Джон Кейс
Убийството като шедьовър (48)

47.

Семеен излет. Харпърс Фери. Река Потомак. С Лиз и момчетата се возим на взети под наем черни вътрешни гуми, носим се по течението към края на заградения участък. Небето над разлистените клони е наситеносиньо. Водата е топла и дълбока само колкото да не остъргваме камъните по дъното. Момчетата гребат с ръце, за да ни изпреварят, но със спасителните си жилетки в огромните вътрешни гуми почти не стигат до водата.

— Ами ако има риби? — пита Шон.

— Да, може някоя да ме захапе за дупето! — приглася му Кевин.

— Не мисля, че в река Потомак има хищни риби — казва Лиз.

— Какво е „хишен“?

— Хищен. Означава такъв, който се храни с месо.

— Аз не съм месо — протестира Шон. — Ъхх. Гадно е.

— Аз не съм много сигурен за рибите тук — казвам на Лиз. — Чух, че изгубили един човек в края на участъка.

— Татеее!

Не сме сами. Мъж и жена се носят по течението пред нас. Група тийнейджъри се чуват отзад. Те непрекъснато се избутват един друг от гумите, крещят и се заливат от смях. Това не ме дразни — те просто се забавляват, — но когато чувам досадния звън на нечий мобилен телефон, се ядосвам.

— Можеш ли да си представиш? — обръщам се към Лиз. — Няма къде да избягаш от тези неща.

— Току-виж ги направили и непромокаеми — казва Лиз и си намества слънчевите очила.

Звукът не спира и аз тъкмо се каня да извикам на младежите, че могат поне да отговорят, когато…

Часовникът ми е.

Будя се, рязко и в паника. Още е тъмно и толкова мъгливо, че се вижда само на метър. Изпивам последната си вода, като едва успявам да отвия капачката с ледените си пръсти. Чувствам се като на сто години — цялото тяло ме боли. Чакам зрението ми да се нагоди. Опитвам се да се раздвижа.

 

 

След половин час небето започва да изсветлява. Зад платформата, от другата страна на скалата, има малка издатина, почти ниша. Дълбока е някъде петдесетина сантиметра, но скалната стена надвисва отгоре й. Бих могъл да се вместя там само клекнал. Отхвърлям идеята.

Изкачвам се нагоре по кулата, търсейки място, където да се скрия. Бързо го намирам на четири-пет метра над платформата — мога да се вмъкна, без да се налага да пазя равновесие, или да издържам тежестта си на ръце. Виждам платформата и кабелите, центъра на пропастта. Но никой не може да види мен.

На всеки няколко минути поглеждам часовника си. След като минава един час, започвам да се притеснявам. Студът не ми дава мира. Захапвам яката на якето си, за да не ми тракат зъбите.

 

 

И тогава най-после ги чувам, макар и чак когато наближават театъра — заради непрестанния трясък на вълните. Чувам стържене и потракване на обувки върху камък. Чувам гласовете на двама мъже… не, на трима… единият говори със странна интонация, сякаш на чужд език. И после — сълзи избиват в очите ми — смесени с ниските гласове на мъжете чувам високите сладки гласове на деца.

Шон се смее — характерното му пискливо кикотене, съвсем различно от екливия смях на Кевин. Сърцето ми олеква в гърдите. Трудно ми е да дишам.

Чувам гласовете им, но не разбирам какво казват. Долавям звуците от превъртени в катинари ключове и отварящи се сандъци, от преместване и влачене на тежки предмети. Очевидно се подготвят за представлението, слагат декорите и мебелите по местата им. Някой започва да си свирука с уста.

Сдържам се с мъка. Обикновено умея да чакам. Това е нещо, което се научава на летищата.

Сега обаче неподвижността ми идва в повече. Замислям се дали да не се спусна надолу и да ги нападна. Не. Шансовете ми на земята при трима срещу един са ужасни. Ще имам само една възможност и тя е тук, горе.

 

 

Един от мъжете започва да се катери. Не се опитва да се прикрива. Вдига много шум, което е добре, защото ми е лесно да преценя придвижването му.

На мен ми трябваше около половин час да се изкатеря по кулата. На него му стигат десет минути. Виждам го секунди преди да стигне до платформата как изплува от мъглата. Главата му е обръсната. С лекота се прехвърля на платформата. Едър е, силен на вид, с екзотична татуировка, извиваща се изпод яката на шушляковото му яке. Отваря металния капак на кутията, занитена под горния кабел и премества някакъв превключвател. Вади уоки-токи от джоба си.

— Готово — казва той. — Действаме.

Сещам се какво е това — проба.

Някой хвърля въже нагоре и то се премята през една от примките. Механизмът, провиснал под горния кабел се задейства, явно командван дистанционно отдолу. Сигурно има някакъв ответен механизъм, прикрепен към края на въжето, защото подобното на тръба устройство с нещо като подвижен ръкав се спуска, засича въжето и се стяга около края му. Макари и колела се включват в действието от двете страни на пропастта, изпъвайки докрай кабела — а с него и въжето. Машинарията е удивително безшумна, през цялото време се чува само едва доловимо жужене.

— Готово — прошепва едрият в уоки-токито. — Слизам при вас.

Натиска бутон в сивата кутия и механизмът се връща в първоначалното си положение, кабелите провисват леко, а челюстите се разтварят и освобождават края на въжето. То пада обратно на земята.

За мое облекчение едрият мъж също поема надолу.

 

 

След двайсет минути чувам музика. Барабани и цитра. Скоро пристигат и гостите. Вдигат много шум, докато заемат местата си пред сцената.

Опитвам се да не мисля за „гостите“, докато звънът на стъклени чаши и звукът от разговорите им долитат до мен.

По едно време усещам гъдел в гърлото си и правя всичко възможно да задържа напиращата кашлица, чак сълзи избиват на очите ми. Вдървил съм се като камък и започвам да се притеснявам, че когато дойде моментът да се задействам, няма да мога.

И после представлението започва. Чувам гласа на Будро, докато той изпълнява различни фокуси, от време на време и гласа на Кевин — или е на Шон? — който се включва като контрапункт. Откъм публиката — бурен смях, шумни аплодисменти и възклицания на удивление.

Флейтиста прави фокуси.

 

 

И тогава се случва. Флейтиста хвърля въже нагоре.

— Стой там! — заповядва той. Въжето пада обратно на земята. — Не знам какво му става — казва той. — Небесата не ме слушат.

Накъсан смях откъм публиката.

— Налага се наистина да се концентрирам.

Въжето отново се свлича на чакъла.

И отново Флейтиста се оплаква, приканвайки публиката да му помогне да внуши на въжето да „се хване за небето“.

Детският глас казва нещо, което не успявам да чуя, но публиката откликва с одобрителен смях.

Нов опит. И после краят на въжето се появява пред погледа ми, издигайки се през мъглата. Колко нависоко трябва да го хвърли? Сигурно не е лесно.

И ето че успява — въжето се премята през примката. Публиката избухва в аплодисменти и насърчителни подвиквания.

Механизмът се включва и улавя края на въжето в челюстите си. Моментално се включват макарите и повдигачите, издърпвайки въжето от двете посоки, докато не се опъва докрай.

— Я да видим дали наистина е горе — казва Флейтиста. Въжето се разклаща — той го изпробва, за да е сигурен, че няма да падне от небето.

— Защо не се изкачиш по него? Да видиш какво има там горе? — предлага Флейтиста на сина ми.

— Не знам — отвръща Кевин. — Високо е.

— Направи каквото ти казвам — сопва му се Флейтиста.

— Е, добре де.

Оглушителни аплодисменти, когато момчето започва да се катери.

Флейтиста продължава да говори, но аз не го слушам. Въжето се клати напред-назад.

Наблюдавам ритъма на въжето и накрая го виждам — русата коса на Кевин се подава над мъглата.

Облечен е с набедрена превръзка и широк шарф през гърдите. Толкова се е съсредоточил, че изобщо не поглежда към платформата, докато не наближава върха. Когато ме вижда — със сълзи в очите ми и пръст на устните, клатещ трескаво глава в знак на предупреждение, — в очите му се появява израз на пълно объркване. За един ужасен миг ме обзема паника, че от изненада ще пусне въжето и ще падне.

Вмъква се в примката с отработена лекота и се издърпва към мен.

Вече е на платформата. Разперил съм ръце да го прегърна, но той носи микрофон, защипан за шарфа на гърдите му. Вдигам пръст на устните си, откачам микрофона, увивам го в края на якето си и го стисвам в юмрук.

— Тате — прошепва Кевин, лицето му — смесица от радост и объркване, — какво правиш тук?

Не знам какво да кажа.

Той продължава с трескав шепот:

— Той каза, че ще те видим чак на Коледа. Каза, че са дошли да те вземат на турнира от телевизията, че трябвало да заминеш по работа и че той щял да ни заведе у дома и там да чакаме мама. Купи ни близалки. И наистина ни заведе у дома, но само за малко. Опитахме се да ти се обадим — каза, че си пътувал към летището. Аз се опитах да ти се обадя и ти каза „ало“, но после телефонът прекъсна. И после той ни каза, че си катастрофирал и че си много, много зле и че мама трябвало да се грижи за теб и затова не можела да се грижи за нас, че… — Гласчето му заглъхва. Лицето му се свива.

Сигурно е усещал, че нещо не е наред. На някакво ниво сигурно е разбирал, че го държат в плен. Но през всичките тези седмици се е държал, адаптирал се е към онова, което са му казвали, приемал е странния живот, който са водели с брат му, опитвал се е да убеди себе си, че всичко е наред, че това е някакъв друг вид нормално съществуване. Но подсъзнателно сигурно се е тревожел за противоречията в историята на Флейтиста. Сигурно се е чудил защо не са ги потърсили бабите и дядовците им. Сигурно се е чудил за сто неща.

Сега пак е моето малко момченце и започва да плаче.

Накрая се притиска в мен и аз го прегръщам.

Не е възможно, наистина не е възможно да опиша какъв е този миг, каква е сладостта да видя отново детето си, да го държа на гърдите си.

Но не продължава дълго. Отблъсквам го внимателно назад и го поглеждам в очите.

— Кевин, чуй ме. Какво трябва да направиш сега? — Махвам с ръка към сцената долу. — Трябва да направиш всичко точно така, както сте го репетирали.

Той клати глава. Изглежда ужасен.

— Нищо. Ъъ. Трябва да пусна това да се плъзне назад. — Раздвижва китка и праща примката обратно в средата на кабела. — После трябва да чакам.

— Колко дълго?

Той свива рамене.

— Докато той не ми извика.

— Слушай, Кев. — Слагам ръка на рамото му. — Трябва да разбереш, че…

— Мислех, че заради мене си катастрофирал — казва ми той, гласчето му е изтъняло и сякаш пропито със сълзи. — Мама винаги казва, че мобилните телефони са опасни.

— Кевин, изобщо не съм катастрофирал. Господин Будро те е излъгал.

— Кой?

— Господин Карефор?

— Доктор Карефор — поправя ме той. — Док.

— Добре. Така, няма значение кой е — той ви е отвлякъл. Не съм бил ранен, нито болен. С мама много се притеснихме и упорито ви търсихме. Мислиш ли, че мама не би потърсила момчетата си, каквото и да е станало?

— Но той каза, че така помагаме, каза че… — Сега гласът му е войнствен, несигурен. Отново започва да плаче.

— Кевин. — Млъквам и затварям очи. — Той смята да те убие — това е част от фокуса. Част от представлението му. А след това ще убие и Шон.

— Но защо?

Аз клатя глава.

— Сега ще имам нужда от помощта ти.

— Тате? Ще се оправи ли всичко?

— Абсолютно. Но трябва да ме чуеш добре. Трябва да направиш съвсем точно онова, което се очаква от теб. И после, докато той се катери по въжето, искам да се скриеш. — Хващам го за ръката, обръщам го и му показвам малката ниша зад платформата.

— Ами ако падна? Тате… може да падна.

— Няма да паднеш. Бива те да пазиш равновесие. Помниш ли стълбата на Яков? Само ти успя да се качиш по нея.

Усиленият глас на Флейтиста долита до нас:

— Какво виждаш там горе, момче?

— Тате — прошепва Кевин, — на стълбата на Яков беше Шон.

Колкото и да е глупаво, това за миг ме парализира и не се сещам какво да кажа. Да объркаш близнаците е най-големият грях, който могат да извършат родителите им спрямо тях.

— Кев… можеш да го направиш. Има достатъчно място. Трябва да го направиш. Виж, ще ти дам раницата си. Искам да ми я пазиш. — И наистина му давам раницата, най-вече за да му възложа някаква задача, върху която да се съсредоточи. Преди това обаче изваждам фенера и го пъхам в колана си.

Отново усиленият глас на Флейтиста:

— Спиш ли, момче?

Кевин изглежда се е вкаменил.

— Попитах какво виждаш там горе, момче?

Отварям юмрук, вадя микрофона и го закачам за пояса на гърдите на Кевин.

— Отговори му — прошепвам.

— Небе — казва Кевин, гласът му трепери.

Смях отдолу.

— Какво друго?

— Облаци. — Все още звучи, сякаш е на път да се разплаче.

Нов смях.

— Хайде връщай се, трябваш ми. — Гласът е делови.

— Но на мен тук ми харесва. Не искам да слизам.

Продължават да си разменят реплики, Флейтиста се ядосва все повече от нахалството на момчето.

 

 

Налага се да оставя Кевин и да се покатеря по скалата.

— Ако не слезеш долу моментално — казва Флейтиста със строг глас, — ще трябва аз да се кача и да те смъкна.

— Давай — казва Кевин. — Опитай се, старче. Бас ловя, че не можеш да се покатериш по въжето.

Сгушил съм се в старото си скривалище над платформата. Кевин вдига очи към мен. Давам му знак — време е да се скрие.

Въжето започва да се клати напред-назад, докато Флейтиста се катери по него.

Публиката го насърчава с викове.

И тогава го виждам, кестенявата му лъскава коса се появява през мъглата. Също като Кевин и той е облечен като факир и пак като Кевин се е съсредоточил върху изкачването. В неговия случай задачата му е усложнена от факта, че — по пиратски — държи нож със закривено острие между зъбите си.

Много бавно и внимателно започвам да се придвижвам надолу към него.

Когато стига до примката и провира ръката си през нея, поглежда към платформата. И се намръщва. Знам какво си мисли — къде е Кевин?

Издърпва се на платформата и вади ножа от устата си.

— Къде си, момче? — вика той, все още в ролята. — Писна ми от теб. Сериозно ти говоря!

Смях долита от публиката долу.

Фокусникът се изправя и започва да се обръща.

 

 

Не обичам да се бия. Не че по принцип избягвам конфронтацията. Просто почти не съм попадал в ситуация, която да изисква физически бой. Там, където израснах, никой не се биеше — просто всички бяхме прекалено заети с организираните си занимания. Боят просто не беше в програмата ни. Веднъж цапардосах едно хлапе, което ми влезе лошо по време на футболен мач, но фактът, че наистина го ударих, си беше чиста проба лош късмет. Изгониха ме от играта, бях наказан за следващите две срещи и ми се наложи да изслушам десетки лекции за това колко е важно да се владееш.

Никога не съм ходил на школа по карате или бокс.

С други думи, нищо в миналото ми не ме е подготвило за онова, което се каня да направя.

И въпреки това връхлитам от онази скала като истински каскадьор.

Преди онзи дори да разбере, че съм там, преди да се е обърнал докрай, аз вече съм го ударил толкова силно с фенера, че чувам как костите на тила му се разтрошават. Внезапно навсякъде се появява кръв — по мен, по скалите, във въздуха, по него.

Залита, но за мое изумление не пада. Издава протяжен звук на ранено животно, който микрофонът улавя, после се обръща, очите му святкат, с нож в ръка. Бих могъл да се закълна, че се усмихва. После замахва странично към мен, пропуска първия път, но не и при обратния замах, който разпаря ръкава на якето и ръката ми над лакътя.

Стон излита от устата ми, когато Будро замахва към гърлото ми. Колкото и да е невероятно, светът е замлъкнал — или почти. В инжектираното с адреналин забавено действие на вероятното ми убийство аз чувам как вълните се блъскат в скалите долу, чувам и задъханото очакване — или объркване може би — на публиката под пласта от мъгла.

Замахвам с фенера и пропускам, после отбивам нов удар с ножа. Острието се плъзга по фенера, впива се в пръстите ми и кръв опръсква лицето ми.

Будро отстъпва крачка назад да заеме позиция. За миг застива, диша тежко и се олюлява, ножът виси покрай бедрото му. Има вид сякаш всеки миг ще припадне. Окуражен, аз правя крачка към него, после отскачам назад, когато той ме напада с рев. Като изпаднал в амок диригент, сече трескаво въздуха и ръмжи, зъби се, изпаднал в истерия. Лудостта се излъчва от него като горещина от фурна.

Зад себе си чувам Кевин да простенва, наполовина скимтене, наполовина вик. Този звук ми действа като токов удар. Едновременно обезумял и бесен, ужасен и яростен, аз се хвърлям върху фокусника и двамата падаме върху платформата в кълбо от кръв, ръмжене и викове на болка.

Не е за вярване, но аз съм отгоре, с подлакътника си на гърлото му, а дясната ми ръка е приковала китката му към земята. Той прави слаб опит да ме удари с другата си ръка, но не му е останала никаква сила. След миг мускулите му се отпускат, а очите му се смекчават.

— И сега какво? — пита той.

Сърцето ми се блъска в гърдите и минава сякаш цяла минута, докато си поема достатъчно дъх. Когато съм способен да стана, го правя, посягам надолу, грабвам в шепа косата на Будро и го издърпвам на крака.

Той се хили.

— И как си мислиш, че ще се отървеш от мен?

Казвам с нисък глас, почти ръмжене:

— Това е лесната част, копеле побъркано.

И с тези думи го хващам за врата, обръщам го и го блъсвам през ръба на платформата, откъдето той полита с крясък към фенклуба си на двайсет метра по-надолу.

 

 

В амфитеатъра цари хаос, всички крещят и викат. Кевин изпълзява от малката ниша към мен, ужасен и хлипащ. Ранен съм, кървя като заклано прасе. Още съм на крака, треперя силно и има много кръв, но иначе съм добре.

Знам, че трябва да действаме бързо. Засега хората долу може би са решили, че падането на Будро е злополука. А може би не.

Не знам какво ме кара да мисля, че момчетата, които е трябвало да играят централна роля в шоуто, за кратко ще бъдат забравени от всички. Самият Шон като нищо може да се е зачудил какво става и да е излязъл от скривалището си, за да разбере. Но не мисля така. Мисля, че е в кошницата си и чака уговорения сигнал.

— Кевин — казвам аз, — трябва да измъкнем Шон.

Той не спори, очите му са огромни.

— Тате, тече ти много кръв.

— Няма нищо.

Кевин е роден катерач. Двамата заедно с лекота се спускаме по скалата. На половината път надолу излизаме от мъглата и аз му казвам да спре за малко.

— Сега трябва да внимаваме. Стой откъм морето, така че да не ни видят.

— Добре.

Кевин се спуска надолу, уверено и леко като маймунка. Даже от време на време му се налага да ме изчаква. Аз съм онзи, който има проблем. Ранената ми ръка е слаба. Дланта ми е на каша. Кръвта е хлъзгава.

Въпреки всичко след няма и пет минути сме на земята.

Трябва да си почина, да се облегна за миг на скалата. Откъм амфитеатъра долитат звуци на спор. Гласовете не са много. Явно част от гостите са решили да си тръгнат. Карат се какво трябва да се направи.

— Какво разочарование! — казва женски глас.

— Просто различна развръзка — казва мъж с британски акцент. — Също толкова драматична по свой си начин.

— Няма да се обаждаме на полицията — казва друг глас с акцент, който не мога да позная. — Не искам да плъзнат тук.

— Има път отзад — казва ми Кевин. — Мога да се промъкна. Ще поговоря с Шон. Той ще ме чуе през кошницата.

Тръгвам след сина си и двамата се промъкваме приведени към задната част на сцената. Шумът на прибоя помага, защото съм слаб и следователно тромав и няколко пъти се спъвам.

Оттук мога да видя малката група от гости, виждам и единия крак на Будро, изкривен при коляното под ъгъл, който е несъвместим с живота.

Кошницата е в средата на сцената, на видно място.

Преди да съм спрял Кевин, той изчезва някъде. После го виждам как се приближава до кошницата, виждам и как кошницата помръдва леко. Не мога да повярвам, че Шон ще се измъкне от нея, без да го забележат.

И тогава се сещам — отклоняване на вниманието. Чакам капака на кошницата да помръдне и хвърлям фенера вдясно с всички сили. Той се премята през въздуха и се удря с оглушителен трясък в скалите.

Всички обръщат глави към звука и в същото време Шон се измъква от кошницата. Виждам как малката група в театъра тръгва бавно към мястото на шума, в същото време момчетата хукват към мен.

Не може да е повече от половин миля от амфитеатъра до плажа на „Сий Ранч“. Не се налага да нагазваме във водата. Съвсем лесен преход по твърд пясък, осеян със скали. Знам, че рано или късно някой ще тръгне след нас, и правя всичко по силите си да бързам. Сякаш минава цяла вечност преди да забележа бодливата тел по демаркационната линия между „Мистери“ и „Сий Ранч“.

 

 

Друга сивокоса двойка — или пък същата? — се разхожда по каменистия плаж. Обръщам се към тях, хванал по едно момче във всяка ръка. Сега те ме дърпат напред, толкова бавно се движа. После идва моментът, когато не мога да направя и крачка повече.

— Всичко е наред — казвам аз на момчетата, докато се опитвам да задвижа краката си. — Всичко ще бъде наред. — Спъвам се и падам.

Кевин хуква като изстрелян и аз виждам трите фигури, елегантната двойка се навежда леко да чуе думите на сина ми. Кевин сочи… те поглеждат към нас.

Шон стиска ожесточено ръката ми.

Кевин и двамата непознати вече тичат, виждам, че мъжът държи мобилен телефон на ухото си.

Очите ми се затварят.

— Тате! — вика Кевин.

— „Сий Ранч“ — тъкмо казва мъжът по телефона си. — На плажа. Мег, ще ида да докарам джипа.

— О, мили Боже! — възкликва жената. Увива нещо около ранената ми длан. — Момчета, натискайте тук — казва тя. — Ето така, разбрахте ли?

— Да.

— Стан! Якето ти. — Тя увива ранената ми ръка и пристяга раната. — Притискайте момчета, точно така.

— Той ще се оправи ли? — пита Кевин и гласът му трепери.

— Да — отвръща уверено жената. — Всичко ще бъде наред.

И по някакъв начин, макар да подозирам, че го казва само за да успокои момчетата, аз знам, че е права.