Брайън Хейг
Преследваният (23)

23

Във вторник, точно в 9:00 ч., Алекс отново бе изкаран от килията си и отведен до гишето за снемане на лични данни. Елена беше вече там; и тя бе облечена като него в оранжев затворнически костюм. Оковите на глезените и белезниците на китките й бяха съединени със стоманена верига, която се увиваше около кръста й. Всичко това е пълен абсурд, помисли си Алекс. После се коригира: не абсурд, а безобразие. Тези хора я третираха като сериен убиец, докато единственото закононарушение, в което бе обвинена, беше изтекла виза.

След като приключиха с нея, надзирателите се заеха с него. След две минути той и Елена стояха един до друг с еднаквите си отвратителни оранжеви костюми и еднакви вериги.

После ги изведоха навън и им помогнаха да се качат в задната част на дълъг ван без прозорци. Преди надзирателите да затворят вратата, веригите им бяха приковани към скоби, заварени на пода.

Това беше първата им възможност да поговорят помежду си от петък вечер.

— Толкова съжалявам! — каза й Алекс.

— Не говори глупости! Нищо лошо не си направил!

Той се опита да разтърка очи, но веригата му пречеше и трябваше да се свие на две, за да достигне лицето си. Елена видя това и го запита:

— Лошо ли ти е?

— Нищо ми няма.

— Не се бой, Алекс. Не могат да ни депортират за нещо такова!

— Аз пък мисля, че могат да правят с нас каквото си пожелаят. — Нямаха много време за приказки, а Алекс избягваше погледа й, отчаяно опитвайки се да събере кураж за онова, което трябваше да й каже. Онова, което бе обмислял през всичките три дни, откакто бяха разделени. Което бе репетирал наум. Десетки пъти, с малки изменения, като вариации на тема.

Нямаха никакъв избор. Накрая той се реши и избъбри:

— Елена, искам да се разведем.

Тя си помисли, че съпругът й се шегува, и се изсмя.

— Говоря сериозно. Трябва да се разведем!

— Дума да не става!

— Смятам да питам Ем Пи за добър бракоразводен адвокат, който да ни го уреди. Ако е по взаимно съгласие, ще мине лесно и бързо. Не спори с мен. Вече съм го решил.

— Алекс, това са пълни глупости…

— Казах: не спори с мен, Елена! Тези хора използват теб, за да ме притиснат. В момента, когато вече няма да си моя съпруга, ще те оставят на мира.

— Да не си срещнал някого в ареста? Може би мъж? Давам си сметка колко си неустоим с този оранжев костюм. Но да знаеш, че няма да се оставя да ме напуснеш заради някакво моментно увлечение… — Елена отново се засмя.

— По дяволите, аз…

— Млъквай, Алекс! Просто млъкни! — Тя се облегна назад и притвори очи. Ванът се движеше. Няколко безкрайни мига двамата се люшкаха мълчаливо на седалките си.

Без да отваря очи, Елена каза:

— Ние с теб никога повече няма да водим този разговор. Сериозно ти говоря! Обичам те и ако още веднъж кажеш думата „развод“, ще те убия. Ще изстрадаме заедно всичко това. Докато сме заедно, не ме интересува какво ще ни се случи. Ако разбираш какво ти говоря. Или може би искаш да те убия още сега?!

Навел глава надолу, Алекс отказваше да я погледне. Отново настана мълчание, което продължи по-дълго от предишния път.

Накрая той каза:

— Ти също не изглеждаш зле в оранжево.

— А какво ще кажеш за новите ми бижута? — Тя раздрънка веригите си, после се наклони към него и двамата се целунаха. Шегите им бяха тъпи, но и двамата нямаха сили да измислят нещо по-умно.

След малко Алекс каза:

— Мисля, че има възможност да те пуснат под гаранция.

— Мен ли? Ами теб?

— Ем Пи не храни големи надежди. Също и аз. Може пък в момента затворът да е най-доброто място за мен. Миналата вечер позна ли някого сред тълпата репортери?

— Онази противна блондинка от Будапеща.

Оставаха им вероятно още няколко минути насаме.

Алекс имаше много неща за обсъждане и заговори бързо.

— Ти ще трябва да се покриеш дълбоко. Освен това ще се наложи да продадеш апартамента ни — каза й той. — Знам, че много го обичаш, и наистина съжалявам. Но за да преживяваш, ще са ти нужни пари.

— Мразя този апартамент. С удоволствие ще се отърва от него. След четири дни в онази тясна, претъпкана килия, изведнъж ми се прищя да живеем в широко, отвсякъде открито пространство.

— Обяви ниска цена и го разкарай колкото се може по-бързо. После намери нещо евтино под наем, като гледай при нужда да можеш да го освободиш веднага. Колкото пари успееш да събереш, все ще са ти нужни. Предполагам, че разходите по делото ми ще са астрономически.

— А какво става с „Орангутан“? Тази опция вече не стои ли?

— С „Орангутан“ е свършено. Но междувременно ми хрумна нещо ново, вероятно по-добро от „Орангутан“, нещо, което обмислям от известно време.

Докато ванът забавяше ход. Алекс задъхано й изложи в общи линии хрумването си. Елена кимаше. Щеше да й се наложи за кратко време да научи много неща. Като идея обаче хрумването му беше велико. Ако успееше да го осъществи, щеше да се превърне в печатница за пари.

 

 

Ванът спря в подземния гараж към централата на Службата за имиграция и натурализация. Алекс и Елена бяха разделени, отведени нагоре в различни асансьори, вкарани в отделни килии и оставени да се пържат.

След половин час дойде надзирател, отключи килията на Алекс и го поведе по поредица дълги, ярко осветени коридори към малка съдебна зала. Елена вече беше там, седнала на масата до Ем Пи. Адвокатът беше с гръб към нея и разговаряше с някаква по-възрастна, но привлекателна черноока дама, която Алекс предположи, че е прокурорът по делото. От дясната й страна седеше значително по-млад мъж с тъмен костюм, който се оглеждаше неловко наоколо, сякаш се чудеше какво прави тук.

Алекс седна до Ем Пи, който го прегърна през рамо и каза:

— Ким Париш, запознай се с моя клиент Алекс Коневич.

Алекс протегна ръка и я погледна право в очите.

— Много ми е приятно.

Залата беше тясна, двамата бяха на по-малко от метър един от друг. Тя кимна, но инстинктивно отстъпи крачка назад, остана безмълвна и демонстративно отказа да стисне ръката му. Хайде де, подкани я мислено Ем Пи, който стоеше отстрани, огледай добре човека, когото се каниш да съдиш. Ако се озове в ковчег, ти ще си отговорна. Той е млад и красив, има млада и красива съпруга и двамата имат толкова много, заради което да живеят, но нищо — ти не се притеснявай, приспи съвестта си и ги предай на убийците им.

Париш прекрасно разбираше какво се опитва да постигне адвокатът. Последва неловко мълчание, след което тя наведе глава и забоде нос в празния бележник пред себе си.

Малко по-късно от една странична врата влезе съдията. Неговото появяване не предизвика никакви церемониални процедури като по филмите, които Алекс бе гледал. Нямаше пристав, който да призове присъстващите да станат; нямаше встъпителни речи и представяне на страните. Очевидно имиграционните дела в Америка се гледаха по доста по-опростена схема от углавните.

Това дело се председателстваше от съдия Джон Евърстън IV. Той се изправи на подиума и в продължение на няколко мига оглежда съсредоточено съдебната зала, сякаш за да се увери, че всичко си е на мястото, както бе свикнал да го вижда.

Очите на Алекс и Елена бяха приковани в човека, който държеше съдбата им в ръцете си. Той не беше нито красив, нито с авторитетен вид; можеше да се каже, че дори не приличаше на представата им за съдия. Имаше отпуснато лице с провиснали бузи, дебели извити вежди, придаващи му навъсен вид, сплъстена сива коса и малки очички, скрити зад дебели, мътни бифокални лещи, през които сякаш едва виждаше.

Джон Евърстън бе започнал кариерата си преди трийсет години като адвокат и впоследствие прокурор по имиграционни дела — добър, коректен, усърден млад юрист, който рано или късно се надяваше да бъде възнаграден за вярна служба със съдийски пост. Произлизаше от стар род на заможни, консервативни южняшки аристократи. И макар всички да предполагаха точно обратното, за него прогонването на имигранти от страната беше неблагодарна работа, която той дълбоко ненавиждаше и почти винаги вършеше с чувство на неудобство. В душата си имаше слабост към обезправените хора, потърсили — по която и да било от хиляди различни причини — късмета си в Америка и изведнъж оказали се заплашени с изритване. Оставени на собствените си наклонности, обикновено те се формираха като почтени граждани. Законът го бе принуждавал да разделя семейства, да праща честни и трудолюбиви хора обратно към предишната им мизерия, а понякога и към сигурна смърт. Тези трийсет години служба на закона, през които се бе оказвал и от двете страни на барикадата, го бяха превърнали от умерен във войнстващ либерал.

И подобно на всеки друг либерал в страната, а според него и на всеки съдия с малко мозък в главата си, Джон Евърстън ненавиждаше директора на ФБР Тромбъл и презираше министъра на правосъдието Лора Тингълман, задето до такава степен му бе изтървала юздите.

Погледът му обгърна съдебната стенографка; пристава, застанал на мястото си край стената; прокурора и адвоката на съответните им маси; младите съпруг и съпруга, свели смирено глави в безобразните си оранжеви затворнически дрехи. Накрая очите му се спряха на неголямата публика, свряна най-отзад зад преградата за посетители: двама безупречно облечени господа в елегантни костюми и млада дама с доста по-лекомислен външен вид — съдрани дънки, разръфана отдолу тениска и джапанки.

Съдията посочи тримата с дългия си показалец.

— Не се случва често да имаме посетители в тази съдебна зала. Когато това стане, винаги обичам да се запозная лично с тях. Вие ми приличате на репортер — обърна се той към младата дама; с такива дрехи тя едва ли можеше да бъде някаква друга. Съдрани джинси, разръфана тениска… Съдия Евърстън бе заплашвал адвокат с глоба за неуважение на съда заради зле подбрана вратовръзка!

Стенографката Сали и приставът Хари си размениха многозначително погледи. До този момент съдията никога не бе обръщал внимание на външни хора по време на делата си, колкото и рядко да се завъртаха посетители в съдебната му зала. А сега дори бе благоволил да ги заговори.

— Репортер съм наистина! — отвърна гордо и с готовност дамата.

— На кой вестник?

— „Ню Йорк Таймс“.

Той беше готов публично да я смъмри за неприличното й облекло, но когато чу името, си замълча. За него „Ню Йорк Таймс“ беше такава безспорна и абсолютна икона на либерализма, че и по Евино облекло да се бе явила младата дама, пак щеше да й прости.

— Браво на вас! — отсече съдията. После погледът му бавно се премести вляво от нея. — А вие, господа? — запита той.

— ФБР — отговори по-възрастният от двамата, като се размърда неловко на стола си от внезапната проява на внимание.

Съдия Евърстън вдигна глава и се взря изпитателно в него.

— И на какво дължа рядката чест в съдебната ми зала да присъстват двама служители на господин Тромбъл?

— Ние… просто наблюдаваме.

— Какво наблюдавате?

— Ами… — Агентът примигна няколко пъти. Той имаше диплома по право, макар че, ако трябваше да бъде честен, след завършване на факултета се бе озовал директно в Бюрото. Ако не се брояха няколкото случая, в които бе призоваван като свидетел, никога досега не му се бе налагало да разговаря с действащ съдия. Той се поокопити и довърши изречението си: — Ами ние, тоест Бюрото, се интересуваме от статуса на това дело, ваша светлост.

— Интересувате се, значи. Разбирам. А какъв точно е предметът на този интерес, ако ми позволите да запитам, агент…

— Специален агент Уилсън. Ами… предметът…

— Говорете, агент Уилсън! Като председател на такъв малък и незначителен съд, за мен е много интересно да чуя отговора ви. Направо умирам от любопитство! За десетте години, откакто съм съдия, не помня случай при мен да са идвали агенти от ФБР. Ние тук сме един скромна инстанция и делата обикновено са скучни и отегчителни. А днес направо тръпна да чуя какво толкова важно намирате в това дело.

Вече за всички беше пределно ясно, че съдията не е във възторг от присъствието на двамата. Всички очи в малката съдебна зала бяха приковани в агент Уилсън, на когото му идваше да се завре под стола си.

— Ваша светлост, обвиняемият се издирва в Русия за извършени престъпления, които са предмет на нашето внимание.

Дългият показалец потрепери като цев на насочен пистолет.

— В тази зала той не е обвиняем, агент Уилсън! Това не е наказателно дело и няма да ви позволя да оказвате влияние върху моя неутралитет на съдия с такива подвеждащи изказвания. За мен той е човек, който може да е пресрочил визата си, а може и да не е.

— Да, разби…

— Той има ли полицейско досие в Съединените щати?

— Ъъъ… не. — Кратка пауза. — Поне засега не сме установили да има такова — добави Уилсън, намеквайки тъкмо обратното. Той бе успял да се окопити и много се гордееше с това.

— Разбирам. Е, на мен не ми влиза в задълженията да го съдя за престъпления, които може да е извършил или да не е извършил на чужда територия. Ако не греша, по закон добре известните правомощия на вашето Бюро също свършват до границите на Съединените щати. Предполагам, че агент на такава уважавана институция би трябвало да разбира това — обяви той, вперил пронизителен поглед в Уилсън по протежение на носа си.

— Исках да кажа…

— Изобщо не ме интересува какво сте искали да кажете. Интересува ме само онова, което действително казвате. Прецизното използване на правна терминология е важно нещо. Предполагам, че са ви учили на тези неща в академията на ФБР, а, момчета?

Уилсън вече псуваше наум Ханрън, задето го бе насадил на пачи яйца.

Съдията размаха дебела папка във въздуха.

— Използвах случая да прегледам тази преписка. Всичките ви показания са тук, агент Уилсън. Вашите и на още седем агенти. Общо осем. Осем! Осем души са били нужни, за да арестувате това младо, изплашено до смърт семейство. На мен те ми изглеждат напълно безобидни. А доколкото разбирам, обвиненията, по които трябва да се произнеса, не включват нищо по-сериозно от изтекла виза. Или може би изпускам нещо? Моля ви, кажете ми, че изпускам нещо, агент Уилсън! Да не би да са внесли в страната някоя атомна бомба в куфар? Или може би са извършили масови изнасилвания и убийства в някой от онези ужасни бежански лагери в Босна? Положително трябва да е така. Сигурно аз не съм доразбрал нещо.

Напротив, всичко много добре си разбрал, дяволите да те вземат! — мислеше си Уилсън. Всичко прекрасно разбираш, дърт козел такъв! Гръбнакът му се схващаше от усилието да гледа нагоре съдията в очите. През живота си се бе изправял лице в лице с мутри, наемни убийци, наркопласьори, похитители на хора и окото му не трепваше. Но от този съдия вече му трепереха мартинките.

— Тук съм, защото ми бе наредено да присъствам на делото, ваша светлост.

— От кого?

— Това не мога да кажа.

— Не можете?

— Не, ваша светлост.

Негова светлост облегна лакти на банката и подпря с длани острата си брадичка.

— Сигурно това е въпрос от първостепенно значение за националната сигурност?

— Да.

— Да? — Малките му очички пронизаха агент Уилсън като два лазера.

— Ъъъ, не.

— По-точно, агент Уилсън! Кое от двете, да или не?

— Ами… не е. Ъъъ…, не.

— Разбирам.

Съдията повъртя замислено писалката между пръстите си, докато Уилсън поглеждаше крадешком към вратата. Мускулите на краката му бяха стегнати, готови да го понесат натам. Вратата беше само на три метра. Той беше почти сигурен, че преди съдията да е задал поредния си въпрос, ще ги е взел на два скока и ще тича навън към колата си.

Негова светлост свали очилата от носа си и се наведе напред.

— Позволете да ви обясня нещо, агент Уилсън. Слушайте ме сега внимателно и предайте думите ми на онези, чиито имена не могат да се споменават в моята съдебна зала. На карта са заложени свободата и достойнството на две човешки същества. Те са гости на нашата страна, така че на карта е заложена и нейната репутация. Ако доловя какъвто и да било намек за неетично поведение от ваша страна, ще ви накарам да съжалявате, че изобщо някога сте чували за семейство Коневич. Гледах новините по телевизията през почивните дни и, честно казано, съм смаян и разтревожен. Искрено се надявам никой от тук присъстващите да не се е опитвал да унижава или оказва натиск върху бедните хора. Ясен ли съм?

— Да, ваша светлост.

— Сериозно говоря! — С това публичното унижение приключи. Специален агент Уилсън имаше вид на бито куче. Негова светлост насочи погледа си към Ем Пи. — Господин Джоунс, можете да започвате.

От гърлото на бедния Уилсън се изтръгна въздишка на облекчение, която отекна в смълчаната съдебна зала.

Без да става от мястото си и да губи време, Ем Пи започна:

— Благодаря, ваша светлост. Съжалявам, че ви губим днес времето с такъв тривиален случай. Трябва да изясним дали моите клиенти са пресрочили визата си, или не са. — Дясната му ръка се стовари театрално върху купчината документи на масата пред него. — Тук разполагам с всички нужни формуляри, потвърждаващи, че те притежават законна и валидна виза. Освен това разполагам с документи, доказващи, че са подали молба и единодушно са били одобрени за постоянно пребиваване в Съединените щати. Бих желал да помоля съда незабавно да отхвърли обвиненията срещу тях, за да може моите клиенти да се върнат към нормалния си живот.

Внезапно Ким Париш скочи на крака.

— Ваша светлост, ние променихме обвиненията.

Няколко секунди негова светлост остана с поглед, вперен нагоре в тавана. После, без да променя позата си, каза:

— Госпожице Париш, вие чухте ли какво посъветвах преди малко агент Уилсън?

— Да, чух всяка дума.

— И предполагам, разбирате, че то се отнася и за вас?

— Безусловно.

— В такъв случай, продължавайте. Но внимателно, госпожице Париш.

— Благодаря. В действителност ние вече сме констатирали, че семейство Коневич притежават валидни визи.

— Аз пък си мислех, че този елементарен факт е трябвало да бъде установен, преди двамата да бъдат арестувани.

— Същото си мислех и аз, ваша светлост. — Тя хвърли презрителен поглед към младия колега на масата до нея, сякаш вината за този пропуск бе негова. Ролята му в целия този фарс беше да опере пешкира и човекът послушно се сви под изпепеляващата сила на обвинителния й поглед. Тя продължи: — За жалост някои документи се бяха загубили. Най-обикновено процедурно недоглеждане. Едва вчера успяхме да установим този факт.

— А уведомихте ли за това господин Джоунс, който в края на краищата е адвокат на тези хора?

Ем Пи реши, че моментът е подходящ да отговори вместо нея на този труден въпрос:

— За пръв път чувам това нещо, ваша светлост. И трябва да си призная, че съм смаян и шокиран. Както госпожица Париш несъмнено си дава сметка, аз съм подготвен единствено да оборя онези обвинения, за които съм надлежно уведомен. — Ем Пи изглеждаше толкова разочарован и отвратен, че беше невъзможно човек да не го съжали.

— Какво можете да отговорите на това, госпожице Париш?

— Опитах се да се свържа с господин Джоунс.

— Така ли?

— Да.

— Как?

— По телефона.

— Веднъж? Два пъти? Колко?

— Направих множество добросъвестни опити. Не си спомням точния им брой. За жалост в кантората му никой не отговаряше.

— Вие имате ли телефонен секретар, господин Джоунс?

— Да.

— И го оставяте винаги включен след работно време?

— Да. Винаги.

— Госпожице Париш?

— Може да съм набрала грешен номер.

— Сигурен съм, че това обяснява нещата.

След като на всички стана ясно, че лъже, Париш продължи:

— Сега обвиняваме семейство Коневич в умишлена измама с цел придобиване на имигрантски статут.

— Дали и тези обвинения няма да се променят в следващите минути? — запита Ем Пи, като гледаше многозначително съдията.

— Не, няма! — Като всеки добър юрист тя понасяше разгрома си, без да й мигне окото.

Алекс с мъка следеше всичко, което ставаше наоколо. Английският не му беше роден език, а разменените между страните реплики профучаваха като мълнии в малката съдебна зала. Въпросите и отговорите се редуваха с такава скорост, че не му оставяха възможност да си поеме дъх. Нямаше паузи, хъмкане и мънкане, нито следа от колебание и неувереност. Трима първокласни юристи си разменяха виртуозно топката над главата му, а от изхода на мача зависеше неговият живот.

Съдията свали очилата си и уморено разтърка очи.

— Доколкото съдът за пръв път чува това ново обвинение, бихте ли ни оказали честта да ни дадете повече подробности?

— Господин Коневич е бил активно замесен в престъпна дейност в Русия, преди да избяга от там и да дойде в Америка. Пред Службата по имиграция и натурализация той се е представил за жертва на политически гонения. Умишлено си е послужил с неверни факти в подкрепа на искания имигрантски статут. Освен това е заявил, че се води на постоянна работа във фирма, за която впоследствие се потвърждава, че е мошеническа, че служи за параван за всевъзможни видове престъпна дейност, включително пране на пари. Предвид на тези противозаконни действия ние предлагаме господин и госпожа Коневич да бъдат незабавно депортирани в Русия.

— Господин Джоунс?

— Изобщо не съм подготвен да оспоря тези абсурдни обвинения. Смятам обаче, че те по никакъв начин не отговарят на истината и лесно ще бъдат опровергани.

— А кога ще бъдете готов?

— Трябват ми минимум две седмици.

— В такъв случай ще се съберем на следващо заседание след две седмици.

С което делото приключи. Съдията се надигна да си ходи, но в този момент Ем Пи прекъсна движението му с думите:

— Има още един въпрос, с който бих желал да ви занимая, ваша светлост.

Негова светлост потъна обратно в креслото си.

— Моите клиенти трябва незабавно да бъдат пуснати под гаранция. Обвиненията, довели до тяхното арестуване, вече са опровергани и въпросът е решен. Те не са длъжни да страдат заради нещо, което моята колежка Париш вече описа като недопустима небрежност от страна на обвинението. Това би било съдебен произвол.

— Госпожице Париш?

— Изобщо не съм казвала, че е недопустима небрежност. Вие по безобразен начин изопачавате думите ми.

— Я ми припомнете какво всъщност казахте.

— Най-обикновено процедурно недоглеждане. Всяка година през рехавите ни граници преминават, легално или не, поне два милиона имигранти. Колкото и усилия да полагат нашите хора — при тези думи тя хвърли пореден изпепеляващ поглед към нещастния сътрудник, сгърчен на стола до нея, — понякога се случва някой формуляр да се загуби.

Лактите на съдията отново се стовариха върху банката.

— Госпожице Париш, уверявам ви, че приветствам усилията ви да защитите доброто име на вашата служба.

— Благодаря ви, ваша светлост.

— Това е достойно за възхищение и наистина ме трогва до дъното на душата. От друга страна обаче, аз съм бил цели петнайсет години във вашето положение. Затова бъдете така добра и никога повече не изричайте подобни зашеметяващи глупости в тази съдебна зала. Очевидно е, че става дума за недопустима небрежност. Вашата служба може да е претоварена с работа и със сигурност има недостиг на персонал, но това по никакъв начин не извинява случилото се днес. А сега, какъв е вашият отговор на молбата за освобождаване под гаранция на тези хора?

Тя дори не мигна.

— Ние настояваме тя да бъде отхвърлена, ваша светлост.

— Основания?

— Според руския министър на правосъдието господин Коневич е присвоил милиони долари от вложители в собствената си банка. Освен това при бягството си от страната той е отнесъл със себе си още милиони, откраднати от руската мафия. Както е избягал от там, така ще избяга и от тук. Откъдето и да погледнем на нещата, рискът от повторно бягство от правосъдието е неприемливо висок.

— Господин Джоунс?

Ем Пи не отговори веднага; няколко секунди той остана неподвижен, вперил поглед в бележника през себе си. Алекс не можеше да разчита на нищо и Ем Пи го знаеше. Освен това беше достатъчно съобразителен да не дразни излишно съдията и по този начин да пропилее видимата симпатия, която поне за момента негова светлост изпитваше към клиента му. Той закима енергично по посока на Елена.

— Господин Джоунс? — повтори съдията с доста по-гневен тон.

— Всички тези проблеми ще се решат след две седмици. От друга страна, госпожа Коневич не е обвинена в нищо.

На негова светлост започваше да му писва от толкова много приказки. Той хвърли въпросителен поглед към Ким Париш.

— Американското правителство — каза тя — предпочита съпругата също да остане в ареста.

— Не ме интересуват вашите предпочитания, госпожице Париш — сопна се съдията. — Искам от вас да изложите мотиви за отказа да бъде освободена под гаранция.

— При нея също има риск от повторно бягство.

— Докато съпругът й е в затвора?

— Може би…

— Опитайте още веднъж, госпожице Париш!

— Тя е съучастник в измамата. Дала е показания пред комисията, потвърдила е лъжите му, по всичко личи, че е способна на всякакви престъпления.

Негова светлост се надвеси напред и погледна към стенографката, която му беше и секретарка.

— Сали, какво правих миналата събота?

— Играхте голф, ваша светлост.

— Така ли?

— Разбира се. Както обикновено в десет, в кънтри клуба.

— А ако попиташ госпожа Евърстън къде съм бил по това време, какво мислиш, че ще ти отговори, Сали?

Стенографката се усмихна смутено и леко се поизчерви.

— Може би ще ми отговори, че сте били в неделното училище, на заседание на настоятелството, ваша светлост.

— Аз член ли съм на училищното настоятелство?

— Не, ваша светлост. От пет години вече не сте. Което не ви пречи всяка събота да го използвате за алиби.

Съдията премести погледа си върху Ким Париш.

— Двамата с госпожа Евърстън сме женени от трийсет и две години. За това време човек би си казал, че сме си научили и кътните зъби, така ли е, госпожице Париш?

— Не знам, ваша светлост. Не съм омъжена.

— Тогава позволете ми като гърмян заек да ви дам един съвет. Брачният съюз между двама души не предполага пълно и детайлно опознаване. Ако щете, вярвайте, но много семейни двойки си изневеряват, крият доходите си един от друг, в някои случаи дори издържат допълнителни съпруги или съпрузи. Така че, колкото и да ви се иска, законите на тази страна все още не предвиждат солидарна съдебна отговорност за мъже и жени, сключили брак. Аз лично не мога да бъда обвиняван за ужасяващите плетени шалчета, които моята съпруга произвежда на конвейер и подарява на трите ни нещастни деца на Коледа. По същия начин тя не може да бъде държана отговорна за всички случаи, в които незабелязано съм преместил топката с крак по време на голф, с което съм принудил моите съперници да ми платят обяда.

— Преместването на топката с крак и незаконното присвояване на милиони долари са несравнимо различни по своята същност нарушения, ваша светлост. Не приемам аналогията ви.

— А, така ли?

— Решително не!

— Съдът определя мярка за неотклонение парична гаранция от пет хиляди долара.

— Протестирам!

— Ами протестирайте си, това ви е работата.

Преди да отведат Алекс, Елена го стисна за ръката, но не каза „Обичам те!“ Вместо това каза:

— Интерактивна видеовръзка по интернет?

— Точно така. И се обади на Михаил за последни подробности — прошепна той, преди приставът да го дръпне за ръкава.