Брайън Хейг
Преследваният (7)

7

До изтичането на дадения от Владимир срок оставаха осем минути, а Юджин шумно допиваше уж третата си бира — която, ако се съдеше по фъфленето и заваления му говор, бе по-вероятно осма или девета, — когато Алекс окончателно се спря на план за действие с някакъв, макар и минимален, шанс за успех. Преди това той бе измислил, предъвкал и отхвърлил поне десетина алтернативни възможности, от опасно сложни до абсурдно прости — като например да скочи внезапно от мястото си и да закрещи: „Пожар!“, или да рухне на пода и да се престори, че умира от инфаркт.

Очевидно интелектът не беше силната страна на неговите похитители. Но това, което му даваше привидни предимства, бе всъщност нож с две остриета. На социопати като Владимир не можеше да се разчита да взимат хладнокръвни, разумни решения в моменти на нервно напрежение. Ето защо планът на Алекс, какъвто и да беше той, не биваше да дава повод за внезапни пристъпи на ярост и безразборна стрелба.

Той вдигна поглед от книжата и попита Юджин:

— Ти как дойде от летището до хотела?

— С кола. Защо?

— Каква? Такси, лимузина с шофьор?

— Всъщност с наета кола, която карах сам.

— С кола под наем?

— Да, с един очукан стар оранжев трабант — каза Юджин.

— Толкова ли нямаше по-свястна кола? — попита Елена.

— Имаше, разбира се. Лъскави мерцедеси и беевмета, колкото щеш.

— Тогава?

— Тъй като Мария е една типична разглезена американка, която и представа няма колко ужасен е бил животът при комунизма, реших да я запозная от първа ръка с качеството на социалистическото промишлено производство.

Действително пътуването от летището до хотела бе продължило четирийсет и пет минути, като Мария нито за миг не бе спряла да роптае и да се оплаква. Свикнала с парите на Юджин и с всички удобства, които можеха да се купят с тях, тя отдавна бе забравила какво е да се живее на една секретарска заплата. И сега този внезапен скок обратно в блатото на бедността я бе ужасил. Юджин съжаляваше само за едно: че не си бе взел диктофон, за да запише безкрайните й мрънкания и натяквания и да й ги пуска после отново и отново.

— Доста оригинално като идея — отбеляза Елена, която очевидно вече изпитваше съмнения относно качествата на Юджин като съпруг, а може би и относно здравия му разум.

— Значи колата е на паркинга на хотела? — попита Алекс.

— Да, отстрани. Защо?

— Бих желал да ми я заемеш — каза той, като попипа превръзката на главата си с изкривено от болка лице. — На двамата с Елена ни стигат таксита за днес. А като приключим тук, искам да се върнем в болницата за още превръзки и обезболяващи лекарства.

— Да, разбира се.

— Освен това — продължи Алекс с извинителен тон — имам чувството, че съм си загубил портфейла. Сигурно е изпаднал в болницата, когато санитарите ме съблякоха, за да обработят раните ми. Дали случайно не можеш да ми услужиш с малко пари?

— Колко ти трябват?

— Ами ще се наложи да си платя болничните сметки. Колко имаш в себе си?

— Две хиляди в банкноти и още хиляда в пътнически чекове. Долари, разбира се. Бях обменил двеста в унгарски форинти, но Мария ми ги отмъкна.

— В долари става. Две хиляди би трябвало да ми стигнат.

Юджин бръкна в джоба на панталона си и измъкна ключовете от колата заедно с пачка стодоларови банкноти, после плъзна всичко по масата към Алекс.

— Да ти кажа за колата: само с попътен вятър можеш да вдигнеш петдесет, няма амортисьори, пружините на седалката ти се забиват в задника, а чистачките чистят всичко, но не и предното стъкло. — Той се позасмя и добави: — Иначе колата е чудничка.

— Преди да падне Стената — отвърна Алекс, като вдигна рамене, — трябваше да чакаме ред, понякога с години, за привилегията да си купим трабант. Някои хора бяха достатъчно хитри да се записват всяка година.

— Всяка година?! — възкликна Юджин.

— Ако се шофира внимателно и се поддържа добре, изкарва горе-долу толкова.

Двамата вдигнаха мълчаливо чаши и пиха за прекрасния нов свят.

Алекс помаха на келнерката — същата сладурана, на чиито прелести Юджин се бе възхищавал цял следобед. Когато дойде до масата, той я заговори с тих дрезгав глас, като я принуди да се наведе до ухото му, за да го чува. Разговаряха около трийсетина секунди, след което той пъхна в ръката й стодоларова банкнота — равна на двуседмичната й заплата плюс бакшишите. Тя кимна и се отдалечи, сияеща от радост.

Алекс погледна часовника си — след пет минути от Ню Йорк щяха да позвънят на Юджин. Минута след това Владимир и Катя щяха да извадят патлаците и да запукат. Той с мъка потисна изкушението да се извърне и да им хвърли един поглед, после вдигна няколко страници от свитъка пред себе си и се престори, че чете.

 

 

— И какво прави сега? — питаше в този момент Голицин Владимир по сателитния телефон. Върху бюрото му бяха наредени изпратените по факса копия от писмото, с което Алекс се оттегляше от бизнеса, и от договора за прехвърляне на собствеността върху всички негови активи. Листовете се намираха на половин метър от ръцете му. Достатъчно близко, за да се протегне и да ги пипне. Той бе препрочел по шест пъти всяка буква на всеки ред и сега едва се сдържаше да не грабне отново книжата в ръце, колкото да се убеди, че съществуват.

В същото време специален куриер пътуваше с нощния полет за Москва; на тънка верижка около китката му бе прикрепено дипломатическо куфарче с жизненоважните оригинали. Голицин трябваше просто да впише името си на съответните места, за да се самопровъзгласи за правоприемник на цялата империя Коневич. Един подпис, и voila! — Сергей Голицин ставаше собственик на 350 милиона долара. Може би дори повече.

Времето, прекарано в замисляне и планиране на този удар, в сглобяване на късчетата от мозайката най-после щеше да даде своя плод. Няколко капки мастило, и той щеше да се превърне в един от най-богатите хора в Русия; а ако се прибавеха и онези триста милиона от Ню Йорк — какво пък, като нищо можеше да се окаже и най-богатият. В новата Русия парите бяха всичко. Имаш ли пари, си цар.

— Още чете договора — отвърна Владимир; в гласа му клокочеше сподавен гняв. Започваше да му писва да го проверяват на всеки няколко минути. — А жена му и онзи американски банкер си приказват.

— За какво?

— Отде да ги знам? И какво ме интересува?

— Не можеш ли да ги подслушаш?

— Не.

След кратка пауза, очевидно предназначена да придаде подобаваща важност на думите му, Голицин попита:

— А защо не можеш?

— Защото — отвърна кисело Владимир — сме седнали в средата на салона, за да им преградим пътя към изхода.

— Може би Коневич и банкерът планират бягство.

— Може би. И какво от това?

— Ще ти кажа аз какво! Изплъзнат ли ти се, с тях ти се изплъзват няколкостотин милиона долара, тъпако!

— До изхода на ресторанта са заели позиция двама души. Още двама чакат отвън пред главния вход на хотела. Трябва да преминат през три пръстена охрана. Освен това у мен са паспортите им, портфейлите им, а на всичко отгоре той е почти сакат. Казвам ви, няма къде да иде.

Мълчание.

Владимир извъртя очи нагоре.

— Какъвто и номер да се опита да ми спретне, е мъртъв.

Голицин мълчеше неодобрително.

След дълга пауза Владимир добави:

— Дадох му двайсет и пет минути да ми представи подписаните договори, иначе почвам да стрелям. Това беше преди двайсет и две минути. Мисля, че още три минути все някак ще го задържа да не избяга.

— И въпреки това тази история не ми харесва.

Владимир живо си представяше намръщеното лице на Голицин. До този момент той, Владимир, бе поел всички рискове и свършил огромната част от мръсната работа. Бе организирал и лично бе наблюдавал убийствата на мениджърите от фирмите на Алекс; негови бяха заслугите за отвличането, изтезаването и изтръгнатите подписи на самия Алекс; с всичко дотук се бе справил без нито една засечка. И се гордееше с това. Той бе направил Сергей Голицин богат — много, много богат. А какво получаваше срещу труда си? Дори едно „благодаря“ не се бе откъснало от сърцето на сприхавия старец. Да не говорим за „Браво, Владимир, момчето ми, страхотна работа свърши!“ Ала най-много се дразнеше, когато тоя мухлясал бюрократ оспорваше и критикуваше решенията му. Голицин от десетилетия не бе припарвал до оперативна работа на терен, а си позволяваше навсякъде да си навира носа. И все пак му бе обещал премия от сто хиляди долара в момента, когато изпълнеше задачата, плюс още двеста хиляди, ако успееше да му докара и онези триста милиона отгоре.

След година дебнене, надхитряване и ликвидиране на разни хора той бе толкова близо до наградата си, че можеше да я помирише. И сега нямаше никакво намерение да дава на стареца повод да му я отнеме. Да, беше му писнало от поученията и вечното мърморене, от обидите и униженията, на които го подлагаше този дърт плъх, но след няколко часа всичко това щеше да свърши. Само още няколко часа, и щеше да си прибере парите и тогава вече можеше да каже на Голицин къде да си завре поученията.

Ето защо той преглътна желанието да му кресне в слушалката: „Я млъквай и не ми се меси!“, а вместо това покорно каза:

— Не се бойте, остават по-малко от три минути. Ние сме на петнайсет метра и наблюдаваме всяка тяхно движение.

— Ти си един самонадеян тъпак. Гледай само накрая да не осереш всичко.

 

 

Оставаха само две минути до изтичане на дадения срок, когато осветлението в ресторанта внезапно угасна. Без всякакво предупреждение салонът потъна в мрак.

В същия миг вратата на кухнята се разтвори с трясък и отвътре излезе дълга процесия от келнери и готвачи, общо десет души. Сладураната с пищния бюст крачеше начело, гордо понесла шоколадова торта с десет запалени свещички. Грачейки с цяло гърло „Happy Birthday to You!“ с тежък унгарски акцент, процесията се насочи право към централната маса в ресторанта и там се спря, закривайки от погледите на Катя и Владимир масата, на която седяха Юджин, Алекс и Елена.

В момента, когато персоналът се строи около централната маса, пеейки фалшиво и тропайки с крака в нескопосана имитация на евтин американски ресторант, Алекс скочи от мястото си, вдигна празния стол до себе си и напрягайки всичките си останали сили, го запокити във витрината на три метра от масата им. В съзнанието си безброй пъти бе изрепетирал този замах, безброй пъти си бе казал: забрави болката в гръдния кош, забрави изкълченото си рамо, не обръщай внимание на оголените нерви по тялото си — използвай случая, защото втори няма да има.

И сега, когато столът се откъсна от ръцете му, той притвори за миг очи, затаи дъх и се помоли на Господ.

Столът описа дъга във въздуха и с оглушителен трясък, който отекна като музика в ушите на Алекс, се заби в огромното витринно стъкло. Посипаха се отломки.

 

 

Владимир стискаше в ръката си сателитния телефон и все още не можеше да се успокои след проведения разговор.

Катя седеше до него, подпряла лакти на масата, навела глава на една страна, и подслушваше всяка дума.

Тя ненавиждаше Владимир и изпита неописуемо удоволствие от ругатните и униженията, които за пореден път бе принуден да изтърпи от стареца. Не че обичаше и самия Голицин — този досаден егоист, този озъбен тиранин будеше у нея само най-искрена омраза. Но тя работеше за него. Срещу парите му безропотно изпълняваше и най-гнусните задачи, които й поставяше. И защо не? Парите си ги биваше, не че бяха чак толкова, но тя не се оплакваше. Две хиляди долара твърда заплата на месец — и то във време, когато безброй ветерани на КГБ бяха изхвърлени на улицата, миеха стъкла на коли по кръстовищата, протягаха ръка за жълти копейки — не беше никак зле.

Освен това Голицин беше хитър, лукав, покварен до мозъка на костите си и тотално безскрупулен. Катя бе готова да се обзаложи, че в новата Русия на силни лакти и корави юмруци старият плъх бързо-бързо ще си намери мястото и ще се издигне до върха. Можеше да бъде и по-лошо, мислеше си тя. Освен това възможностите, които й се предлагаха, бяха малко и не особено надеждни. Цели дванайсет години бе вършила мръсната работа на КГБ, когато Стената падна. За свой лош късмет в живота си бе усвоила само един вид умения.

До двайсет и шестата си година Катя имаше трийсет доказани убийства на пет континента. Всичките бяха извършени безупречно чисто и технически съвършено. Сега беше на трийсет и една и някога буйната й естествена грива бе изрусявана, боядисвана, пребоядисвана и избелвана толкова пъти, че висеше на безжизнени кичури по главата. Кожата й беше жълтеникава и спаружена. Дългите години под жаркото слънце на Африка и Афганистан я бяха състарили преждевременно. Лицето й все още можеше да мине за привлекателно, едва ли не красиво, ако не беше този леден поглед, който плашеше и прогонваше мъжете. На Катя не й пукаше — тя и без това предпочиташе жени.

Освен това сексът слабо я вълнуваше по принцип, а любовта — още по-малко.

За нейно съжаление именно арктическата й студенина привличаше неудържимо Владимир, който през последните години на няколко пъти се бе опитал да й се пусне. Подобно на много мъже с напомпано и непробиваемо его, и той не си падаше по излишните предисловия. Затова всеки път преминаваше направо към същината на въпроса, произнасяйки дълги и самохвални тиради с подробни описания на всичко, които смяташе да извърши с нея. Онова, което не звучеше физически невъзможно, беше безкрайно отблъскващо в своя натурализъм.

От своя страна Катя най-енергично го призоваваше да се разкара или в краен случай да извърши обещаните действия със себе си.

Една тъмна нощ, докато двамата дебнеха поредния обект за убийство от паркиран до бордюра пикап, той изостави словесните деликатности и премина направо към дела. Без излишни приказки я цапардоса два пъти с мекото на ръката си отстрани по главата, после я сграбчи за шията и се опита да я изнасили.

Катя не бе особено изненадана от тази еротична увертюра. Последвалата схватка бе краткотрайна, изходът от нея — недвусмислен. След това няколко седмици тестисите на Владимир пулсираха от болка.

Не че Катя му имаше зъб. Владимир си беше животно. Напълно естествено бе да се поддава на нагона си. Просто след този инцидент тя го намрази още по-силно.

Ето защо сега, докато Голицин му мелеше сол на главата по телефона, тя със злорада усмивчица попиваше всяка дума. Давай, старче! И, моля те, не пропускай най-хубавото — наречи го тъпак още няколко пъти!

И така, в мига, когато осветлението угасна, и двамата бяха твърде погълнати от собствените си мисли, неподготвени и негодни да реагират адекватно. До един момент ресторантът беше ярко осветен и малобройните посетители по масите разговаряха оживено помежду си; в следващия момент всичко потъна в мрак, а от мрака изникна войнствена тълпа келнери с бели униформи, които тропаха с крака и виеха някаква тъпа песничка.

Дълго колебание. После двамата едновременно скочиха на крака с извадени пистолети. Беше твърде късно.

Чуха трясъка от разбитата витрина и проточиха шии над скупчените келнери, за да видят какво става. Заповдигаха се на пръсти и заподскачаха като някакви идиоти. Ала обградени от мрака и ресторантския персонал, бяха напълно слепи.

Владимир, който обикновено се изживяваше като човек на действието, за пръв път през живота си не знаеше какво да прави и стоеше като вкаменен. Катя се окопити първа, вдигна пистолета и бързо изстреля три куршума в тавана: бум, бум, бум! Този й ход предизвика незабавен ефект, но за съжаление точно обратен на желания. Още първият изстрел отприщи хаос, а вторият и третият го подсилиха.

След гръмкия трясък от счупената витрина, след трикратното проблясване на дулото в тъмния ресторант и оглушителните изстрели всичко живо загуби ума и дума. Половината келнери се проснаха по лице на пода; останалите се юрнаха, крещейки и блъскайки се в мрака, по посока към кухнята. Клиентите наскачаха, разблъсквайки столове и маси, и побягнаха кой накъдето свари. Вой, писъци и глухи удари на човешки тела изпълниха помещението.

След трийсетина секунди някой се сети да щракне електрическия ключ и лампите светнаха. Катя и Владимир стояха насред салона като ударени от гръм и с изцъклени очи гледаха към масата на Алекс.

— Няма ги! — изрева Катя.

Което си беше самата истина. Тримата ги нямаше, бяха изчезнали, потънали вдън земя.

Няколко мига Катя и Владимир останаха на място, съвършено неподвижни, с вперени в празната маса, разширени от ужас, невярващи очи. Постепенно съзнанието им регистрира зейналата огромна дупка във витринния прозорец и тежкия дървен стол, който се бе закрепил като по чудо на рамката му, заплетен в завесата. Всякакви думи бяха излишни, нямаше нужда от формулиране на теории, от споделяне на подозрения и работни хипотези. Фактите бяха насреща им и ги гледаха неумолимо. Те бяха подценили Коневич. Бяха допуснали тъпа грешка, постъпили бяха като дилетанти.

Очевидно Коневич бе съобщил доверително на келнерката, че Владимир и/или Катя са негови стари приятели, които тайно празнуват рожден ден, и най-вероятно я бе убедил — вероятно подкупил — да угаси лампите в салона и да изиграят с останалите това циркаджийско представление за отвличане на вниманието. Не по-малко очевидно беше и това, че Алекс се бе престорил на по-тежко ранен, отколкото беше всъщност. Болезненото накуцване, изкривената походка, безжизнено увисналото рамо — никой жив човек с такива травми не бе в състояние да запокити масивния дървен стол, а още по-малко да офейка за секунди през дупката във витрината. Ала Алекс и съпругата му го бяха направили, успешно преодолявайки няколкото концентрични кръга охрана. Бяха им се измъкнали под носа и сега се намираха някъде из близките улици на Будапеща.

Бягаха, за да спасят живота си.

Катя първа се опомни и изкрещя на Владимир:

— Излез през прозореца и ги намери! Аз ще ида да събера останалите.

Той не отговори — нямаше време за приказки. Затича се към дупката в прозореца и с плонж се метна навън, като болезнено натърти коленете си в плочника. От устата му като бомба избухна цветиста псувня. Колкото и да го заболя от падането, многократно повече го измъчваше наранената гордост, това, че го бяха направили на глупак. Той се подпря на лакти, изправи се на крака и вдигнал пистолета, огледа улицата. Беше пуста. Паркингът също. Около хотела нямаше жива душа.

Алекс и другите двама се бяха стопили във вечерния мрак.

Вляво се намираше главният вход на хотела, охраняван от хората му; бе малко вероятно, макар и не изключено, Коневич да е побягнал натам. Владимир стисна пистолета и закуцука в обратната посока. Този път нямаше да има предупреждения. Нямаше да има втори шанс. Той стисна зъби, забрави болката от кървящите си колене и се затича напред.

Катя пробяга за секунда разстоянието до двете горили на масата край вратата; в този момент те мълчаливо се поздравяваха, че не са отговорни за тази каша. Когато Голицин научеше за допуснатата издънка, щяха да хвърчат глави. И то буквално.

Тя им кресна да я последват и подбра и другите двама, застанали до главния вход, и накрая отегчените постови на тротоара. Изпрати двама да догонят Владимир и с останалите четирима хукна в обратната посока.

После им даде знак да се разпръснат във ветрило, като просъска само една-единствена инструкция:

— Пипнете ли ги, веднага им вижте сметката!