Джон Кейс
Убийството като шедьовър (42)

41.

„Магическият замък“ е мухлясваща викторианска сграда сред хълмовете над Холивуд. И Джон Деланд изглежда съвсем на място в нея. Косата му е бяла и рошава, очите му — бледосини и остри. Малки очила са кацнали на дългия му нос. Облечен е в лъскав черен костюм със старомодна кройка и жилетка с ланец за часовник. Единствената нехармонична нотка е големият син електронен часовник с пластмасова каишка на лявата му китка.

Посреща ме във фоайето и ме води по виещата се стълба към кабинета си.

— Имаме приблизително един час — казва ми той, — макар че можем да продължим разговора си и утре, разбира се. Стига да мога да говоря. Имам час при зъболекаря — обеща най-после да преработи протезата ми.

Вратата се отваря автоматично, когато той изрича думите „Хари Худини“ в малката месингова решетка.

Кабинетът му е като излязъл от романите на Дикенс — просторно като пещера помещение, обзаведено с викториански антики — множество колони, завъртулки и изтъркано кадифе. Няма и сантиметър свободно място по плотовете — книги, глобуси, кристални сфери, карти, статуетки, черепи, растения, устройства с незнайно предназначение, кутии, джунджурии, листа, брошури, предмети от всякакъв вид. Стари афиши, известяващи за разнообразни магически представления и фокусници висят нагъсто по стените заедно с вълшебни пръчки, обсипани с фалшиви скъпоценни камъни скиптри и така нататък. Котки си почиват на прозоречните первази.

Деланд ми сочи към тежко кресло с резба по дървото.

— Не е много удобно, но котките не го обичат, така че ще си спестите декорацията от котешки косми.

Самият той минава зад огромното си черно писалище, покрито с петсантиметров слой хартии, вдига една дългокосместа черна котка от стола си и сяда. Гушва котката и започва да я гали.

— Значи сте дошъл заради Карефор. И интересът ви според Карл е свързан с разследване на убийство?

— Точно така. Серия от убийства.

— О, Боже! И смятате, че Карефор е замесен?

— Да.

Обляга се назад и ме оглежда с бледосините си очи.

— Не думайте. И вие сте… какъв? Полицейски инспектор? Питам само защото ние, илюзионистите, сме малко… ох… нещо като братство, ако може така да се каже. Ако ще ви помогна да откриете Карефор, бих искал да знам с каква цел го правя. Освен това бих искал да знам как точно разследването ви е довело до „Магическия замък“. — Усмихва се с разсеяната си усмивка и гали котката, която мърка оглушително.

— Не съм от полицията — започвам аз. — Интересът ми е от лично естество. — Докато му разказвам кратката версия на историята си, разсеяната му усмивка постепенно изчезва.

— Ужасно, ужасно! — казва той с треперлив глас. — Толкова съжалявам. Разбира се, че ще ви помогна. — Вдига слушалката на черен телефон. — Ще започна с архивите ни и Асоциацията на илюзионистите. Карефор очевидно е бил неин член, както и на Замъка. Плащал е членски внос и е получавал литература — няма начин да нямаме адрес и телефонен номер.

След като е свършил да крещи инструкции по телефона, той поставя слушалката на вилката и започва да гали отново котката.

— Е, какво по-точно ви интересува?

— Защо просто не ми разкажете за Карефор? Всичко, което си спомняте.

— Не помня точно как започна работа при нас — подхваща Деланд. — Някой друг може да си спомни. Възможно е вече да си е бил създал някаква репутация, да е имал представления другаде. Но също така е възможно просто да е… дошъл да види наше представление и така да е започнал.

— Какво имате предвид?

— Илюзионисти идват в Замъка отвсякъде — или целенасочено, или просто минавайки през града. Замъка е нещо като поклонническа спирка за фокусниците. Имаме повече от пет хиляди членове.

— Сериозно?

— О, да. Та да кажем, че един фокусник минава през града и идва в Замъка като зрител. Иска да види какво прави конкуренцията, може би да щипне някоя нова идейка, или просто да се позабавлява със съпругата или приятелката си. Преди представлението — в бара, или в антракта след вечерята, или докато чакат на опашка за някоя от сцените — хората се възползват от тези възможности да покажат нещо. Да покажат какво могат, нали разбирате. Ще видите хора в бара, които правят дребни фокуси или показват номера с карти и монети, докато чакат на опашка. Случва се някой да покаже наистина хубава магия.

— Нещо като прослушване, така ли?

— Ами да, понякога. Това е един от начините да привлечеш внимание. А после… може някой от предвидените изпълнители да се разболее или да влезе в конфликт с управата и тогава се открива пролука в програмата. Гостуващият фокусник може да получи възможност да я запълни. А след това — кой знае?

— И Карефор по един или друг начин е станал редовен изпълнител тук?

— Да. И то напълно заслужено. Той е много добър изпълнител, има невероятно сценично присъствие. Истината е, че всичките му номера бяха удивителни. И в началото поне — напълно в стила на тукашната традиция.

— Която е?

— Е, ние очевидно нямаме ресурси да поставяме наистина големите илюзии — от онези, които поставят във Вегас. Повечето подобни изпълнения изискват специално построени сцени, само за илюзиониста и неговия номер. Така могат да се използват сложни апаратури, тайни врати, тунели под сцената и специално осветление, да не говорим за жици и висящи пътеки за номерата с левитация. Нашите сцени са просто… сцени. Позволяват минимално използване на светлина и огледала, устройства и така нататък. Не само че приходите ни не биха били достатъчни за нещо друго, но ние предпочитаме да смятаме простотата за добродетел — целта ни е да представяме класическа магия. Карефор не се различаваше от повечето ни изпълнители, поне в началото.

— А след това?

— Ами с течение на времето той промени номерата си. Насочи се към номера от по-ранните векове, особено от индийската традиция. Удивителни неща, поразяващи ефекти… но… — Мръщи се, ръката му се вдига от гърба на черната котка и се размахва из въздуха.

— Какво?

— Вкусовете са се променили. Новата му програма нямаше голям успех сред публиката.

— Какво имате предвид? Какви вкусове?

— Вкусът на публиката, онова, което хората искат да виждат на сцената. Вече не искат да бъдат плашени. Изумени, объркани, развеселени, да — но не ужасени или плашени. Та за Карефор — хората отдавна са изгубили вкуса си към кървища. Неговата програма в окончателния си вид беше… ами… беше доста кървава всъщност. Съвсем в каноните на традицията, но… — Деланд свива рамене.

— Мислите, че хората не обичат кървища? В Холивуд не биха се съгласили.

Уредникът отново свива рамене.

— Съгласен съм с аргумента ви. Разплискани черва, реки от кръв, десетки убити само в една сцена. Масово кръвопролитие, от този род неща. И всичко напълно реалистично — но все пак… — Килва глава настрани. — Филмът си е филм. Колкото и да е реалистичен, е бил заснет преди месеци и след това сглобен и това всички ние го знаем. Бил е рекламиран, звездите са направили обиколките си из страната да го представят. И чак след това виждаме реалния продукт, при това прожектиран на екран и двуизмерен.

— Така е. Но и на сцената публиката знае, че е… представление.

— Вярно, но усещането да видиш реалистично насилие на живо е съвсем различно, отблизо, в реално време. Дори и в театъра съществува тенденция насилието да бъде стилизирано. Първо, много е трудно да се постави успешно. Дори и един добър юмручен бой — трудно е да го поставиш така, че да изглежда реалистично. Истината е, че повечето хора не искат да гледат насилие, което изглежда истинско. Мили Боже, веднъж в Амстердам отидох на някакво експериментално театрално представление и един от актьорите разкъса растение, накъса го на парченца на сцената — някакъв си филодендрон в саксия — и някои от зрителите бяха толкова потресени, че си излязоха.

— Хм.

— Останете една вечер в Замъка и вижте представленията. Сам ще се уверите, че залите ни са сравнително малки. И най-голямата побира едва стотина зрители. Изпълнителите ни са съвсем близо до публиката — както и следва да бъде в нашето изкуство. При някои от илюзиите на Карефор… Боже!… направо те беше страх да не те опръскат. Все едно седиш на първия ред при боксов мач и един от боксьорите кърви. Такова нещо не се харесва на дамите, нищо че сме хищници по природа.

— Но сте му позволили да продължи?

— Е, преди да промени програмата си той беше доста популярен. Представленията му бяха претъпкани — работеше на най-голямата ни сцена. Така че и след промяната публиката по инерция продължи да пълни залата му. Той беше страхотен артист. И макар че зрителите не харесаха много промените в програмата му, сред колегите в Замъка Карефор имаше много поддръжници.

— Така ли?

— Илюзиите, които представяше, имаха славна история във фокусническата традиция, а и както казах, той ги пресъздаваше по гениален начин. Част от предназначението на Замъка, ако искате, е да съхрани историята на магията като форма на изкуство. В този смисъл беше добре някои от старите илюзии да се съживят, макар и само като исторически куриози. Едва когато ги видиш на сцената обаче, си даваш сметка колко са се променили вкусовете. Само преди век публиката е била доста кръвожадна и на никой не би му трепнало окото пред онова, което представяше Карефор.

— Толкова голяма промяна!

— За Бога, да. Забравете за нещо толкова блудкаво като магическо представление, което само се преструва, че пролива кръв. Преди един век борбите с петли и кучета са били изключително популярни. Да не говорим за публичните екзекуции. Линчовете. Хората просто са се стичали на тълпи. Истинска кръв? Колкото повече, толкова по-добре.

— Но сега това отблъсква хората.

Кимам, спомням си коментара на Карл Кавана за тази промяна във вкусовете.

— Да, дори когато знаят, че е илюзия. Когато онзи млад илюзионист Дейвид Блейн си извади сърцето от гърдите по телевизията — бръкна под ризата си извади онова кърваво, капещо, отвратително парче месо, — искаха да го изрежат. Но беше излъчено по телевизията.

— Какви неща правеше Карефор?

— Ами… Един от редовните му фокуси беше номерът с кошницата. Много стар фокус, направо древен. Познат ли ви е?

Аз клатя глава.

— Е, стара традиция е асистентът на магьосника да бъде „жертвата“. И в наши дни може да се види нещо дезинфекцирано в този смисъл — фокусникът хвърля ножове, които се забиват около красивата му асистентка, или постиганите със сложни механични устройства илюзии, при които дамата бива заключвана, изчезва или я срязват на две. Без усещане за истинска опасност обаче. Не така са стояли нещата със старите илюзии — напротив, тогава опасността е била хиперболизирана. Правело се е всичко възможно опасността за асистентката да изглежда реална.

— Разбирам.

— За типа илюзии, с които работеше Карефор, на фокусника му е било нужно дете за асистент. Най-често — собствения му син. Хубавите момичета сме ги въвели доста по-късно. Но дали е хубаво момиче или дете, и в двата случая асистентът е подчинен на магьосника и служи да подчертае силата му. Всъщност навлизането на младите жени като асистенти отразява промяна в динамиката. Магьосникът и красивата асистентка всъщност са нещо като сексуална двойка. С малкото момче се е наподобявало семейството.

— Баща-син.

— Именно. Силата на магьосника е била силата на патриарха, макар че в някои случаи е било по-скоро отношение господар-роб или според някои — бог-човек. Една от задачите на асистента, разбира се, е била да отвлича вниманието на публиката. Магьосникът иска зрителите да погледнат встрани от това, което самият той прави, и да кажем, хвърля топка на асистента си. Погледът следва топката — по инстинкт. Като средство за отвличане на вниманието оскъдно облечената жена върши добра работа — такива създания привличат погледите ни по инстинкт, — само че децата предизвикват много повече съпричастие от страна на публиката. Младата жена никога не може да привлече публиката на своя страна така, както го прави едно дете.

— Разбирам какво имате предвид.

— Детето има и други предимства като асистент. Малко е и може да се смести в по-малки пространства. Но най-важното — детето е много по-уязвимо от всяка жена. Освен това излъчва невинност и публиката никога не може да допусне, че и то участва в измамата. Сега законът не позволява да се работи с деца, така че Карефор прибягна към друго, почти толкова добро. Нае един младеж — доста дребен и с детинско излъчване, но пълнолетен.

— Интересно. И какво точно представляваше номерът му?

— Номерът с кошницата беше само финалът на едночасовото му представление, имайте предвид. Преди това той представяше много други ефекти и илюзии. Но при самия номер с кошницата към края на програмата момчето греши, прави нещо несръчно или се държи предизвикателно. И за наказание господарят му го заставя да се пъхне в кошницата. Често кошницата е поставена на открит пиедестал, така че публиката да вижда, че няма скрита вратичка или нещо такова, някакъв начин момчето да излезе. И така… — Деланд плясва с ръце, — момчето е в кошницата, а фокусникът довършва представлението си, само че момчето не млъква, постоянно мрънка и се оплаква. Накрая фокусникът се ядосва наистина. Преполовил е някакъв номер с мечове, грабва импулсивно един от тях и го забива в кошницата. Момчето крещи — „Заболя ме! Ти ме намушка!“ — но това само още повече вбесява фокусника. Сред смразяващи кръвта писъци откъм кошницата магьосникът забива все повече мечове в нея, от всички страни, така, че никой вътре не би могъл да оцелее. Той е побеснял, разбирате ли, прекъснали са го по средата на коронния му номер или нещо такова. Подхваща отново номера си, подигравайки се на пищящото момче. „Давай, викай колкото искаш, няма да ти помогне. Въобще не ме трогваш. Мили Боже, като някакво бебе си!“ Крясъците отслабват, преминават в стонове, а накрая се възцарява тишина. Публиката е изнервена. Магьосникът въздъхва облекчено и насочва цялото си внимание обратно към номера си — вади зайци от шапката си, съединява и разделя обръчи, прави други класически фокуси. Публиката се раздвижва неспокойно при вида на локвата кръв, който се събира под кошницата. При виковете им — сред тях винаги има и подставено лице, ако случайно те не реагират според очакванията, — магьосникът преустановява каквото там прави, отива при кошницата и вижда локвата кръв. Маха капака на кошницата и изпада в ужас от гледката. Трябва да си добър актьор, за да го изиграеш убедително, имайте предвид, но Карефор определено е добър актьор. Започва да издърпва мечовете, бавно и внимателно, с много колебание и примижаване и скърцане със зъби. После магьосникът призовава публиката да му помогне да съживи асистента си.

Космите по врата ми започват да настръхват. Мисля си за инспектора от Биг Сър и онова, което ми беше казал за близнаците Рамирес. Че когато събрали парчетата от едното дете, установили, че е било намушкано многократно, пронизвано.

А после си спомням точните му думи: „Детето беше като игленик.“

— Добре ли сте? — пита Деланд.

— Продължавайте — успявам да изрека аз.

— Номерът с кошницата е следният — мечовете са истински, ударите — силни. Номерът се получава, защото асистентът се е научил как по предварително уговорени знаци да извива тялото си по определен начин, за да избегне остриетата, и в резултат остава напълно невредим. Ясно ви е защо в днешно време законът не позволява деца да участват в такива илюзии. Като много от старите фокуси, и този с кошницата може да се обърка.

— Хм.

— Някои илюзии са много опасни. Номерът с кошницата разчита на стриктно спазване на поредица от движения от страна на двама отделни индивиди. Грешка е недопустима. Улавянето на куршуми е друга опасна илюзия. Преди е била традиционна част от много представления, но наистина е опасна. Един известен магьосник загинал по време на представление в Лондон през 1930 или там някъде.

Слушам Деланд само с половин ухо. Със сестрите Гейблър Будро е изпълнил илюзията с разрязаното на две момиче, с близнаците Рамирес — номера с кошницата. Но онова, което ми бяха разказали момчетата Сандлинг, не звучеше като подготовка за който и да било от двата фокуса.

— Пен и Телър — казва Деланд, — изпълняват едновременно улавяне на куршум, но Худини например, при всичките си животозастрашаващи номера, никога не е улавял куршуми. Неговият кумир Робет-Худен, прославен френски магьосник от средата на осемнайсети век, е изпълнявал с изключителен успех улавяне на куршуми, когато помогнал да се потуши един бунт в Алжир.

— Сериозно?

— О, да. Френското правителство го изпратило в Алжир, защото някакви местни магьосници призовавали към бунт, като използвали елементарни фокуси, за да надъхат тълпата. Робер-Худен представил — на открито — демонстрация на силата си, като символ за силата на французите, един вид за да покаже на местните чия магия е по-могъща. Кулминацията на представлението му настъпила, когато един от местните магьосници го предизвикал на дуел. Уловил изстреляния срещу него куршум между зъбите си, след което стрелял със заредения си пистолет във варосаната стена на една сграда на улицата, където се състоял дуелът. Когато куршумът се забил, на бялата стена цъфнало огромно алено петно кръв. Това се оказало достатъчно да наклони везните. Френската магия на Робер-Худен била по-могъща от магията на местните. Алжирците изгубили вяра в бунтовниците и съпротивата се стопила.

— Френското правителство го е наело?

— О, има и по-стари, както и много по-скорошни примери за наети от правителства магьосници. Нашето ЦРУ например нае фокусника Джон Малхолънд да обучи шпионите им как да избягват разкриване. Малхолънд правел демонстрации, провел десетки курсове, дори написал серия от наръчници.

— Наръчници?

— Върху отвличане на вниманието, бързина на ръцете, изненада.

— Сериозно!

— Ами помислете. Какво правят шпионите? Всичко е въпрос на илюзия и измама. Шпионинът се прави на нещо или някой, който не е. Трябва да изпълни задачата си така, че да не го забележат. Какви по-полезни умения за тази цел от бързата ръка и техниките за отвличане на вниманието? Ако можеш да накараш някого да погледне в другата посока или просто да не те забележи… — Той вдига рамене.

Колкото и да е интересно това, аз искам да насоча вниманието на Деланд обратно към Карефор.

— Значи… номерът с кошницата е бил опасен.

— Да. Ако асистентът не се извие в правилната последователност… или магьосникът обърка въпросната последователност, или просто ръката му трепне за миг — асистентът може да умре. — Млъква и си поема дълбоко дъх. — Мили Боже, сигурно се тревожите за момчетата…

— Мисля, че е възможно Будро да използва синовете ми за някакъв номер.

— Моля да ме извините, ако съм… прекалил… в описанието на фокусите. Самият аз не бих искал внукът ми да участва в номера с кошницата.

Кимам и Деланд продължава:

— Докъде бях стигнал?

— Ужасеният магьосник моли публиката да му помогне да съживи момчето.

— Да. После подхваща някакъв напев, нещо, което да му помогне да призове силата си. Накрая е готов, сваля капака на кошницата и voila! — момчето излиза живо и здраво.

— Хм.

— Това е възкресение, разбирате ли, детето е върнато от мъртвите. Това всъщност е основата на огромен брой илюзии, традиция, която води началото си от древността, още откакто има магия. Предполагам, че тези номера са се появили по времето, когато магьосниците са били жреци. Дори каскадите на Худини, при които го потапяли в морето, целият увит във вериги, могат да се причислят към този вид ефекти. Или поне аз съм на това мнение.

— Наистина?

— Ако не истинска, то символична смърт. Самотният човек, който кани смъртта да го вземе, тълпата, която затаява дъх заедно с потопения магьосник и чака в продължение на невъзможно дълги минути той да изскочи над водата, но го няма никакъв. Дали този път не е отишъл прекалено далеч? Дали този път смъртта няма наистина да го застигне? А после, най-сетне, героичната му поява над водата. Това се е приемало като някакво чудо, като един вид възкресение.

— Възкресение или не, хората не са харесвали номера на Карефор с кошницата, така ли?

— Да, не го харесваха. Както казах, Карефор е талантлив актьор, но внушението, което постигаше, беше някак прекалено силно. Гневът му, кръвта, писъците — всичко беше прекалено истинско. В това му беше проблемът. Той плашеше хората. Разбира се, имаше си и почитатели.

— Какви почитатели? Деланд се мръщи.

— Хммм. Нека помисля. Спомням си един дребен таитянец и една рускиня. Олга някоя си. И един шейх също. Неколцина поклонници на готическото — съвсем безобидни всъщност, но определено си падаха по кръвта. — Въздъхва. — Беше преди години и не си спомням имена. Може би някой от колегите ще си спомни. Мога да ги попитам. А, едно си спомням все пак — Мерц. За малко да забравя Мерц — а той беше най-големият фен на Карефор. Истински почитател. Едва ли е пропуснал и едно негово представление. А и обикновено си тръгваха заедно след това. Забелязах го, защото бяха доста странна двойка.

— Какво имате предвид?

— Карефор, знаете, беше висок мъж и с впечатляваща външност. Мерц, от друга страна, е нисък и як, плешив като яйце и почти толкова широк, колкото и висок. Дяволски богат. Караше ролс-ройс. Това, че и двамата бяха европейци, изглежда ги свързваше.

— Какво искате да кажете? Истинското име на Карефор е Байрън Будро и той не е европеец. От Луизиана е.

Деланд е шокиран.

— Не. Французин е.

Аз клатя глава.

— Не сте знаели, че Карефор е артистичен псевдоним?

— Ален Карефор — само това име знам. Проклет да съм! Ходил съм в Европа, дори две години живях във Франция. Никога не бих предположил… но вече ви казах, че Карефор беше талантлив актьор. — Клати глава. — Може пък и Мерц да е бил гринго — казва той и се смее колебливо.

— Мерц беше ли член на Замъка?

Кураторът клати глава.

— Не знам. Мога да проверя. Не е бил наш изпълнител, но пък може да е бил външен член. Определено беше от най-редовните зрители. И много сериозно гледаше на магията. Не ми се вярва да е бил американец, освен ако и той не е бил гениален актьор. Французин или нещо подобно. Може би белгиец.

— В какъв смисъл е бил… е гледал сериозно на магията?

— Колекционираше редки книги по темата. Предимно за стария индийски номер с въжето. Говорили сме за това един-два пъти. Имаше няколко изключително ценни книги в колекцията си. Неща, които трудно се намират. И са невероятно скъпи.

— Номерът с въжето?

— А, да — казва Деланд. — Легендарният индийски номер с въже. Марко Поло го споменава в дневника си — това е през тринайсети век, но се смята, че номерът датира от много по-рано. Появил се е в Китай, най-вероятно, а после е стигнал до Индия по Пътя на коприната.

Часовникът на китката му издава серия от остри бибипкания и той се взира през очилата си да открие правилното бутонче, с което да изключи алармата. Въздишка.

— Трябва да вървя. Зъболекарят ме зове.

Деланд става.

— Защо не дойдете пак довечера? — казва той. — Може да видите представлението, ако искате. Ще се върна навреме да ви подготвя получената информация за Карефор от архивите. И за Мерц също, ако имаме нещо. Ще ви го приготвя, така че да можете да го вземете.

Телефонът на Деланд звъни. Таксито му. Тръгвам с него по стълбите.

— Има един човек, който познаваше Карефор — той има представление довечера, Кели Мейсън. Може би ще е добре да поговорите с него. Предполагам, че е познавал и Мерц, защото споделяха общ интерес.

— Какъв?

— Номерът с въжето — Мейсън написа няколко статии за него и ако не се лъжа, Мерц му позволи да разгледа колекцията му. Така че може да знае къде е Мерц и ако вие намерите Мерц…

— Да — казвам аз. — Вижте… господин Деланд…

— О, моля ви! Джон.

— Джон. Вижте, аз наистина, наистина оценявам помощта ви. Информацията, която ми дадохте за Карефор и Мерц и някакъв адрес, който може би пазите — би било страхотно. И определено ще разговарям с Кели Мейсън.

— Радвам се, че съм полезен — казва Деланд. Вече сме пред сградата. Таксито го чака на овалната алея. — Ще ви уредя билет — казва той. — Можете да го вземете на касата.

— За колко часа?

— Най-ранното представление е в седем, но нека бъде… осем? Ще се срещнем в бара.

— Чудесно.

— Редно е да ви предупредя предварително — казва Деланд. — Имаме изискване за облеклото. Костюм и вратовръзка.

Вдигам ръка, когато таксито потегля, после проследявам с поглед жълтата кола, докато лъкатуши надолу по хълма.

Мисля за Мерц, докато влизам в колата под наем и се отправям надолу по хълма. Карам към хотела си, който е чак в Санта Моника близо до Венис, размишлявам върху принципната идея за Будро и неговите почитатели.

И после ме огрява. Будро има почитатели, разбира се, че има почитатели — и не само за представленията си в „Магическия замък“.

Спомням си как патологът от Вегас ми беше казал, че според него тялото на Клара Гейблър е било разрязано със стационарен трион, от онези, които се прикрепят към маса, и колко странно му се е сторило това, защото и верижен трион би свършил работа. Бари Чизуърт седеше срещу мен с мохито в ръка и разсъждаваше на глас колко трудно трябва да е било да се транспортира чак до Каньона на вълшебника стационарен трион, плюс платформа, на която да се монтира, и източник на енергия, която да го задвижи. На тези въпроси патологът не намираше рационален отговор. Защо му е било да си прави труда? Дори когато бях разрешил тази загадка — че убиецът си направил целия този труд, защото сестрите Гейблър са били убити по време на представление, — така и не се бях сетил за един ключов елемент във всяко шоу.

Публиката.

Байрън Будро може и да е спрял да дава представления пред широка публика. Но не е спрял да дава представления. Имало е публика, готова да види как Клара Гейблър е разрязана на две. Кръг от зрители, дошли да видят убийствата на Хулио и Уилсън Рамирес. Точно както ще има публика на спектакъла, при който той ще убие моите синове.

Именно тези отвратителни извращения на стандартното магическо изкуство е имал предвид Байрън с израза „истинска магия“ в пощенската картичка до Димент.

Дали хората от публиката му знаят, че илюзиите не са никакви илюзии? Че се жертва човешки живот по време на представлението? Мисля, че знаят. Мисля, че трябва да знаят. Че това е идеята.

Мерц. Мерц. Какво беше казал Деланд за него? Че бил французин или нещо подобно, че бил богат и колекционирал книги за номера с въжето.

Номер с въже. Онова, което знам за този номер, може да се събере на гърба на пощенска марка: Правели са го в Индия. Хвърляли въже във въздуха и то провисвало оттам. После се катерели по него или нещо такова.

А после ме спохожда ужасяваща серия от мисли. Мерц е най-големият почитател на Будро. Мерц е маниак на тема номера с въжето. И какво ми бяха казали момчетата Сандлинг за заниманията си в онази къща преди да избягат? Че са тренирали. С часове, всеки ден. Катерели се… по въжета.