Брайън Хейг
Преследваният (4)

4

Тази старица просто е луда, това бе първоначалното заключение на Бърни Лъчър.

Без всякакво предупреждение се опули насреща му и започна да му крещи нещо на руски, или поне така му звучеше на него. Той Не разбираше и дума на руски и вдигна безпомощно рамене, при което старицата превключи на друг език, вероятно унгарски, ломотейки бързо и насечено като картечница. Бърни нямаше време за разговори и я изгледа раздразнено, но тя го сграбчи за ръката и продължи да го залива с приказки, от които не схващаше и дума.

Позна я — онази старица от самолета, която имаше проблеми с пикочния мехур и десет пъти се влачи до едното място. Може би сега иска да я упътя към дамските тоалетни на терминала, помисли си той. Иди просто е някаква побъркана самотница, която си търси компания. Светът е пълен с такива.

Той се опита да измъкне ръката си и с учудване забеляза с каква сила го стиска тя. В този момент далеч напред Алекс и Елена минаха през електронната плъзгаща се врата и Бърни усети внезапна тревога. В зависимост от дължината на опашката за таксита може би след секунди те щяха да се качат на някоя кола и да потънат в огромния лабиринт от улици.

Разбира се, той знаеше наизуст програмата им и името на хотела, където винаги можеше да ги догони. Само че Бърни беше патологично честен и с чувство за дълг, за да си позволи такъв пропуск, който после трябваше надлежно да отразява в доклада си след изпълнение на задачата. Освен това той вече бе похарчил мислено годишната си премия за приятна ваканция по гръцките острови, където се канеше да си пийва ледено узо и да зяпа скандинавските туристки с техните прашки без горнища, а сега всичко това бе на път да му се изплъзне от ръцете.

Бърни трескаво си припомни всички извинителни думи на езиците, които криво-ляво поназнайваше, и рече:

— Извинете… entschuldigen… excusez-moi… por favor.

Зад гърба му започна да се събира тълпа от изнервени пътници, които току-що бяха минали паспортния контрол и се боричкаха за място на опашката за таксита. Той чуваше гласовете им, но вниманието му бе насочено към старицата, която го стискаше все по-здраво за ръката и кудкудякаше все по-възбудено. Алекс и Елена бяха минали през стъклената врата и всеки момент щеше да ги изгуби от поглед. Така и не забеляза възрастния мъж, който се приближаваше към него отзад.

Старицата дърдореше с писклив глас нещо неразбираемо и продължаваше да стиска като в клещи ръката му. Инструкциите му за действие в такива ситуации бяха ясни и недвусмислени: на всяка цена да се избягват конфузни сцени, които привличат внимание. Той се пресегна със свободната си ръка и внимателно се опита да измъкне китката си от желязната хватка на старата вещица, докато в това време възрастният мъж крачеше към тях, размахвайки заканително ръце. В дясната, закрит изцяло от дългия ръкав на палтото, старецът стискаше наточен като бръснач нож с издължено, тясно острие.

На крачка зад гърба му старецът замахна напред и нагоре. Острието проникна в тялото на Бърни на около педя под лявата плешка, закачи леко едно ребро и се заби право в сърцето му.

Старецът завъртя на една страна дръжката на ножа — изпитана техника, която бе усъвършенствал преди десетилетия и с която много се гордееше. Дългото острие преряза поне едно предсърдие и една камера, причинявайки мигновена смърт. За по-сигурно то бе покрито с бързодействаща отрова, която се разтваряше за секунди в кръвта на жертвата.

Бърни изцъкли очи, устните му се разтвориха. В същия миг старицата ловко го удари с юмрук в слънчевия сплит, изкарвайки въздуха му; той се преви на две, като се давеше и държеше за сърцето като човек, получил внезапен сърдечен пристъп.

Двамата убийци побягнаха в различни посоки; уговорката им бе да се съберат в салона за заминаващи, за да хванат полета за Цюрих след половин час.

 

 

Първите убийства станаха през трите последни дни на август 1992 г. Впоследствие наплашените до смърт служители на „Коневич и сие“ щяха да им измислят име: „лятното клане“.

Първата жертва бе Андрей Комаров, ерген и бонвиван, изключително популярен вицепрезидент на банката, отговарящ за отношенията с вложителите. Понеже, откакто се помнеше, страдаше от безсъние, Андрей бе излязъл късно посред нощ от малкия си московски апартамент за кратка разходка около квартала, колкото да подиша хладния въздух и да проветри мозъка си. Бе успял да се отдалечи на по-малко от две преки от дома, когато три куршума, изстреляни от десетина метра право в тила му, проветриха мозъка му в буквалния смисъл на думата.

Пет часа по-късно Татяна Нечаева, разведена майка на две деца и специалист по управление на кризи, завъртя ключа на чисто новия си червен фолксваген кабрио, за да тръгне за работа, с което задейства мощно взривно устройство. А понеже в момента на взрива си бе играла с механизма за прибиране на шикозния сгъваем покрив, главата й бе отхвръкнала на половин пряка от местопроизшествието.

Към десет сутринта общо шестима служители на „Коневич и сие“ лежаха в моргата: един застрелян от разстояние със снайперска карабина, един (Андрей) отблизо с пистолет, един разкъсан от ръчна граната, един (Татяна) убит от взривно устройство, един с грозно прерязано гърло и един — набожен християнин, който не пропускаше ден, без да се причести в местната църква — отровен с нафората на Светото причастие.

Шест жертви. Шест различни убийства. Всичките професионално извършени и довели до желания резултат, всичките без живи свидетели. С изключение на прерязаното гърло и отровната нафора убийците — защото очевидно бяха повече от един — бяха ударили от безопасно разстояние, анонимно и без следи. Освен куршумите и остатъци от взривно вещество криминологичните екипи не откриха никакви веществени доказателства. Парчета от взривното устройство бяха анализирани на място от ветеран сапьор. По неговите думи самоделката била толкова примитивна, че всеки идиот можел да я сглоби.

Няколко часа по-късно в офисите на „Коневич и сие“ се появиха двама специални следователи от милицията с мрачни физиономии, показаха служебните си карти и обявиха целта на посещението си. От охраната припряно ги въведоха в кабинета на Алекс, където се бяха събрали членовете на управителния съвет, видимо шокирани от случващото се. Една от директорките, Надя Лисенко, тъкмо издухваше носа си в бяла хартиена кърпичка; подпухналото й лице издаваше, че от сутринта не е спряла да плаче.

Единият от двамата следователи беше дебел и мустакат, на предпенсионна възраст, другият — кльощав и учудващо младолик; дори когато се усмихваше, лицето му оставаше мрачно. Естествено, момчетата от участъка им викаха Лаурел и Харди; приликата беше такава, че те с гордост носеха това колективно прозвище.

И двамата имаха чин лейтенант от московската милиция, с който се представиха на събралите се, и обявиха, че са дошли да обсъдят малкото, което се знае за тазсутрешното клане.

— Това е работа на мафията — заяви вместо встъпление дебелият, който се водеше и по-старши. — Тя е в дъното на всичко. Не сте единствените, мафията вилнее из цяла Москва. Само от началото на месеца имаме шейсет убийства. Шейсет! — повтори той, като завъртя с театрално отвращение кръвясалите си от пиене очи. — Като почти всички са на бизнесмени, банкери, има и един-двама репортери, които са си навирали носа където не трябва, разследвали са връзки между мафията и корумпирани политици.

Дебелият млъкна и кльощавият продължи нататък:

— При социализма в града ставаха, да кажем, три убийства месечно. Къде ти, ако се съберяха три, това се смяташе за тежък месец. Почти всеки път извършителите бяха измамени или озлобени съпрузи, които си отмъщаваха за семейни изневери, побоища, пиянски свади и прочие.

— А сега зад всички тези убийства стои мафията, така ли? — попита Алекс, който нямаше търпение да слуша лекции по криминална история. За него имаше значение единствено случилото се с неговите хора тази сутрин. А също и онова, което би могло да се случи утре. Дали убийствата бяха приключили, или убийците просто загряваха? Дали шестте жертви щяха да си останат толкова, или бройката щеше да се увеличи? Дали нямаше да се наложи да раздава на служителите си бронежилетки и да им строи бункери вместо офиси?

Двамата милиционери кимнаха мрачно и кльощавият каза:

— При социализма си имахме работа с наркотици, проституция, черна борса, ей такива неща. Капитализмът обаче създаде нови, огромни възможности за престъпна дейност. Понастоящем големите пари са във фирми като вашата. Тук вече…

— Какво искат от мен? — прекъсна го Алекс.

— Трудно е да се каже — отвърна намръщено дебелият. — Обикновено става дума за рекет. „Плати ни няколко милиона или ни дай дял от текущата печалба, и ще те оставим на мира, иначе ще избием хората ти.“ Боя се обаче, че това е оптимистичният сценарий.

Алекс помисли малко, после с неохота запита:

— А кой е песимистичният?

Беше ред на кльощавия да говори:

— Може би в конкретния случай някой, да кажем, конкурентна фирма, им плаща, за да ви унищожат. Или да ви подкопаят финансово, за да може конкуренцията да ви погълне. Така или иначе, те ще продължат да избиват хората ви, докато ви съсипят или докато приемете условията им. Тези хора са извънредно амбициозни, изобретателни и безскрупулни. — Той погледна за потвърждение към дебелия, който кимна одобрително. — Ето например — продължи кльощавият — само преди два месеца удариха една банка. Докато ония се усетят какво става, дванайсет от висшите им мениджъри бяха убити.

— Мафията, значи — каза замислено Алекс, който се отвращаваше дори само при произнасянето на тази грозна дума. — Те не са ли организирани в нещо като семейства или банди? Допускам, че мафията не е някаква хомогенна тълпа, нали?

— Точно така, прав сте — потвърди кльощавият, който явно се чувстваше в свои води. — Само допреди две години можехме да кажем със сигурност коя групировка стои зад всичко това, кой е главатар на групировката, какви са съставът и организационната структура на отделните банди, до последния редови поръчков убиец. Ала в днешно време групировките станаха толкова много…

Той замълча и огледа внимателно посърналите им лица.

— Дори ония, които познаваме от отдавна, се умножават, сливат и разделят толкова бързо, че им загубихме сметката. Те са по-силни от нас, по-многочислени, по-добре въоръжени и, честно казано, по-умни.

— Можете ли да ни защитите от тях? — попита притеснено един от директорите на фирмата, явно от името на всички.

Уместен въпрос. Двамата милиционери се спогледаха многозначително. Когато отново се обърнаха към Алекс и хората му, на лицата им бе изписана уплаха. Дебелият се покашля нервно, преди да отговори:

— Във всеки случай можем да опитаме. Като начало да зачислим повече хора за разследване на случая, да разпитаме местните информатори, да поставим униформена охрана пред офисите ви и други такива неща. Ние обаче не сме в охранителния бизнес, пък и, честно казано, вие имате прекалено много служители, за да можем да ги пазим всичките. — Той завъртя очи нагоре и въздъхна дълбоко. — Шестима убити.

Преди присъстващите да бяха навлезли обратно в темата, кльощавият погледна Алекс и попита:

— А получавали ли сте някакви заплахи? Убийците опитаха ли се да влязат във връзка с вас?

— Не, нито дума.

Явно това бе пореден лош знак, защото и двамата милиционери се намръщиха едновременно. Сякаш по заучен сценарий дебелият поклати глава, изсумтя мрачно и каза:

— Това не е добре. Обикновено предупреждават. Искаме от теб това или ще ти се случи еди-какво си.

— Понякога прибягват до китайското мъчение с капката — подхвърли кльощавият, колкото да покаже познанията си по темата. — Друг път удрят грубо, с ковашкия чук, и ако трябва да бъда откровен, в нашия случай всички признаци сочат в тази посока. Тези хора са професионалисти. Те избират кога и как да направят първия ход.

Ако целта им бе да сплашат Алекс и служителите му, можеше да се каже, че дотук успяваха. Няколко от присъстващите блъснаха нервно столовете си назад; един-двама мениджъри изохкаха на глас.

След кратка пауза, през която в стаята се възцари пълна тишина, дебелият каза:

— Ето какви закономерности откриваме до момента. Първо, тези хора познават служителите ви по име и физиономия, знаят къде живеят, знаят личните им навици и особености. Няма нужда да ви обяснявам какво значи това. Фирмата ви от доста време е под наблюдение, много е вероятно да са получили и помощ отвътре. Кой знае колко от хората ви получават заплатите си от две места или пък колко и кои ще бъдат следващите жертви? Второ, в самото разнообразие от използвани методи за убийство също се крие послание: те могат да се доберат до всеки един от вас както и когато си искат, където и да се намирате, каквото и да правите в момента.

Двамата следователи продължаваха да подхвърлят теории и хипотези, сякаш не забелязваха ужаса, обхванал присъстващите. Алекс и подчинените му си разменяха смразяващи погледи, докато накрая Алекс вдигна безпомощно рамене, извърна стола си и се втренчи в бялата стена. Омразата в стаята нямаше нужда да се изказва с думи — тя бе толкова концентрирана, че можеше да се реже с нож. Алекс си имаше своята лична охрана: шестима яки бодигардове, частна резиденция с най-добрата охранителна система, която можеше да се купи с пари, брониран мерцедес, а и самият му начин на живот не го принуждаваше да ходи по улицата и да се смесва с тълпите.

Докато четиримата членове на управителния съвет, седнали около масата, както и всички останали мениджъри и служители на „Коневич и сие“ бяха лесни мишени. Беззащитни жертви, готови за заколение.

Пък и тия ченгета бяха напълно прави. По-малко от година след разпадането на Съветския съюз, Москва тънеше в хаос. Бруталните убийства бяха станали ежедневие, военнослужещи продаваха личното си оръжие и патрони по ъглите срещу жалки грошове, безработицата бе стигнала невиждани размери. Вследствие на нескопосаната приватизация цените растяха главоломно, а услугите в публичния сектор, които и при социализма не бяха на кой знае какво равнище, се влошиха още повече, докато съвсем изчезнаха. Настана дълга, свирепа зима на недоимък и страдания. Стотици хиляди московчани не можеха да си позволят нафта и мазут за отопление на домовете си, да си купят прилична храна и дрехи и ставаха по неволя престъпници, за да свързват двата края.

Междувременно вестниците бяха пълни с репортажи за разгулния и покварен живот на руските новобогаташи, които нехаеха за стотиците умиращи ежедневно от глад и студ в арктическата зима. Никой нямаше да изпита и капчица жал за „Коневич и сие“. Колкото и членове на управителния съвет, колкото и мениджъри на фирмата да бъдеха застреляни, взривени, накълцани на парчета или изгорени живи, никой нямаше да пролее и една сълза за тях. А и самата медийна врява относно лъскавите лимузини и обзаведените по последна дума дворци на олигархията се възприемаше от подземния свят като един вид покана: „Насам, момчета! Взимайте кой каквото свари!“

Когато двамата милиционери най-после изчерпаха темата с различните версии за случилото се, Алекс ги запита с обвинителен тон:

— И така, не сте в състояние да ни защитите?

— Честно казано, не — отвърна дебелият, като поклати тъжно глава; гънките на гушата му се затресоха. — Напоследък едва ни стигат силите да пренасяме труповете до моргата.

— И какво предлагате тогава? — попита Алекс, като избягваше погледите на своите подчинени, които имаха вид, сякаш всеки миг щяха да драснат нанякъде, за да си спасят кожата.

— Същото, както на всеки, който ни запита. Частна охрана, господин Коневич. Вашата фирма е богата. Може да си позволите да наемете най-добрите.

Кльощавият имаше вид, сякаш го напъваше отвътре да каже още нещо, и Алекс го погледна изпитателно.

— Ако имате нещо да добавите, бихме желали да го чуем.

— Е, добре. Това го казвам извън протокола. Нека си остане между нас, между тези четири стени. Имаме си работа с мафията. Ако все още не сте разбрали, те са силни, упорити и напълно безскрупулни. На този свят има едно-единствено нещо, от което ги е страх.

— Слушам ви.

— КГБ. Бившите служители на КГБ. Та те от петдесет години воюват с мафията! Спомняте ли си онази приказка: „Бандит бандита надвива“? Понастоящем множество превъзходно обучени оперативни работници са на улицата, безработни, отчаяно си търсят работа и са готови да не жалят сили. Това са талантливи хора, всички до един. Имат нужните умения, опит и нагласи. Честно да ви кажа, те са по-страшни и от мафията.

Няколко безкрайни мига Алекс размишлява трескаво върху предложението на милиционера. Самият той пазеше само най-лоши спомени за КГБ и се чувстваше горд, че е спомогнал с нещо за разтурянето на тази зловеща организация. Та нима КГБ не го бяха изритали от университета, нима без малко не бяха съсипали живота му?! Къде ти, тези хора бяха докарали до пропастта и страната, в която живееше! При комунизма така наречената мафия беше само досаден дразнител, шепа гангстери, занимаващи се с някакви си техни сенчести дела, които нямаха никакво отражение върху живота на хората. Същинската мафия — това бе КГБ. Тези хора бяха най-големите рекетьори на света, те бяха прераснали в добре познатата му всепроникваща маса от безлични гангстери, които злоупотребяваха безогледно с дадената им власт и живееха като князе, докато народът вегетираше в страх и безнадеждна мизерия.

Не, реши накрая той. Не сега, не утре, никога. Колкото и лошо да станеше, той никога нямаше да вземе на работа във фирмата си бивш служител на КГБ.

Дебелият милиционер разчете безпогрешно израза на отвращение, изписан на лицето му, извади от джоба си визитка и безшумно я плъзна по бюрото.

— В случай, че все пак размислите, Сергей Голицин е този, който ще ви свърши работа. Беше номер две в КГБ, генерал-полковник от резерва. Каквото и да ви потрябва, повярвайте ми, той ще го уреди.

На следващата сутрин, след като труповете на още четирима висши служители на „Коневич и сие“ бяха изстъргани от цимента и откарани в моргата, Алекс позвъни на Сергей Голицин.

 

 

Вратата се отвори рязко и стаята се изпълни с гневни гласове: една-две жени и неколцина мъже говореха един през друг на уличен руски. Алекс нямаше представа къде се намира, пътуването в колата бе продължило близо половин час с голяма скорост и множество остри, резки завои. Сигурно шофьорът се бе стремил не толкова да се изплъзне от някакви въображаеми преследвачи, колкото да обърка и дезориентира напълно жертвите. Когато пристигнаха, двамата с Елена бяха издърпани грубо от задната седалка на колата и вкарани с блъскане в някаква сграда, където толкова силно миришеше на машинно масло и керосин, че им прилоша. Подът под краката им беше бетонен. Стъпките им отекваха силно, вероятно се намираха в голямо, полупразно помещение.

Някакъв изоставен склад, помисли си Алекс. Или обществен гараж, който не се ползва.

От този момент нататък двамата с Елена бяха разделени и отведени в различни посоки. Алекс бе наблъскан в друга, по-малка стая и поставен върху нещо, което му приличаше на операционна маса или болнично легло на колела. Похитителите му веднага се заловиха за работа. Чифт яки ръце развързаха обувките му, свалиха ги и той ги чу как тупнаха тежко на пода. Ризата и панталонът му бяха ловко разрязани със скалпел и след броени секунди той остана по бельо.

После друг чифт силни ръце го привързаха с кожени каиши към леглото. Понеже беше с вързани очи, той нямаше представа какво правят в това време с Елена, нито къде са я отвели. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, беше, че отвличането им в един от малкото случаи, когато двамата пътуваха заедно в чужбина, едва ли е случайно. И тъкмо това го ужасяваше повече от всичко друго.

Алекс стисна очи и се насили да мисли. Които и да бяха тези хора, те по някакъв начин бяха успели да се доберат до него въпреки охраната, преодолявайки всички взети мерки за личната му безопасност. Освен това простият като замисъл, но блестящо изпълнен до най-малката подробност сценарий показваше, че похитите-лите са разполагали с предварителна информация за планираното пътуване и го бяха причакали в Будапеща. Знаеха маршрута и разписанието му. Очевидно бяха професионалисти — това поне беше извън съмнение, каквото и да означаваше то за него.

Ала професионалисти в какво? В отвличания с цел откуп или — което му се струваше по-вероятно — професионални убийци, наети да го ликвидират? Това беше въпросът на въпросите.

Те очевидно знаеха какви мисли се въртят в главата му и го оставиха сам близо час да се пържи в собствения си сос, привързан към леглото.

После чу приближаващи се стъпки на двама души — единият ходеше леко, почти без да вдига шум, а другият пристъпваше тежко и тромаво и подметките му хлопаха по бетонния под. Усети как някой се надвеси над него и го загледа безмълвно, почти без да диша. Самият Алекс дишаше мъчително, въздухът излизаше със свистене от гърлото му, сърцето му биеше като чук, с всяка изминала секунда кошмарите във въображението му се засилваха. Докато разумът му казваше, че те нарочно го държат в неизвестност, за да се побърка от страх, и че той е длъжен да се съпротивлява с цялата си воля на тази елементарна тактика, сърцето му отказваше да приеме тези аргументи; ужасът, който го бе обзел, беше пълен и парализиращ.

Без всякакво предупреждение нечий тежък юмрук се стовари върху стомаха му и кислородът излезе от дробовете му с болезнен хрип. Той отвори уста и пое жадно въздух, понечи да каже нещо като „Какво, по дя…?“, но в този момент още един юмрук, по-силен от първия, се заби в слабините му. Каишите го държаха здраво, не можеше дори да се превие на две от разкъсващата тялото му болка. Докато пищеше от ужас, побоят продължи — методично, без прекъсване и отслабване. Известно време единствените звуци, които се чуваха в помещението, бяха ударите на юмруци в плът и кост, както и отчаяният вой, който те изтръгваха от гърлото на жертвата.

 

 

След известно време Владимир излезе от стаята и свали от ръцете си кожените ръкавици, вече просмукани с кръвта на Алекс. Вдигна телефона. Отсреща се чу гласът на Голицин, който сякаш беше в съседната стая и току-що бе получил мощен оргазъм. Той каза:

— Беше великолепно. Благодаря ти.

— Чухте ли всичко?

— Всеки удар, всяко стенание. Какъв празник за душата! Как изглеждаше?

— Отначало беше в шок. Не можеше да си обясни защо го бия. После се примири, сега е като че ли леко зашеметен. Нали го чухте…

— Чух го, разбира се. Има ли счупени кости? — попита с надежда той.

— Едно-две ребра, предполагам. Вероятно и кракът му, след като го цапардосах със стола. Освен това изкълчих лявото му рамо. Надявам се, чухте как изпука. Мисля, че беше достатъчно силно.

— Аха! Тъкмо се чудех какво ли е било. — Голицин се засмя. — Надявам се все пак, че не си му строшил дясната ръка. Тя ни трябва, нали знаеш?

— Не, разбира се — увери го Владимир, после замълча. Голицин беше шефът и той очакваше следващата му заповед. Ако наредеше да се върне при оня и да го пребие до смърт, нямаше нищо против, но първо имаше нужда да си почине малко, да си поеме дъх и да поразкърши мускули.

След малко Голицин попита:

— Още ли е в съзнание?

— По-скоро не, отколкото да. На няколко пъти се наложи да го съживяваме. След двайсетина минути синините му ще се подуят и нервните му окончания ще възвърнат чувствителността си.

— Добре. Дай му двайсет минути да се съвземе, после го жигосай. — Поредна пауза, този път по-дълга, след което Голицин добави натъртено: — Работи бавно. Гледай да го проточиш колкото се може повече.

 

 

Няма да ме убият, повтаряше си Алекс в моментите на болезнено просветление. Сред шумовете от побоя бе дочул женски глас — плътен и укорителен, който на няколко пъти бе отправил строги предупреждения към бияча. По-леко удряй, казваше гласът. Внимавай да не повредиш някой важен орган. На два пъти жената бе смъмрила неговия мъчител да престане да го души, за да не се наложеше да изнасят ценния заложник с краката напред.

Трябваше им жив. Нямаше да го убият. Искаха нещо от него и щяха да го оставят да диша, докато не получеха въпросното нещо.

И тогава може би щяха да го довършат.

Вратата отново се отвори с трясък и познатите два чифта стъпки се приближиха. Бяха същите — едните тежки, другите леки. Дали отново щяха да го бият? Забравил разсъжденията си отпреди минути, той се питаше дали този път не са дошли да го довършат.

Качулката бе свалена от главата му. Алекс премигна няколко пъти.

— Какво искате? — изграчи с пресъхнало гърло той.

Нито звук. Двамата мълчаха. Алекс се опита да фокусира зрението си, но то бе замъглено от побоя. Въпреки това беше сигурен, че фигурите, които смътно различи до себе си, бяха мъжът и жената от таксито. Може би същите двама, които го бяха били безмилостно.

— Моля ви, кажете ми какво искате.

Мъжът, когото бе чул да наричат Владимир, се надвеси над него, усмихна се, разтвори с пръсти клепачите му и огледа зениците. После измъкна отнякъде два дебели кожени ремъка и ги опъна през гръдния му кош, един по един, после ги прекара отдолу под леглото и ги закопча, както се закопчава колан. Ремъците се впиха болезнено в изранената му кожа. После мъжът вдигна нещо пред лицето му — някакъв странен уред, който наподобяваше туристическа ютия.

— Виждаш ли това? — попита Владимир.

— Да… Какво е то?

— След малко ще разбереш.

— Къде е Елена? — попита тревожно Алекс.

Владимир се изсмя.

— Моля ви… оставете я на мира. Нищо лошо не ви е направила.

— За разлика от теб — информира го Владимир с гадна усмивчица.

— Та аз дори не ви познавам! — извика Алекс. После се досети, че това едва ли е най-подходящият аргумент в негова защита, и бързо добави: — Ако ви трябват пари, ще се договорим за цената. Само я пуснете. Задръжте мен. Елена ще се погрижи да си получите парите.

— Гордееш ли се с това, което направи? — попита Владимир, като се дръпна крачка назад, плюна върху уреда в ръката си и доволно се усмихна, когато нажеженото желязо изсъска ядовито в отговор.

— Изобщо не разбирам за какво говорите!

Жената се намеси:

— Ние повечето сме бивши служители на КГБ. Разузнавачи и патриоти, които цял живот сме защитавали страната си. Ти се подигра с живота ни.

— Как? — попита Алекс.

— Много добре знаеш как. Даде милиони долари на Елцин, за да съсипе родината ни.

— Откъде знаете това?

— Знаем всичко за теб, Алекс Коневич. От години те наблюдаваме. Гледахме как подкопаваш устоите на нашата държава. Как забогатяваш на гърба на народа. Дошло е време за разплата.

Алекс затвори очи. Нещата се оказаха много по-зле, отколкото предполагаше. Тези хора не само го познаваха, но и знаеха всичко за бизнеса му и за личния му живот. Отвличането само по себе си беше нещо ужасно. Но тук имаше и елемент на отмъщение и с няколкото минути мълчание Владимир и Катя му даваха възможност да си представи колко по-ужасно може да стане положението.

Владимир вдигна предмета в ръката си: желязото беше нажежено до червено и светеше страховито в полумрака. Той го тикна под носа на Алекс.

— Американските каубои жигосват така говедата си. Сега, ако не възразяваш, ще те жигосаме теб.

Без повече приказки Владимир постави върху ушите си антифони, нахлузи чифт плътни гумени ръкавици и с твърда ръка приближи уреда към гръдния кош на Алекс. Колкото и да се мяташе и опитваше отчаяно да се отскубне, той беше напълно безпомощен; кожените ремъци го приковаваха неподвижно към леглото. Първият допир с нажеженото желязо изгори изранената от побоя плът над зърното на дясната му гръд. Владимир бе изострил специално ръбовете на инструмента и сега ловко ги плъзгаше по кожата му.

Алекс изпищя от болка, но Владимир притискаше неумолимо желязото към гръдния му кош, рисувайки с него като с четка: най-напред една широка дъга, после друга, по-тясна, като двете се съединяваха във формата на сърп. После тегли напряко дълга права линия, която в единия край пресече с по-къса. Рисунката му изобразяваше сърп и чук — символа на някога могъщия, но отскоро несъществуващ Съветски съюз. Владимир и преди бе извършвал тази операция — това беше повече от очевидно. Освен това той видимо се наслаждаваше на произведението си, както съвестният занаятчия се гордее с добре свършената работа.

Цялата процедура продължи около трийсет минути. Алекс пищя от болки, докато гърлото му прегракна; пронизителните му писъци дълго отекваха из празния склад.

Отначало Катя се насилваше да гледа, но след около две минути се обърна и си тръгна потресена.