Димитър Пеев
Вероятност, равна на нула (11)

XI. Диамантите

25 юли, петък

 

Генерал Марков пристигна в почивната станция малко преди вечеря. На летището го посрещна Ковачев. Но нито в колата, нито докато вечеряха отвориха дума за работата. Едва на раздяла Марков въведе полковника в така наречения генералски апартамент, който му бяха отредили в почивната станция. И там му предаде един пакет.

— Това са вестниците. В тях е описано най-подробно цялото нападение. То всичко си го имало у нас, ама де да знае човек, че трябвало да четем и тяхната преса. Взех ги преди тръгване от БТА, но можах да разгледам само фотографиите. Прочетете ги и елате утре сутринта да си поприказваме. Хайде, лека ви нощ.

 

 

26 юли, събота

 

Да си поприказват можаха едва след закуската, и то не веднага, а когато всички летуващи слязоха на плажа. Това, че беше събота, не играеше никаква роля в живота на станцията. Седнаха на една пейка под сянката на дебел орех. Марков запуши с наслада и рече:

— Е, прочетохте ли ги?

— Прочетох, другарю генерал. Вие сигурно сте се запознали с превода на показанията на О’Конър. Те се потвърждават напълно от всички вестници. На 10 юли малко след 22.00 часа в Американския естествено-исторически музей, до самия Централен парк, е задействувала алармената инсталация. Веднага след това започнала престрелка. Убити са един полицай и един от бандитите. Открадната била колекцията от диаманти в минералогичния отдел на стойност почти 18 милиона долара. Вестниците са пълни с хипотези за авторите на този сензационен грабеж, с упреци към управата на музея за лошата охрана. Ето — Ковачев посочи вестниците, които бе взел със себе си — фотографиите на двата трупа, на самите диаманти, точното им описание с карати и в долари. Правилно ни е информирал и за наградите: по десет хиляди долара за всяко полезно, навеждащо сведение и сто хиляди за онзи, който каже къде са скрити диамантите, който помогнете да бъдат върнати на музея. Всичко е точно така, както ни го описа О’Конър. Ако желаете, мога да ви предам повече подробности.

— Не е нужно. А вие какво сте ми захвалил тоя ваш О’Конър, че ни разправил това, което го пише въз вестниците. Голямо чудо! За диамантите ние вече знаехме от писмото на Морти.

— Не си кривете душата, другарю генерал, нищо не знаехме. А Лари ни отвори очите.

— Брей да му се не види, отворил ни очите. А къде са диамантите, не ни каза, нали!

— Че защо трябва да знае?

— Говорите за него, сякаш наистина сте му повярвали. Не забравяйте, че той може да е убиецът на Мелвил.

— Убиецът е взел диамантите. А ако Лари ги беше взел, нямаше защо да ходи у Гълиган да ги търси, а щеше веднага да офейка. Не, диамантите не са у Лари. Много по-вероятно е те да са в черния куфар…

Марков седеше замислен, пушеше и не отговори, сякаш не бе го чул. Като изчака малко, Ковачев повтори:

— Не допускате ли, че диамантите, които и Лари, и ние, пък и някои други търсят, са вече на сигурно място в София?

— Ами! — сепна се Марков. — Вие, значи, се отказвате от версията си за сутиена.

— Не се отказвам. Но може все пак големият сутиен да е служил единствено за увеличаване на сексапила на Маман.

— А защо тогава не го намерихме в стаята й? Защо неизвестният го е откраднал?

— Наистина защо? Но да не изпускаме и възможността диамантите да са скрити в черния куфар и да са пренесени вече в София.

— Не, черният куфар е ария от друга опера. Пък и логиката. Пешо шофьорчето и Петров са жокери от друга колода карти. Иначе се получава абсурд: че и двамата са завербувани не от друг, а от вашия приятел дон Бонифацио. И то не от вчера! Или пък, ако предпочитате, че цереуто е откраднало диамантите от Националния музей на Съединените щати!

Разговорът около престъплението постепенно заглъхна. И на двамата бе отлично известно от богатия им опит, че колкото и да е полезно да се обсъжда даден случай, да се спори, да се анализират и да се оборват всевъзможните хипотези, идва един момент на логическо пресищане, на мисловно задръстване. Тогава не нови хипотези, а нови факти са нужни. А те не може да бъдат измислени, създадени, те трябва да бъдат изчакани.

Неочаквано генералът зададе на Ковачев своя традиционен въпрос: „Е, казвайте, полковник, какво ново из Космоса?“ Това беше сигнал за промяна на темата, това беше покана към Ковачев да разкаже за своето отдавнашно хоби — звездното небе, вселената. А той разказваше с удоволствие, с вдъхновение, особено на такъв умен, уважаван и обичан слушател. И те, двамата мъже — единият просто възрастен, а другият вече застаряващ, — се хванаха подръка, започнаха да се разхождат из алеите на парка, пренесени като юноши из необозримите простори на метагалактиката.

Ковачев не обичаше да чете белетристика и засищаше естествения си глад за четене с научно-популярна литература. Някога, на младини и докато беше студент, бе изчел като в опиянение класиците. Тогава (пък и досега) негов любим автор, когото той поставяше на върха на пирамидата на човешката мисъл, беше Фьодор Михайлович. По-късно намери място до него и за Алберт Айнщайн. След това настъпи някакво пресищане и той престана да чете романи. И съвсем не се срамуваше от това. На близките си и особено на жена си, голяма любителка на съвременната, най-модерната белетристика, тази си слабост обясняваше така: първо, никой днес не пише с тази сила и искреност, както колосите на класиката; второ, ако е за драми и трагедии, за необикновени човешки съдби, професията му ги предлага много повече, отколкото душата на един човек може да поеме, и то не книжни, а истински, при това обикновено без хепи енд. Драми, при които не можеш да пъхнеш листче между страниците и да отложиш четенето за друг път, за по-добро настроение, а съдби, горчилката на който трябва да съпреживееш докрай. И най-сетне хобито удовлетворяваше ненаситния му интерес да узнае що за свят е този, в който му се е паднало да живее колко е голям, колко е стар и с какви чудесии е изпълнен. Пък и с удовлетворяването на хобито си получаваше някаква естетическа наслада, морално пречистване. След като си си блъскал главата над загадката, къде „това мръсно копеле Коко“ е скрило диамантите и то ли е убило старата любовница на някой си Бонифацио, още по-голямо е удоволствието да се отдадеш на размишления, какво ще се случи с родната планета, когато Слънцето, след като изчерпи водорода си, избухне и се превърне в червен гигант след няколко милиарда години. За него важеше старият виц легенда, че хобито на часовникаря било да си почива от ситнежите на професията си, като изчуква и ремонтира парни котли.

 

 

Малко преди да се отправят за обяд в станцията се появи Петев и доложи на генерала, че Мишел Ноумен току-що е заплатила сметката си и заявила на дежурната администраторка, че утре следобед освобождава стаята. Заминавала си.

— А баща й? — запита Марков.

— Нищо. Не се е обаждал. Младата заплати само сметката за своята стая.

— Какво означава пък това? — обърна се генералът към Ковачев.

— Не бива да я пуснем. Тя може би изнася диамантите!

— По дяволите диамантите!… Тя вероятно е замесена в убийствата. Или поне в това на Мелвил. Не бива, казваш… Но как, на какво основание? Утре по същия начин и старият може да си вдигне чуковете…

— И все пак какво наистина може да означава това? Защо не си тръгват заедно, както дойдоха, с колата…

Ковачев се обърна към Петев:

— Тя… нещо за колата не е ли споменавала?

— Не, нищо.

След кратък размисъл Марков каза:

— Да ги арестуваме нямаме основание. Да ги повикаме на разпит — нищо няма да ни даде… Как иначе да ги задържим?

 

 

Беше вече притъмняло, но още не бяха запалили лампите по шосето. Джеремайя Ноумен изведе колата си от паркинга край хотела и бавно, без да бърза, както се шофира, когато човек иска да разгледа околностите, потегли към града. Беше сам и въпреки потока бързащи в двете посоки коли продължаваше да кара бавно, да се оглежда. По едно време спря край пътя, отвори прозорчето до себе си (автомобилът му беше английски, с десен волан), протегна ръка и пусна някакъв пакет, увит във вестник, в кошчето за отпадъци, до което бе застанал. Това продължи само миг и веднага след това Ноумен подкара все така спокойно, но при първата възможност обърна назад и се завърна в хотела си.

Оперативната кола продължи да го следва, като съобщи в централата за странните прояви на Ноумен — да излезе на два-три километра извън курорта, за да хвърли някакъв боклук. Но вторият наблюдаващ остана край кошчето, скрит между редките дръвчета и от тъмнината да наблюдава по-нататъшния развой на събитията.

Известени по радиотелефона, скоро на мястото пристигнаха Марков и Ковачев. Генералът не се стърпя да остане в станцията, но не излезе от колата, която бе застанала на стотина метра от кошчето. Там отиде само Ковачев.

Наблюдаващият му доложи, че за изминалото време никой не се е приближавал до кошчето — нито за да хвърля там отпадъци, нито за да вземе пакета.

Положението напомняше това на черния куфар, оставен в касетката на Софийската гара. Да не проверят какво бе хвърлил там старият Ноумен не биваше — съблазънта бе твърде голяма. Но това можеше да бъде и един съвсем прост, по достатъчно ефикасен капан, ако Ноумен бе заподозрял, че го следят. Той може би бе увил един камък във вестника и го бе пъхнал в кошчето. А сега някой от хората му наблюдаваше какво ще стане. Някой, още неизвестен на тях. Въдицата бе доста проста, но те бяха готови да я глътнат. Мястото беше много подходящо за целта. Кошчето се намираше между скара-бирата и павилиончето за газирани напитки, пред рядка, хилава горичка. В нея се бе притаил наблюдаващият. Но в здрача там можеше да се е скрил и този, който следи. А още по-удобно той би могъл да се разположи на някоя от масите на бирарийката (съгласно предварителната им уговорка, още преди Ноумен да дойде), да е видял всичко и всички и сега спокойно да изчаква, като си пие студената бира и поглъща порция горещи кебапчета. Ако всичко това беше така, те щяха да измъкнат от пакета парче тухла — подходящо, за да си чукат главата с него.

Ковачев мина край кошчето с безразличен вид, кривна в тясната алея, която водеше към малка виличка с огромно лозе, и се скри в сянката на буйната зеленина. Шумовете от шосето, от бирарията долитаха приглушени. Ковачев усилено размишляваше. Той трябваше да реши. Ако във вестника наистина бе увито парче тухла, това щеше да означава, че цялата операция е само един капан, и те щяха да влязат в него, да се саморазобличат, че следят Ноумен. Е, и какво от това? Самият факт, че е заложен капан, че Ноумен прави този тур, за да сложи тухлата в кошчето, показваше, че те не само подозират по принцип, но и са усетили наблюдението, а сега търсят потвърждение. Но ако това не е капан, а по този начин Ноумен предава някому „нещо“? Или иска да се отърве от това „нещо“? Нима те могат да си позволят да не проверят що за „нещо“ е оставено в кошчето!

Ковачев издебна, когато в тази посока мина възрастна двойка, запътила се към скара-бирата, и полускрит зад нея, се промъкна край кошчето, бръкна ловко за миг в него. Веднага напипа най-отгоре пакета, измъкна го и го пъхна под сакото си. Не, това не беше парче тухла! Личеше си на опипване. Все така леко превит, като поддържаше пакета с лявата си, пъхната в джоба на сакото ръка, влезе в тоалетната на бирарията. Едва там можа спокойно да го разгледа. Но на излизане беше много по-предпазлив. Оглеждаше се внимателно, избягваше приближаването до хората, внимаваше някой да не го настигне безшумно изотзад. Така успя да мине край кошчето и да пусне там незабелязано (поне така той мислеше) пакета. След това си отдъхна и бързо се прибра в колата, където го чакаше генералът.

— Е? — запита привидно спокоен Марков, но и той бе изживял напрежението, докато бе наблюдавал действията на колегата си.

— Извадих го. Във вестника е увито онова, за което ви казах, че е изчезнало от стаята на Маман.

— Не думайте!

— Е…, само половината. Не съм го разпарял, но на пипане ясно личи, че вътре е онова, за което пишат вестниците. Правилно ли постъпих, като върнах пакета в кошчето?

— Разбира се, нали трябва да видим кой ще дойде да го прибере.

Марков вдигна слушалката на радиотелефона, за да даде нарежданията си.

 

 

27 юли, неделя

 

На другия ден сутринта в окръжното управление, за разлика от много други учреждения в града, беше многолюдно и шумно, сякаш не беше празник. Марков и Ковачев преглеждаха донесенията на различните групи от наблюдението.

Скоро след като бе оставил тъй лекомислено диамантите в кошчето и се бе прибрал в стаята си Ноумен бил посетен от мъж и жена. Мъжът бил с тъмна къдрава коса, едър, приличал на боксьор професионалист или на „горила“, с квадратна челюст. Жената — около 30-годишна платиненоруса блондинка, с много красиво лице и синкавосиви очи на есесовска, надзирателка от концлагер.

— Коя ли е тази хубавица и какъв ли е горилоподобният й компаньон? — каза Марков, като разглеждаше фотографиите им.

— Какви други може да бъдат освен от същата мафия. По-важно е за какво се появиха тъй внезапно. Впрочем, дали това не са представителите на дон Бонифацио, които са натоварени от него да приберат диамантите?

— Да, диамантите, които кой знае защо бяха хвърлени в кошчето.

— Само половината, другарю генерал!

— Дори и половината. Забележете, че Ноумен ги изхвърли броени минути, така да се каже, преди появата на тия двамата. Изглежда, колкото и милиони да струват диамантите, по му е било важно да не ги намерят у него.

— Явно цени живота си за повече от десет милиона долара. Но не мога да разбера защо все пак не ги скри някъде, където ще може да си ги вземе обратно, а ги изхвърли в буквалния смисъл на думата „на боклука“? — Ковачев се замисли за миг, после продължи. — Има един разказ от По. Там едни политикан крие много важно писмо, като го оставя на най-видно място на бюрото си. Може и Ноумен да е постъпил по тази логика. А после нещо да му е попречило да си прибере пакета. Или след посещението на двамата да се е уплашил.

— Може — каза намусено Марков. — А кои са те?

— Вирджиния Ли. От Щатите. Пристигнала вчера от Турция. В една кола с Джек Джексън. Отседнали са в хотел „Мимоза“. Да не са това Динго и Мери…, спомняте ли си?

— Как да не помня. „Динго и Мери през Турция. Маман.“ Може и те да са.

Ковачев отключи и извади от касата увития във вестник пакет.

До кошчето никой не се бе доближавал. Само късно вечерта някакъв мъж, излизащ от бирарията, запалил последна цигара и хвърлил в него празната кутия. А на сутринта, вече по светло, се появила жената от службата по чистотата. Тя изсипала съдържанието на кошчето в кофата, която носела, без да се интересува от увитото във вестника. Прибрала съдържанието на още едно кошче и след това изсипала кофата си в големия контейнер за отпадъци, разположен на стотина метра по-далеч по шосето. Заедно с нея изместили позицията си и двамата оперативни работници. Скоро след това се появил и камионът, който събира сметта. В момента, когато поставяли контейнера на апарата за обръщане, за голяма изненада на работниците от чистотата из храстите изскочили двама мъже, показали набързо някакви удостоверения, поровили из контейнера и измъкнали оттам нещо, увито във вестник.

— Говорих с Пенчев — каза Ковачев, като изсипа пред Марков на масата купчина диаманти. — Като видели да пристига камионът, изстинали. Не знаели какво да правят. Ако се намесят, ще се издадат, ако пасуват, върви после дири пакета на градското бунище. Пък и по това време нямало с кого да се посъветват по радиото.

— Правилно са постъпили — отсече Марков. — Я дайте да видя тия джамчета!

— Тия джамчета, както благоволихте да ги назовете, другарю генерал, трябва да струват около девет милиона долара!

— Хм. И той ги хвърли в кошчето! Непонятно! А къде ли е другата половина?

— Все пак не мога да повярвам, че Ноумен просто ги е изхвърлил. Сигурно ги е оставил, за да ги прибере оттам някой.

— Който е трябвало да се яви час по-скоро след него, а не да оставя такива ценности на произвола на съдбата.

— Да, но може да е забелязал нашите и да не се е решил.

— Когато в кошчето има девет милиона, ще се реши като поп, къде ще ходи. Не, тук нещо не е, както трябва. Дали все пак, въпреки очевидната логика, нашите момчета не са сбъркали, като са ги прибрали?

— И аз бих постъпил така. Влязат ли веднъж в боклукчийската кола, и господ не може да ги намери. А какво да правя сега аз, другарю генерал, не желая да държа у себе си девет милиона долара.

— Прав сте. Повикайте представители на банката, някои опитни варненски бижутери. Направете официален опис и предайте намереното в сейфовете на БНБ. А каква е тази история с тайнствения нападател тази нощ. Я да се яви нашият!

Вечерта в събота срещу неделя един оперативен работник от групата, наблюдаваща Ноумен, забелязал да излиза от хотела им млад мъж с куфар в ръка. Сторило му се, че това е онзи същият, когото той преди няколко дена, когато бил дежурен, мернал да влиза в стаята на Мишел. Но тогава не бе успял да забележи как излиза. И сега решил да установи кой е този загадъчен любовник.

Мъжът тръгнал по алеите между малките хотели. Макар и доста късно, тук-там се срещали хора. Държанието на мъжа било не съвсем обикновено. Няколко пъти внезапно присядал на пейки, сякаш е пиян или му е лошо (макар че в походката му нямало подобни белези!), скривал се за кратко из храстите. Наблюдаващият решил (не без основание), че онзи се крие от него или пък се старае да установи дали го следят. И той също започнал да се движи по-предпазливо. Така, взаимно дебнейки се, повървели из съвсем опустелите алеи. Мъжът стигнал до един от летните ресторанти. Запътил се да влезе в него, но в последния момент свил рязко и влязъл в малкото, оградено с тараба дворче до кухнята, в което имало натрупани много щайги. Оперативният работник забелязал това и без много да му мисли и без да се колебае, влязъл в дворчето. Огледал се. В този миг иззад вратата до него изскочил мъжът и с два силни удара в корема и брадата го повалил в безсъзнание, а самият нападател изчезнал през задната вратичка.

Сега същият този оперативен работник, лейтенант Кръстев, беше извикан да даде обяснения лично на генерала. Щом влезе, отрапортува и застана прав до вратата, навел виновно глава. Марков го изгледа навъсен и без да го поздрави, запита:

— Поне сигурен ли сте, че е същият?

— Тъй вярно, другарю генерал, абсолютно същият. Тогава пак аз бях наряд. Той същият влезе в стаята на Мишел, на младата Ноумен. След полунощ беше, гадже й е…

— Оня, дето го изтървахте на излизане?

— Тъй вярно, другарю генерал, няма грешка. Той е. Аз съм много добър физиономист.

— Виждам колко сте добър. Не само че сте допуснал той да ви открие, ами сте се дал в ръцете му като хайванин, без да мислите, сте се напъхал в дворчето…

— Виноват, другарю генерал!

— Не виноват, ами бой заслужавате. Заради вас го изпуснахме. Вече може и да не го видим. Оная нали смятала да си заминава! Само че той, боят де, вече сте го получили. И съвсем заслужено! Хайде, махайте се!

Лейтенант Кръстев чукна токове и бързо излезе.

— Да, наистина жалко — каза Ковачев, — да изтървем „тайнствения мъж“, който може би е убил Маман и може би дори Морти… По описанието на Кръстев наредих всеобщо издирване. Само че в тази навалица едва ли ще даде някакъв резултат!

Но генералът не успя да отговори. Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Марков слуша… Да, правилно… Така ли?… Почакайте така… — И като закри с длан микрофона, каза на Ковачев. — Нашият Ноумен, старият, се е оплакал на администрацията на хотела, че дъщеря му е изчезнала. Нека съдействието на българската полиция за намирането й. Вие трябва да отидете. — И заговори отново по телефона: — Добре. Кажете му, че ще дойдем… Разбрах, в стаята му. Край. Е, какво ще кажете.

— Ще отида, ще видя… Изобщо около Ноумените става нещо. Слагането на диамантите в кошчето, снощното посещение на русата дама, изчезналият любовник, сега тази история с дъщеря му. Каква ли е причината?

— Мислите, че има обща причина? Ще запитам за повече подробности около тази Мишел…

Телефонът отново иззвъня. Марков вдигна слушалката:

— Да… Пак ли… Така… Добре, успокойте го, веднага ще дойдем. Край.

Генералът положи слушалката и каза на Ковачев:

— Ноумен повторно се обадил. Настойчиво вика полицията. Нещо бърза!