Брайън Хейг
Преследваният (13)

13

Черната лимузина стоеше с работещ двигател на празния паркинг на брега на заледената Москва река. Беше средата на октомври. Небето беше оловносиво, прихлупено и печално; във въздуха се чувстваше първият леден полъх на поредната московска зима, която обещаваше да бъде също така дълга, студена и противна, както предишната. На шофьора бе наредено да чака отвън и той бе застанал на шест-седем метра от колата в пронизващия студ, пушеше, зъзнеше, тропаше с крака и хвърляше завистливи погледи към отоплената кола.

В нея имаше трима души.

Бяха се договорили да се срещат по този начин веднъж или два пъти седмично. Обединяваха ги алчността за пари и единственото трайно чувство, което разбойниците изпитват един към друг — неистовото взаимно подозрение. По очевидни причини тримата не можеха при никакви обстоятелства да се появяват заедно на публични места, поради което Голицин пое инициативата и предложи тези дискретни срещи.

Татяна Лукина се бе разположила в средата, умело кръстосала великолепните си крака по начин, който не позволяваше да останат незабелязани. От двете страни седяха двама мъже, които едва се понасяха помежду си: отляво Голицин, а отдясно — Ники. Голицин не търпеше някой да оспорва авторитета му, докато Ники изпитваше отвращение към всякакви авторитети и особено към арогантни лекета като Голицин.

И двамата бяха нагли, самонадеяни егоисти, сприхави, заядливи и покварени до мозъка на костите. Приличаха си по страшно много неща. Вярно, единият беше само мозък, а другият — само мускули, но така още по-добре се допълваха. Докато Татяна беше жена и можеше да се оправи с всеки един от тях, заедно и поотделно. Ако не беше тя, двамата отдавна щяха да са се хванали за гушите, а Татяна Лукина обичаше да се чувства необходима.

В този момент тя казваше:

— Вече не помня колко пъти е звънял. Може би над сто. Съставили сме график. Телефонистите в централата получават ежедневни указания на кого да прехвърлят разговора. Елцин изобщо не подозира, че Коневич се опитва да се свърже с него. Той е запознат най-общо с историята, представихме му коментарите в конспектиран вид…

— И как реагира? — прекъсна я Голицин.

— Повика шефа ми… началника на канцеларията — добави тя заради Ники, който не беше в течение с какво се занимава. — Каза, че станалото изобщо не е в стила на Алекс. Разпореди да го открием, за да чуе неговата версия. Попита шефа ми какво мисли по въпроса.

Голицин се усмихна и потри ръце.

— Убеден съм, че междувременно ти си му разяснила какво точно да мисли.

Тя не счете за нужно да отговори на последната забележка.

— Казал на Елцин, че за него Коневич винаги е бил прикрит мошеник, чаровен и симпатичен наистина, но мошеник. Никой не бил в състояние да спечели толкова много пари, освен ако не ги откраднел. Освен това му посочил, че според него винаги е допускал Коневич твърде близо до себе си. Каквито и да били емоционалните и политическите причини за близостта им, в основата на всичко неизменно стояли парите. В края на краищата Коневич едва ли бил налял всички тези пари в кампанията му от човеколюбие. Припомнил му, че Думата е пълна с размирни комунисти от старата гвардия, чиято единствена цел е да го скопят. Оприличил го на въжеиграч, който се опитва хем да умилостиви червените, хем да залъже недоволните реформатори в собствения си лагер. И двете страни непрекъснато заплашват да го свалят от власт, а точно в момент като този на първа страница във всички вестника да се появи скандалът с Коневич е най-малкото твърде неприятно. На Елцин не му трябват такива познати, така му казал.

Ники се прозина. Политиката го отегчаваше. За него нямаше абсолютно никакво значение дали начело на страната са комуняги, демократи или педерасти. Неговото не се губеше.

— А дали Елцин е захапал въдицата? — попита Голицин.

— Вероятно — отвърна Татяна. — Той знае, че и без това си има достатъчно грижи. Из града се носят гаднички слухове за дъщеря му. Само дето не си е окачила табелка: „Въртя баща ми на малкия си пръст, така че оставете ей тук чантата с парите и ще ви уредя всичко, което искате!“

Ники наостри уши при този намек за корупция на най-високо място.

— Ама това вярно ли е?

— Вярно е, а ти стой по-далеч от нея — каза Татяна с многозначително намигване. — Тя не знае това, но вече е клиент на прокуратурата. Където и да иде, помещенията се подслушват, а агенти под прикритие ходят по петите й.

Ники избухна в смях и се плесна шумно с длани по бедрата. Той също си беше мошеник, но поне не се правеше на порядъчен.

Голицин само изръмжа. Разбира се, той вече знаеше за дъщерята на Елцин. Дори можеше да просвети Татяна по въпроса — например точно колко милиона е скътала тази дебела свиня в швейцарска банка, номера на сметката, имената на „дарителите“ и така нататък, но това беше безценна информация, която той нямаше никакво намерение да споделя.

— Виж какво, малката — обади се Ники, като се наведе към нея и похотливо стисна бедрото й, — трябва все някак да гепите тоя Коневич. Колкото и патрули да сложите по пътищата, той ще намери начин да се промуши. Схващаш ли какво ти разправям?

По лицето на Голицин премина гримаса на раздразнение.

— Ние ще се оправим с Коневич — отвърна троснато той.

— Да бе! Колкото се оправихте предния път — сопна му се Ники.

— Не си навирай носа където не ти е работа! — кресна Голицин. Известно време двамата се гледаха един друг, Голицин — зачервен от злоба, Ники — ехидно усмихнат, сякаш искаше да каже: „Ти не можеш да откриеш и игла, забита в собствения ти гъз!“

Татяна ги изчака да се поукротят и попита Голицин:

— Къде са парите?

— На сигурно място.

— Знам това. Къде по-точно?

— Не е твоя работа.

— Хубаво. Ще приемеш ли един съвет от мен?

— Зависи.

— Не се дръж така, Сергей! Аз се грижа за нашите общи интереси.

Голицин се размърда на седалката, вперил поглед напред. Глупости! Ако й се оставеше в ръцете, тя щеше да го ограби до шушка. Беше умна, млада и красива и напълно лишена от съвест.

Татяна продължи:

— Знаеш ли защо Коневич е толкова популярен сред обкръжението на Елцин? Заради парите. Той еднолично финансира предизборната му кампания. С парите си ги уреди всички на работа. При това буквално. След още година-две ще има нови избори и, повярвай ми, те отсега са уплашени. Елцин се сочи като главен виновник за кашата, в която се намираме. Рейтингът му е под санитарния минимум и ще им трябват страхотни пари, за да го издърпат нагоре. Чувалите с мангизи на Коневич ще им липсват ужасно.

— Ти допускаш, че той ще е жив дотогава.

— Аз никога нищо не допускам. Просто ти казвам, че сега се открива златна възможност за всеки, който е достатъчно умен и достатъчно богат. Някой ще трябва да запълни с пари вакуума, оставен от Коневич. Защо този някой да не сме ние?

Голицин размисли няколко секунди. Идеята му харесваше. И защо не? Милион годишно можеше да му отвори доста врати; а няколко милиона в правилната ръка, в подходящия момент… кой знае? Не че беше голяма философия — той се зачуди единствено как сам не се е сетил за това. Изду бузи, изпусна шумно въздух няколко пъти и след драматична пауза, през която уж продължаваше да мисли, кимна.

— Окей, става.

— Мъдро решение — поздрави го Татяна. — Парите ще минават през мен. Аз ще се погрижа всички да разберат откъде са дошли.

И кой в Кремъл е уредил тази животоспасяваща инжекция, добави наум тя.

— За какви суми става въпрос? — попита Голицин, внезапно разтревожен, все пак това бяха неговите пари.

— Не са големи. Успокой се, Сергей. Сто-двеста хиляди месечно за начало. С наближаването на изборите ще увеличим сумите, за да има ефект цялата работа.

Тя очевидно бе обмислила всичко в подробности и сега се раздърдори за тайни банкови сметки, лица за контакт, по какъв точно начин да се изпират парите и така нататък, и прочие — типичните схеми за мащабни измами и присвоявания. Иронията, че с парите на Алекс се готвеха да заменят Алекс, не остана незабелязана от слушателите й. Всъщност Голицин бе пристигнал на срещата, готов да им представи своя собствен гениален план как да похарчат възможно по-голяма част от състоянието на Алекс, и на първо време изчакваше нетърпеливо Татяна да млъкне, за да им го представи. Но както се оказа, нейното предложение се вписваше идеално в плана му, така че той я остави да си каже приказката.

— И така, можем ли да приемем, че всичко се нареди превъзходно?

При тези думи дори Ники, който в момента гледаше разсеяно през прозореца, се принуди да преглътне гордостта си, хвърли поглед към Голицин и призна:

— Уха, адски гот се получи!

Татяна само кимна.

— Ами тогава защо да спираме дотук? — попита Голицин, като се извъртя тежко на седалката си, за да ги огледа. — Такива като Коневич с лопата да ги ринеш, основават фирми и трупат милиони, като само чакат някой да им ги задигне!

Татяна си придаде замислен вид, макар че абсолютно същата идея я бе осенила далеч преди Голицин; всъщност учудващото бе, че на него едва сега му идваше наум да разшири схемата, докато тя от самото начало бе смятала Алекс Коневич за опитно животинче, лабораторен плъх, върху който да я изпробват, колкото да се убедят, че работи. В днешно време младите и напористи милионери никнеха като гъби след дъжд и направо си търсеха майстора. Но тя се направи на глупава и невинно попита:

— Смяташ ли, че това е разумно?

— Следващия път ще бъде дори още по-лесно, по-малко рисковано! Все пак нито един от другите новобогаташи няма такива топли отношения с Елцин. Вече знаем как става, освен това имаме достатъчно пари, за да финансираме операцията.

Отговорът на Ники беше напълно в негов стил:

— А какво ще намажа аз от тая работа?

Адвокатът в Татяна имаше готов отговор:

— За начало, Ники, ти получаваш онова, за което сме се договорили: своя дял от акциите на компанията, както и възможността да си переш парите през банките на Коневич. Ала знай, че и ти, и твоите приятелчета привличате твърде много внимание. Превърнали сте Москва в бойно поле. Руският народ на висок глас настоява за ред и законност. Повярвай ми, напоследък това е болна тема за Кремъл. А вашите игрички не остават незабелязани и от останалия свят. На Елцин му е писнало разни американци и германци да го поучават как да се справи с такива като теб.

— Празни приказки…

— Които няма да продължават още дълго, повярвай ми — отвърна тя, като размаха пръст пред носа му.

— Най-напред трябва да ни хванат!

— Време е да се приспособиш към новите правила. Хората вече гласуват, Ники! И тъкмо пред урните дават израз на неудовлетворението си. Елцин знае, че много скоро ще трябва да демонстрира видим напредък в сферата на законността и обществения ред. Задава се голяма хайка. Мнозина ще бъдат изловени.

— Само глупаците.

— Точно така. Докато умниците като теб ще изпреварят събитията.

— На мен и сега си ми харесва какво правя.

— Колко изкарваш годишно? — попита го тя.

— Достатъчно.

— Не си играй игрички с мен, Ники! Колко?

— Милиони. Трийсет, петдесет, знам ли колко! — По-правдоподобната цифра бе около двайсет милиона, но Ники за нищо на света не искаше да изглежда дребна риба в присъствието на Голицин. Той се размърда неловко на седалката, като се опита да си придаде искрен вид.

— Не е зле — отбеляза Татяна, като повдигна вежди. — А колко е изкарал Коневич миналата година?

— Ами сигурно доста — отвърна през зъби Ники. — Идея си нямам.

— Около двеста милиона. А има и други като него, които скоро ще прибират милиарди годишно. При това напълно законно.

— Милиарди?!

— Милиарди — повтори бавно и с наслада тя, сякаш от самия начин, по който я произнасяше, тази астрономическа сума щеше да набъбне още повече. — Време е леко да вдигнеш мизата, Ники. Време е да изпълзиш от калта. Задръж си курвите и дрогата, ако това те забавлява. Но знай, че истински големите пари са в бизнеса. Милиарди, Ники, милиарди.

— Милиарди — повтори замислено Ники. Думата му харесваше. Отронваше се от езика й с такава звучна лекота, че той бе готов да я слуша до безкрайност.

Тримата побъбриха още известно време — докато ушите на шофьора отвън почти окапаха от студа — и накрая се спряха на равноправно и взаимно приемливо разделение на труда и отговорностите. Голицин щеше да дебне възможности, да определя обектите за поредния удар и да впряга целия си зъл гений в измисляне на схеми за превземането им. Веднъж бяха осъществили успешно този сценарий и като цяло щеше да им върши работа и занапред. Татяна щеше да осигурява политическия чадър, да пуска по нещо в джобовете на правилните хора и да омайва с женския си чар най-близкото обкръжение на Елцин. Ники щеше да си продава проститутките, дрогата и крадените коли, докато му посочеха поредната жертва, която да бъде тероризирана, прогонена от страната или премахната.

Разговорът завърши там, където бе започнал — с твърде конфузната ситуация около Коневич. Ники го искаше мъртъв — по всякакъв възможен начин, колкото може по-скоро, на всяка цена. Просто мъртъв. В неговия бизнес нямаше правила и принципи освен един: колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.

Голицин също имаше своите причини да желае смъртта на Алекс Коневич. Да я желае силно и страстно, с цялото си същество. За човек, чиито емоционални състояния обикновено се движеха между коравосърдечно безразличие и унищожителна ярост, той бе странно обсесиран от случая „Коневич“. Подобна обсесия беше крайно нездравословна и той отлично съзнаваше това, но не можеше да се овладее. Доставяше му наслада да си представя начина, по които Коневич ще умре.

Никой не счете за нужно да спомене нещо, което се подразбираше от само себе си: че ако Коневич успееше по някакъв начин да се свърже със своя стар приятел Елцин, цялото им начинание — уви! — ще рухне. Старото пиянде имаше огромен дълг към младия вундеркинд. А колкото и изобретателна и безскрупулна да беше Татяна, все някога Алекс щеше да намери пролука, за да се добере до президента. Имаше твърде много неизвестни в уравнението, твърде много подозрителни връзки между служителите в администрацията, твърде много пробойни, през които да изтече информация. И тогава, както обикновено ставаше при такива престъпни конспирации, заговорниците щяха да се изправят един срещу друг. Всеки от тримата знаеше несъмнено, че ако се стигне дотам, на драго сърце ще окачи другите двама на въжето.

Едно легитимно разследване на случая, извършено от дори недотам честен или компетентен прокурор, би означавало катастрофа за тях.

Татяна самонадеяно увери съдружниците си, че има план за младежа Алекс, и ги инструктира да си траят и да не предприемат нищо до второ нареждане.

 

 

Комбинацията от шампанско и секс подейства с магическа сила. В продължение на три последователни нощи Алекс успя да спи по около шест часа, което беше голям напредък за него. Започна отново да се храни, дори всяка сутрин да прекарва по два часа в отлично оборудваната фитнес зала на хотела.

Една сутрин той се подсушаваше с хавлията на излизане от душа, след като си бе взел поредната здрава доза физическо натоварване, докато Елена, изтегната на леглото, гризеше препечена филийка и разсеяно прелистваше сутрешния вестник. Току-що бе пристигнала богатата им закуска от пържени яйца с бекон, препечен хляб и прясно кафе, когато се разнесе телефонен звън.

Елена беше по-близо и вдигна слушалката, като си мислеше, че е рум-сървисът. Няколко секунди слуша мълчаливо, после каза на руски: „Да, тук е, момент“, и му подаде телефона.

— От Министерството на вътрешните работи.

Алекс грабна слушалката и си каза името.

— Тук е полковник Леонид Воронин, специален сътрудник на министъра на вътрешните работи. — Гласът беше плътен и напорист, с дразнещата надменност на човек, свикнал да дава заповеди.

— Какво искате? — запита Алекс без излишни церемонии.

— Имам вашия номер, понеже преди седмица министърът ми възложи да разгледам жалбата ви.

— Предайте му моите благодарности. — Той стисна очи и в продължение на няколко мига не знаеше какво да каже. После попита: — И какво открихте?

— Какво открих ли? Ами, да кажем, че… в историята ви има някои нередности и несъответствия.

— Смятате, че лъжа, така ли?

— Не ми приписвайте неща, които не съм казал, господин Коневич. Смятам, че са налице големи празноти и в официалната версия за случилото се.

— Ами тогава защо не започнем от тях, от тези празноти, както им казвате?

— Добре. За начало, на пето число сте пътували до Будапеща с полет номер двеста и деветдесет. Спис…

— Да, аз…

— Не ме прекъсвайте, Коневич. Аз ще говоря, а вие ще слушате, докато не ви задам въпрос. Ясно ли е?

Арогантността му беше толкова брутална, че най-вероятно мъжът отсреща беше точно това, за което се представяше — високопоставен бюрократ във важно държавно ведомство. Алекс си пое дълбоко дъх и каза:

— Няма повече да ви прекъсвам.

— Още едно обаждане от ваша страна, и затварям телефона. И така, докъде бях стигнал? Аха: списъкът с пътниците на борда потвърждава това. Освен това от унгарските гранични служби са ви регистрирали като пристигнал точно в 13:05 часа. По нищо не личи, че сте се връщали обратно в Русия, а разпечатките от банковите ви сметки показват, че са били изпразнени на шести, тоест на следващата сутрин. Няколко часа по-късно още петдесет милиона долара са били откраднати от клиентите ви. Компютърните терминали, от които са разпоредени транзакциите, бяха проследени и се намират във вашите офиси. — Той помълча за момент и попита: — Как да разбирам това?

Алекс чуваше за пръв път тези подробности по кражбата и в течение на няколко дълги, болезнени мига се опитваше да осмисли чутото. О, как му се искаше Голицин да се намира в този момент пред него, седнал на един стол в същата хотелска стая, и силните му мускулести ръце да го стиснат за шията! И да не го пускат, докато не си изпее всичко, в най-малки детайли. Как проникна в сейфа ми? Къде изпрати парите ми? Кои ти бяха съучастници и къде се намират сега? Вместо това каза:

— Точно по това време съм бил в самолета за Ню Йорк. Ако прочетете факса ми, там го пише. Лесно е да се провери.

— Чел съм факса ви, господин Коневич. Но това не е единствената възможност да източите парите, нали? Може да сте имали съучастник.

— Само че не съм. Свършихте ли?

— Не съвсем. Получих от централната банка копия на документите, с които прехвърляте всичките си активи на Сергей Голицин. Един от нашите графолози огледа подписа ви.

— Е, и?

— Почеркът ви е разкривен, буквите са неравни и някак разтеглени. Ала нашият човек смята, че това си е вашият подпис. Вероятно положен в условия на физическо неудобство или психически натиск.

— След три часа побои и изтезания по-красиво не можех да го докарам.

Елена му подаде намазана с масло препечена филийка и чаша кафе, от която той отпи глътка. Тя повдигна въпросително вежди. В отговор Алекс направи неопределен жест с ръка. Отхапа голямо парче от филийката и го прокара с още кафе.

След дълга пауза полковникът каза:

— Относно онзи факс, който сте изпратили на министъра. Той повдига доста въпроси. Така например вие се опитвате да намесите генерал Голицин.

— Не се опитвам да го намеся. Заявявам ясно и категорично, че той е в дъното на цялата история. Разпоредил е няколко убийства, моето отвличане, наредил е на хората си да ме изтезават и накрая е задигнал всичко, което притежавах.

— Става дума за човек с големи заслуги. Патриот, служил доблестно на родината си в продължение на десетилетия. Това са много сериозни обвинения. Необходимо е да ви разпитам директно.

— Е, добре. Аз съм в Ню Йорк. Заповядайте, когато ви е удобно, и питайте.

— Невъзможно. Аз нямам юрисдикция извън границите на Русия. Същевременно моите приятели от външното разузнаване обяснимо си пазят територията и започват да нервничат, когато забравя къде ми е мястото.

— Хубаво. Да свършим тази работа по телефона. Питайте каквото искате.

— Това е… неприемливо.

— А, така ли? И защо?

— Първо, случаят е комплициран и в него са намесени някои много важни хора. Второ, обичам да виждам лицето на човека, когото разпитвам. И, разбира се, всичко трябва да се проверява. По телефона няма да стане.

— Аз пък нямам намерение да идвам в Москва, полковник. Онези се опитаха да ме убият и сега вероятно ще искат да довършат започнатото. Това вече го обясних във факса си.

— Аз лично ще се погрижа за охраната ви, господин Коневич. Ще бъде направено всичко необходимо. Давам ви офицерската си дума.

— Та аз дори не ви познавам.

— Вижте какво, прокуратурата подготвя обвинителен акт. Искате ли да изчистите името си или не?

— Не ми задавайте тъпи въпроси! Няма да стъпя в Русия, докато не прочета във вестника, че Голицин и хората му са в ареста.

Настана продължително мълчание. На Алекс му се стори, че полковник Воронин е закрил с ръка слушалката и се съветва с някого. В това време той дъвчеше препечена филийка и отпиваше от кафето си.

В един момент в слушалката отново се чу гласът на Воронин:

— А защо не се срещнем на неутрална територия?

— С кого разговаряхте там?

— Какво, проблеми с доверието ли имаме, господин Коневич?

— Аз нямам проблеми. Просто не ви вярвам и толкова.

Още една дълга пауза. После гласът каза:

— Това беше секретарката ми. Търсят ме на другия телефон и трябва да поема разговора. Решавайте бързо, господин Коневич. Искате ли да се срещнем или не?

— Гледайте мястото да е наистина неутрално!

— Какво ще кажете за Берлин? Достатъчно неутрален ли е според вас? Знаете ли какво е Чекпойнт Чарли?

— Разбира се.

— Е, тогава утре в три ще ви чакам там. Не закъснявайте.