Брайън Хейг
Преследваният (19)

19

Същата вечер, малко след полунощ, се чу силно почукване на вратата. Елена спеше, покрила глава с възглавницата, и дори не помръдна. Алекс си каза, че няма да отваря, но чукането продължи с безцеремонна настойчивост, преминавайки в думкане, и накрая той не издържа. Нахлузи хавлиения халат, пристъпи на пръсти към вратата и надникна през шпионката.

В коридора бе застанал непознат мъж на средна възраст с евтин синкав костюм и неспокойно се оглеждаше. Положително е от ФБР, помисли си Алекс, макар че нещо в поведението му го отличаваше рязко от двамата агенти, които бяха разпердушинили апартамента му преди броени дни. Въпросният мъж изглеждаше някак напрегнат, почти уплашен. Алекс отвори вратата.

Мъжът огледа внимателно лицето му и запита с тих, продран шепот:

— Ти си Коневич, нали така?

— Знаеш много добре кой съм, иначе нямаше да си тук.

— Е, добре, да кажем, че знам.

— Да те поканя ли да влезеш, или предпочиташ сам да нахълташ като колегите ти? Вътре не е останало много за трошене. Няколко стола в трапезарията, две картини, които окачихме обратно на стените… Ще ти покажа кое е още здраво, пък ти избирай.

— Говори по-тихо, ако обичаш. И излез навън, в коридора.

— Не — каза твърдо Алекс. — Предпочитам ти да влезеш вътре и да ме извлечеш със сила.

Загадъчният индивид се наведе към него и почти прошепна:

— Имай ми доверие. Можем да поговорим, но… само не тук, определено не в апартамента ти. — И той направи странно движение с ръка до лявото си ухо, вероятно му даваше някакви знаци.

Алекс реши да рискува и прекрачи прага. Агентът се пресегна зад гърба му и полека затвори вратата. Тръгна по коридора, извървя десетина крачки и се обърна. Алекс го последва. Двамата застанаха на по-малко от метър един от друг.

— Кой си ти? — запита троснато Алекс.

— По-тихо! По-добре да не ти казвам кой съм. Наистина ли си извършил всичко онова, което разправят за теб?

— Защо питаш? Твоите хора вече ме признаха за виновен.

— Питам, защото искам да знам, става ли! — Дъхът на мъжа миришеше на току-що допушена пура. Ароматът никак не се връзваше с евтиния одеколон.

— Добре де, добре. Не, не съм. Натопиха ме. Заклевам се.

Агентът за малко не се усмихна. Да де, вярвам ти! Защо поне тоя не се опиташе да измисли нещо оригинално?!

— Виж какво, не ме интересува какво си направил и какво не си. Просто не ми харесва това, което става.

— И какво е то?

Мъжът заусуква колебливо горното копче на сакото си. Накрая се реши.

— В централата отскоро се мотаят някакви руснаци. Лично Тромбъл, директорът, им го уреди. Аз десет години съм бил в контраразузнаването, разбираш ли? Подушвам ги отдалеч. Тия типове са от КГБ, все едно им е написано на челата.

— Полковник Воронин?

— Ъхъ, той и още трима-четирима. Апартаментът ти се подслушва, нали знаеш?

— Не, нямах представа.

— Предполагам, че и телефоните ти. Внимавай какво говориш.

— Защо ми разправяш всичко това?

— Аз съм разузнавач от кариерата, не разбираш ли?

— Е, и? Воронин може да каже същото за себе си.

— Да, ама има разлика. — Човекът потри раздразнено челото си с ръка, явно се обиждаше, че го сравняват с някакъв кагебист. — Виж какво, аз поемам сериозен риск с идването си при теб. Но каквото и да си направил в Русия, не оправдава онова, което се върши тук. Просто те предупреждавам да бъдеш много, много внимателен.

— Добре. Предупреден съм.

От този отговор агентът стана още по-неспокоен. Той погледна нервно към края на дългия коридор, сякаш очакваше да види някого, скрит в полумрака. През цялото време избягваше погледа на Алекс. След няколко напрегнати мига прошепна:

— И още нещо…

— Слушам те.

— Руската мафия има поръчение да те ликвидира. Не ме питай откъде знам това, просто го знам.

Алекс не би трябвало да се учудва на тази неприятна новина, но наистина бе изненадан. Изненадан и силно обезпокоен. След цял ден беди изведнъж върху гърба му се срина лавина от още по-лоши новини. Той се облегна на стената, вперил поглед в мокета под краката си.

— Поръчката е на доста солидна стойност — продължи агентът, като пристъпваше нервно от крак на крак и все така избягваше погледа му. — Един милион долара. — Той вдигна очи. — Тия типове обикновено убиват човека за пет хиляди. Ти сигурно си им много важен.

— Може би трябва да съм поласкан?

— На твое място щях да съм надрискан от страх, Коневич!

— Е, добре де, почувствах се.

— Доколкото ми е известно, през последната седмица са пристигнали три екипа, без да броим местните играчи, които са толкова много, че никой не им знае бройката.

— Твоите хора знаят това със сигурност, така ли?

— Иначе нямаше да ти го кажа.

— А откъде разполагате с тази информация? Да нямате източници в мафията?

Мъжът вдигна рамене.

— Истина е, това стига ли ти? Ако щеш вярвай, то си е за твоя сметка!

— Ако го знаете със сигурност, защо не ни охранявате?

— Защото има хора по върховете, които мислят, че не го заслужавате. Според тях вие сте извършили нещо, с което сте раздразнили мафията. Проблемът е ваш, не наш.

— И това е всичко?

— Това е всичко.

— Е, благодаря.

Минаха няколко секунди. Накрая, след видима вътрешна борба, агентът рече:

— Виж какво, не го взимай навътре. Ако нещата се изкофтят и ако внезапно ти потрябва помощ или съвет, можеш да ми се обадиш. Само не от апартамента си. И нека това си остане тайна помежду нас, става ли? — Той пъхна визитката си в ръката на Алекс. На нея пишеше: „Специален агент Терънс Ханрън“, с обичайните телефонни и факс номера. — И запомни: всеки път когато пресечеш улицата, се оглеждай и в двете посоки.

Алекс кимна. Специален агент Ханрън отдръпна ръката си, обърна се и тръгна с бързи крачки към асансьора. Алекс се върна в апартамента си, отби се за миг в работния си кабинет, после продължи към спалнята. Без да вдига шум, събуди Елена. С пръст на устните си й подаде бележник и молив, каквито бе взел и за себе си. Двамата прекараха остатъка от нощта в разговор чрез писане на бележки.

Специален агент Ханрън излезе от асансьора на партерния етаж, където пред очите на портиера го обградиха петима агенти на ФБР, извиха ръцете му назад и без да кажат дума, грубо го изблъскаха отвън на тротоара. До бордюра чакаше лъскава черна лимузина с работещ двигател.

Задната врата на лимузината се отвори и Ханрън бе натикан вътре. В отсрещната половина на седалката се бе излегнала мършава фигура. Лампата за четене над главата на мъжа беше запалена и той с шеметна скорост прелистваше купчина документи; докато го наблюдаваше, Ханрън си помисли, че съзнанието му едва ли обработва и една десета от прочетеното.

Най-после Тромбъл вдигна глава и го погледна.

— Е?

— Мина перфектно. Побърка се от страх.

— Успя ли да му спечелиш доверието?

— Човекът е умен, така че едва ли.

— А повярва ли на това, което му каза?

— Да, без съмнение.

— И смяташ, че ще ти се обади, така ли?

— Може би. Зависи доколко е отчаян.

— Предупреди ли го за мократа поръчка?

— Да. А вярно ли е?

— Абсолютно. Моите руски приятели твърдят, че е откраднал не само от банката си, а и от мафията, и то милиони. Сякаш и без това не си е спечелил достатъчно врагове. Онези го търсят не по-малко усърдно от властите на Русия. — Той се почеса по носа. — А сети ли се да споменеш бръмбарите в апартамента му?

Ханрън кимна.

— Побеля като прани гащи, като чу. Но защо беше необходимо да му казваме това?

Устните на Тромбъл едва-едва се разтегнаха в усмивка.

— За да отнемем на Воронин и хората му предимството, което имат в момента.

— Божичко, собственото му правителство, а сега и руската мафия! Въпросът е кой ще го спипа пръв…

— Не бих казал — отвърна Тромбъл, като погледна навън през тъмните стъкла на лимузината. — Ние ще ги изпреварим. И твоята задача е да се погрижиш това да стане, Терънс. Не ме разочаровай.

— Двамата с жена му ще изпаднат в параноя.

— Да, и аз така смятам. Това е идеята. От теб зависи да разберат, че в Америка за тях е по-опасно, отколкото в Русия. Искам ги толкова отчаяни, че да приемат офертата ни, когато счетем за нужно да им я направим. Ние да сме единствената им надежда.

Ханрън се замисли. Той беше агент на ФБР от осемнайсет години; Тромбъл бе петият му директор, най-безскрупулният от всички досега. Което даваше резултати.

— А ако не поддадат?

— Няма проблем. Ще ги притиснем, докато ги смачкаме. С всички средства. Все някога ще поддадат и тогава ще ги експедираме за Русия.