Брайън Хейг
Преследваният (25)

25

Поредното заседание на съда започна точно в десет сутринта. Елена бе отишла до съдебната зала със собствената си кола, която бе паркирала в подземния гараж на СИН. Вместо оранжевия затворнически костюм носеше скромна тъмносиня рокля, която подчертаваше естествената й красота, русата й коса, стройната женствена фигура. Тя седна точно зад Алекс, който беше със затворнически дрехи. Докато чакаха представлението да започне, двамата си шепнеха тихо и си разменяха бележки. Този път на Алекс му бяха разрешили да се избръсне и да си вземе душ, но това бе станало едва след като Ем Пи бе заплашил тъмничарите с шумен иск за лишаване на клиента му от човешко достойнство.

Ким Париш седеше зад масата си; от дясната й страна притеснено се оглеждаше същият младолик помощник. Пред тях имаше купища книжа; отстрани бяха натрупани няколко големи кашона.

Когато прокурорката и помощникът влязоха в залата, Ем Пи ги поздрави любезно от мястото си. Тя прие поздрава му с ледено безразличие. Още му беше бясна заради онази злобна, гадна, пристрастна статия в „Ню Йорк Таймс“. Преди няколко дни агент Уилсън й бе разправил под секрет как Ем Пи се е обадил на репортерката, припомнил й е минали услуги и в отплата е уредил публичното омаскаряване на прокурора по делото. Сега Ким Париш едва издържаше да стои в едно и също помещение с него.

Както и предишния път, съдията Джон Евърстън влезе точно навреме през една странична врата, развял съдийската си тога, горящ от нетърпение да започне делото. Той се качи на банката и по навик огледа внимателно съдебната зала. Този път нямаше репортери. Помиярите на Тромбъл също ги нямаше, отбеляза със задоволство съдията. Всъщност единствената публика беше някакъв застарял, възшишкав човечец с дълга, вързана на опашка посивяла коса в галерията за посетители, който шумно сърбаше със сламка диетична кока-кола.

— Кой сте вие, сър? — запита негова светлост.

— Писател — отвърна скромно мъжът. — Пиша роман, юридически трилър, в който се разказва за съдбата на незаконните имигранти. Четох за това дело в „Ню Йорк Таймс“ и реших да почерпя материал направо от извора.

Човекът имаше доста опърпан, леко завеян и донякъде объркан вид. Протритият му син блейзер беше украсен с петна от горчица; дългите му ръце през цялото време почесваха нервно слабинната му област. Наистина имаше вид на писател.

След като съдията не го изхвърли навън, той си седна на дебелия задник, видимо облекчен. Извади бележник от джоба на сакото си и шумно отвъртя капачката на автоматичната си писалка. В рамките на очилата му имаше монтирани две миниатюрни камери. Защипан от вътрешната страна на горното джобче, скрит микрофон улавяше всяка дума. Два етажа по-нагоре, в офисите на едно федерално ведомство, трима агенти бяха насядали пред видео монитори и с жив интерес наблюдаваха съдопроизводството.

Агент Уилсън се изсмя, плесна се по бедрото и изграчи:

— Ха така, дърти дяволе, кой е сега по-хитрият!

С обичайната си ефикасност негова светлост премина по същество:

— Господин Джоунс, разделихме се с уговорката, че ви трябват още две седмици, за да подготвите зашитата на своя клиент. Готов ли сте?

— Мисля, че да, ваша светлост. Но доколкото в закона няма изрично изискване за обмяна на предварителна информация между страните, предпочитам първо да чуя какво има да каже прокурорът по делото.

Ем Пи се позоваваше на установеното при наказателните дела правило, че защитата и обвинението са длъжни преди започване на делото да се уведомят взаимно за всякакъв доказателствен материал, информация и свидетели, които възнамеряват да ползват в подкрепа на своите аргументи. В имиграционното съдопроизводство нямаше такова изискване, така че с отговора си Ем Пи не казваше нищо ново. Съдията кимна и насочи вниманието си към прокурора.

— Госпожице Париш, изложете аргументите си по случая.

Без колебание тя започна:

— Според твърдението на компетентните власти господин Коневич е дал фалшиви показания пред комисията по имиграция относно местоработата си.

Тя кимна към младия си помощник. Очевидно младокът имаше и друго предназначение, освен да й служи като боксова круша и да опира пешкира за всички недоглеждания. Той вдигна от масата някакви документи и ги понесе към банката на съдията.

Госпожица Париш каза:

— Това са заверени преписи от показанията, дадени от господин и госпожа Коневич пред имиграционната комисия на пети април, в смисъл, че към тази дата и двамата са работили за една фирма, базирана в Австрия, която се нарича „Орангутан Медия“.

Джон Евърстън наплюнчи пръст и шумно запрелиства книжата.

— Продължавайте — каза той.

— Моля да си отбележите, че сред представените документи са и три изявления, подписани от министъра на правосъдието на Русия Анатолий Фьодоров, в които подробно се описват следствени действия, проведени няколкократно за установяване на истинската дейност на „Орангутан Медия“. Фир…

Ем Пи скочи от мястото си.

— Ваша светлост, ние не сме виждали въпросните изявления.

— Това вече го казахте, господин Джоунс.

— Така е, но във всеки случай няма да навреди на съдопроизводството, ако напомня, че моят клиент е дошъл в Съединените щати в резултат от политически гонения в родината си. Същите власти, които са ви предоставили тези сведения, желаят смъртта му.

— Смятате, че въпросните изявления са неверни?

— Та аз изобщо не съм ги виждал!

— Ами че те са на руски! Аз самият не мога да ги прочета. Но нека допуснем, просто за момент, че госпожица Париш казва истината. Имаме основание за такова допускане, нали, госпожице Париш?

— Да.

— Господин Джоунс? Лъже ли руският министър на правосъдието?

— Вероятно. Засега се въздържам от преценка.

Прокурорката му хвърли бърза усмивка с крайчеца на устата си. Тя още не беше приключила и следващият й ход със сигурност нямаше да му се хареса. Жалко, че липсва твоята приятелка репортерката, да те види как ще ти приседне, мислеше си тя, докато младият й помощник мъкнеше поредната купчина листове към банката на съдията.

— Ваша светлост, това са клетвени показания на служители в „Орангутан Медия“. Те потвърждават престъпната насоченост в дейността на тази фирма. Моля да обърнете внимание на документа най-отгоре.

— Обърнах. Какво представлява той?

— Самопризнание, собственоръчно подписано от Иля Мечников.

Ем Пи никога не бе чувал това име и извърна поглед към своя клиент. Алекс седеше вкаменен, със зяпнала уста. Беше като ударен от гръм. Ръката му се повдигна и бавно започна да масажира челото.

Ем Пи се наведе и му надраска кратка бележка с въпрос.

— И кой е този господин? — запита в това време съдията.

— Иля Мечников е главният изпълнителен директор на „Орангутан Медия“. Този документ също е на руски, но в него се описват подробно не само връзките на фирмата с една голяма престъпна групировка и нейната роля като перачница на пари за руската мафия, но което е по-важно за нас, личната ангажираност на господин Коневич в тези криминални деяния.

Обзет от ярост, Алекс надраска в отговор до Ем Пи: „Попитай дали са присъствали хора от ФБР“, с голяма удивителна накрая.

Съдията прелистваше новата купчина документи на банката.

— А останалите показания, те пък на кого са?

— На служители на фирмата. Всички потвърждават или доразвиват признанията на Мечников.

— И по какъв начин тези материали попаднаха у вас? — попита Ем Пи.

Тя се замисли, но само за миг.

— Бяха ни предоставени от ФБР.

— ФБР е голяма организация. От кого точно?

— Не мисля, че това е от значение за делото, ваша светлост.

— Може би искате да ви отстъпя тогата си, а, госпожице Париш? Въпросът на господин Джоунс е абсолютно от значение за делото. Ние може да сме само един имиграционен съд, но правилата за представяне на доказателствен материал важат и за нас. Ако вие ще взимате решенията вместо мен, най-добре ми седнете на мястото и се опитайте да заприличате на съдия.

— А ще взимам ли и вашата заплата? — Тя се усмихна, но само за миг; после осъзна каква грешка е направила и усмивката замръзна на лицето й.

Негова светлост не се усмихваше.

— Госпожице Париш, кой от ФБР ви предостави тези показания?

— Агент Уилсън.

— Онзи господин, който присъстваше на делото преди две седмици?

— Мисля, че е същият.

— Мислите?

— Той е… беше… както и да е…

Ем Пи светкавично се намеси:

— Тези хора разпитвани ли са пряко от ФБР?

— Ами… мисля, че да.

Негова светлост се почеса по брадата и запита:

— В такъв случай къде сред цялата тази купчина хартии са показанията на самите агенти?

— Ако само са присъствали като наблюдатели, техни показания не са нужни — троснато отвърна Париш.

— Попитах изрично дали са участвали в разпита! — сопна се Ем Пи.

— Чух какво попита защитникът — отвърна Париш.

— Бих желал да получа еднозначен отговор. Да или не. Взели са свидетелските показания или не са ги взели. Присъствали са на разпита или не са — настоя Ем Пи, като хвърли крадешком поглед встрани към съдията. — Ваша светлост, ако представители на ФБР се присъствали в каквото и да било качество, искам да получа имената им. Освен това настоявам да бъдат призовани като свидетели, за да потвърдят автентичността на тези показания.

Два етажа по-нагоре агент Уилсън изпсува на глас и стовари юмрук върху бюрото, но веднага се разкая — ожулил си бе поне две кокалчета на ръката. Ах, как ги мразеше тия долни адвокатчета, дето се пишеха такива хитреци!

— Това няма отношение към делото — настоя Париш, видимо разтревожена. Явно посоката, която взимаха въпросите на адвоката, не й изнасяше никак. — Показанията на свидетелите са взети от руски правоохранителни органи. Ние следва да се отнасяме към тях със същото доверие, както към действията на нашата собствена полиция.

Това бе първата й сериозна грешка и тя трябваше да си плати за нея.

Ем Пи скочи от мястото си, посочи я с пръст и каза:

— Госпожице Париш, правилно ли разбирам, че вие призовавате съда да придава същата доказателствена стойност на показания, изтръгнати от руската милиция, както на тези на нашата собствена?

Тя вече го бе казала и беше твърде късно да си вземе думите назад.

— Да.

— Вие чували ли сте някога за ГУЛАГ, другарски съд, Солженицин, сталинските чистки, Студената война, публичните процеси, „Лубянка“…?

— Благодаря, господин Джоунс, това е достатъчно! — прекъсна го гневно съдията. — Мисля, че бяхте достатъчно ясен.

Ем Пи се укроти.

— Благодаря, ваша светлост. И без това започвам да омръзвам вече и на себе си. — Той прекара пръсти през косата си и поклати глава.

Беше хитро замислено и доста умело изиграно. Дори негова светлост се поусмихна.

Лицето на Париш беше изкривено в гримаса на безсилна ярост. Тя прекрасно разбираше, че току-що е казала нещо ужасно глупаво. Разбираше също, че в случая няма друг избор, освен да продължи да тъпче на място в тресавището, където сама се бе натикала.

— Нямам представа за какво намеква господин Джоунс. Нито пък ми се струва, че това има каквото и да било отношение към делото.

— В такъв случай вие сте единственият човек на света, който не разбира това — каза Ем Пи със злобна усмивка. — Позволете ми да ви го обясня. Искам просто да кажа, че руската милиция често използва похвати, които са абсолютно неприемливи. Изтезава свидетели, използва методи на шантаж и принуда, самите полицаи са безсрамни лъжци, понякога дори се фалшифицират документи. Ако госпожица Париш е до такава степен наивна, че да не си дава сметка за всичко това, аз с радост бих призовал десетки свидетели от ЦРУ и Държавния департамент, за да я просветят. Мога, ако се наложи, да издиря хиляди американски граждани, които са получили политическо убежище, при това от нейната собствена служба, след като са били тормозени и брутално изтезавани, и те, и семействата им, от руската милиция.

Негова светлост запита с престорена любезност:

— Госпожице Париш, ще се стигне ли дотам, или просто ще си признаете, че грешите?

Няколко мига Ким Париш съсредоточено дълбаеше с нокти дланта си. Ако това беше наказателно дело в съд със съдебни заседатели, вредата, която би си причинила с едно такова непремерено изказване, щеше да бъде огромна, вероятно непоправима. За неин късмет се намираха в имиграционен съд, пред съдия по имиграционни дела. Правилата тук бяха различни.

Тя си пое няколко пъти дъх, след това сговорчиво се опита да поправи стореното.

— Обвинението признава, че понякога руските власти са склонни да проявяват може би прекалена енергичност в прилагането на закона.

Алекс подхвърли на Ем Пи на достатъчно висок глас, за да го чуят всички:

— Иска да каже, че изтръгват нокти на невинни хора и ги принуждават със сила да подписват неверни показания.

— Мога да си разтълкувам думите й и без ваша помощ — каза с леко раздразнение съдията. — А сега си седнете на мястото, господин Джоунс.

Ем Пи си седна.

Съдията свали очилата си и няколко секунди разтърква замислено очи. След това запита прокурорката:

— Можете ли да призовете агенти на ФБР, които са присъствали на разпита?

— Не.

Той се обърна към Ем Пи.

— А вие можете ли да призовете свидетели или да представите доказателства, от които да стане ясно, че тези показания са неверни или изтръгнати със сила?

— Не ми бе дадена възможност за това. Тези тъй наречени показания се появиха на бял свят едва преди пет минути. Моят клиент най-енергично отрича тяхната достоверност. Необходимо ни е време, за да издирим лицата, които са ги подписали, и да ги разпитаме директно.

Негова светлост завъртя шия обратно към обвинението.

— Надявам се, че имате и друг доказателствен материал, с който да подкрепите изложеното дотук?

Верният слуга помъкна към съдийската банка два грамадни кашона, преливащи от хартия. Париш остави съдията няколко секунди, колкото да надигне капаците и да надникне вътре. Сигурно щеше да му трябва месец, за да прочете всичко.

— Ваша светлост, това са изрезки от вестници и списания, събрани и преведени на английски от нашата Служба за международни връзки, относно престъпната дейност на господин и госпожа Коневич в Русия.

Алекс с бясна скорост започна да пише бележки на Ем Пи, докато в това време госпожица Париш дърдореше увлечено, описвайки с видима наслада престъпленията му в цялата им дълбочина, сложност и поквара, като вмъкваше пространни цитати от вестникарски публикации: за закоравелия престъпник Коневич, за нищо неподозиращите вложители, измамени от една шайка разбойници, нарекли себе си банка; за разорените инвеститори в предприятията му, гласували доверие на един мошеник и платили скъпа цена за тази своя наивност; за десетките хиляди работници и служители, останали на улицата след позорното му бягство. За шока, който всичко това бе причинило на едва прохождащата руска фондова борса и на бизнес климата в Русия като цяло. Тя изрично поиска цялото й изложение да бъде вписано в протокола. През това време Ем Пи и Алекс със светкавична скорост си разменяха бележки.

Щом Париш свърши, Ем Пи отбеляза:

— Надявам се, че обвинението е в течение на нашата позиция, а именно: господин Коневич е станал жертва на инсценировка, за да му бъдат приписани престъпления, извършени от друг.

— Обичайното оправдание на един престъпник — отвърна презрително Париш.

— Вие се съмнявате в казаното от него? — запита недоверчиво Ем Пи.

— Разбира се, че се съмнявам. Господин Коневич е номер едно в списъка на най-издирваните руски престъпници. Има издадена заповед на главния прокурор на Русия за арестуването му. Вестникарските статии и репортажи в тези кашони потвърждават всичките му деяния, за които сега твърди, че не са извършени от него. Според мен той май единствен е на това мнение.

Ем Пи се обърна към съдията.

— Не си спомням досега да съм чувал за дело, при което вестникарски статии да служат за доказателствен материал.

Съдията поиска да разбере накъде бие защитата с тази си забележка.

— Нито пък аз. Но, от друга страна, съм склонен да приема твърдението й, че тези материали придават допълнителна тежест на обвиненията на руските власти.

Ем Пи се усмихна любезно на негова светлост и запита:

— Разполагам ли с малко време, за да развия тази тема?

— Да, но с много малко.

Ем Пи се обърна с лице към Париш.

— Вие четохте ли статията в „Ню Йорк Таймс“ отпреди две седмици за това дело?

— Може и да съм я чела.

— Ако не сте, да ви я прочета? Имам броя.

— Няма нужда. Четох я.

— Цялата?

— Нали това ми разправям! До последната глупост.

Ем Пи вдигна вестника от масата пред себе си и го размаха, за да го види съдията.

— Ето любимия ми пасаж — каза той, широко усмихнат. — Цитирам: „Това дело е подигравка с правосъдието, един влак, натоварен с лъжи, измислици и клевети, в който на прокурора е отредена ролята на машинист“, заяви анонимен източник. „Ако Коневич бъде върнат в Русия, там ще го ликвидират. Ръцете на прокурора ще бъдат изцапани с кръвта му, сякаш самата тя лично го е убила.“ Край на цитата. — Ем Пи се усмихна мило на стенографката. — Сали, ако обичаш, впиши това в протокола. Особено литературния образ за машиниста на влака, натоварен с лъжи, измислици и клевети. Тази част много ми хареса.

Париш скочи от мястото си.

— Протестирам, ваша светлост! — изкрещя тя, зачервена от гняв. — Подобни очевидни клевети нямат място в официален съдебен протокол.

Негова светлост реши да се намеси. Прокурорката беше права, прочетеният пасаж си беше нагъл опит за очерняне и нищо повече. От друга страна, самата тя бе представила изрезки от вестници като доказателствен материал. Независимо дали това й се харесваше, тя бе дала повод на Ем Пи да развие темата. Сега, дори той да я сгазеше като валяк, можеше да се сърди единствено на себе си.

Пък и да си го кажем право, подобни надвиквания бяха рядкост в имиграционен съд. Той блъсна стола си назад, сключи пръсти зад тила си и се приготви да наблюдава зрелището.

— Но защо? — запита учудено Ем Пи. — Нима не сте съгласна с тях?

— Разбира се, че не!

— Ама много ви моля, госпожице Париш! Статията си е чудесна. Добре аргументирана, балансирана, безпристрастна…

— Това е един нагъл, изкривен, клеветнически, позорен бълвоч, господин Джоунс! И вие го знаете. Едва ли е случайно, че репортерката ви е стара приятелка от колежа. Тя дори не си е дала труд да представи, поне формално, гледната точка на правителството. Поведението й граничи с грубо нарушение на професионалната етика.

За миг Ем Пи се сепна и спря. Откъде знаеше тази за студентското им приятелство? Имаше само един начин; през съзнанието на Ем Пи премина ужасяваща мисъл, но той с усилие се опомни и продължи:

— Ами дайте я под съд тогава! — сопна се той, докато мислите му витаеха другаде. Откога ли телефоните му се подслушваха? Кой ли го подслушваше? Колко и какво бе успял да чуе?

— Може и вас да съдя. И двамата прекрасно знаем чий е този гнусен цитат. Ваш!

— Добре де, съдете ме. Да видим дали ви стиска! — Той развя вестника под носа й като червена пелерина пред бик.

— С радост бих го направила — озъби се тя. — Ако не беше невъзможно да се докаже, щях да ви ошушкам до последния парцал.

— Спестете ми заплахите си, ако обичате. Всеки адвокат, който си струва парите, би разорил „Ню Йорк Таймс“ и би ме натикал в приют за бездомници.

— Не смейте да се държите надменно! Тя ще се оправдае с Първата поправка. А пък вие ще й пригласяте с лъжите си.

Внезапно Ем Пи смени тактиката на 180 градуса, гласът му запрелива от любезност и съчувствие. Той откъсна листа със статията, смачка го на топка и го запокити на пода.

— Знаете ли какво? Напълно съм съгласен с вас, госпожице Париш! Какво по-лошо от това да станеш жертва на вестникарски клевети и компроматна война! Някакви жалки драскачи да хвърлят кал по доброто ти име, по човешкото ти достойнство! Ако за юрист като вас е трудно да се защити, какво да каже обикновеният гражданин! Може да съди клеветника, но какви са шансовете му да получи удовлетворение? Може да твърди, че всичко са лъжи, на кой ще му повярва? Анонимните източници пускат на медиите всякакви мръсотии, а колкото по-сочна, по-пикантна е една лъжа, толкова по-бързо и по-далеч се разпространява. Един вестник я публикува, друг я цитира от него, трети я украсява, докато тръгне лавина от лъжи. И колкото са по-нагли и безобразни, толкова повече мастило отива за тях. Първо ги пускат на вътрешните страници, после на първа, накрая по кориците на списанията. Тъжна история!…

Използването на мъжки род в съчувствената му пледоария не оставяше никакво съмнение, че Ем Пи няма предвид нея. Изведнъж той усети как Алекс мушна бележка в дланта му. „Запитай я дали началниците й са помолили екип от руски прокурори да дойдат в Америка, за да потвърдят обвиненията!“ Ем Пи прочете бележката; той нямаше представа какво има предвид Алекс, нито откъде разполага с такава информация, но в случаите с ФБР и „Орангутан“ бе уцелил в десетката. Затова кимна.

Париш вече бе решила за себе си, че мрази Ем Пи Джоунс. От самото начало го бе разбрала накъде бие, но беше невъзможно да парира или смекчи контраудара му. Той я бе натикал в ъгъла и я бе принудил да мине в самозащита.

Но поне всичко приключи, помисли си с облекчение тя, когато той млъкна.

Истината бе доста различна: Ем Пи още загряваше и тепърва щеше да се впусне в офанзива.

Той се обърна към съдията:

— Тъй като госпожица Париш помоли тези изрезки от вестници да се приемат като доказателствен материал, аз бих желал да я запитам за протокола дали тя лично вярва на всяка дума, написана в тях? Казано другояче, дали смята, че те отразяват вярно и точно действителността?

Няколко мига негова светлост размишлява върху тази доста многозначителна молба. Дали беше справедлива и основателна? Все пак нейна беше идеята целият този боклук да бъде приет за доказателство на тезата на обвинението.

— Госпожице Париш, за протокола, смятате ли, че всички тези статии отразяват вярно и точно действителността?

За момент тя замръзна. После отговори неуверено и със запъване:

— Не бих гарантирала достоверността на всяка дума, изказване и твърдение във всяка една статия. Като цяло смятам, че… въпросните материали отразяват с… хм, достатъчна степен на точност престъпните действия на Коневич.

Перфектен отговор, с който можеше само да се гордее — прецизно формулиран, премерен и предпазлив. Благодарна беше на Ем Пи, задето й бе вдигнал такава лесна топка; с ответния удар тя до голяма степен поправи вредите, които малко преди това си бе причинила.

Ем Пи продължи, не по-малко предпазливо:

— Ваша светлост, бихте ли запитали обвинението доколко е вярно това, че министърът на правосъдието на Русия изпраща тук екип от прокурори, които да представят доказателства за престъпната дейност на господин Коневич пред нейния правен отдел?

Устата на Париш внезапно пресъхна. Самата тя бе научила новината само преди два дни, и то под условие за пълна конфиденциалност. Това бе по-скоро крайна мярка, в случай че на съдията му хрумнеше да се прави на глупак и да постанови безобразно съдебно решение. Но откъде знаеше Джоунс? Как бе изтекла тази информация? Колко знаеше? Стотици въпроси без отговор се блъскаха в черепната й кутия.

— Госпожице Париш?

Тя нямаше избор, освен да каже истината.

— Да.

— Моля да я запитате защо е необходим подобен екип — помоли Ем Пи, който сам не разбираше откъде Алекс е научил тази любопитна подробност, но имаше намерение да я използва докрай.

— Не знам. Решението не е мое — каза тя, като се опитваше да се измъкне.

— Решението не е ваше? — повтори недоверчиво съдията.

Тя отвърна безпомощно:

— Това е решение на отдела.

Ем Пи прецени, че е дошъл моментът да нанесе смъртоносния удар.

— Ваша светлост, попитайте я на какво основание е взето това решение.

Негова светлост разтриваше с длани слепоочията си.

— Добра идея. И така, госпожице Париш, на какво основание е взето решението?

— Нямам представа.

За пореден път Ем Пи й се притече на помощ.

— С любезното съгласие на съда аз бих съдействал на колежката да разбудим тази мистерия.

— Не знам за нея, тя може и да не е особено съгласна, но аз лично съм съгласен, че и отгоре! — отвърна съдията, внезапно изоставил всякакви официалности. И без това от известно време го сърбеше устата да я обвини в неуважение към съда. На няколко пъти я бе хванал да лъже. Вече не й вярваше и на една дума. А сега вече се съмняваше и дали изобщо е нормална.

С цялата увереност, на която бе способен в момент като този, Ем Пи заяви:

— Очевидно собствената й служба изпитва съмнения относно фантасмагориите, които се пишат в руската преса по адрес на моя клиент. Що се отнася до доверието й към руския министър на правосъдието, за мен е ясно, че началниците й са на друго мнение и са помолили руснаците да дойдат на място, за да докажат твърденията си.

— Вярно ли е? — запита съдия Евърстън с поглед, от който по кожата й излязоха циреи.

Тя превъртя през съзнанието си всички възможни отговори, които можеше да му даде. Да, вярно е. Само че умишлено е извадено от контекста. Не, по-добре да не казвам това, реши тя, иначе Джоунс ще поиска да чуе какъв е контекстът. А контекстът бе, че лично директорът на ФБР искаше руското семейство да бъде депортирано, каквото и да костваше това.

Ах, как мразеше това дело! Бяха й го нахлузили на шията в последния момент, с най-гадни закани какво ще й се случи, ако се провали. А тя бе служебно задължена да защитава според способностите си интересите на правителството на Съединените щати.

— Нямам представа! — сопна се тя, като се питаше наум какво ли щяха да си кажат началниците й, когато прочетяха протокола.

— Обявявам делото за висящо до представяне на доказателства — заяви внезапно съдията, като изгледа гневно Ким Париш. Ако погледът му имаше собствено тегло, тя щеше да бъде премазана под стотици тонове едва сдържана ярост. — Това е най-калпаво изготвеният обвинителен акт, който съм разглеждал през живота си. Разочарован съм, госпожице Париш. Очаквате да натисна спусъка за незабавно депортиране на обвиняемите, а имате нахалството да ми подавате празен пистолет.

Тя събра отломките от някогашната си смелост и изрече:

— Правителството на Съединените щати моли почитаемия съд господин Коневич да остане в ареста, докато установим основателността на руските обвинения срещу него.

Съдията си придаде шокиран и огорчен вид.

— Госпожице Париш, спомняте ли си какво ви предупредих преди две седмици?

— Да, ваша светлост.

— И сега искате от мен да постановя безсрочното задържане на ответника, докато вие и подобните ви решите дали е виновен по повдигнатите му в Русия обвинения?

— Не съм казала безсрочно. Ще придвижим нещата колкото се може по-бързо и щом сме готови, ще уведомим съда.

— И кога ще стане това?

— В най-лошия случай до няколко месеца. Може и до седмици. — Истината беше, че самата тя нямаше никаква представа.

— Господин Джоунс?

Както можеше да се очаква, на лицето на Ем Пи се бе изписало такова страдание, сякаш го бяха ударили с чук по коляното.

— Връх на несправедливостта е моят клиент да бъде оставен в ареста само защото властите са имали съмнителни основания за арестуването му. Това е нечувано безобразие и…

Париш го прекъсна:

— Алтернативата е да позволим на вероятен престъпник да избяга от заслужено възмездие за престъпленията си и вероятно да ги извърши отново. Той разполага с всички ресурси за бягство и веднъж вече е бягал. Както показва огромният обем от медийни материали, господин Коневич е печално известен беглец от закона в Русия. Най-известният руски бандит. Делото се наблюдава най-внимателно от висшето държавно ръководство на Русия и от руския народ. Руснаците дадоха ясно да се разбере, че от успешното ни справяне със случая ще зависи тяхното сътрудничество с нас в правната област. В Русия се намират хиляди американски граждани. Всички те са изложени на риск. Ние съзнаваме и предварително се извиняваме за всички неудобства, причинени на господин Коневич. Но изрично поставяме ударение върху нуждите на държавата пред личното му удобство.

Внезапно съдията усети, че купищата хартия в двата кашона на половин метър от дългия му нос тежат не килограми, а тонове. Той седеше и гледаше замислено кашоните, които показваха, ако не друго, печалната слава на Коневич в собствената му родина. Тази жена току-що бе казала нещо важно.

Негова светлост свали очилата си и се наведе напред.

— С особено неудоволствие удовлетворявам вашето искане Коневич да остане в ареста до изясняване на случая.

— Благодаря, ваша светлост!

— Не ми благодарете, госпожице Париш! Вместо това ме чуйте внимателно какво ще ви кажа. Искам господин Коневич да бъде прехвърлен във федерален затвор. Незабавно го махнете от този вонящ предварителен арест!

— Разбирам.

— Намерете му приятно, спокойно местенце. Не желая той да страда излишно заради очевидната ни некомпетентност. Ясно ли е?

— Имате думата ми.

Той се надвеси още по-силно напред.

— Искам да бъде настанен в някой център за задържане, който прилича повече на курорт, с тенис кортове, сателитна телевизия, с прилична храна, която да може да се яде. В приятна обстановка без стени и бодлива тел, където съквартиранти да са му образовани данъчни измамници, а не серийни убийци и изнасилвачи на деца.

— Разбирам.

— Следващия път искам господин Коневич да се яви пред мен закръглен и с тен. Да е отегчен от градинарство и от слушане на историйки за борсови спекуланти и всякакви мошеници, които се хвалят с големите си удари.

— Имате моята дума.

— Протестирам — извика от мястото си Ем Пи.

— Ами протестирайте си, това ви е работата.

С тези думи негова светлост се смъкна припряно от високия си стол и с развята тога побягна от собствената си съдебна зала.