Брайън Хейг
Преследваният (2)

2

Август 1993 г.

 

Първият екип ги засече още когато колите с Коневич и съпругата му излязоха забързано през металната порта на охранявания комплекс, в който се намираше резиденцията им, и дадоха газ към Шереметиево. Както обикновено, когато двойката пътуваше из града, пред тях се движеше пилотна кола с мигащи сини лампи, черният брониран мерцедес с двамата съпрузи беше на сигурно място по средата на кортежа, а отзад трета кола с тежко въоръжена охрана оформяше ариергарда.

Те ги последваха на безопасна дистанция с очуканата си ръждясала лада, която се сливаше идеално с пейзажа, понеже по нищо не се различаваше от стотиците хиляди разнебитени таратайки, които бръмчаха по улиците на Москва.

Напълно излишна предпазливост. Самолетните билети за двамата съпрузи бяха резервирани електронно, те знаеха номера на полета, часа на излитане, номерата на седалките им, крайната дестинация и времето на престой там.

Не бяха информирани за целта на пътуването; не бе нужно да я знаят, нито пък ги интересуваше. Бяха им наредили да следват Коневич и толкова.

За тях това беше достатъчно.

Той и съпругата му имаха запазени две съседни места в първа класа; още след паспортния контрол ги прихвана нов екип, който се качи с тях на самолета. Миг след като се отпуснаха на широките, удобни кресла, двамата си поръчаха по една тънка, издължена чаша шампанско. После, хванати за ръце, се унесоха в сладки приказки, отпивайки от виното. Хубава двойка, казаха си единодушно двамата от втория екип.

Преследвачите — един мъж и една жена — бяха заели позиция през десет реда назад, сгънати на две върху тесните седалки на претъпканата туристическа класа, които обаче имаха това предимство, че от тях можеха спокойно да наблюдават обектите, без сами да бъдат видени. Никой от пътниците в първа класа не удостояваше с поглед презрения плебс в туристическата. Нямаше никаква опасност двамата да бъдат разкрити, но въпреки това те бяха взели всички предпазни мерки. Дъвчейки сушените сливи и отпивайки топлата минерална вода — закуската, която им се полагаше, те наблюдаваха мълчаливо.

Последното също бе напълно излишна предпазливост. Обектите едва ли щяха да духнат нанякъде, докато самолетът се намираше на хиляди метри над земята.

Освен това един трети, по-многоброен екип, състоящ се от девет-десет души, щеше да заеме позиции на летище „Ферихед“ край Будапеща час преди да кацнат.

Това беше тежка и уморителна работа, но преследвачите бяха професионалисти и не си позволяваха да се отпуснат дори за миг. Убиваха времето, отбелязвайки си наум всевъзможни неща, които можеха да им потрябват впоследствие. Защото, колкото и внимателно да бе планирано и проиграно всичко, колкото и предпазни мерки да бяха взети, никога не се знаеше какво може да изникне.

Той — Алекс Коневич — беше облечен в елегантен син вълнен костюм, очевидно вносен, вероятно английски, и сигурно безумно скъп. Тя — неговата съпруга Елена — беше със сладко черно вълнено костюмче от сако и панталон, също много елегантно и вероятно още по-скъпо от костюма на мъжа й. Положително бе купено от европейски бутик и носеше етикета на някакво педалско дизайнерско студио, казаха си наум двамата от екипа, но във всеки случай беше голяма тактическа грешка, че са така изтупани. Руснаците бяха известни с неугледното си облекло и на този фон Коневич щяха да се виждат от километър.

След като бяха разгледали безброй негови снимки, двамата си казаха, че няма как да го изгубят или сбъркат с друг. Необичайно високият му ръст също работеше в тяхна полза — дори в най-гъстата тълпа той щеше да се забелязва отдалеч.

В папката, която бяха получили, нямаше нито една нейна снимка — непростим пропуск според тяхната професионална преценка. Ами ако съпрузите се разделяха? Ако вземеха различни таксита — той за деловите си срещи, тя към най-близкия универсален магазин?

Затова двамата се съсредоточиха най-вече върху нея, водейки си наум бележки за маниерите й, за езика на тялото, за отличителните й черти. Горе-долу на неговата възраст — може би двайсет и две, но по-вероятно двайсет и четири, тя беше значително по-ниска от него. С руса коса до раменете, небрежно сресана с четка, с пестелив грим, какъвто впрочем изобщо не й трябваше. Прекрасни сини очи — огромни и невинни като на сърна, леко чипо носле, изящна фигура, може би леко кльощава за техния вкус. Във всеки случай — апетитно парче, много хубавичка, много секси, и най-важното — жена, която се набиваше на очи.

Бяха им казали много малко за нея, може би защото се знаеше малко или пък защото нейната личност нямаше значение в случая. Какво ги интересуваше тя?

Беше жена на мъжа си и толкова.

И в това беше ключът.

Половин час след като излетяха, Коневич свали назад облегалката на огромното си кресло, вдигна нагоре опорите за краката, разкопча яката на ризата си, разхлаби вратовръзката и задряма. Тя подаде на стюардесата няколко банкноти, включи слушалките и се загледа в субтитрирания американски екшън филм за… отвличане на самолет, моля ви се!

Час по-късно той се събуди от дрямката си, освежен и готов за работа. Отказа предложения му обяд, извади дебел свитък книжа от куфарчето си и се зарови в тях. В досието му пишеше, че е работохолик, извънредно амбициозен, с огромни способности за концентрация, алчен за пари. Явно добре го бяха преценили.

Но някъде в салона на самолета, както предполагаха и двамата, се спотайваше бодигард. Може би двама, но не повече — това беше почти сигурно. Животът на Алекс Коневич беше изложен на постоянни заплахи в Москва, където банкери, предприемачи и богати бизнесмени се отстрелваха ежедневно като дивеч. Близо седемстотин руски новобогаташи бяха убити или отвлечени само през настоящата година, а до края й оставаха цели четири месеца.

Ала Дивият изток за момента бе останал назад, или поне така му се искаше да мисли. Както всеки път, когато видеше Матушка Рус да се отдалечава под крилата на самолета му, той се чувстваше в безопасност и значително сваляше гарда. Освен това, както изрично ги бе уверил работодателят им, Алекс Коневич ненавиждаше взводовете от охранители, смяташе ги за проява на парвенюшка показност и просташки вкус или дори нещо повече — вредни за бизнеса. Появата му сред тумба дебеловрати щеше да подейства отблъскващо на западните инвеститори и директорите на международни корпорации, с които често си имаше работа.

И все пак някъде в салона на самолета — двамата бяха убедени в това — седеше търпеливо охрана от един-двама или повече души, спотаена, съсредоточена, наострила уши, не изпускаща нищо от поглед. Едва ли щяха да ги разпознаят, поне по време на полета — тези момчета бяха осигурени от първокласна частна фирма със световна репутация, в голямата си част бяха бивши шпиони или полицаи, които вземаха сериозни заплати именно за да не правят тъпи грешки. Ала колкото и невероятно да беше това, двамата се бяха разбрали поне да опитат да открият гардовете на Коневич и — кой знае? — може би щяха и да успеят, ако им се усмихнеше случайността. Във всеки случай дискретно се оглеждаха, за да видят дали случайно някой от пътниците на околните седалки не гледа прекалено внимателно гърбовете на Алекс и сладката му млада женичка.

За тази цел мъжът и жената се редуваха да стават, уж да се разкършват нагоре-надолу по пътеката, ходиха по един-два пъти до тоалетната, като очите им шареха из салона и оглеждаха внимателно пътниците. По седалките имаше неколцина мускулести мъже с напрегнати лица и зорки погледи, но тъкмо такива едва ли щяха да бъдат наети от елитната охранителна фирма, гръмогласно рекламираща абсолютната дискретност на своя невидим персонал.

Хубавото бе, че бодигардовете поне нямаше да бъдат въоръжени — минаването с оръжие през летищните проверки за сигурност в Русия беше абсурдно невъзможна задача. Освен това евентуалното им разкриване щеше да предизвика шумен скандал, което бе последното нещо, което би си позволила една уважаваща себе си и считана за коректна фирма.

Защо да рискуват да ги хванат, след като имаше толкова по-добра алтернатива? Къде-къде по-лесно беше някой просто да ги посрещне на летището в Будапеща и тихомълком да им подаде пушкалата.

 

 

На 19 август 1991 г. кремълските старци направиха последния си отчаян опит да спасят империята, която вече висеше на нокти над пропастта. Горби, който бе нанесъл такива непоправими вреди с провалените си опити за реформи, се беше оттеглил за лятна почивка в дачата си в Сочи, когато глутница озверели служители на КГБ щурмуваха сградата и го взеха за заложник. През това време в Москва група съзаклятници, между които министър-председателят, вицепрезидентът, началникът на Генералния щаб, министърът на отбраната и шефът на КГБ, светкавично завзеха всички органи на властта.

Към столицата се отправиха няколко хиляди души редовна войска. Студиата на държавната телевизия бяха окупирани; язовирите, снабдяващи Москва с питейна вода, завардени. Пред всички хранителни складове бе поставена тежко въоръжена охрана. По стратегическите кръстовища из града патрулираха танкове — обичайният признак за пуч.

Като следваща мярка съзаклятниците дадоха телевизионна пресконференция, на която се представиха като спасители на комунизма и на Съветския съюз. Беше тотален провал. Това бяха сбръчкани, склерозирали старци, неприятни, злобни и уплашени. Последното им личеше отвсякъде. Ръцете им трепереха, гласовете им кудкудякаха пискливо, лицата им изразяваха единствено намусена враждебност.

Те никога преди не се бяха усмихвали на народа си; какъв бе смисълът тепърва да се учат на това?

И което бе най-лошото, превратаджиите изглеждаха дезорганизирани, немощни жалки вкаменелости, а в решителен исторически момент като този това бе последното, от което се нуждаеше дълбоко разделеният и наплашен руски народ.

Да се каже, че целият този цирк дойде като небесен дар за Борис Елцин — роден опортюнист и неуморен бунтар, — би било твърде слабо. Той незабавно събра около себе си шумна банда себеподобни размирници и издаде пламенен апел към руския народ за обединение в защита на демокрацията. Огромна настръхнала тълпа започна да се стича към сградата на руския Върховен съвет, скандирайки лозунги, надавайки подигравателни викове, предизвиквайки пучистите да излязат навън и да се опитат да я усмирят. Явно самите съзаклятници си бяха мислили, че доблестните съветски граждани ще реагират на действията им според най-добрите руски традиции — като уплашено, покорно стадо овце. Войнствената съпротива на тълпите ги смая и изплаши.

Половината настояваха гръмогласно цялата тълпа да бъде изклана, а труповете — провесени на уличните стълбове за назидание. Крайно време е самозабравилият се руски народ да получи своето предупреждение, крещяха те. Оня мокър глист Горби се бе оказал жалка подлога. Нацията се беше размекнала и отпуснала, та едно хубаво клане щеше да й послужи за назидание. Колкото повече трупове, толкова по-добре.

Другата половина се чудеха дали кървавият спектакъл няма да предизвика още по-големи размирици. Не че имаха някакви морални скрупули. Както е казал великият Ленин — повтаряше до отмаляване един от тях, сякаш другите имаха нужда да го чуват отново и отново, — за да направиш омлет, трябва първо да счупиш яйцата. Ала в последно време сред народа се зараждаше известна неприязън към тираните. В тези смутни времена, ако направим погрешния ход, може и ние да увиснем на уличните стълбове. Не обръщайте внимание на тълпата, настояваха те, в един момент ще й писне, хората ще огладнеят и ще се разпръснат в тъмното.

Двете спорещи страни така и не успяха да се споразумеят помежду си. Да избият протестиращите или да не им обръщат внимание? Да ги стъпчат като хлебарки или да ги изчакат сами да се разотидат? Старците очевидно не бяха на единно мнение, седяха и се препираха в позлатените си кремълски кабинети, надвикваха се и се псуваха, пиеха без мяра, смазани под тежестта на огромната власт, която бяха успели да си присвоят.

В продължение на две безсънни нощи светът наблюдава със затаен дъх всичко това. С всеки изминал час поддръжниците на Борис ставаха все повече и все по-шумни. Издигаха плакати, скандираха протестни лозунги и се заяждаха със служителите на реда, изпратени да ги надзирават. Построиха палаткови лагери, имаха запаси от храна, пееха песни, крещяха и дюдюкаха и явно възнамеряваха да останат на улицата толкова дълго, колкото бе необходимо. Междувременно превратаджиите не изтрезняваха и не спираха да се карат помежду си.

Въпреки сериозните опити за сплашване на пресата сред тълпите бе проникнала малка армия от досадни репортери, които предаваха по спътник, изнасяха тайно снимки от мястото на събитието и печелеха десетки награди „Пулицър“. Цялата тази вбесяваща война на нерви се водеше пред очите на света, с цвят и звук.

Елцин обожаваше да бъде в центъра на медийното внимание и се опияняваше от възможността да има целия свят за сцена. В кремълските кабинети денонощно работеха телевизори. Старците бяха принудени да гледат безпомощно, докато Елцин — по чудо трезвен — бълваше огън и жупел по тях пред камерите, наричаше ги бивши величия и неуспели тирани и заплашваше да ги прокуди на другия край на света. Този смешник си позволяваше да им се плези и да им показва среден пръст.

За една империя, която се нуждаеше от терор така, както живият организъм от кислород, подобно поведение беше не просто унизително, а направо опасно.

На третия ден старците решиха, че търпението им се е изчерпало, и наредиха на танковете да разпръснат тълпата и да смачкат онзи досадник Борис. Ала след като първите трима протестиращи изтеглиха лошия късмет да попаднат под веригите, военните усетиха, че коленете им омекват. Само по себе си изпращането на войска срещу народа бе фатално недооценяване на ситуацията. Трябваше да им пуснем главорезите от КГБ, казаха си тъжно старците, но вече беше късно. Където бе нужно да се счупи някоя и друга кост, да се пролее малко кръв, момчетата от „Лубянка“ бяха винаги готови да услужат, докато войниците не си падаха особено по смазване на тълпи от беззащитни граждани. Шепа генерали, отвратени от ставащото, се обявиха в подкрепа на Елцин.

Превратаджиите бяха отведени с белезници — грохнали, обезсърчени, победени старчоци, пропилели от слабоумие и последния си шанс. Междувременно Елцин, пиян от неочакваната и за самия него победа, изтича пред телевизионните камери и обяви Комунистическата партия извън закона — смел жест, отбелязващ погребението на една прогнила система, чиято песен отдавна бе изпята. Тълпите посрещнаха новината с одобрителен рев. Ала освен смел този негов акт беше и крайно необмислен, и при това в скоро време щеше да бъде последван от друг, още по-налудничав — окончателното разпускане на Съветския съюз.

С един замах на писалката огромната империя се разпадна на повече от дузина изтърбушени отвътре, враждебни една към друга нации.

В продължение на седемдесет години комунизмът бе служил като единствената спойка за съществуването на най-голямата държава в света, основа на обществения строй, опора на законовия ред и стопанското й устройство. Колкото и феноменално мързеливи, потресаващо корумпирани и некадърни да бяха милионите комунистически функционери и държавни служители, те представляваха кръвоносната система, онези вени и артерии, които опасваха цялата страна и я караха криво-ляво да функционира. Тези хора раздаваха хранителните дажби и мизерните заплати на всеки руснак, те отпускаха жилища на нуждаещите се, те съсипваха с нескопосното си управление заводите и колхозите, те разпределяха стоки и услуги, те поддържаха влаковете в движение. Това бе една ужасяващо разнебитена, неописуемо неефективна система, но все пак система.

Елцин изобщо не си бе дал труда да се замисли какво ще дойде на нейно място, когато тя престанеше да съществува. В черепната му кутия се гонеха няколко криворазбрани клишета за демокрация и пазарно стопанство, но нищо повече. Очевидно си бе мислил, че всичко това ще се появи някак от само себе си, колкото да запълни плодоносния вакуум, който сам бе създал.

Нещо повече: скоро стана болезнено ясно, че Елцин, който така блестящо се бе справил с разбиването на обществено-политическата система, се оказа пълен невежа относно сглобяването на парчетата в нещо ново и работещо. Той беше революционер, радикал, спец по взривяването и разрушенията. Подобно на повечето индивиди от тази порода, той нямаше и най-бегла представа за онова, което следваше след големия взрив.

Докато Алекс Коневич очевидно имаше представа, и то каква! Към момента той вече бе изградил огромен строителен бизнес, необятна мрежа от посреднически къщи за арбитражната търговия, която бе започнала със строителни материали, но вече обхващаше цяла гама стоки, и една руска банка, специализирана във валутни операции, за да управлява взривообразно нарасналите му парични потоци в рубли и валута. И което беше най-изумителното — всичко това бе създадено под носа на репресивния комунистически апарат. В постоянна гонитба с КГБ и на ръба на закона, той бе успял да овладее алхимията на финансите и банковото дело, на международния капитализъм.

Държавата като цяло беше абсолютно неподготвена за такъв бърз преход към капиталистическо пазарно стопанство. Докато Алекс не само бе готов, но и нямаше търпение.

С безпогрешния инстинкт на хищника той се хвърли в играта с главата напред. Първото, което направи, бе да подаде документи за издаване на лиценз за обмяна на валута. До неотдавна това бе в правомощията на правителството на СССР; разбира се, въпросното правителство вече беше само лош спомен и издаваните от него лицензи и разрешителни не струваха и грош. Повикът на деня бе всичко да се приватизира, старите държавни структури да се разпускат, във всяко нещо да се подражава на Запада.

След кратко проучване от страна на регулаторния орган се оказа, че банковите клонове на Алекс са единствените функциониращи финансови институции в страната с подходящ опит и обучени служители и с надеждни мерки за защита на милиардите долари обем на очакваните валутни сделки. Алекс не само получи искания лиценз, но се оказа и в монополна позиция: всеки долар, йена или швейцарски франк, които влизаха в Русия, минаваха през неговата банка. Скоро трезорите се напълниха. Вагони с пари пристигаха от всички посоки — както от западни компании, опитващи се да започнат бизнес в тази новоизлюпена капиталистическа държава, така и от богати руснаци, които прехвърляха огромни суми навън, за не плащат данъци върху натрупаното си по съмнителен начин богатство.

Изведнъж се извиха опашки от милиони уплашени руснаци, чакащи да внесат спестяванията си в банката на Алекс, които с радост обръщаха обезценените си рубли в стабилни долари, йени или марки — в каквато валута им беше по сърце или каквато щеше да им помогне да се закрепят, докато премине бурята.

Изведнъж, сякаш неочаквано за самите тях, Алекс и неговите банкови директори започнаха да определят обменния курс на рублата спрямо всички чуждестранни валути. Огромна власт, от която на много други би им се завъртяла главата. А също, за негова радост, и истинска златна мина.

От всяка рубла, която минаваше в една или друга посока през банката му, Алекс прибираше скромен дял — около два процента, но когато планината от пари достигна милиарди, неговите два процента се равняваха първо на милиони, а скоро и на десетки милиони долари.

Скоро той видя друга златна възможност и обеща двайсетпроцентна лихва на всеки руснак, желаещ да внесе спестяванията си в неговата банка за срок от една година. Подканващи реклами заляха всички телевизионни канали в Русия. В някои от клиповете се появяваше спираща дъха манекенка, която въртеше изкусително ханш, излъчваше напред силиконов бюст и мъркаше съблазнително с напомпаните си устни, че приятелят й бил финансов гений: спестяванията му носели лихва! Кой би могъл да предположи, че е толкова лесно да чукаш красиви жени — малко лихва и готово! Друг рекламен клип бе насочен към по-различен сегмент от населението: симпатична възрастна двойка бе заснета пред разнебитена дървена колиба, докато сълзливо благодареше на банката на Алекс, задето не само пазела парите от пенсиите им на сигурно място, ами им давала възможност да се увеличават с всеки изминал ден! На следващия кадър същите двама, вече с енергични движения, се качваха в лъскав нов мерцедес, паркиран пред очарователна вила на морския бряг.

Това беше нечувано. Нито една съветска банка до момента не се бе рекламирала. Нито една не предлагаше лихва, дори и копейка. Нима не беше достатъчно, че банките пазеха на сигурно място парите на клиентите си? Откъде накъде да раздават и пари на всичко отгоре?

Рекламните клипове бяха подчертано вулгарни, а обещаната двайсетпроцентна лихва граничеше с престъпна небрежност, мърмореха съветските банкери помежду си и пред всеки репортер, който имаше търпение да ги изслуша. Как така двайсет процента? Хайде, да предлагаш процент-два — иди-дойди, ама двайсет?! Този хлапак Коневич щеше да плати скъпо за самонадеяността си, щеше да банкрутира, преди да е минал и месец.

Междувременно още милиони вложители чакаха на опашка пред вратите на банката; пълноводна река от милиарди рубли се стичаше в трезорите. Алекс използва този потоп, за да заложи на колебанията в обменните курсове на нестабилната рубла, след това просто се отдръпна и изчака, докато хилядапроцентната инфлация свърши останалото. В края на годината неговите вложители си получиха техните двайсет процента и се почувстваха големи късметлии — поне спестяванията им не се бяха стопили до жълти копейки, както бе станало с милиони други. Останалата печалба отиде в джоба на Алекс. Близо деветдесет процента от всяка рубла във всяка депозитна сметка в банката му бяха негови. Той вече беше напълно легитимен мултимилионер.

Докато икономиката залиташе от катастрофа към катастрофа и всевъзможни други беди се трупаха една върху друга на главата му, Борис се нуждаеше отчаяно от помощ. По настояване на президента бе инсталирана директна телефонна линия между кабинета му в Кремъл и офисите на неговия доверен вундеркинд, който явно беше на „ти“ с всички потайности на капитализма. Дългите среднощни разговори между двамата станаха ежедневие. Едно натискане на червения бутон, и президентът имаше възможност да сподели този или онзи спешен проблем или просто да си излее душата в безкрайна алкохолна тирада. Алекс умееше да изслушва трезво и хладнокръвно, а точният му математически ум мигновено схващаше проблема.

Елцин нямаше никакъв финансов опит, познанията му по икономика клоняха към нула и, честно казано, цялата тази непозната терминология го отегчаваше до смърт. Алекс търпеливо му разясняваше причините за поредната криза, като ги свеждаше до прости, разбираеми за него понятия, и обикновено предлагаше разумно решение, което на следващата сутрин Борис да наложи на заседанието на кабинета. Няколко троснати заповеди надолу по веригата, и тоталният стопански колапс се отменяше, или поне се отлагаше с някой и друг ден.

 

 

Една нощ, след поредната разпалена тирада, този път по въпроса за стапящите се валутни резерви на Русия, Елцин се спря за миг, колкото да си поеме дъх, и изведнъж, сякаш без всякаква връзка, попита:

— Между другото как е къщата ти?

— Хубава е. Дори много.

— Голяма?

— Ами да, доста голяма. Защо питаш?

— Чувам, че била огромна.

— Така да бъде. Много е голяма, наистина.

— Колко спални има?

— Шест, доколкото знам. Или може би седем. Защо?

— Е, колко са, де? Шест или седем?

— Честно казано, не знам. Може и десет да са. Влизал съм в повечето, но има и такива, в които не съм. Когато купих къщата, беше съборетина, занемарена тухлена сграда отпреди революцията. Според един слух била построена от дребен аристократ, според друг от крупен фабрикант за десетте му деца. Горкият човечец! Твърди се, че бил измъкнат навън и разстрелян от болшевишки екзекуционен взвод три дни след като работниците забили последния пирон.

— Ти какво, поднасяш ли ме?

— Дупките от куршумите ясно си личат в стената, която гледа на запад. Мисля, че това й придава известен чар.

— И после?

— Не знам как е било отначало, но в продължение на десетилетия къщата е била собственост на Министерството на културата. По едно време е била преустроена в училище за децата на партийния елит. После в учебен център за гимназиални директори. Разбира се, когато я купих, беше безобразно запусната и оставена да се руши. Електрическата инсталация, дори водопроводът и канализацията не бяха подменяни, откакто е била построена. Тръбите за питейна вода бяха чугунени и като завъртях крана, потече гъста кафява течност.

— Но въпреки това ти харесва?

Алекс се засмя.

— Защо да не ми харесва!

— Ти ми кажи.

— Всичко си й е наред. Собствената ми строителна фирма я изтърбуши изцяло и я преустрои отвътре по последна дума. Осветлението се задейства с човешки глас, към всяка баня има сауна, инсталирах два асансьора с махагонова ламперия, всичко, което можеш да си помислиш. Имам дори закрит басейн и фитнес зала, изцяло оборудвана. Мансардното помещение стана киносалон с двайсет места и триметров екран, има дори автомат за пуканки. А в сутерена живеят френският ми готвач и трите камериерки, които се грижат за домакинството ми.

След дълга и многозначителна пауза Елцин попита с тон, който подсказваше, че знае отговора:

— А жена ти? Тя харесва ли я?

— Има някои неща, които би желала да промени — отвърна уклончиво Алекс. Истината беше, че Елена ненавиждаше къщата. Той я бе купил и ремонтирал, преди двамата да се познават, като подарък за себе си, след като бе спечелил първите си сто милиона. От Париж докара някакъв прочут интериорен декоратор хомосексуалист, като го инструктира да не жали пари. И наистина, човекът се постара. Нае самолет, обиколи целия свят, като навсякъде отсядаше в петзвездни хотели, но накрая се завърна с редки антики от Азия, Близкия изток и Западна Европа. Завесите на къщата бяха шити на ръка в Египет, мебелировката — изработена също ръчно от най-добрите занаятчии на Корея.

Докато плащаше безропотно астрономическите сметки, Алекс бе успял да убеди сам себе си, че това не е прахосничество, а инвестиция — неизбежната цена, която трябваше да плати, за да доизгради образа си на преуспяващ бизнесмен. Акулите от Уолстрийт, Флийт Стрийт и Франкфурт нямаше изобщо да разговарят с някой голтак, с някого, когото да не припознават като себеподобен.

Къщата беше импозантна отвън и неописуемо разкошна отвътре. Ала Елена обичаше простите неща и не си падаше по трапезарии, в които двамата със съпруга й трябваше да се провикват през масата, за да се чуят. Не си падаше и по слуги, възпитана бе да си върши всичко сама и така предпочиташе да кара и занапред. Докато сега още в мига, в който си помислеше, че й се пие кафе, под носа й изневиделица се появяваше сребърна кана с приготвената напитка. Слугите, пърхащи наоколо, нарушаваха личното й пространство и я караха да се чувства гузна заради свръхзадоволеността си.

Освен това къщата се намираше на ъгъла на две централни московски артерии. Както пешеходци, така и автомобилисти се спираха да зяпат величествената стара сграда, като понякога хвърляха през оградата навити на руло бележки с мръсни псувни и дивашки закани. В град като Москва, населен с пролетарии, натъпкани по няколко семейства в маломерни държавни квартири, на новобогаташите и техните глезотии не се гледаше с добро око.

Всеки ден Елена очакваше градушка от самоделни бензинови бомби да се изсипе в градината или още по-зле, през прозорците на дневната й.

Когато му писна да събира по двора си пропити с омраза писма, Алекс построи малка караулка и постави денонощна охрана, която да разгонва негодуващите зяпачи. Ала със самата си импозантност къщата се бе превърнала в магнит за разрастващия се московски криминален контингент. След два неуспешни опита за взлом откъм задния двор се появи нова караулка, разположиха се още постови, включително снайперист на покрива, а наоколо бяха монтирани достатъчно охранителни камери и детектори, за да заприлича имотът на военен обект.

В един момент Елена започна с омерзение да нарича дома си Крепостта. Въпреки всички предохранителни мерки обаче нямаше никакво съмнение, че къщата представлява значителен риск за сигурността на обитателите си и че нищо повече не може да се направи по въпроса.

Двамата — Алекс и Елена — бяха провели безброй разговори на тази тема. Не се караха, но спореха помежду си, като така и не стигнаха до съгласие. Елена все повече се безпокоеше за безопасността на съпруга си. Той вече беше знаменитост, или още по-точно, бе придобил печална известност като учебникарски пример на капиталистически опортюнист печалбар, който ринеше пари с лопати, докато повечето руски граждани слагаха по десет катинара на вратите си, за да не ги спипа инкасаторът за неплатени сметки.

При това домът им беше на такова лесно място, открит към улицата! Една базука от преминаваща кола, и от тях нищо нямаше да остане.

Ала тъкмо местоположението на къщата бе идеално за Алекс. Офисът му беше само на няколко минути пеша. Той работеше по двайсет часа дневно, седем дни в седмицата. Всяка минута, всяка секунда му беше ценна. Всичко, което му беше нужно, бе събрано на едно място, под един покрив, етаж-два нагоре или надолу: превъзходен готвач, който да му сервира изискани блюда при всяко щракване с пръсти; напълно обзаведена фитнес зала, в която да се зарежда сутрин; отоплен басейн, в който да разпусне нерви и мускули след напрегнатия работен ден.

Докато Елена бе израснала в дълбоката провинция. Тя ненавиждаше големия град и всичко в него: бясно препускащите автомобили, всепроникващия шум, цялата воня и мръсотия, бруталната престъпност. А най-много от всичко мразеше озлобените мърморковци, които минаваха с ругатни покрай къщата или хвърляха в двора обидните си бележки. Копнееше за чист въздух, тучни ливади, гъсти гори, спокойни разходки из голямо, усамотено имение.

При това без мускулести бодигардове, които да следват всяка нейна стъпка.

— Защо питаш? — попита накрая Алекс.

— Искам те по-наблизо — отвърна Борис. — Не, грешно се изразих. Трябваш ми по-наблизо.

— Та аз съм само на четирийсет минути! Обаждаш се, оставям всичко и идвам.

— Не, не става така. Аз съм зает човек. В един момент се безпокоя за валутния резерв, в следващия си блъскам главата как да си върна ядрените ракети от Казахстан. Освен това съм много спонтанен, Алекс. Способностите ми за концентрация са колкото на разгонен казак. Мисля, че знаеш това.

— Да, знам. Ами пращай ми хеликоптер, господин президент. Армията и без това няма какво да прави напоследък, а има достатъчно хеликоптери и пилотите само биха се зарадвали да се поразкършат. Готов съм дори да плащам бензина. Това са двайсет минути от врата до врата.

— Двайсет минути са много.

— А колко минути са достатъчно малко?

— Искам, като протегна ръка, да мога да те пипна, Алекс. Освен това ти много ми помогна. Задължен съм ти повече, отколкото мога да изразя с думи. Моля те, дай ми възможност да ти се отблагодаря, макар и донякъде.

— Виж, просто оправи тази скапана държава. Довърши започнатото. Повярвай ми, друга благодарност не ми трябва.

Елцин се усмихна горчиво и каза:

— Ти ще си грохнал старец, преди тази държава да си стъпи на краката. Докато аз ще съм отдавна умрял и край гроба ми ще се вие опашка от желаещи да се изпикаят отгоре, задето причиних целия този хаос. Предлагам ти дом, Алекс.

— Вече си имам дом. Нали говорихме за това допреди малко?

Елцин се направи, че не го чува.

— Къщата не е толкова разкошна като твоята, но е достатъчно голяма и, повярвай ми, ще ти хареса. Намира се тук наблизо, в покрайнините на Москва, до президентския комплекс. Ще идваш за две минути. За една, ако се затичаш, а аз очаквам да се затичаш, като те повикам. Има фитнес и закрит басейн. Шестима слуги и готвач и най-важното, имат си отделни жилища извън главната къща.

Президентът изчака думите му да окажат нужното въздействие, после добави:

— Чуй и това, Алекс. Целият комплекс се пази от президентската служба за охрана. Ти с всичките си пари не можеш да си позволиш главорези като моите.

Алекс се позасмя.

— Предизвикваш ме, а?

Нямаше как да каже това на глас, но самата идея да живее под носа на Борис му се струваше отблъскваща до немай-къде. Този човек се заливаше всяка вечер и гуляите му продължаваха до сутринта. Освен това, по природа общителен, Елцин смяташе за смъртен грях да се налива сам. При мисълта, че може по някакъв начин да се окаже въвлечен в безпаметните му среднощни оргии, Алекс потръпна от ужас.

Елцин също се засмя хрипливо. Какви ги приказваше? С огромното си богатство Алекс бе в състояние да си купи половината руска армия, може би дори цялата.

— Сериозно говоря, Алекс. Моите икономически съветници до един са някакви вбесяващи идиоти. Да не говорим пък за онези харвардски професори, дето ми висят на главата и ме поучават как да строя капиталистическия рай. Те са още по-големи идиоти и досадници.

— Добре де, смени ги.

— Ти май не ме слушаш какво ти говоря. Точно това се опитвам да направя.

Но Алекс го слушаше, при това много внимателно. Само преди седмица двамата с Елена бяха присъствали на поредната скучна официална вечеря в чест на някакъв гостуващ велможа от държава, на която всичките жители явно бяха ниски, трътлести, с прогнили зъби, вонящ дъх и отвратителни обноски. След обичайните отегчителни речи за вечна дружба и тъй нататък и след като криво-ляво се справиха с блудкавата храна, гостите се изнизаха към балната зала, където Елцин незабавно покани Елена на танц.

Борис си падаше женкар, а Елена дори по анцуг би накарала всеки мъж да си изкълчи врата от заглеждане. Но в червената си дълга рокля със златно бие тя просто остави без дъх мъжката част от поканените. Разбира се, след годините в балетното училище тя беше и превъзходна танцьорка, която знаеше как да накара партньора си да се почувства по-умел и грациозен, отколкото всъщност беше. Улисани в разговор, смеещи се взаимно на шегите си, Елена и Елцин се понесоха по дансинга. Всички очи бяха приковани в тях — сякаш оживели Фред и Джинджър, перфектната танцова двойка. След първия танц последва втори, после трети…

Изведнъж Алекс се досети, че това, което чуваше в слушалката, бе ехото от този трети танц. Очевидно Елена бе успяла да прошепне в ухото на Борис все по-голямата си тревога за безопасността на своя съпруг. Ако собствената й половинка отказваше да се вслуша в нейните предупреждения, тя можеше през главата му да отнесе въпроса до най-високото място. Алекс й беше благодарен за усилието и я обожаваше за показаната съпружеска загриженост, но нямаше абсолютно никакво намерение да се съобрази с желанията й.

Щеше да постави още няколко поста около къщата и с това се надяваше нещата да утихнат.

— А, и още нещо — добави Елцин, сякаш в последния миг се бе сетил за някаква незначителна подробност, с която да допълни офертата си. — Става дума за къщата на Горбачов. Официалната резиденция на генералния секретар. Изритах го от там още на следващия ден, след като взех властта. Не му оставих време дори да си прибере дрехите от гардеробите. Ха-ха-ха! Наредих да му ги изпратят впоследствие с любезна бележка от мен: „За мен държавата, за теб парцалите“.

Алекс си глътна езика. Правилно ли бе чул? Да! Домът на Горбачов! Разбира се, и неговата собствена къща беше внушителна, натъпкана с всички възможни удобства, може би дори по-голяма от дачата на генералния секретар — в края на краищата с пари вече можеше да се купи всичко… или почти всичко. Във всеки случай не и това, което му предлагаше Елцин — най-известния, обвеян в легенди дом в Русия.

Самата мисъл, че можеше да живее в такава къща — колко спални бе споменал Елцин? Сякаш това имаше значение! — самата мисъл, че двамата с Елена можеха да се потопят във ваната на генералния секретар, да се любят в спалнята му, да се разхождат, хванати за ръка, из имението, в което плахо бяха пристъпвали световни лидери, го изпълни с неописуем възторг. В дом като този и пускането на водата в тоалетната беше вълнуващо приключение.

Да не говорим, че това по никакъв начин нямаше да навреди на бизнеса му. Алекс живо си представяше смаяните физиономии на западните инвеститори, когато ги поканеше на делова вечеря в къщата на Горбачов. Гледайте да не чукнете някоя чинийка на генералния секретар, щеше да ги предупреждава той, загледан в лицата им.

И какво от това, че дачата беше на 45 минути от офиса му? Големият „Мерцедес 600“ си имаше отзад напълно обзаведен офис: разгъващо се махагоново бюро, сателитен телефон — всичко необходимо, за да не отиват тези 45 минути на вятъра. Можеше да се окаже и по-добре, помисли си той: 45 минути спокойствие във всяка посока, през които да събере мислите си на път за работа или да се разтовари от напрежението на деня, докато се прибираше към къщи.

На всичко отгоре къщата се намираше извън града, сред природата. На Елена това щеше да й хареса. Пък и там най-сетне щяха да бъдат в безопасност.

Елцин бе изтълкувал продължителното мълчание на Алекс като нерешителност и продължаваше да дърдори, като го обърна на бащински хумор:

— Виж какво, момчето ми, аз самият какво не бих дал да можех да живея в тази къща. Понякога двамата с Наина се разхождаме нощем из стаите и си мечтаем да се пренесем там. Само един от свещниците струва повече, отколкото аз изкарвам за цяла година. Разбира се, това няма как да остане незабелязано за всички онези нещастници, които преживяват с по сто рубли на месец. Ще избухне нова революция. А тя, разбира се, тя ще ми донесе много по-малко полза, отколкото първата…

— Камионът с багажа ми ще бъде там утре сутринта — прекъсна го неочаквано за самия себе си Алекс.

Без да му мигне окото при този неочакван обрат, Елцин отсече:

— Е, радвам се, че се разбрахме.

— Абсолютно! Да не си посмял да правиш тази оферта на друг до утре в девет сутринта. Точно в девет двамата с Елена ще сме заели позиции с двуцевки до портата, за да гоним натрапниците.

— Има и още нещо. От този момент нататък искам да идваш с мен при всяко мое пътуване. Русия има нужда от всичките пари и чуждестранни инвестиции, които сме в състояние да привлечем. Мен лично никак не ме бива по тази част. Докато на теб явно ти се удава.

— Няма проблем, както кажеш — отвърна Алекс, докато си мислеше кого най-напред да покани на гости. Дали щяха да им трябват мебели? Откъде щяха да си пазаруват за храна? Във въображението си той вече се бе нанесъл.

Едва дочака Елцин да затвори, за да изтича на горния етаж. Събуди Елена и й съобщи новината за техния невероятен нов дом.

— Ах, не е ли прекрасно! — възкликна тя, като дори си даде труд да се направи на изненадана.

 

 

Точно в един след полунощ Бърни Лъчър сдъвка третата таблетка против заспиване и бързо я прокара в гърлото си с глътка минерална вода.

След двайсет и пет години успешна служба в полицейското управление на Ню Йорк, откъдето се бе пенсионирал с високия за Америка чин лейтенант, той вече пета година живееше нов живот. Изминалите пет години му бяха донесли всичко, за което някога си бе мечтал.

Английската охранителна фирма „Малкъм Стрийт Асошиътс“, която го бе взела на работа, му плащаше сто бона годишно, осигуряваше му жилище, кола, плюс възможност за още двайсет бона годишна премия. През четирите пълни години стаж в нея той бе получил четири пълни премии. А както вървяха нещата засега, и тази година премията му беше в кърпа вързана; Бърни вече мислено си я бе похарчил. Като се прибавеше и пенсията от полицията, той си бе осигурил старините.

Ала невинаги всичко в живота му се бе нареждало толкова добре. Преди пет години ракът бе отнесъл неговата любима Ели, и то след като всичките му спестявания от мижавата полицейска заплата се бяха стопили покрай нея. Не за предписаното от докторите лечение — здравната му застраховка го покриваше; а защото през последните седмици и месеци, докато я гледаше как се топи пред очите му, Бърни бе пръснал сума пари по лечители, баячки, мексикански билки и прочие шарлатании, докато накрая бе попаднал на някакъв побъркан зъболекар, който твърдеше, че ако махне всички пломби от живачно-сребърна амалгама в устата на Ели, това ще предизвика незабавна ремисия. Както и можеше да се очаква, нищо не помогна. Накрая Ели си отиде, натъпкана с всевъзможни боклуци и с огромни дупки в зъбите.

И така, преди няколко години Бърни бе започнал живота си отначало. Вече не живееше ден за ден в непрестанна агония — това бе останало назад в миналото. Сега се радваше на осигуреното си бъдеще. И двете му деца бяха пораснали, завършили бяха колеж и се издържаха сами; чакаше първо внуче, а след него щяха да се заредят и други…

Освен това живееше в Европа. Европа! Това му беше младежката мечта още от времето, когато бе подарил няколко години от живота си на Чичо Сам като военен полицай в Хайделберг — живописен градец в една великолепно устроена страна, която бе грабнала сърцето му. Повечето му колеги от Нюйоркската полиция си мечтаеха за Флорида, за тропическата жега и малките бели топчета, които щяха да юркат по добре подстригани зелени ливади. Бърни мразеше голфа, мразеше жегата, а идеята да прекара залеза на живота си в носталгични спомени по доброто старо време — какво ли толкова му беше доброто? — сред пенсионирани полицаи като него самия не го привличаше особено. Той винаги бе копнял да се върне в Европа. Харесваше му по-бавното темпо, възможността да пътува, да опитва екзотични рецепти за кафе, а и парите си ги биваше.

Той се наведе напред на седалката си и за пореден път отметна наум сбръчканата дърта вещица, която отново се бе надигнала от мястото си и се клатушкаше по пътеката към тоалетните. Професията го бе научила да не пропуска нищо — дори това, което му се струваше тривиално или безобидно. Момчетата от участъка го бяха нарекли „Царя на наблюдението“ и с право — Бърни бе вкарал в пандиза повече бандити от всеки друг благодарение на умението си да забелязва коли и пешеходци, които преминаваха съмнително често през едно и също място, защото понякога това се оказваха дребни гангстери или обирачи на банки, които разузнаваха обекта преди поредния удар. Това на професионален език се наричаше „откриване на поведенчески закономерности“. Бърни беше спец по поведенческите закономерности, можеше да напише книга по въпроса.

По негови изчисления това бе петото й отиване до тоалетната. Жената беше стара наистина и може би имаше болни бъбреци или пък докторът й беше препоръчал да се раздвижва по време на полет; или пък просто й писваше да седи на едно място, но във всеки случай пет ходения до тоалетната бяха твърде много.

Докато го подготвяха за тази задача, експертите на фирмата му бяха показали дебела папка, в която се описваха надълго и широко всички реални и предполагаеми заплахи за клиента. Фирмата беше стара, богата и уважавана и можеше да си позволи такова равнище на акуратност.

Всички потенциални клиенти задължително се подлагаха на щателна проверка; за разлика от останалите фирми обаче неговата извършваше въпросната проверка преди подписване на договора. Разбира се, проверяваше се основно дали и доколко клиентът е платежоспособен; не всеки можеше да си позволи впечатляващите тарифи на „Малкъм Стрийт Асошиътс“. Предмет на проучване бяха и естеството на бизнеса му, видовете заплахи, на които беше изложен, по-известните му врагове, специалните обстоятелства около него, както и такива фактори, които го правеха особено уязвим.

В крайна сметка и британският снобизъм си казваше думата. Кандидати със съмнителна репутация биваха отхвърляни най-категорично, колкото и да се молеха, каквито и пари да предлагаха.

В жестоко конкурентен бизнес като този добрата репутация беше над всичко. А добрата репутация на една охранителна фирма се определяше от отговорите на два съвсем прости въпроса: Колко живи клиенти имате? А колко мъртви?

Досега фирмата си бе спестила немалко удари, като учтиво, но твърдо отказваше услугите си на клиенти, чиито шансове за оцеляване се оценяваха като незадоволителни; в близо една трета от случаите клиентът действително загиваше в рамките на година след отказа — само по себе си забележително съвпадение. Неголяма група оценители от престижни застрахователни компании бяха привлечени със солидни суми, за да правят тази деликатна прогноза. Изработили си бяха дори компютърен модел — лабиринт от сложни алгоритми, който поглъщаше огромни масиви информация и ги преработваше в объркващи за непосветения таблици с проценти и диаграми.

Всяка година губеха не повече от един-двама клиенти — отличен показател за този бранш, който фирмата не пропускаше възможност шумно да рекламира.

При този конкретен клиент най-отгоре в списъка на заплахите бяха обичайните заподозрени: мафиоти, наемни убийци, както и всевъзможни самосиндикални гангстери, които си изкарваха прехраната с дребен рекет или се наемаха като подизпълнители за трети лица. Тези последните бяха достатъчно ефективни и често смъртоносни, но пък действаха грубо, с дразнеща бруталност, бяха максимално недискретни и със смешната си пристрастеност към черни джинси и черни кожени якета се набиваха на очи. Бърни вече на два пъти бе огледал внимателно целия салон на самолета. Сред пътниците нямаше нито един екземпляр от последната категория.

По-нататък се нареждаха конкурентните фирми, които само щяха да спечелят от елиминирането на неумолим съперник като Алекс Коневич; следвани от инвеститори, озлобени към него по най-различни причини. Целият бизнес на Алекс беше частен. Имаше двама съдружници с ограничена отговорност и толкова. Той притежаваше осемдесет процента от акциите, а останалите бяха разделени поравно между двамата — едно решение, от което, доколкото охранителната фирма можеше да прецени, и двамата съдружници бяха доволни. И защо да не бъдат? За кратко време Алекс ги бе направил мултимилионери.

По груби оценки състоянието му в пари и ценни книжа възлизаше на около триста и петдесет милиона долара — една по всяка вероятност занижена цифра, която обаче нарастваше непрекъснато въпреки щедростта му към всякакви политически и благотворителни каузи. Беше пуснал дълбоко пипала в четири огромни промишлени отрасъла, а планираше в недалечно бъдеще да превземе още два-три, в резултат от което личното му богатство се увеличаваше с всеки изминал ден и час. От строителната компания, с която бе започнал навремето, се бе родила фирма за арбитражна търговия — отначало за строителни материали, впоследствие за всякакви други стоки; от нея бе произлязла процъфтяваща банка, а оттам — значителна по мащабите си инвестиционна фирма. Алекс притежаваше дялове в няколко петролни компании, във фирма за внос на леки коли, в империя за недвижими имоти; негови бяха две вестникарски групи с национално разпространение, няколко ресторантски вериги, както и неизброими по-дребни предприятия, които се очакваше да се разраснат неимоверно много с прехода на Русия към пазарна икономика.

Със същата скорост, с която Алекс правеше милиони, той ги инвестираше във все нови и нови проекти, в поредната закупена компания, в поредната перспективна идея. Сякаш всичко, до което се докоснеше, му носеше печалба. По оценка на охранителната фирма неговият невероятен успех се дължеше изцяло на блестящия му ум и на безпогрешните му инстинкти. Всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в злато.

Ако Алекс бъдеше неутрализиран, „Коневич и сие“ със сигурност щеше да рухне. Може би не веднага, може би щеше да продължи да крета още няколко години, но когато мозъкът е мъртъв, тялото постепенно атрофира. В един момент парчетата на империята му щяха да се разпродават на безценица. Алекс беше машина за печатане на пари и съдружниците му положително знаеха това.

На следващо място като заплаха се нареждаха евентуалните му политически врагове, а след тях — нещо обичайно за всеки богаташ — роднини, лакоми за наследство и/или застраховка.

Почти всички руски милионери се изкушаваха малко или много от политиката, но техният клиент беше затънал до шия в политически интриги. Според досието му Коневич беше особено близък с Елцин, очевидно бе подкрепил неговото издигане за президент, а и сега продължаваше да налива тонове пари в ненаситната му политическа машина, както и в касите на няколко реформистки политически партии, гравитиращи около него.

Останките от стария комунистически режим бяха озлобени, изпълнени с мъст, а не бяха и никак малко. Коневич бе играл умно и бе съумял да остане в сянка — една анонимна печатница за пари, скрита удобно зад царския трон, която особено държеше на своята анонимност. Намираха се обаче и такива, които знаеха за съществуването му. А сред тях, както можеше да се предполага, имаше не един или двама хора с власт, които не биха пропуснали удобен случай за уреждане на стари сметки. Политическото отмъщение беше риск, който в никакъв случай не биваше да се пренебрегва.

Алекс имаше застраховка „Живот“ за десет милиона долара при „Каръдърс и Смит“ — солидна, финансово благонадеждна застрахователна компания, която беше не по-малко заинтересована от „Малкъм Стрийт Асошиътс“ клиентът им да е в цветущо здраве и тихомълком бе информирала охранителната фирма, че единствен бенефициент по застрахователната полица е съпругата му. Алекс нямаше братя и сестри, а малкото му братовчеди бяха далечни, отчуждени, вярващи комунисти, които не поддържаха никакви отношения с него. Майка му бе починала отдавна. Баща му, бивш университетски преподавател без сериозни материални потребности и желания, прекарваше пенсионерските си години в четене на доскоро забранени книги.

С огромните си финансови възможности Алекс бе подредил баща си в приятна дача в курортен градец на брега на Черно море, като бе внесъл на негова сметка достатъчно пари, за да не се лишава от нищо, докато е жив. Срещу щедър подкуп фирмата бе узнала от местната болница, че старецът има нелечим рак на панкреаса, който в скоро време ще го довърши. Лекарите го тъпчеха с най-добрите лекарства, доставяни специално за него от Съединените щати, но досега малцина бяха излекуваните от този вид рак, а и времето не работеше в негова полза. За какво можеше един стар и болен човек да харчи милиони? Нямаше да си ги отнесе в гроба.

Като добър син Алекс посещаваше баща си на всеки няколко месеца. Двамата прекарваха часове в гаража на вилата, човъркайки стари брички и пиейки вносна бира. Странна близост предвид огромните различия между баща и син. Но бяха близки, в това нямаше никакво съмнение.

В крайна сметка всичко се свеждаше до една главна и непосредствена заплаха — съпругата Елена.

Фирмата дискретно, но внимателно бе наблюдавала брака им — здрав, щастлив, изпълнен с любов, или поне така изглеждаше отстрани. Нямаше никакви индикации за семейни изневери, дори за еднократни запитания. Нито от негова страна, нито от нейна. Двамата се бяха запознали преди година и половина. От оскъдната информация, с която фирмата разполагаше, можеше да се заключи, че още първата им среща бе завършила в леглото. Елена беше професионална танцьорка, стажувала към балета на Болшой, но въпреки невероятния си талант и безупречна техника с нейния нисък ръст — малко над метър и петдесет — тя не притежаваше дългите крайници и източения торс, каквито се харесваха на публиката. Вместо това й бяха предложили щатна длъжност на педагог — да обучава някакви тромави жирафи, които нямаха и частица от таланта, грацията и сценичното й поведение. Тя учтиво бе отказала, изоставяйки балета за сметка на второ висше образование по икономика в Московския държавен университет, което бе завършила сред петимата най-силни студенти на випуска. Умно момиче.

Месец след запознанството им Алекс й бе предложил брак и тя бе приела. Той бе настоявал на граждански брак по бързата процедура, докато тя с нокти и зъби се бе борила за църковна венчавка и накрая бе надделяла. Младите влюбени бяха свързани в свещен съюз, докато смъртта ги раздели, от рунтав поп с дълга настръхнала брада в чаровна православна църквица сред пасторалния пейзаж на глухата руска провинция.

Яростната неотстъпчивост, с която Елена бе настоявала на църковна церемония, бе възприета от фирмата като добър знак. Очевидно въпреки десетилетията безбожен комунизъм родителите й тайно я бяха възпитали в християнски добродетели; можеше да се очаква, че и шестата Божия заповед е оставила следи в душата й.

Елена нямаше вкус към луксозни вещи и излишества. Малко по-скъпи дрешки, някое и друго бижу — това беше единствената промяна в начина й на обличане и поведение, и то не като личен избор, а по-скоро като неизбежната цена на социалния статус. Ако зависеше от Алекс, той би я изпратил да изкупи половината магазини на Париж. Ала за ежедневното си облекло тя си бе останала привърженичка на джинси и широки пуловери, докато малкото й бални тоалети така си и стояха в опаковките и се изваждаха само за тържествени случаи или делови срещи.

Семейство Коневич никога не се препираха за щяло и не щяло, нито веднъж не се бяха скарали. Обичаха секса, и то само помежду си, чест и здравословен — никакви отклонения, никакви извратености, никакви езотерични помагала. От фирмата знаеха това със сигурност.

Буквално на следващия ден, след като Алекс за пръв път бе потърсил услугите им, „Малкъм Стрийт Асошиътс“ бяха изпратили свои хора да проникнат незабелязано в дома му и го бяха натъпкали с електроника. Всички техни женени кандидат-клиенти бяха обект на електронно наблюдение, което продължаваше и в началните месеци след сключване на договора — една фирмена тайна, за която клиентът изобщо не подозираше. И понеже услугите им включваха прочистване на помещенията от подслушвателни устройства, това им даваше възможност да поставят свои собствени бръмбари, които никой впоследствие да не открие.

От фирмата знаеха, че статистически значителен брой женени богаташи биваха убивани от собствените си съпруги или любовници. Причините в голямата си част бяха очевидни и тривиални: съпружеско незачитане, изневяра, но най-често обикновена алчност. Нищо в техния бизнес не беше по-трудно за предотвратяване от убийство на съпруг, а оценителите на риска изискваха пълно проучване на кандидата. И копоите на фирмата с радост бяха откликнали — в края на краищата подслушването на ВИП клиенти в собствената им спалня беше далеч по-забавно занимание от обичайните за тази професия следене и наблюдение.

Ала всички събрани до момента данни сочеха едно: бракът на Коневич беше стабилен. В крайна сметка за момента и за обозримото бъдеще Елена бе категоризирана като нискорискова партньорка.

 

 

През януари 1992 г. в „Московские новости“ се появи първата от поредица статии за изумителния и загадъчен вундеркинд Алекс Коневич. Докато други новоизлюпени руски богаташи и всякакви псевдовеличия търсеха публичност и молеха да бъдат забелязани, до момента Алекс бе използвал всичката си изобретателност, за да остане в сянка. Парвенюта, които не можеха да се сравняват с него по нищо, се пъчеха и даваха подкупи, за да бъдат видени и по възможност заснети пред някое от считаните за елитни заведения на Москва, докато паркираха чисто новите си беемвета и мерцедеси в компанията на главозамайващи фотомодели и платени компаньонки — обикновено наети за случая, колкото да произведат съответното впечатление.

В столицата никнеха като гъби пиар агенции, а пред вратите им се виеха опашки от реални и измислени знаменитости, готови да раздават пари и услуги на всеки, който им осигуреше снимка във вестник, кратко споменаване в светската хроника, няколко секунди слава. При старата система всички бяха бедни, нямаше с какво да се похвалят, а още по-малко да покажат пред останалите. Нещо повече — да надигнеш глава бе почти сигурна гаранция, че ще ти бъде отсечена. Ала от пепелищата на комунизма полека-лека израстваше един различен свят — някогашните желания и апетити, безцеремонно потъпквани в течение на десетилетия, изведнъж разцъфтяха с пълна сила и никой не се срамуваше да си ги задоволява пред очите на тълпата. Хиляди помпаха егото си, опиянени от общественото внимание. Техният идол бе Доналд Тръмп, те копнееха да живеят неговия живот, да имитират неговия публичен образ, да бъдат известни с това, че са известни.

Докато Алекс живееше като отшелник — човек, когото малцина познаваха и почти никой отблизо. Избягваше партита и клубове и категорично отказваше всякакви молби за интервюта. В стремежа си да запази своята анонимност бе издал вътрешна заповед, по силата на която всеки служител в огромната мрежа от фирми на „Коневич и сие“ бе длъжен да подпише декларация за конфиденциалност — сериозен юридически документ, отнемащ му правото да разгласява каквото и да било за своя работодател. В резултат на всичко това медийният интерес към тайната на личния му живот се бе изострил неимоверно. Един от най-богатите хора в страната, момчето милионер — така го наричаха медиите. И същият този човек се опитваше да остане анонимен?!

След няколко неуспешни опита най-после някакви репортери бяха успели да се доберат до служител от средния ешелон на неговата инвестиционна банка, който срещу пет хиляда лесни долара бе приел да побъбрят по адрес на работодателя му. Човекът си бе признал, че не само не познава лично Алекс, но и че го е виждал на живо всичко на всичко два пъти, когато притичвал през тръжната зала на път към асансьора за кабинета си на последния етаж. Това няма никакво значение, бяха го уверили те. Положително фирмите на Алекс гъмжаха от слухове, клюки и всевъзможни реални или измислени пикантерии. Цената бе вдигната на седем хиляди долара и служителят на драго сърце бе приел да им снесе това-онова, стига да си получеше парите и което бе още по-важно, името му да не се споменава никъде в цялата история.

„Царевич Мидас“ бе заглавието, под което излезе материалът във вестника, и то казваше всичко за медийния образ на Алекс. Авторът го бе обрисувал като най-богатия човек в Русия, като нейния първи истински милиардер, собственик на армада яхти с извисяващи се до небето платна; на двеста спортни коли от най-екзотични марки и модели, които безброй слуги лъскаха от сутрин до вечер в климатизирания подземен гараж; на ескадрила елегантни частни самолети, готови по всяко време да го отнесат до някое от безбройните му имения по целия свят: в Париж, Лондон, Рим, Ню Йорк или Хонконг. Бъбривият служител неотдавна бе прочел в превод на руски една почти изцяло изфабрикувана биография за чаровно перверзния живот на загадъчния Хауард Хюс и гледаше да си оправдае седемте бона, като черпеше с пълни шепи от безумните измислици в нея.

Алекс е типичен шизоиден параноик, бе заявил той на репортера. По цели дни седи в кабинета си чисто гол, брои рубли и ражда гениалните си бизнес идеи между два стари чернобели филма с Катрин Хепбърн. Има колекция от красиви жени, всичките преименувани на Катрин, които третира като играчки; освен това толкова се бои от зараза, че ги изварява в казан, преди да преспи с тях. Антисемит и социопат, храни се само със сурови зеленчуци, пие само преварена вода, служи си само с лявата ръка; говори се, че бил с обратна резба и че личните му бодигардове трябвало да го упояват с хлороформ, за да му изрежат ноктите.

Получи се гротескна статия, пълна с абсурдни измислици и дебелашки лъжи, но като четиво доста забавна.

Измислена или не, „историята“ на Алекс Коневич предизвика такъв фурор, че цели глутници московски репортери се включиха в гонитбата. Скоро всички медии започнаха да поместват сензационни „репортажи“ за подвизите и баснословното му богатство — най-често изсмукани от пръстите измишльотини, нямащи нищо общо с действителността. Някакво особено предприемчиво седмично списание дори създаде рубрика, озаглавена „Срещи с Царевич Мидас“, и подкани всички граждани на Москва да се включат в събирането на пикантни историйки за Алекс. Обявена бе награда от петстотин долара за всеки, който изпрати негова снимка, и пет хиляди, ако е гол.

Адвокатите на Алекс го молеха на колене да заведе дело, като му обещаваха да унищожат издателите на тези пасквили, да им съсипят живота, както само те умееха. Отговорът му беше стереотипен: категорично не, без излишни обяснения. Той смяташе, че едни продължителни съдебни дела само ще предизвикат излишен шум и за дълго ще го държат в центъра на общественото внимание. Пък и всяко чудо за три дни, казваше си той; скоро медийният интерес към него щеше да отслабне. Това не му попречи да си наеме частна охрана — шестима бивши командоси от Спецназ със свиреп вид, които му се заклеха във вярност.

 

 

Алекс прекара остатъка от полета, заровен в книжата пред себе си, като четеше внимателно и си водеше бележки в полетата. След около два часа носовият глас на командира обяви обичайната подготовка за кацане. Облегалките се вдигнаха в изправено положение, сгъваемите масички бяха прибрани, няколко души се протегнаха сънено в креслата си. Двамата в туристическата класа, които го следяха, си размениха многозначителни погледи.

Време беше шоуто да започне.

Те проследиха незабелязано семейство Коневич след слизането им от самолета, докато крачеха безгрижно през терминала. Алекс бе провесил небрежно през рамо двете кожени чанти с ръчния им багаж. Чантите изглеждаха леки и полупразни, като за кратко и приятно делово пътуване с най-много една нощувка.

Сметки без кръчмаря, Алекс!

От друга страна, това, че съпрузите пътуваха само с ръчен багаж, значително опростяваше нещата за преследвачите. Дадените им указания бяха кратки и ясни: никакви излишни усложнения, нищо, което да накара местните власти да заподозрат каквото и да било. Унгарската полиция и без това не се отличаваше с особена бдителност и ефикасност, така че беше малко вероятно да се намеси в работата им. И все пак непотърсени куфари, и то с етикети с името и адреса на собственика, можеха да предизвикат нежелани усложнения.

На паспортния контрол семейство Коневич се усмихнаха приятелски на униформения служител и показаха руските си паспорти — дотук всичко беше наред. След това минаха през плъзгащите се стъклени врати и закрачиха през просторното фоайе.

Минаваше обед. В терминала нямаше много хора, което улесняваше задачата по проследяването, но пък правеше невъзможно за преследвачите да се смесят с тълпата.

Дотук всичко в инструкциите беше пределно ясно: не се отделяйте и за миг от семейство Коневич, не ги изпускайте от очи, докато прихващащият екип не ги поеме нататък. Това беше рутинна задача, която и двамата бяха изпълнявали стотици, може би хиляди пъти, при това винаги успешно. С възрастта може би бяха загубили донякъде бързина, но при конкретните обстоятелства това също работеше в тяхна полза — едва ли някой щеше да заподозре двама тътрузещи се старци.

Служителят на паспортния контрол хвърли бегъл поглед на паспортите им и отегчено махна с ръка да продължават. Каква ли заплаха могат да представляват тези сбръчкани човешки развалини за Унгарската република? — сигурно си бе помислил той. Ах, ако знаеше само! Двамата имаха общо трийсет потвърдени убийства, а твърдяха, че са извършили още шест, макар че в конкретните случаи труповете бяха изпепелени от пожар, хвърлени в дълбоки пропасти или удавени в реки и отнесени от течението.

Семейство Коневич крачеха забързано през фоайето, право към пиацата за таксита. Преследвачите ги следваха на почетно разстояние, накуцвайки и скърцайки от старост.

На пиацата пред Алекс и Елена вече имаше трима чакащи — някаква възрастна дама с птичи черти на лицето, която се бореше с огромните си пътни чанти, и още двама души, мъж и жена, които старците веднага познаха — Владимир и Катя.

Владимир, шефът на прихващащия екип, беше човек, когото всички дълбоко ненавиждаха и от когото всички се бояха. От друга страна, Катя — като тях самите — бе жестока, хладнокръвна и ефикасна убийца, напълно лишена от емоции. Списъкът на жертвите й беше дълъг и впечатляващ, но тя винаги убиваше по необходимост и никога за удоволствие. Докато Владимир беше садист — извратен тип, който бе готов да върши тази работа и безплатно, ако ли не и сам да плаща за удоволствието. Дори и най-закоравелият професионален убиец изпитваше капка жалост към жертвата; не и Владимир обаче.

Двойката преследвачи от самолета изостанаха назад, забравиха за семейство Коневич и вложиха цялото си внимание в разпознаване на частните бодигардове. По време на полета се бяха постарали да запомнят колкото се може повече от лицата на пътниците в салона. Сега двамата се разделиха, застанаха на двайсетина метра един от друг, като си даваха вид, че оправят багажа си, и внимателно се заоглеждаха наоколо за познати лица.

* * *

Телефонът иззвъня в 14:37 ч. и секретарката веднага прехвърли разговора.

Сергей Голицин погледна часовника си — тъкмо навреме. Вдигна слушалката и излая:

— Е?

— Добра новина, пристигнаха — каза гласът. — Всичко е под контрол.

— Значи са в ръцете ви.

— Още не. На пиацата за таксита са, на около метър от Владимир и Катя. Всичко върви по план, нещата се подреждат чудесно. Ще ви позвъня пак след няколко минути, когато свършим работата.

— Гледай да не оплескате нещо — изпръхтя презрително Голицин.

— Спокойно. Нищо няма да оплескаме.

Дълга пауза. После Голицин, който едва сдържаше вълнението си, попита:

— Имаме ли аудио връзка?

— Разбира се. Микрофоните са последна дума на техниката. Ще получавате по линията кристален звук, можете да си го прослушате от високоговорителя на телефона. Преди час изпробвах връзката със секретарката ви. Всичко е наред. — Нова пауза, после гласът добави: — Владимир лично ще се заеме със задачата. Ще бъде доста шумно.

— Така ми харесва! — Голицин затвори очи и се усмихна замечтано. — Искам да чуя всеки звук!