Брайън Хейг
Преследваният (29)

29

В десет сутринта, точна както винаги, Елена пристигна в затвора за месечното свиждане с Алекс. Дойде с кола, която бе наела от близкото летище — маломерен седан от нисък клас, но с пъргаво малолитражно моторче. Това им беше четиринайсетото свиждане — в три различни затвора, в три различни щата, всеки път в присъствието на различни надзиратели. Но всичко й беше до болка познато, процедурата се повтаряше почти без изменения. На връщане щеше да остави колата на летището, да се качи на първия полет за Атланта, няколко часа да броди безцелно из огромния терминал, докато се отърси от евентуалните си преследвачи, след което в последния момент да се метне на друг полет и известно време да се мотае из Средния запад. Разбира се, за всичко плащаше в брой. При тази тактика щяха да са й нужни два дни, за да се прибере у дома, но Алекс й бе дал да разбере, че си струва вложеното време и пари. Това не беше игра. Онези хора се опитваха да я убият. Всякакви предпазни мерки бяха разумни и необходими.

Служителите от затвора провериха документите й за самоличност, претърсиха багажа й и самата нея, поставиха печат на дланта й и я оставиха тихо да чака на един корав пластмасов стол, докато Алекс се появи. Стъклената преграда между двама им беше перфорирана с малки дупчици. Доста по-добре, помислиха си те, в сравнение с предишния затвор, където трябваше да си шепнат притеснено през телефонни слушалки и се страхуваха от подслушвателни устройства.

— Много си красива — каза й Алекс, като се направи, че не вижда тъмните кръгове под очите й. Елена изглеждаше изтощена и останала без сили след четиринайсет месеца усилен труд, вечно криене, скачане нощем от леглото при всяко изскърцване на пода. Той се опитваше да скрие чувството за вина, което го обземаше при вида й.

— Обичам те — отвърна тя. Това бяха постоянните им реплики при всяка среща.

Нямаше нужда да го пита как е, как му се отразява новият затвор, как се отнасят с него. Алекс й се обаждаше почти всяка нощ по един от трите си мобилни телефона и двамата си говореха с часове. Знаеше за Бени Бийти и за „взаимния инвестиционен фонд“, който Алекс управляваше от името на все по-многобройните си клиенти, както затворници, така и надзиратели — точно както в предишните два затвора. Елена водеше счетоводството и стопанисваше парите на инвеститорите чрез местен брокер във Вирджиния, който й бе препоръчан заради своята ефикасност и надеждност. В пощата си редовно получаваше чекове от новите клиенти на Алекс — само няколко през първия месец, докато славата му се разнесеше и бизнесът се разраснеше лавинообразно. Елена предаваше чековете на брокера, за да бъдат незабавно вложени в доходоносни начинания. Всяка нощ Алекс й се обаждаше с нови и нови инструкции, които да бъдат предадени на брокера още на другата сутрин: продай това, купи пет хиляди акции от онова, вложи в краткосрочни облигации еди-какво си и в дългосрочни правителствени бонове еди-що си. Фондовата борса беше в подем, но с техния взаимен фонд те винаги успяваха да изпреварят тренда. „Клиентите“ на Алекс бяха във възторг. Той не можеше да извърви и десет крачки в карето, без да го спре някой нов желаещ да се включи във фонда.

Всяка сутрин „Уолстрийт Джърнъл“ и „Инвестърс Бизнес“ му се носеха в килията от един надзирател, който му бе поверил целия си пенсионен влог, за да го стопанисва и умножава.

Дори брокерът на Елена следеше с интерес ходовете му и влагаше свои пари в същите позиции.

— Как е Бичи? — попита Елена.

— Добре е. Обжалването му е следващия месец.

— Има ли шанс да успее?

— Помогнах му да си състави писмото до съда. Надявам се да му свърши работа.

През последната година Алекс редовно я бе осведомявал за типажите, с които го сблъскваше затворническият живот. Способността му да се вписва сред всевъзможни гангстери, злодеи и убийци не спираше да я изумява: Хористите от Мариел с техните непрестанни кроежи да се измъкнат от пандиза, стига да си намерят подходящ адвокат; Мустафа, вечно навъсеният тартор на Черното братство от затвора в Чикаго, който при всеки сгоден случай многозначително напомняше на „Брата Конебичи“ какво ще му се случи, ако допусне инвестициите на братята да се обезценят.

И все пак Бичи Бийти беше най-загадъчният случай досега. По необясним за Елена начин двамата със съпруга й се бяха сближили доста. Беше странно приятелство, особено предвид наклонностите на Бичи.

— Какво пише в писмото?

— Че дълбоко се разкайва за болката и страданията, които е причинил на невинни хора. Че е открил Бог и Бог го е открил. И че когато излезе навън, ще изпрати по един чек за сто хиляди долара на всеки, когото е наранил.

— Много мило. Съдиите би трябвало да се впечатлят.

— Аз му написах писмото и дори подправих подписа му. Бени ненавижда „Джетс“, задето са му откраднали шампионската титла. Не се разкайва за нищо.

Алекс се усмихна, а тя се разсмя от сърце.

Той се наведе към преградата и понижи глас:

— Виж онзи надзирател там отзад. Високият, с русата коса. Казва се Джордж. Той е човекът.

Тя се облегна назад на стола си, изчака за миг, после хвърли бърз поглед през рамо. Отзад имаше трима надзиратели, но Джордж не можеше да бъде сбъркан — мъжът със сламенорусата коса, който се подпираше на стената, преструвайки се на отегчен, но когато срещна погледа на Елена, й намигна с такова старание, че цялото му лице се изкриви в гримаса.

Когато приключеха със свиждането, Джордж щеше да я придружи обратно до гардероба, за да си прибере палтото и чантата. Двамата щяха да се отрият за миг един в друг — бегло докосване, почти незабележимо за околните. Елена щеше да мушне в ръката му стиска компютърни дискети, които той щеше да предаде на Алекс. Джордж беше същият онзи с пенсионния влог, който Алекс бе успял да удвои за по-малко от два месеца. Сега бе достатъчно Алекс да пожелае нещо, и надзирателят тичаше да му го достави.

— Някакви нови клиенти? — попита Алекс, като имаше предвид другите им бизнес начинания.

— Няколко. От вчера и „Дженеръл Мотърс“ са при нас. Трябваше да тръгвам още щом се обадиха, та нямах време да ти съобщя.

— Страхотна работа вършиш, госпожо Коневич!

— Ако госпожа Коневич можеше да пише компютърни програми наполовина толкова бързо, колкото господин Коневич, щеше да е докарала хиляда нови клиенти!

Това беше най-милият тон, който двамата съпрузи можеха да си позволят в общуването помежду си при тези обстоятелства. Новият им бизнес се разрастваше лавинообразно, в последните месеци интернет базирани компании никнеха като опиумен мак в афганистанските полета. Досега обаче никой не бе успял да разработи мултимедийни рекламни технологии с такова качество както Алекс. Хубавото в случая беше, че Елена бе успяла да попадне на приблизително същите клиенти, които двамата бяха привлекли навремето за „Орангутан Медия“. В края на краищата тя бе използвала същия бележник с адреси. Същата картотека. Същите контакти в маркетинга. Само дето този път рекламното послание беше различно. Алекс се наведе напред, докато устните му почти допряха до стъклената преграда.

— Какво казва Ем Пи? Нещо ново?

— Не, ситуацията не се е променила. Той е бесен. Разправя, че никога досега не е виждал подобно отношение. Истинско безобразие, така каза.

Алекс се опита да прикрие разочарованието си с насилена усмивка.

— Кажи му да се успокои, не е негова вината. Ние се борим с правителствата на Русия и на САЩ едновременно; не смятам, че който и да било адвокат би имал шанс да надделее в такава конфронтация. Кажи му, че съм извънредно доволен от него.

— Той е обезверен, Алекс. Чувства се отговорен за теб. Написал е още едно дълго, гневно писмо до съдията. На същата тема като предишните шест. Къде отидоха обещанията на прокурора да те сложат в по-добър затвор?! Виж къде си!

— И тук ми е добре, Елена.

— Не, ти…

— Спокойно, нищо ми няма. Снощи с вечерята имаше дори вино! Менюто беше телешко задушено с картофено пюре и царевица, сготвено от съпругата на един от надзирателите и поднесено в килията ми. Двамата с Бени вечеряхме на свещи! Между другото той все още смята, че съм сладурче…

— Което си е вярно. Но не си никак добре, Алекс Коневич! И не се опитвай да ме заблуждаваш! Заобиколен си от убийци, изнасилвачи и гангстери. Всеки извратен тип, когото си настъпил по мазола, може да ти види сметката, докато си взимаш душ!

Преди няколко месеца Елена бе извършила нещо, за което се разкайваше, защото, веднъж преживяно, то по никакъв начин не можеше да се изтрие от съзнанието й. В желанието си да опознае затворническата действителност, да получи по-добра представа за онова, което преживяваше съпругът й, в течение на няколко дни тя бе изгледала десетки филми на затворническа тематика — по няколко на вечер, един след друг, до късно през нощта, нощ след нощ. След това месеци наред я измъчваха кошмари, събуждаше се посред нощ, обляна в студена пот. Сцените на брутални убийства и изнасилвания зад решетките непрекъснато изплуваха в съзнанието й и не й даваха покой. Нейният безценен съпруг беше затворен в някаква зловеща сграда, пълна с кръвожадни чудовища, готови да го умъртвят за пакет цигари.

Алекс си даваше вид, че в действителност няма нищо такова. Холивудски буламачи, бе неговото обяснение. Измишльотини отначало до край, предназначени да шокират и плашат невежите.

Но тя много добре знаеше, че я лъже.

За нейна радост не му бяха направили затворнически татуировки, или поне не се виждаха. Кой можеше да знае какво се крие под ризата или под торбестите панталони? Иначе нямаше съмнение, че Алекс се е променил. Изглеждаше някак загрубял, с дълга мазна коса, вързана на опашка; лицето му беше загубило предишната си изразителност, вече не се смееше спонтанно на всяка шега. На всичко отгоре очите му непрекъснато шареха наоколо, вечно нащрек, и това й късаше сърцето. Дори походката му беше различна. Нямаше я някогашната целеустременост, характерната забързана стъпка на човек, пестящ всяка секунда; сега влачеше крака, прегърбен и някак уморен, или обхванат от необяснима леност, с ръце, мушнати дълбоко в джобовете на панталона. Сякаш искаше да покаже, че вече от нищо не му пука.

Тя разбираше това, макар да не й харесваше. В тази джунгла трябваше да можеш да се адаптираш, да се слееш с фона, за да не станеш жертва на някой по-силен хищник.

Само едно му беше хубавото на затвора — предлагаше неограничени възможности за сън и физически упражнения. Та какво друго можеше да прави човек с времето си? На всички предишни свижданията Алекс й се бе сторил забележително свеж и в добра физическа форма. Напоследък обаче сигурно бе прекарал тежки нощи, защото имаше крайно изтощен вид. Очите му бяха кръвясали, с големи торбички. Не бе спал добре от дни, може би седмици.

— Това е лудост, Алекс! — каза тихо тя.

— Няма какво да се прави, Елена. Потърпи още малко.

— От година насам само това правя, търпя. Искам те в леглото си, където ти е мястото. Писна ми да спя сама!

— На мен да не ми е приятно да спя с Бени! Чувала ли си как хърка полузащитник от професионалната лига?

— Моля те, престани.

— А как смърди само! С това телосложение, като се върне от тренировки в карето, боята пада от стените!

Сякаш сам Алекс ухаеше на жасмин! Всички затворници воняха. Бяха станали нечувствителни за собствената си телесна миризма, но Елена се задушаваше от ужасната смрад, която се носеше в залата за свиждане. Искаше да отведе Алекс вкъщи и да измие тази затворническа воня от кожата му. След това да го отведе в леглото и да наваксат за цяла година страх и болка, безсилие и самота.

— Алекс, сигурен ли си, че нищо ти няма? — попита отново тя, този път настойчиво. Все пак му беше жена и го познаваше. С тези шегички, с тази престорена веселост той се опитваше да прикрие нещо. Не беше току-така.

Той сведе поглед и се заигра с пръстите на ръцете си. Кожата около лявото му око потрепна — почти недоловимо свиване на дребните мускулчета под клепача — но това й бе достатъчно.

Елена се наведе напред и притисна лице до преградата.

— Престани да ме лъжеш! Казвай, какво става!

— Е, добре. Вчера се опитаха да ме убият.

— Вчера?! Какво точно се случи, разправяй!

— Бяхме в карето, играех баскетбол, когато някакъв ме нападна. Държеше в ръка самоделна брадва, направена в работилницата. Беше несръчен и глупав опит за убийство. Нямаше никакви шансове за успех.

Елена замръзна на мястото си. Ето, това беше кошмарът, който не спираше да я преследва. Тя наблюдаваше съпруга си и чакаше да продължи.

— Имах късмет — осведоми я Алекс, като си придаваше безгрижен вид. — Двама от затворниците в моя отбор бяха крупни инвеститори във взаимния фонд. Аз запратих топката в лицето му, носът му се сплеска, той забави крачка и двамата го обезоръжиха. Не беше толкова драматично — заключи той, като съзнателно пропусна да й опише как двамата бяха пребили убиеца, как бяха смачкали китките и строшили и двете му ръце, за да не се пробва отново.

— Какъв беше той? Защо искаше да те убие?

— Някакъв руснак. Наемен убиец от мафията, но май с брадва не го бива толкова, колкото с пистолет.

— Питам те защо е искал да те убие!

Моментна пауза.

— Както изглежда, от Москва са предложили голяма сума на онзи, който успее да ме премахне. — Малко по-дълга пауза, през която той взе болезненото решение да й разкаже всичко. — Това беше вторият опит.

— Аха, разбирам. А кога беше първият?

— Преди два месеца.

— Преди два месеца? А защо не си ми казал досега?

— От тогава много внимавам. Бени ме следва навсякъде, където е възможно. При всяко хранене в столовата съм заобиколен от цял взвод инвеститори. Няколко души ме пазят, докато се къпя, ползвам тоалетната или библиотеката. Никой не иска кокошката със златните яйца да бъде изкарана от тук с краката напред. На опасност съм изложен само в момента, когато излизам от килията.

Елена се дръпна назад, безуспешно опитвайки се да овладее обхваналия я ужас.

— Ще се обадя на Ем Пи и ще го накарам да поиска най-настоятелно да те преместят в друг затвор. Ще вдигнем шум до Бога. Ще организираме пресконференция, на която ще ги побъркаме. Ще…

Преди да бе довършила изречението си, Алекс вече клатеше глава.

— Вече съм мислил по въпроса. Недей! Дори не се опитвай.

— Защо?

— Жив съм само благодарение на мрежата от контакти, която успях да си създам тук. На всяко ново място за това ще са ми необходими между три седмици и месец, минимум. През това време ще бъда все едно гол.

— Ами ако по някаква причина в даден месец инвестиционният фонд отбележи спад? Такива неща се случват, Алекс! Кой ще те защити тогава?

Той се усмихна с усилие на волята.

— Повярвай ми, мисля всеки ден за това. Във всеки случай помага за избистряне на ума.

Тя скръсти гневно ръце и не отвърна на усмивката му.

— А пък ако останеш тук, е само въпрос на време, така ли? Да кажем, че някой от новите ти приятели се разсее за момент или се наведе да си върже обувката? Да кажем, че ти пъхнат отрова в яденето или те намушкат в гръб?

— Всичко става — призна Алекс, като разтриваше замислено слепоочията си. — Моите хора ги неутрализират на няколко пъти. Само преди седмица в библиотеката щяха да ми видят сметката, ако приятелите ми не се бяха намесили. Преди пет дни в банята ме наобиколиха трима, но в този момент се появи надзирателят.

— Разбирам.

— Виж, не се преструвам, че не ми пука. Това са жестоки хора, убийци. Държат ме непрекъснато под око и само чакат да се появи удобен случай. Знам какъв риск съм поел.

— Трябва да се махнеш от тук, Алекс!

— Повярвай ми, не че не съм се сетил за това! През последните няколко седмици прекарвам дните си в библиотеката, заровен в правни книги.

— Трябва да се намери начин. Не можеш просто така да се оставиш да те убият!

През две-три кабинки от тях внезапно избухна разгорещен спор между един от затворниците и съпругата му. Жената — още дете, едва ли имаше и деветнайсет — беше облечена в къса кожена поличка, с черни мрежести чорапи и бюстие, което повече показваше, отколкото прикриваше. Изкуствените й мигли пърхаха като огромни черни пеперуди, а по лицето си имаше толкова грим, че с него можеше да боядиса стените на помещението. Само допреди миг двамата съпрузи си бяха шепнали влюбено, долепили лица до преградата, но изведнъж мъжът се дръпна рязко назад, събаряйки стола си на земята.

— Да, бе, правилно си чул. С брат ти, близнака — изкрещя тържествуващо жената подире му.

— С брат ми?! Ти се чукаш с брат ми?! — изхленчи жално съпругът, като заблъска с юмруци по стъклената преграда.

— Ми да! Така поне си остава в семейството, нали те знам колко държиш на тия работи…

— Ах ти, кучко! Ах ти, курво мръсна! Долна продажнице!

Тримата надзиратели в помещението, които до момента бяха стояли настрани с отегчени изражения на лицата, се подсмихнаха уморено. Какво пък чак толкова се бе случило — жената на пандизчия да му изневери с друг мъж! Тримата бяха присъствали безброй пъти на подобни сцени, които с малки вариации се повтаряха почти буквално. Много затворнически бракове изтрайваха до една година, някои до две, изключително рядко до три и повече.

Имаше обаче едно желязно правило, което въпросният затворник току-що бе нарушил. Изпаднал в нервна криза, той заподскача, зави като куче, после внезапно се хвърли към преградата и се опита да прескочи от другата страна. Двама от скучаещите наблизо надзиратели се сепнаха и пристъпиха към действие. Сграбчиха го за краката, смъкнаха го от стъклото, извиха ръцете му отзад и му щракнаха белезниците. Докато го влачеха навън, от устата му се изливаше ужасяващ порой от псувни и обиди по адрес на младата му съпруга.

В това време въпросната изчакваше развръзката, кръстосала ръце на корема си, широко усмихната и с вид, който издаваше безкрайно задоволство.

Накрая, точно в момента, когато двамата надзиратели извличаха съпруга й навън през вратата, тя смъкна бюстието си и разкри две импозантни гърди. Хвана ги в шепи, раздруса ги силно и подвикна на мъжа си:

— Помниш ли ги тия двете? Довечера брат ти ще се зарови между тях като прасе в тикви! А пък, като ми омръзне с него, кой знае? Може и на баща ти да бутна…

С тези финални думи тя изпъна нагоре бюстието, завъртя се на пети и високите й токчета зачаткаха към изхода.

— Бедният човечец — отбеляза съчувствено Елена, след като врявата утихна.

Алекс се наведе напред и поклати глава.

— Тоя тип се казва Еди Карминца. Осъден е за полигамия. Дадоха му пет години, максимума. Освен нея има още три жени.

— Майчице, Алекс, около теб е пълно с психопати! Трябва да бягаш от тук!

— Виж, можем да опитаме едно нещо. Да прехвърлим делото от имиграционните власти към федерален съд. Знам обаче, че е прибързано и невероятно рисковано.

— Но ако не го направим, съществува не по-малък риск да умреш тук.

— Знам. Но има два проблема. При това сериозни. Първо, федералните съдилища функционират по различни правила и процедури. Ем Пи не е адвокат по наказателни дела и няма никакъв опит с федералната съдебна система. Правилата за допустимост на жалби и представяне на доказателствен материал там са по-строги. За съжаление е твърде късно да го сменям.

— Няма ли да се справи?

— Не съм сигурен, че изобщо някой адвокат би се справил, а пък картите на Ем Пи са слаби. Кой знае за последната година колко материал са предоставили нашите руски приятели на прокурора!

— Ами Михаил?

— Михаил още не е намерил ключа към загадката. Нямаме законово допустими доказателства, че парите ми са откраднати. Нито пък че съм станал жертва на заговор. Нищо, което да им попречи да ме качат на самолета за Русия.

— Е, добре, а какво е второто?

— Ако прибързано се обърнем към федерален съд и загубя делото, ще ме изпратят пак тук. Може да се опитаме да обжалваме и ще го направим. Но това отнема време. През което ще ме убият.

— Тоест изборът е между много лошо и ужасно?

— По-скоро между сигурна смърт и вероятна смърт.

— Та каква, казваш, е идеята ти?

— Има едно нещо, което се нарича „хабеас корпус“, или другояче казано, молба за изясняване правомерността на задържането под стража. Формално погледнато, ако ги заставим да ме прехвърлят във федералната съдебна система, си отваряме една вратичка, която трябва да използваме. Държавата е длъжна да докаже причините за моето задържане. Ако съдията приеме молбата, процедурата се извършва много бързо.

— Колко бързо?

— Три дни след задействането й ще бъда изправен пред съд.

— Аха… толкова бързо! — Няколко мига Елена разглеждаше замислено върховете на обувките си и извиваше нервно пръсти. — Това много бързо ли е?

— Може би — отвърна Алекс. — Ние с теб имаме много врагове и тук, и в Русия. Всичко трябва да стане изведнъж. И трябва да успеем от първия път, иначе, както казва моят приятел Бени, играта свършва! Освен това Михаил трябва да ускори изпълнението на задачата. И да се молим да стане чудо.

— Крайно време е и на нас да ни се случи чудо!

— Не мисля, че чудесата стават току-така. Трябва сами да си ги направим.

— Ще позвъня на Михаил в момента, когато изляза от тук.

— Чака те напрегнат уикенд. Време е да поставиш Ем Пи в течение на нещата и да се молиш това, което ще му кажеш, да му се стори достатъчно основателно.