Брайън Хейг
Преследваният (20)

20

Тримата мъже седяха в белия ван, разменяха си американски порно списания, пушеха цигари, пиеха изстинало кафе и полудяваха от скука. След първото денонощие на драматични изживявания и емоционален стрес нещата в дома на семейство Коневич се бяха върнали към сивото ежедневие.

Пред деня в апартамента в действителност не се случваше почти нищо, което само по себе си беше изненадващо. Дълги периоди на мълчание се редуваха с досадни разговори на битови теми — прането, кога трябва да се чисти, разни глупави телевизионни игри, Опра и т.н. Във вторник съпругата — май Елена й беше името — чете на Алекс безкрайни пасажи от „Война и мир“. В сряда дойде ред на „Ана Каренина“, което беше още по-дразнещо. Мъжете във вана бяха ту на прага на самоубийството, ту на косъм да изтичат нагоре по стълбището и да им затъкнат по един парцал в гърлата.

Семейство Коневич нито веднъж не излязоха навън — не само от сградата, но дори на прага на апартамента си. Този заседнал живот беше болна тема за Воронин, който се отбиваше периодично за актуализирана информация. Докато семейството не мърдаше от дома си, тримата руски шпиони бяха приковани към вана, натъпкан с електронна апаратура и все по-опасно изпълващ се с отпадъци от сухоежбината, която нагъваха по цял ден. Пространството около тях с всеки изминал ден изглеждаше все по-тясно; бяха принудени да пикаят в бутилки от безалкохолни напитки, по дяволите! В спарения въздух зрееха, разменяха се и отпадаха всякакви теории и предположения. Беше неестествено двама души да прекарват толкова време в един тесен апартамент. От друга страна, семейство Коневич бяха останали без работа. А парите — по-скоро внезапното им пресъхване — без съмнение играеха важна роля в живота им. Едва ли можеха да си позволят точно сега да идат на театър или на скъп ресторант. Но пък поне на едно кино? Или, още по-добре, на вечерна разходка покрай канала? Колко все пак можеше да им струва това?!

С падането на мрака в апартамента настъпваше оживление. Тия хора бяха като същински зайци. Всяка нощ в продължение на часове в микрофоните се чуваше охкане, кикотене, скърцане на матраци, от време на време по някой женски писък: „О, Боже!“, за капак на веселбата. Първите няколко пъти шпионите усилваха звука докрай, опитвайки се да отгатнат какво точно се вършеше в кревата. Защо Воронин не се бе сетил да постави поне една камера?! Нямаше да му представлява никакъв проблем, шепнеха възбудено тримата помежду си. От един момент нататък обаче редовните сексуални упражнения само допринасяха към мистериозността на ситуацията.

Сякаш Алекс и Елена знаеха, че онези отвън ги подслушват, та по този начин им се плезеха и правеха на инат.

В същото време по телефона бе настъпило пълно затишие, ако не се брояха едно-две отчаяни обаждания от адвоката им, колкото да се оплаче, че някогашните му приятели в СИН го бойкотират и не отговарят на запитванията му.

Адвокатът и някое и друго позвъняване за пица — това беше всичко.

 

 

„Какво ли правят онези отвън?“ — запита Елена с бележка, която му плъзна по масата в трапезарията.

Той погледна часовника си — беше осем вечерта, надраска бърз отговор на листа и й го показа: „Полудяват, надявам се.“ След дни на общуване по този начин двамата бяха овладели нелекото изкуство да поддържат едновременно два разговора — един на глас, на безобидни теми, колкото да залъжат слушателите си, и друг с бележки, по всички важни въпроси. Беше бавен и уморителен процес, но абсолютно неизбежен. Бъбреха помежду си на английски, а си пишеха на руски.

„Защо не си купихме по-голямо жилище?!!!“ — написа тя. „Тук се чувствам като в ковчег, Алекс! Едва дишам!“

Той й отговори: „Поне тук компанията е по-приятна, отколкото навън…“ Кой можеше да каже колко наемни убийци на мафията обикаляха из квартала, обмисляйки всякакви дръзки ходове, за да си заслужат парите! Воронин знаеше адреса им; можеше да се предполага, че бе намерил начин да го предаде на престъпната мрежа в Москва. Така или иначе мутрите знаеха къде се намират и Алекс беше убеден, че самите те не са много далеч. Всякакво излизане беше безумие. Първите няколко дни се бяха опитали да потиснат страха си, да се справят с чувството на безпокойство и отчаяние, което ги обхващаше, като наред с това поразтребят съсипания апартамент и подобрят условията си на живот. На третия ден Елена се впусна в бясно търсене на бръмбари. Откри шест. Те не се съмняваха, че има още много скрити, и бяха прави.

На четвъртия ден приеха стратегия — решиха да положат допълнителни усилия, за да изглежда отстрани, че водят нормален живот, борят се със скуката, молят се на Бога и чакат Ем Пи да извади някой заек от шапката си, за да сложи край на кошмара им.

Те обаче не се самозалъгваха. Ем Пи беше комар, който се опитваше да пребори слон. Това, с което се бе захванал, не беше по силите му, не беше по силите на който и да било адвокат. Всеки момент онези, които ги дебнеха отвън, щяха да изгубят търпение и да нанесат поредния удар. Като бизнесмен Алекс беше достатъчно прозорлив и рационален, за да си дава сметка, че оттук нататък нещата можеха само да се влошат още повече.

И наистина, с всеки изминал ден положението им ставаше все по-нетърпимо. На Елена й писна да чете книги, да гледа телевизия, да се самовглъбява в размисъл — нищо не помагаше. Нищичко. Алекс крачеше безцелно напред-назад из апартамента, правеше обиколка след обиколка на стаите и напрягаше мозъка си, за да измисли решение. Той бе свикнал да мисли на крак и сега навърташе километраж из тясното жилище в търсене на изход.

Нямаха пари. В тази сграда бяха като в капан. Не можеха да избягат. Не можеха да комуникират с външния свят, без онези плъхове да ги подслушват. Ако имаше изход, от тях зависеше да го намерят. Алекс докосна Елена по коляното и й написа: „Време за кревата.“

Двамата станаха и заедно се отправиха към спалнята. Алекс внимателно постави в касетофона записа, който бяха направили първата нощ, и усили звука докрай. После каза на Елена:

— Събличай се, че пак съм в настроение!

Това беше лъжа. И двамата бяха загубили всякаква нагласа за секс от онази вечер, когато специален агент Ханрън им бе донесъл ужасната вест, че жилището им е натъпкано с подслушвателни устройства, а отвън ги дебнат наемни убийци, пратени да ги ликвидират.

При самата мисъл, че онези чуваха всяка тяхна дума, всеки звук, им призляваше.

Елена свали обувките си и ги запокити към стената, после се тръшна с цялата си тежест на ръба на леглото; пружините под нея изохкаха. Тя се обърна към мъжа си с престорена закачливост:

— Ама ти винаги си в настроение!

— А ти винаги си хубава!

— Ненаситен си!

— Кукличката ми! — И след малко: — Няма ли да си свалиш блузката?

— Първо ти. Свали си ризата! — После: — А сега панталона!

Известно време си разменяха подобни реплики, влагайки достатъчно чувство, за да накарат слушателите отвън да се задавят; накрая и Алекс се тръшна тежко на леглото до нея.

Няколко секунди се гледаха мълчаливо, после Алекс натисна полека бутона и лентата тръгна. Охкания, въздишки и ритмично скърцане изпълваха стаята и ушите на „пресаташетата“ в паркирания ван.

Още първата вечер, докато правеха записа, двамата едва не се бяха осакатили от престараване.

Елена се притисна до съпруга си и запита:

— Колко дни смяташ, че ни остават?

— Един-два… пет… двайсет. Кой би могъл да каже?

— Какво чакат ония?!

— Чакат да се прекършим. Да свършим парите и да изгладнеем.

— Но защо? Какво се опитват да постигнат?

— Да ни докарат до отчаяние. Сложили са ръка на парите ни, наплашили са ни до такава степен, че да не смеем да си подадем носа навън. Намираме се в капан, като единственият ни изход е да приемем условията им. Еднопосочен билет за Русия.

— Може би просто си струва да рискуваме и да побегнем.

— Как?

— Като се предрешим и се измъкнем незабелязано. Някоя сутрин рано, докато им се спи и сетивата им са притъпени. Да измислим някаква маневра за отвличане на вниманието. — Тя го целуна леко по бузата, после се дръпна назад. — Както навремето в Будапеща. Веднъж успяхме, ще успеем отново.

— И къде ще отидем, Елена? Те имат паспортните ни данни.

— В Монтана, Айдахо, Невада. Вече не ме интересува къде, Алекс! В някой малък градец насред пустошта. В някой изоставен, забутан край. Мога да живея на горещо, студено, влажно, сухо, няма значение. В Америка има милиони нелегални имигранти. Ще се влеем в сивата икономика, никой няма да ни закача.

— Предлагаш аз да кося ливади, а ти да си намериш работа като камериерка в мотел, така ли?

— Поне ще бъдем живи, Алекс! И свободни.

Той се наведе към нея и я докосна по рамото.

— Чуй ме. Всички тези милиони нелегални имигранти имат едно предимство пред нас: ФБР не е по петите им. Не знае имената им, не разполага с физическите им описания, дори не подозира, че съществуват. Докато ние на всяка крачка ще трябва да се оглеждаме, докато един ден се сблъскаме с група мъже в сиви костюми.

— На мен просто ми писна да седя тук и да чакам.

— Имам една идея.

— Готова съм на всичко!

— За съжаление отнема време.

— Колко?

— Вероятно много. Твърде много. Така или иначе рискът е огромен, има милион неща, които може да се объркат.

Тя помълча, вперила поглед в тавана, после каза:

— Милиони неща могат да се объркат и ако си останем тук. Кажи ми какво си намислил!

Двамата припряно зашепнаха, докато мъжете в белия ван, на които ежедневната доза стонове, охкания и скърцане на легла в дома на семейство Коневич започваше да омръзва, намалиха звука и задрямаха.

* * *

На една пряка от тях жената и двамата мъже седяха сгънати на две в паркираната кола и с мощен бинокъл наблюдаваха входа на сградата от комплекса „Уотъргейт“. След цяла година безрезултатно тичане по следите на Алекс в Чикаго Катя беше доста изнервена.

В Чикаго Ники поддържаше скромен по мащабите си, но доста печеливш бизнес, който беше поверил на един полулуд, постоянно дрогиран тип. През последната година той бе приютил тримата гастролиращи убийци от Москва, подсилени с набързо събрана група от петима негови хора. Предоставената им „щабквартира“, както с апломб я наричаше той, всъщност беше мизерен коптор в едно от най-западналите гета с ужасяваща престъпност. По околните улици бродеха необезпокоявани банди чернокожи и испаноговорящи, които не гледаха с добро око на неканените руски гангстери, опитващи се — засега безуспешно — да ги изтласкат със сила от терена.

Скоро след като се настаниха в тази съборетина, тя се превърна в техен затвор, при това твърде неуютен. Местните банди бяха многолюдни, съставени от безмилостни и корави мъже. През улицата по диагонал от къщата беше разположено малко магазинче за алкохол и цигари, около което се събираха всякакви гангстери — черни и латиноси, с разноцветни кърпи на главите за отличителен знак на бандата, в която членуваха, като в нито един момент от денонощието не бяха по-малко от петнайсетина души. Отпиваха бира от кутийки, пристъпваха с танцови стъпки под звуците на усилен докрай рап, пушеха ментолови цигари и хвърляха кръвнишки погледи към отсрещната страна на улицата. Очевидно за момента спазваха някакво негласно примирие помежду си — временен съюз срещу общия враг. В продължение на десетилетия по тези улици се бяха водили кървави войни за територия. Всяка педя бетон, всяко мазе или гараж, където се шмъркаше крек, всеки квадратен метър тротоарна площ, на която можеше да застане проститутка — всичко това бе разпределяно и преразпределяно безброй пъти със силата на оръжието, завоювано и заплатено с кръв. И сега те по никакъв начин нямаха намерение да допуснат някакви пършиви руски парвенюта да се намърдат наготово на техен терен и да им отнемат бизнеса. Понякога нощем от магазинчето изстрелваха по някой и друг предупредителен откос по коптора с руснаците. Веднъж дори им бяха метнали бензинова бомба през прозореца. Ако случайно в квартала се появеше полицейски патрул, те се разпръсваха само за да се появят отново в мига, в който синята лампа завиеше зад ъгъла.

Руснаците спяха на пода и всеки път когато минаваха покрай прозорец, пълзяха на лакти и колене. В кухнята беше складиран истински арсенал от пожарогасители. Във всяка стая имаше аптечки с превързочни материали.

Катя и хората й излизаха от коптора колкото бе възможно по-рядко. Една вечер двама от мъжете изтичаха за покупки и не се върнаха повече. Може би местните ги бяха пречукали или двамата просто бяха избягали, за което никой не би ги упрекнал.

Няколко седмици по-късно намериха на прага си картонена кутия с четири уши. Колкото и внимателно да разглеждаха сгърчените парчета човешка плът, те не можеха да кажат със сигурност дали действително бяха на Дмитрий и Йосиф. Действително, Дмитрий носеше обици, а ушите на Йосиф бяха големи и клепнали, но и това не беше доказателство.

Всички тези несгоди затрудняваха неимоверно много издирването на семейство Коневич. През първите няколко месеца Катя и другарите й си подаваха носовете навън само в малките часове на нощта, за да не привличат вниманието. Колата им бе отнесла немалко изстрели, докато набираше скорост по улицата. Хората на Ники контролираха изцяло кварталите с руски имигранти в града; естествено, огромната част от усилията бяха насочени именно натам. Все някога Алекс и Елена щяха да им паднат в ръцете.

Понякога до тях достигаше мълвата, че Алекс е бил засечен в този или онзи руски клуб да размахва пачки долари и да се хвали с покупките си на недвижими имоти в тузарските квартали на града. Те не се съмняваха, че това е той, беше напълно в негов стил. Справки в местните телефонни компании бяха установили, че Алекс има мобилен телефон, макар че самият номер не беше включен в указателя и компанията упорито отказваше да разкрие адреса, на който пращаше сметките му. Това бе всичко. Колкото и да дълбаеха, колкото и полицаи да подкупваха за информация, по-далеч не успяха да стигнат.

Навсякъде по руските заведения разлепиха още снимки на семейство Коневич. Раздадоха стотици екземпляри на руски имигранти, придружени със зловещи заплахи какво ще им се случи, ако ги забележат, а пропуснат да докладват.

Месеците минаваха и издирвачите започваха да губят надежда. Нещо повече: бяха сериозно наплашени. С всеки изминал ден тълпата пред магазинчето ставаше все по-многолюдна и войнствена. Руските гангстери възприеха нова тактика: без да си подават носа навън, започнаха да съчиняват доклади до Москва за уж постигнат напредък, за някакви „пресни следи“, изцяло изсмукани от пръстите им. Бяха сигурни, че лъжите им никога няма да бъдат разкрити. Едва ли някой московски бос щеше да се престраши да ги проверява на място.

В коптора бяха струпани огромни запаси от храна, водка и бира. Руснаците прекарваха дните в гледане на изтъркани порно касети, в юнашки запои и караници на дребно. Мъжете безогледно използваха численото си превъзходство над Катя, като я принуждаваха да ги пере, да им готви и слугува.

Дори прекараната в Конго година, която доскоро й се струваше дъното на мизерията, бледнееше в сравнение със сегашната й участ.

Ах, как ги мразеше тези мерзавци, семейство Коневич! И последните следи от хладния професионализъм, с който отначало бе приела задачата, се бяха изпарили още преди месеци. В подпухналите й кръвясали очи сега блестеше налудничав блясък. Тези мръсници бяха виновни за всичко! Защо просто не се оставеха да бъдат убити?! Щяха да спестят толкова усилия на всички! Как смееха да бъдат такива егоисти?

Когато от Москва им се обадиха с новината, че семейство Коневич били открити във Вашингтон, където живеели през цялото време — при това доста охолно, в луксозна жилищна сграда, — Катя за малко не заплака от радост. В четири сутринта тя и останалите се изнизаха тихомълком от надупчената с картечни откоси къщурка, понесли саковете си на гръб и приведени ниско, за да не отнесат някой куршум на сбогуване.

Още първия ден във Вашингтон Катя мина няколко пъти с колата по оживените улици около комплекса „Уотъргейт“. За набитото й око конкуренцията се виждаше от пръв поглед: белият ван без отличителни знаци, но с твърде много антени на покрива; черните коли на ФБР, паркирали радиално наоколо като в летен кинотеатър — всички седяха и наблюдаваха и чакаха Коневич да направи първия ход.

Всички щяха в крайна сметка да останат горчиво разочаровани. Те нямаше да се доберат до Коневич и съпругата му, дори колкото да ги зърнат за последно. Семейство Коневич й принадлежаха по право.

И сега тя седеше в колата, вперила жадно поглед през бинокъла, и си мечтаеше как ги убива бавно и по възможно най-болезнения начин.

 

 

Една Кларк беше на деветдесет и две, но още се държеше. Тя живееше в комплекса „Уотъргейт“ още от построяването му. Съпругът й Артър бе работил като управляващ съдружник на голяма и престижна адвокатска кантора чак до смъртта си, Бог да го прости, само на осемдесет и две. През последните десет години тя не бе излизала от апартамента; живееше сама, ако не се броеше компанията на трите й скъпоценни котки, все сродни души. Четеше книги, плетеше и смирено чакаше Господ да си я прибере. Внуците й отдавна я умоляваха да се премести в луксозен старчески дом, където за нея да се грижат професионалисти, но тя не искаше и да чуе. Това беше нейният дом, изпълнен с прекрасни спомени за Артър и децата, които бяха създали и отгледали заедно; домът, в който бяха видели добро и лошо, но повече добро. Една Кларк щеше да си излезе от тук само с краката напред, така се бе заклела.

При това тя обожаваше прекрасното младо семейство руснаци, които живееха в отсрещния апартамент. Още в деня, когато се бяха нанесли, тя бе почукала на вратата им, понесла в ръце бутилка скъпо червено вино, привързана с алена панделка — дар за добре дошли, както си му беше редът. Не че повечето млади хора в днешно време спазваха тази традиция, те нищо не разбираха от добри маниери. Но семейство Коневич със сигурност не бяха като останалите. Те веднага отвориха бутилката и настойчиво поканиха Една да влезе и да изпие с тях по чаша вино. От този момент нататък всяка събота вечер я канеха на скромна вечеря — само тримата, по домашному.

Двамата с Артър бяха прекарали интересно живота си. Бяха се запознали още по време на войната, в Европа, където Артър беше един от обвинителите на Нюрнбергския процес. Бяха споделяли трапезата на президенти и сенатори, тъй като впоследствие Артър бе работил в сферата на човешките права и свободи и всякакви други области на правото — колкото важни, толкова и интересни. Или поне навремето й се бяха стрували такива. А сега за повечето хора това бяха само трогателни спомени — прашен таван, запълнен с вехтории, от които едва ли някой се интересуваше. Ала Алекс не беше просто някой. Беше толкова интелигентен, толкова любознателен, такъв търпелив слушател! Седнал на ръба на стола, той я обсипваше с въпроси, докато мозъкът й прегрееше и тя затътрузваше обратно крака през стълбищната площадка към апартамента и леглото си.

На деветдесет и втория й рожден ден двамата й направиха подарък — заведоха я на балет в Кенеди Сентър. Да види не кой да е, а трупата на Болшой! Тази вечер Една с мъка влезе в една бална рокля, която не бе обличала от смъртта на Артър. Елена се познаваше с някои от танцьорите, та след представлението я отведе в гримьорните, за да й ги представи. Какъв прекрасен, незабравим рожден ден! Собствените й деца не се бяха сетили да й пратят подарък по пощата! Дори по телефона не й се бяха обадили!

Така че, когато един ден Алекс почука на вратата на апартамента й и я помоли да му услужи с мобилния си телефон, тя не се поколеба и за миг. Той обеща да й плати сметката, но тя не искаше и да чуе. Артър й бе оставил повече пари, отколкото можеше да изхарчи до края на живота си. Освен това си имаше чудесен домашен телефон, който й вършеше работа. Можеше спокойно да мине без тази досадна играчка, която и без това бе купила само колкото да види за какво е целият шум покрай тия джунджурии. За нищо, както се бе оказало. Поне да се чуваше като хората, а то — трябваше да крещи с цяло гърло, за да чуе собствения си глас.

Но на Алекс играчката очевидно му харесваше, защото по цял ден не я сваляше от ухото си. У горката Една се бореха любопитство и чувство за вина, докато час по час надничаше през шпионката и неизменно го виждаше отвън, в коридора, как крачи възбудено напред-назад, крещейки нещо неразбрано в тъпата пластмаса. Понякога си влизаше за малко в апартамента, но почти веднага изскачаше отново навън, все така долепил телефона до ухото си.

Странно.

Дори малко подозрително. Този Коневич се държи като мъж, който има връзка с друга жена, каза си Една, но веднага прогони тази мисъл от съзнанието си. Та Алекс и Елена бяха такава прекрасна двойка, толкова влюбени един в друг! Сигурно говори по работа, заключи тя. И понеже е истински джентълмен, гледа да не натоварва съпругата си. Един Господ й беше свидетел колко я дразнеше Артър навремето с нескончаемите си телефонни разговори с клиенти и съдружници, изпълнени с правни алабализми, от които не разбираше и думица.

 

 

Беше малко след полунощ, когато бравата поддаде на лекия, но умело насочен натиск на шперца и вратата на апартамента се отвори.

Двамата мъже влязоха тихо — първо Михаил Бердяев, после Игор Кобиашвили, негов колега частен детектив, на когото Михаил имаше пълно доверие и понякога го наемаше за специални задачи. През цялата изминала седмица Алекс му се бе обаждал всеки ден по телефона, като често бяха разговаряли с часове. По всичко изглеждаше, че семейство Коневич здравата са загазили в Америка. Търпението на Алекс към неговите преследвачи се изчерпваше. Отначало той бе опитал мирно съвместно съществуване — да забравят миналото и да си живеят живота, но те явно не искаха и да чуят. Освен това отново се опитваха да посегнат на неговата любима Елена. Михаил долавяше дълбока промяна у стария си приятел. Някогашният хладен разум бе отстъпил място на клокочещ гняв. След дълги разговори помежду си, в които бяха обсъдили и отхвърлили безброй идеи, накрая двамата се спряха на конкретен план.

Той обаче щеше да отнеме време. Може би месеци, ако не и повече. Михаил се надяваше неговият приятел и клиент да остане жив дотогава, за да види резултата.

Апартаментът беше голям, тъмен и празен. Обути в меки гуменки, стиснали в ръка електрически фенерчета, двамата мъже се разделиха и поеха в различни посоки. Приличен имот — с високи тавани, масивен паркет, обзаведен със скъпи антикварни мебели, поддържан в идеален ред от стопанката си. Въпросната дама — Татяна Лукина — тази нощ беше с шефа си. Без да губят време, мъжете се захванаха за работа: Михаил се зае с телефоните, а Игор — с помещенията. Един бръмбар бе поставен в телефона на салонната масичка, друг в този на нощното шкафче; на стратегически места из стаите бяха разположени микрофони. Приключиха за петнайсет минути.

После двамата се измъкнаха навън също така тихо, както бяха влезли.

Подслушвателните устройства бяха германска изработка — високочувствителни, задействащи се от човешки глас. Звукът се подаваше към записващо устройство, скрито в мазето на сградата. С това отпадаше нуждата Михаил да се крие по ъглите и уличните шахти, притиснал слушалка до ухото си, опитващ се да надвие скуката и съня. Занапред щеше да се отбива по веднъж на няколко дни, колкото да прибере касетата, да зареди нова, после да си запали пура, да си налее чаша уиски и да си слуша на спокойствие.

Само преди няколко часа същите двама мъже бяха прикрепили с магнит малко проследяващо устройство към лимузината на Голицин. Друго подобно бе залепено на шасито на чисто новото беемве кабриолет, което Голицин си бе подарил в пристъп на щедрост.

Да проникнат през сложната и скъпа охранителна система в къщата на Голицин бе практически невъзможно, а и засега напълно излишно. В края на краищата кой се интересуваше какви ги дрънка дъртият плъх?!

На този етап от операцията значение имаше само къде ходи и с кого се среща.

 

 

Иля Мечников се припичаше на слънце върху шезлонга и през тъмните си очила безгрижно наблюдаваше плажа на карибския остров от стратегическата позиция на високия си балкон. През трите години, откакто бе основал „Орангутан Медия“, той не си бе дал нито ден почивка. Нито един-единствен ден. Само работа, работа, работа. И още повече работа, откакто Алекс и Елена бяха почнали да зарибяват големите фирми в Америка.

Самият той не бе съзнавал до каква степен е изтощен, докато тази принудителна ваканция не му падна от небето. Един райски остров като този, облян в слънчева светлина и пълен с всевъзможни удоволствия и изненади, бе тъкмо онова, от което имаше нужда, за да развие пружината и да забрави напрегнатото ежедневие. Слънце, ром, безкрайни плажове, красиви момичета — местни и вносни, които извиваха грациозно тела сред вълните, сякаш се състезаваха коя е с по-оскъдни бикини… Точно в този момент очите му опипваха похотливо отвисоко два породисти екземпляра под балкона, чиито бронзови тела бяха опасани с по една нищо и никаква връвчица…

Той дори не ги чу, когато влязоха в хотелската му стая. Не усети присъствието им до момента, в който тънкото въженце на примката не се впи в шията му. Болката беше дива, жестока, непоносима. Продължи около минута, докато очите му изхвръкнаха от орбитите, устните му посиняха, а ръцете му отчаяно се опитваха да разхлабят клупа.

След това настъпи мрак. Той загуби съзнание, макар че не беше умрял. Усети, че е жив, когато онези лиснаха кофа студена вода върху него.

— Какво…? — опита се да каже той, но в този миг месест юмрук се стовари върху устата му.

Иля изплю два предни зъба. Проснат бе по гръб на леглото, давеше се, в гърлото му клокочеше кръв.

— Ние ще говорим, а ти ще слушаш — каза му на руски един от мъжете. Беше огромен и страховит, близо два метра, с едри мускули, които издуваха до краен предел тъпата му хавайска риза. Ръцете и гърдите му бяха обрасли с черни рунтави косми. Общо мъжете в стаята бяха трима, смътно осъзна Иля. Другите двама бяха облечени по подобен начин — с розови или жълти бермуди, ризи на цветя, тъмни чорапи и кожени сандали.

— Имате вкус, момчета — промърмори Иля и бе възнаграден с още един юмрук в лицето.

— Много е просто наистина. Ние нямаме нищо против теб — започна мъжът с розовите бермуди. — Достатъчно е да подпишеш една декларация, и си свободен.

— Декларация ли? Каква декларация?

— Искаш ли да живееш?

— Разбира се.

— В такъв случай защо се интересуваш какво пише в декларацията?

Всъщност Иля не се интересуваше. Изобщо и никак. Навряха в лицето му лист хартия, гъсто отпечатан с някакъв текст. Имаше доста официален вид — нещо в смисъл на самопризнание, че фирмата „Орангутан Медия“ служела за параван на престъпна дейност. Имаше и още нещо, по адрес на Алекс Коневич, но в този момент Иля усети как му причернява пред очите и губи съзнание. С последни сили той надраска името си под текста, преди мракът да го обгърне отново.

Когато се събуди, от мъжете нямаше и следа.