Брайън Хейг
Преследваният (27)

27

След цял час на жален вой и скърцане със зъби, на безплодни опити да отричат очевидното, придружени с гневни изблици и отровни закани към вестоносците, дългата процесия счетоводители си вдигнаха книжата и таблиците и набързо се изнизаха от кабинета му. Вратата се затвори зад гърба на последния и най-после настана тишина. Сергей Голицин седеше, сгърбен на стола си, вперил празен поглед в белите стени. Беше едновременно гневен и потиснат. Като хора на цифрите, неговите подчинени не му бяха спестили нищо. Истината беше безмилостна.

Външнотърговската банка — флагманът на „Обединени предприятия Голицин“ — бе преминала ръба на пропастта и стремително потъваше надолу във финансовата бездна. Безценният й монопол върху обмяната на чуждестранна валута отдавна бе изтекъл. Конкуренцията я бе притиснала отвсякъде с безогледно подбитите си цени. В течение на няколко месеца петпроцентната комисионна бе надувала печалбите, прикривайки страшната истина — че клиентите й я напускаха презглава.

Докато един ден те просто изчезнаха, сякаш някой дръпна невидим шалтер. До предишния следобед все още се намираше по някой заблуден клиент, но изведнъж, без всякакво предупреждение, настана пълна засуха. Голицин предприе решителни мерки и свали комисионната на четири процента, после на три и накрая на един — полза никаква. При такава ниска комисионна щяха да са нужни хиляди нови клиенти, за да може банката да изплува. Но такива просто нямаше. Нито нови, нито завърнали се стари. Вратите на банката му хващаха паяжини.

Голицин вече не вярваше, че някой ще се подлъже, дори банката да предложеше да плаща на него пет процента, за да си обменя парите в нея.

Какви непоправими вреди можеше да причини една-единствена необмислена постъпка, направо изумително! Един от подбраните лично от Голицин вицепрезиденти на банката, навремето прославен разузнавач от КГБ, си бе въобразил, че го бива и като банкер. Оставен да се оправя сам с огромни суми и под безмилостния натиск от страна на шефа си да реализира на всяка цена печалба, той бе взел налудничавото решение да се пробва на пазара на валутните спекулации и най-нахално бе заложил един милиард долара на нестабилния британски паунд. В резултат на това само за няколко часа парите потънаха като вода в горещ пясък. Някакъв гаден американски финансист на име Сорос или нещо подобно бе надушил хода му и го бе прегазил като товарен влак. Загубите от милиарда възлизаха на седемстотин милиона според един счетоводител с присвити очи, който в продължение на час бе обяснявал на Голицин, че е дошъл моментът банката да обяви несъстоятелност. Седемстотин милиона!

Голицин изпадна в дива ярост. Дори съзнанието, че оня некадърен банкер ще прекара остатъка от живота си в инвалидна количка, поглъщайки храната си през сламка, не бе в състояние да го утеши. Какво от това, че капачките на коленете му бяха смазани с чук, а лицето му бе обезобразено до такава степен, че собствените му деца не можеха да го познаят? Голяма работа! Това нямаше да му върне неговите седемстотин милиона. Ама че неразбория!

След цяла година, през която ужасните новини се редуваха с още по-ужасни, Голицин най-после взе важно решение. То беше болезнено и определено унизително за него, но наред с това беше необходимо, прагматично и твърде закъсняло. Време беше да си плюе в лицето. Явно управлението на голяма корпорация не беше силната му страна. Пък и междувременно не беше останало кой знае какво за управляване. Сред опустошенията все още кретаха едва-едва няколко изнемощели фирми. Строителният бизнес не беше сред тях — той бе обявил банкрут още преди месеци. Фирмата му за арбитражна търговия също бе потънала под смазващата тежест на десет хиляди тона желязна руда от Северна Корея, която се бе оказала такъв боклук, че никой металургичен завод не желаеше да я докосне на каквато и да било цена. Фирмите му за внос на коли бяха изчезнали от пазара. Хотелите и ресторантите бяха обявени за продан още в първите месеци, за да изплатят дълговете, натрупани от останалите клонове на загиващата му империя.

Истината беше, че безплодните усилия да задържи на повърхността фирмите на Коневич отвличаха вниманието му от онова, за което Господ го бе надарил с талант и способности. Каква загуба на време! Всички тези безкрайни часове, прекарани в досадни и никому ненужни съвещания, в слушане на плитките лъжи на жалките му подчинени, на изсмукани от пръстите им оправдания за тяхната собствена некадърност! Следващите неумолимо една след друга кризи, причинени от онези нищожества, които бе принуден да търпи поради липса на по-добри! Не, отсега нататък Голицин щеше да съсредоточи всичките си сили във вършене на онова, в което беше наистина добър — присвояването на чужди богатства и компании.

Той си тръгна решително от кабинета, слезе по стълбите към подземния гараж и се качи през задната врата в голямата черна лимузина. Излая на шофьора си да потегля и да кара из града до второ нареждане. Движението щеше да му помогне да проветри застоялия въздух в главата си. Малка доза от любимото му лекарство също нямаше да му навреди. Той измъкна бутилката шотландско уиски от барчето зад предната седалка и отви тапата. Постави кристална чаша на масичката пред себе си, наведе бутилката и я напълни до ръба.

Обзет от внезапна решителност, Голицин вдигна телефона, набра познатия номер в Кремъл и докато чакаше връзка, отпи солидна глътка от огнената течност. Татяна вдигна на третото позвъняване.

Както винаги двамата отделиха няколко минути за престорени любезности и клюки от кухнята. Министър-председателят скоро щял да се раздели с поста си. Дребен бюрократ, напълно лишен от идеи за оздравяване на едва кретащата икономика, той на всичко отгоре по всеобщо мнение бил изключително долно копеле. Предишният министър-председател, чието място заемаше сегашният, макар и още по-долно копеле, бил фаворитът на Елцин за момента и вероятно го гласели да се върне на поста си.

Голицин барабанеше нервно с пръсти и чакаше. Татяна с видима наслада му разправяше тези пикантерии и той я остави да се наприказва на воля, преди да минат по същество.

— Не ти ли се струва леко странно, че Юри Ходорин засега не поддава на нашите увертюри? — попита накрая той.

— Да, костелив орех се оказа — съгласни се Татяна. — Ники понася големи загуби.

— Не е единственият. След като най-после с големи мъки успях да внедря двама агенти във фирмите му, и двамата бяха разкрити.

— Как разбра?

— Онези ми помогнаха да разбера. Посланието беше пределно ясно. Единият беше намерен с прерязано гърло в колата си, а другият просто е изчезнал. Един ден отишъл на работа и вече три седмици никой не е чувал за него.

— Хората ти нещо са се отпуснали — каза студено Татяна.

— Лично аз ги избрах. И двамата бяха ветерани от службите, при това им бяхме измислили перфектно прикритие. Не смятам, че вината е тяхна.

— А чия е тогава?

След кратка пауза, през която шумно пое гориво от чашата си, Голицин каза:

— Ходорин получава информация отнякъде. Това е единственото обяснение.

— Като обяснение не е лошо, макар че не е единственото. Но да предположим, че си прав. Кой му подава информация?

— Алекс Коневич.

— Невъзможно!

— А, така ли? Двамата бяха приятели, преди Коневич да избяга. Конкуренти в бизнеса, но приятели, често ги виждахме заедно насам-натам.

Татяна помисли върху тази хипотеза, после се зае да я разнищва с обичайната си дребнавост.

— Как е успял да се свърже с Ходорин? Та той е в затвора, Сергей!

— Е, и? Солженицин успя да публикува цели романи, и то от най-далечния сибирски гулаг!

— Да, помня, че бях чела нещо за това. Писал ги върху тоалетна хартия или нещо подобно.

— Всичко е възможно.

— Но откъде Коневич е узнал, че сме се захванали с Ходорин?

— Може би Ходорин се е свързал с него. Може би Коневич ни е наблюдавал. Не знам и няма голямо значение.

— Дотук стават две „може би“-та — отбеляза като съвестен адвокат Татяна, но без вътрешно убеждение.

— Тогава да разсеем съмненията. Опитахме с Ходорин абсолютно същите номера. Хакнахме му компютрите, убихме негови хора, взривихме му офиси, пратихме онези милиционери да го навестят, поставихме шпиони в организацията му — всичко, което ни свърши чудесна работа с Коневич. И всеки път Ходорин беше перфектно подготвен. Той ни бие на наш терен. Не е въпрос на късмет, нито е случайно.

Татяна изу обувките си и качи изящните си крака на бюрото.

— И какво предлагаш?

— Проблемът не е труден.

— Значи трябва да има лесно решение.

— Има. Коневич трябва да умре — обяви Голицин. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. — Чашата му беше празна и той я напълни със замах. Чувстваше се отлично в тази игра на дебнене и надхитряне на противниците си. Лично на него перспективата още утре да види на вратата на банката си надпис „Затворено поради ликвидация“ не му се виждаше никак плашеща. Напротив, какво облекчение! Всичките му тревоги щяха да останат назад. Той лично щеше да закачи надписа. Майната й на банката! — И така, къде е сега нашият герой? — попита той, като се опитваше да прикрие внезапно обзелото го опиянение.

— Във федерален затвор в Илинойс. След седем месеца в Атланта са преценили, че твърде много се е аклиматизирал там, живеел си като цар.

— Като цар?!

— Според Тромбъл Коневич много добре се вписал в затворническия живот. Някакви кубински бандюги го взели под своя опека. Не се лишавал от нищо. Навсякъде го следвала лична охрана. Имал кресло с електромасаж в килията си. Готвели му ястия по негов вкус в кухнята. Можеш ли да си представиш?

Можеше и още как. Той отдавна бе престанал да се учудва на разностранните способности на Алекс Коневич. Навремето го бе подценил, но вече не правеше тази грешка. Може би това обясняваше проблемите с неговия стар приятел Ходорин: Алекс бе намерил начин да го предупреди. С малко помощ отвътре имаше милион начини да комуникира с външния свят.

— Значи засега не успявате да го притиснете — отбеляза замислено Голицин, без следа от обичайното заяждане. Той също й бе приготвил лоша новина и не искаше да я дразни излишно.

— Формално погледнато, провалът е на Тромбъл, не мой — настоя Татяна. — Аз направих всичко, което беше по силите ми. Екипът от прокурори вече няколко месеца е там. Коневич отдавна трябваше да е изправен пред американски съд. Обвинителният акт срещу него е перфектно изпипан.

— Е, добре де, добре — каза сговорчиво той. — За всичко е виновен Тромбъл.

Разтревожена от този внезапен прилив на доброжелателност, тя попита троснато:

— Какво криеш от мен, Сергей?

Изтегнат назад в меката кожена седалка, Голицин се усмихна на себе си. Тази жена си я биваше. Той накратко й предаде печалната история за некадърния валутен спекулант, който бе тласнал външнотърговската му банка към банкрут. В девет часа на следващата сутрин банката щеше да спусне кепенците. Към десет цяла Москва щеше да научи, че могъщата някога империя на Коневич е окончателно обезкръвена.

Краката на Татяна описаха дъга от бюрото към пода.

— Прекрасно, няма що! — изпъшка тя. — Твоите идиоти ме разориха! Акциите ми не струват грош!

— Моите също.

— Моля те, спести ми лицемерието си! — сопна се тя. — Ти притежаваш всичко: парите на Коневич, къщата му, колите му, луксозния му апартамент в Париж. А за мен какво остава?

Той се бореше с изкушението да й отвърне: сто хиляди акции от едно нищо, ти си разорена и отчаяна, имаш само мизерната си държавна заплата и аз съм единствената ти надежда. Сега съм ти по-нужен от всякога.

Вместо това барабанеше с пръсти по седалката и отпиваше търпеливо от скоча си, докато тя си изливаше гнева в слушалката му.

Накрая той отвори тапата на вълшебното лекарство за всичките им беди и й го поднесе да го помирише:

— Толкова по-наложително е да приключим час по-скоро тази история с Ходорин. Този път ще си поделим парите. Обещавам ти. Петстотин милиона, поравно на трима ни. Също и акциите му. Като сега ще продадем всичко колкото се може по-бързо. Можем като нищо да смъкнем още милиард, че и повече.

Той замълча за момент, колкото да й даде възможност да приеме неизбежността на ситуацията. За момента тя беше разорена, но не и в безизходица. Ако си играеше умно картите, след нула време щеше да си пали цигарите с хилядадоларови банкноти.

— Най-добрият начин да повлияем на Ходорин е да убием Коневич — предложи накрая той.

— Няма да е никак лесно — отвърна Татяна. — Той е зад решетките.

— Но не е невъзможно. Ако тоя Ходорин си въобразява, че може да ни разиграва, ще му дадем урок. Няма начин да спечели войната срещу нас.

— Прав си — промърмори тя, изведнъж оценила брилянтността на предложението му. — Подчини се или ще те намерим, където и да се скриеш. След като правителството на Съединените щати не можа да опази Коневич, за теб няма надежда. Много скоро Ходорин ще ни падне в ръцете.

 

 

След кратък разговор по телефона с Ники и след дълга и отегчителна среща с някакви американски специалисти във Външно министерство, Татяна троснато нареди на кремълската централа да направи и невъзможното, за да я свърже с директора на ФБР. Три телефонистки го издирваха едновременно половин час, докато накрая го откриха в местния клон на Бюрото в Ню Джърси, където екип от агенти току-що бе разбил крупен канал за фалшиви пари. Преди година ФБР бе вербувало един от членовете на престъпната група за информатор. За разлика от много други подвизи на Тромбъл през времето, откакто заемаше поста, тази операция беше образец на ювелирна прецизност и стриктно прилагане на закона. Буквата и духът бяха спазени перфектно, без каквито и да било компромиси и отклонения. Събраният доказателствен материал беше с огромна тежест и по експертната преценка на най-добрите умове от Министерството на правосъдието практически необорим в съда.

Само преди час тримата фалшификатори бяха изведени с белезници. Тромбъл бе пристигнал тъкмо навреме за пресконференцията, където щеше официално да съобщи постигнатия успех и да обере лаврите. Трибуната с микрофоните беше готова, тълпи от репортери и телевизионни оператори с насочени камери чакаха с нетърпение шоуто да започне.

Един сътрудник влезе в малката стаичка, където в този момент съветниците на Тромбъл го помпаха с достатъчно информация, за да създаде впечатлението, че едва ли не той лично е изпипал операцията до най-дребния детайл; сътрудникът направи знак на своя шеф и сложи ръка до ухото си. Тромбъл изруга, стана от мястото си, излезе от стаята и пое подадения му мобилен телефон.

Без предисловие Татяна попита:

— Какво става с Коневич?

— Съжалявам, няма промяна — отвърна Тромбъл, поглеждайки нервно часовника си, изгарящ от нетърпение да открие пресконференцията. Всички големи телевизионни мрежи бяха там, както и основните вестници по Източното крайбрежие. — Все още е в Чикаго. Повярвай ми, мястото е доста гадно. Един от двата най-лоши затвора в Щатите.

— Там е вече два месеца, Джон!

— Всъщност скоро ще станат три.

— Мина близо година, откакто обеща да ми го изпратиш под стража.

— Знам, много съжалявам. Оказа се по-корав, отколкото очаквахме.

— Как е положението в Чикаго?

— Не особено обещаващо. Всъщност нещата се развиват доста странно. Коневич по някакъв начин е успял да се вмъкне под кожата на Черното братство.

— Ами че той е бял! Те не правят ли разлика?

— Обикновено да. Но той е изумително адаптивен.

— Е, добре, ти опита — излая тя, внезапно сменяйки тона. — Сега е мой ред.

— Какво искаш да кажеш?

— Посъветвах се за американските затвори с експерти. Искам Коневич да бъде преместен на по-гадно място. Много по-гадно, много по-ужасяващо.

Тромбъл беше силно раздразнен и не се опитваше да го прикрива.

— Струва ми се, че познавам американските затвори по-добре от твоите така наречени експерти. Атланта и Чикаго са най-лошите.

— Искаш да кажеш, най-лошите федерални затвори. Но не и най-лошите въобще, дума да не става!

— Може и така да е, но аз имам власт единствено над федералните.

Тя продължи, без да й мигне окото:

— Имам информация, че Федералното управление на затворите понякога използва щатски затвори като подизпълнители.

— Да, понякога. За облекчаване на пренаселването във федералните. Или като временна мярка, докато затворникът бъде преместен по местоназначение. Е, и?

— Чувам също, че щатският затвор в Юма бил неописуемо противен. Насилие, убийства, изнасилвания… Истински кошмар.

— Ами… доста е противен наистина. Но „Парчман“ в Мисисипи е може би още по-неприятен.

— Ти май не слушаш какво ти приказвам, Джон. Мой ред е да избирам място за Коневич.

Тромбъл преглътна гнева си.

— И така, какво точно искаш?

— Прехвърли го в Юма. И то веднага.

— Та той едва от три месеца е в Чикаго!

— Наближава лято, а в Юма няма климатична инсталация. Искам Коневич да се пържи на петдесетградусова жега, заключен в тясна килия с някой социопат. Искам да се движи сред серийни убийци, да яде някакви отвратителни буламачи, да се страхува всяка секунда за живота си. Искам да се чувства по-нещастен и жалък, отколкото през целия си досегашен живот.

— Мисля, че това може да се уреди.

— Ако искаш агентите ти да останат в Москва, ще го уредиш. Вече ме направи за смях пред началниците ми, Джон. Дължиш ми компенсация за цяла година унижения от тяхна страна и неубедителни оправдания от твоя.

Преди Тромбъл да бе успял да каже и дума, Татяна му затвори телефона, облегна се назад във въртящия се стол и отново вдигна крака на бюрото си. Затворът за Коневич бе избран лично от Ники. Той познаваше десетина руски гангстери в Юма, трима от тях професионални убийци с впечатляваща трудова биография, и се бе заклел пред нея, че всеки един би могъл с лекота да свърши работата.

Благодарение на дълбоките джобове на Голицин бе предложено възнаграждение от 500 хиляди долара за онзи, който успееше да убие Коневич. Щеше да се намери начин информацията да достигне до обитателите на затвора, като очакванията бяха за бърз резултат.

Следващата идея си беше лично нейна: за да се ускори процесът, обещаното възнаграждение щеше да намалява с по сто хиляди долара за всеки месец закъснение до окончателното изпълнение на поръчката.