова, че да се реши да проговори.
— Какво желаете да ви кажа?
— Много. Или по-точно, всичко. Та това са две шепи диаманти, за осемнайсет милиона. Но можем да започнем с двете убийства: на Морти и на Маман.
— Какъв Морти?
— И това ми било бизнесмен? Става дума за онзи Мортимър Харисън, пристигнал у нас с паспорта на Дейвид Маклорънс, в чиято компания вие вечеряхте в Балчик малко преди той да загине. Сетихте ли се?
Ноумен продължаваше да мълчи.
— А да ви припомня ли коя е Маман? Дамата, която седна във вашата кола на връщане от Балчик…, притежателката на сутиена, който вие пуснахте в кошчето след смъртта й…
Ноумен продължаваше упорито да мълчи.
— Ама че мълчалив бизнесмен ми се е паднал! Разочаровате ме, мистър Ноумен…
— Нямам какво да ви казвам.
— Значи, нашата сделка няма да се състои, високодоговарящите се страни ще се разделят още по-хладни, отколкото се събраха. Добре. И на това сме съгласни. Ние няма да ви разпитваме повече, ще ви освободим. В края на краищата убитите са чужди граждани… Пък и у нас остава една шепа диаманти! Защо да не ви пуснем. И след четири-пет дена ще ви експулсираме в Турция, там, откъдето сте дошли.
Ноумен продължаваше да мълчи, да го наблюдава с безразличие.
— Разбирам, мълчанието означава съгласие, нали. Но вие не се заинтересувахте защо ще ви експулсираме едва след четири-пет дена, а не веднага. И напразно. Това е един твърде интересен детайл от играта. Но аз не съм тъй мълчалив и ще ви обясня. Ще изпратим една телеграма до Джо Формика, Уестчестър авеню 181, апартамент 73, Бронкс, Ню Йорк. Ще го уведомим кога ще се появите на турската граница. Предполагам, много ще го зарадваме. За по-сигурно ще изпратим и една шифрограма до дон Бонифацио със същото съдържание. Шифърът ни е добре познат, няма да ни затрудни… Е?
— Това е недостойно! Това е изнудване!
— Нима да пуснем един задържан на свобода е изнудване?
— Не, вие няма да направите това! — викна за първи път развълнуван Ноумен. — Нямате право!
— Защо?
— Те ще ме убият, дори и да им дам диамантите.
— И аз така мисля. Толкова повече, ако не им ги дадете.
— Добре, ще ви кажа, каквото знам.
— Но този път честно, не по бизнесменски.
— Честно. Но и аз имам едно условие.
— Да го чуем.
— Да не ме освобождавате, да ме държите арестуван.
— Това мога да ви обещая, ако не прекалите със срока. Страхувате ли се?
— Да. Ония двамата, ако им падна, ще ме убият.
— Динго и Мери ли?
— Какви ти Динго и Мери!… Вирджиния Ли, любовницата на Бонифацио, и оня звяр, Джексън.
— Това значи не са Динго и Мери?
— Не. Ная и Джек Горилата, така им викат. Динго и Мери не са тук. Те дадоха документите и колата си на Маман и Морти в Атина.
— Ясно. Извинявайте. Слушам ви.
— Моето истинско име е Йеронимус Голдщайн, немски евреин, емигрирал от хитлеристите в Съединените щати. По образование съм физик. Но от мене Айнщайн не излезе. Наложи се да работя в мафията на дон Бонифацио. Какво да се прави, за всички ни няма място в Принстън. Сам не съм извършвал никакви престъпления. Аз съм хуманист, поклонник на Еразъм Ротердамски. Познавате ли този философ?
— Чували сме нещо за него. Хуманист, а при дон Бонифацио?!
— Научен консултант в плановия му отдел. Само консултант. Вас ви интересуват преди всичко двата смъртни случая?
— Двете убийства, господни Голдщайн! Нека да назоваваме нещата с истинските им имена!
— Да, виждам, че сте добре осведомен. Морти го уби Айзенволф, един есесовец, търсен от полските власти като военнопрестъпник. С магнитна мина. Той ги обича тия, техническите средства.
— А Маман?
— Коко…, „моята дъщеря“. За да вземе диамантите, които се съхраняваха у нея, след като бе убит Морти. От него той се страхуваше. А Коко — това е един садист изпълнител на Бонифацио и хомосексуалист морфинист.
— Хомосексуалист морфинист! Симпатична дъщеричка.
— Какво да се прави, не съм си я избирал аз! Да не мислите, че за мене, почитателя на Еразъм, беше удоволствие неговата компания? Но какво можех да направя, след като не съм се родил Айнщайн.
— Така…, така…
— Коко задигна диамантите и уби Маман. А половината даде на мене, за да мълча. Но аз съм философ, на мене диаманти не ми са нужни, по-мил ми е животът. А Ная дойде да прибере по нареждане на дон Бонифацио диамантите. Само че закъсня. Джек Горилата е един от екзекуторите, а сега придружава Ная като телохранител.
— Дон Бонифацио не е ли ревнив?
— Като всеки сицилианец. Но Джек е кастрат.
— Да, чудесна компания!
— Какво казахте?
— Нищо. То не ви засяга. А защо все пак оставихте в кошчето вашия дял от диамантите. Не беше ли по-правилно да ги предадете на Ли. Все пак половината е повече от нищо.
— Вие не ги познавате тия зверове. След като се появи Ная, за мене оставаше само един път: да се отърва колкото е възможно по-скоро от тях. Ако ги намереха у мене, на място щяха да ме убият.
— Разбирам ви. Оценявате живота си за повече от девет милиона долара. Нещо да кажете за мистър Гълиган?
— Това е един безнадежден глупак. Той няма нищо общо с нас. Вие сам виждате, че за мене връщане там няма. Разбрах го още след убийството на Маман и след открадването на диамантите. Без тях всички изпратени тук щяха да бъдат избити. Без особено много да ни разследват. — Ноумен се усмихна. — Да, сега не ми остава нищо друго, освен да стана поданик на социалистическа България.
— Е, чак пък поданик! Но едно по-продължително местопребиваване можем да ви обещаем. А аз имам още един, последен за сега въпрос: защо избрахте именно България, за да се скриете след грабежа на диамантите?
— Да, разбирам интереса ви. Ние внимателно обсъдихме в отдела този въпрос. Това беше всъщност моя идея, така да се каже, на мене дължите посещението ни. Задачата беше да поизчакаме, докато шумът позатихне, докато страстите поулегнат. Къде? Стори ни се, че България е най-подходяща за целта: не поддържа връзки с Интерпол, приема чужденци без визи, далечна, малка балканска страна, отвъд желязната завеса. Решихме, че тук, у вас, вероятността да бъдем разкрити с… равна на нула!