Димитър Пеев
Вероятност, равна на нула (12)

XII. Железният вълк

Точно в девет без петнадесет минути полковник Ковачев, придружаван от двама оперативни работници и от един експерт от техническия отдел, се представи на Джеремайя Ноумен в стаята му.

— Ковачев, инспектор от криминалната полиция. Помолил сте за съдействие.

— Да. Ноумен, Джеремайя Ноумен — представи се и той на свой ред. — Много се радвам, че сте така отзивчиви и бързи. Разтревожен съм. Дано да е напразно, но… С една дума, дъщеря ми Мишел е изчезнала, от снощи. Мишел Ноумен се казва. Тази сутрин, като не ми се обади, както обикновено, отидох и установих, че не е спала в стаята си. Тя е до мене, в съседната.

— Но какво ви дава основание да се безпокоите. Може би, извинявайте…, да е с компания, с някой приятел?…

— Не. Щеше непременно да ми се обади, да ме предупреди. Нещо се е случило с Мишел.

— Нищо ли не ви е направило впечатление напоследък, някои симптоми, които биха могли да ни насочат?

— Уви!… — вдигна рамене Ноумен. — Нищо.

— Добре. Ще направим, каквото е по силите ни. Но ще трябва да прегледаме стаята й.

— Да, разбира се, заповядайте, сега ще ви заведа.

Цялата група, водена от Ноумен, премина в съседната стая. Там започнаха методичен оглед на гардероба, куфарите, банята. Ковачев извади от чекмеджето на гардероба комплекти мъжко бельо и няколко чифта чорапи и ги показа на Ноумен.

— Тези вещи познати ли са ви?

— Да, разбира се, мои са. — Ноумен ги прибра. — Случайно са попаднали тук.

— А сега — каза Ковачев — да преминем във вашата стая.

И се обърна към единия оперативен работник:

— А вие, Петров, останете за сега тук.

— Но какво може да ви интересува там? — запита Ноумен. Напоследък тя дори не е влизала…

— Уверявам ви, налага се. Преди да започнем издирването, длъжни сме да проверим навсякъде, където може да са останали навеждащи следи.

Въпреки скритото неудоволствие Ноумен ги поведе назад към своята стая. И там започнаха да оглеждат помещението, макар и не така внимателно. Ковачев се зае с гардероба. Вътре, в едно от чекмеджетата, видя голяма кутия със сапуни. Ноумен беше надвиснал над него и следеше какво прави, сякаш бдеше да не му откраднат нещо. В този момент вратата на стаята се отвори рязко, без да се почука, без да се изчака. Ноумен блъсна чекмеджето и затвори гардероба. В стаята влязоха вчерашните му гости — Вирджиния Ли и Джек Джексън. Те видимо се стъписаха, като видяха толкова хора.

— Кои са тези? — запита Ли.

— От българската полиция — отвърна й Ноумен. — От снощи Мишел е изчезнала.

Като чу „българската полиция“, Джексън направи движение, сякаш искаше да извади пистолет изпод мишницата си, но се овладя навреме и пъхна ръцете си в джобовете на сакото.

— Изчезнала! — продължи Ли, без да обръща внимание на останалите, сякаш те не съществуваха. — Що за комедия?

Помощниците на Ковачев забелязаха агресивното поведение на двамата неканени гости и особено на горилоподобния Джексън и без да ги приближават, застанаха в удобни за действие позиции, в полукръг около центъра на стаята. Тази им маневра не убягна от погледа на Джексън и той вместо да се смути, се притаи, сякаш се готвеше за атака. Ковачев се приближи към жената. Всички го гледаха напрегнато.

На каква дързост можеше сега да се реши тази горила без никакво предизвикателство? Да стреля? Да го удари? Нима той, който и да е, би си го позволил там, в своята страна, към тяхната полиция? Или може би си въобразява, че там не бива, опасно е, а тук може, тук е село без кучета! Впрочем, само да не покаже страх, дори намек за уплашване!

— А вие, мисис, коя сте и какво търсите тук?

— Ние пак ще дойдем — каза жената на Ноумен, сякаш не бе чула Ковачев. — Хайде, Джек!

Ковачев я приближи още повече.

— Вас питах!

Джексън също се бе приближил и спря грубо Ковачев с ръка.

— Гледай си работата!

Двамата оперативни работници, готови да се намесят, също се бяха приближили, но Ковачев ги спря с жест. Ли и Джексън излязоха.

 

 

Денят премина напрегнато и за двамата. Ковачев особено се измъчи с експертите по диамантите — не беше лесно да събереш и да накараш да работят в този чудесен неделен ден бижутерите и банковите служители. И когато надвечер, обиколил доста учреждения и още повече хотели, най-после се добра до „техния“ кабинет, завари там генерала да разговаря и да командува по двата телефона. Въпреки че беше по тънка риза с къси ръкави, изглеждаше крайно изморен.

— Като че ли в дън земя се е провалила тази Мишел Ноумен. Никъде нито диря от нея. Всички гранични пунктове са предупредени. Макар че колата им е на паркинга. Наредил съм да я спрат, ако се покаже. Сега поне имаме някакво основание да я задържим, нали баща й се безпокои за нея и търси помощ от нас. Вие как мислите, кога сме я изтървали?

— В момента, когато Кръстев е тръгнал подир непознатия мъж. Около десет минути стаята на Мишел е останала без наблюдение.

— Така ще да е. А вие с какво ще се похвалите?

Ковачев се усмихна лукаво, извади от джоба си бяла торбичка и изсипа съдържанието й на масата. По гладката повърхност небрежно се попиляха много диаманти.

— Идвам, както виждате, другарю генерал, с пълна торбичка, този път пълна с диаманти!

— Какво означава това?

— Диамантите са фалшиви, тоест добре направена имитация от оловно стъкло. Там, където носят много и скъпи диаманти, наричат това дубликат.

— Сигурен ли сте?

— Какво значи сигурен. Такова е заключението на експертите.

— Гледай ти, гледай ти. Значи затова онзи така лекомислено ги е пуснал в кошчето. А истинските? Впрочем, истински може и да няма, Лари може да ни е преметнал нарочно, за да отклони вниманието ни, за да предаде гангстерски характер на операцията им.

— Не забравяйте, че освен Лари има и вестници. Надявам се, не мислите, че целият този вестникарски шум е лъжлив, повдигнат специално в наша чест. Или че… цереуто е откраднало диамантите, за да вкара нас в заблуждение.

— Не, това чак не мисля. Но какво им пречи да се възползуват от истинския грабеж, за да маскират с него операцията у нас? И там има глави, които мислят!

— А двата трупа. И забележете, техни, а не наши трупове. Не, другарю генерал, струва ми се, че знам, или по-скоро подозирам, къде са диамантите, истинските диаманти.

— Казвайте!

— Е…, ще разрешите за сега да не ви кажа. Имам наум един експеримент…

— Какви са пък тия тайни от мене? Знаете, че не обичам игри със службата, дори от вас.

— Знам, знам… И все пак ще моля за малко търпение. А освен това имам една друга изненада за вас. Още не съм изпразнил кошницата си.

— Тогава давайте поне изненадата си!

Ковачев направи малка пауза за напрежение и каза:

— Знаете ли как се казва управителят на хотела, в който живеят Ноумен?

— Отде мога да знам! — отговори му навъсено Марков.

— Желязко Вълков.

— Желязко Вълков! Железният вълк! И вие предполагате…

— Не. Случайно узнах, като бяхме на огледа. „Бай Желязко“…, после „другарю Вълков“. В телеграмата беше казано „Айрън Уулф“. Айрън значи желязо или железен, а улф — вълк. Но не за бай Желязко се отнася телеграмата. Той може и да не става за управител на хотел в Швейцария, но иначе е съвсем наш, проверен човек. Неговото име е само едно щастливо за нас съвпадение…

— Тогава?

— Тогава ми хрумна да проверя какви други „железни вълци“ пребивават в курорта…

— Е, и…

— Много търчане и справки ни струва, но открихме. Оказаха се дори двама: мосю Луфер от Лион и хер Айзенволф от Хамбург. Лу — вълк и фер — желязо или слято — „вълк желязо“ и айзен — желязо и волф — вълк, а общо железен вълк.

— Е, и кой от двамата, според вас, е нашият?

— Хамбургският. Успях да огледам и двамата. Французинът по става за оперетката: старо коце, което още не се предава въпреки черния дроб и подаграта; докато немецът е истински есесман, от недоубитите. Викни му „Хайл Хитлер“ и сега ще скочи и ще размаха ръчища.

— Външният вид често лъже, особено в нашата професия.

— То се знае. Използувам екстериора им само като косвено доказателство. А решаващото съображение да се спра на немеца е, че той е пристигнал тук едновременно със стария господин Никой и Мишел, в деня, в който е изпратена телеграмата. А Луфер едва преди няколко дена.

— Успяхте ли да изясните нещо повече около този… хер?

— Айзенволф. Живее в хотел „Глория“. Има мерцедес НН, това е знакът на Хамбург, нула едно седемдесет и четири. Сам е. За снощи няма алиби от осем вечерта до два часа след полунощ.

— В какъв смисъл няма алиби?

— Ами така, просто излязъл е с колата си и го е нямало. Разбира се, никой не знае къде е бил. Тогава той, естествено, не е бил под наблюдение.

— Да, естествено. А по времето на катастрофата с Морти?

— Е, другарю генерал, не искате ли много от мене? Откъде да знам, кой може да си спомни вече. Макар че… и аз питах.

— Това е добре. Значи, очерта се фигурата на Железния вълк. А изчезна Мишел… Компенсация един вид. Знаеш, решил съм да разпитаме оня, гларуса, дето Мишел се вози в лодката му. Чиба де, как му беше името?

— Косьо Петров. Но защо, какво може да ни даде той?

— Все нещо полезно може да ни каже. Нали е бил в една лодка с нея. Дори два пъти. А нищо не рискуваме. Кажете на Петев да се поразходи малко с него.

— Не мислите ли, че е много по-нужно да разпитаме шофьора на таксито Петков. Чиба е безперспективен, докато с Пешо имаме да си приказваме на редица интересни теми.

— Тъкмо за това не бива. За него е още много рано. Ако Петров от София узнае, здравата ще се разтревожи. А ние не бива да го тревожим. Пък и може още някой да му донесе армаганчета. Докато Чиба е еднопосочна улица, по турски кьорсокак. Слушайте ме, двата случая са съвсем различни.

 

 

27 юли, неделя. Следобед

 

На една от крайните маси до зелената площ и не далечната горичка е седнал Хайнрих Айзенволф. Това е един истински немец от „старата гвардия“. Е, не от генералитета на гвардията, дори не от старшите офицери, а от „марширен, марширен“. Но въпреки че явно е прехвърлил петдесетте, все още се държи бодро, чака второто пришествие на фюрера, ако вече не си е намерил някой нов фюрер, по-съвременен и по-доходоносен. Той, разбира се, не се е съблазнил нито от тортите, нито дори от мелбите въпреки горещината, а си пие бирата и си замезва от време на време с порция кренвирши. Ех, то се знае, нито бирата, нито кренвиршите са като в Хамбург, но какво да се прави — дългът преди всичко. А дългът на този кучи син сега, кой знае, може би е да прекара още няколко дена в България и да довърши делото, което ще му гарантира райски живот в Боливия и чудесната ферма, която, както някой си Ханс вече може би му е писал, се продава на безценица.

След като се справи с бирата и с кренвиршите, запали пура. Беше се свечерило. Сред посетителите се мерна лейтенант Радков. И на него му се ядат кренвирши, и на него му се пие студена бира. Готов е да отстъпи и на швепс. Но никъде не съзира свободна маса. А да седне на масата на Айзенволф му се струва и прекалено дръзко, и тактически неправилно. Затова се оттегля към горичката. Там съзира своя колега от бригадата. Предпазливо се приближават един до друг и шепнешком разменят няколко фрази:

— А ти какво насам?

— Подир моя. От някое време се навърта около сладкарницата.

— Там Айзенволф си пие бирата. Да не е за него?

Недалеч от тях стои изправен Джексън. Нито се показва, нито се крие. Но личи, че наблюдава масата на Айзенволф. След това се премества на по-близко до него място, прикрито от високи храсти и с възможност за добро наблюдение. Двамата оперативни работници го следят безшумно, като не изпускат от погледа си и Айзенволф.