Джон Кейс
Убийството като шедьовър (40)

39.

Не съм сигурен дали съм заспал, или е просто някакъв транс — или пък страдам от недостиг на кислород, — когато за пръв път чувам звука. Идва от много, много далеч — от Китай например. Приглушен дращещ звук, който не ми говори нищо, който се случва независимо, който съществува сякаш в своя си вселена. Слушам звука с безразличието на машина — един от онези монитори в музеите например, които безучастно следят влажността и температурата и записват данните, за да бъдат по-късно анализирани от някое разумно същество.

Звукът продължава и аз постепенно възприемам идеята, че моята нова вселена ще приеме този звук. Не съм сигурен какво е отношението ми към звука, защото той не е точно приятен, сега, когато го оценявам като обстоятелство за постоянно. Сега, когато е вездесъщ. Сега, когато е присвоил съзнанието ми почти изцяло. Не усещам много — дървото под пръстите ми, неравната повърхност на тръбата за дишане. Не виждам нищо. Миризмите са ограничени до миризмата на собственото ми тяло, аромата на чамова дървесина, миризмата на пластмасовата тръба.

Единствената променлива е звукът и затова поглъща цялото ми внимание. След известно време започва да ми се струва, че звукът всъщност е в главата ми, че по някакъв начин съм си го измислил.

Чак когато лопата удря дървото съм изстрелян към гледната точка на истински наблюдател и осъзнавам, че звукът съпровожда реално събитие във времето. Това е звукът на метален инструмент, който се удря в дървения предмет, в който съм затворен. Тази нова мисъл ме изхвърля от състоянието на транс.

Заровен съм жив и сега някой ме изравя.

И моментално ме залива цунами от страх и клаустрофобия. Заровен съм жив!

Обзема ме ужас, че онези, които ме изравят, ще спрат. Излизайки от транса, отначало не мога да си спомня как съм се озовал където съм и дори къде е това. Земетресение или лавина, терористично нападение? Знам само, че не виждам, че не мога да дишам, че съм в капан и съм обзет от дива паника.

Опитвам се да извикам — да дам знак, че усилието да ме изровят е оправдано, че който и да е спасителят ми тук долу има човек. Искам да извикам — жив съм, тук съм, не се отказвайте.

Резултатът е далеч от намерението ми. Не е вик, нито крясък. Повече прилича на стон или ръмжене, толкова слаб, че едва ли някой би могъл да го чуе. Сякаш на гласа ми му липсва достатъчно скорост да преодолее звуковата бариера.

Докато извадят ковчега и вдигнат капака — процес, който отнема много време, — вече съм си спомнил как и защо съм погребан жив. Чудя се — докато се трудят над ексхумацията ми — колко време съм бил долу. Докато бях погребан, изгубих всякаква представа за време и място. За кратко изгубих дори представата за себе си, за Алекс Калахан. Времето сякаш нямаше край. Отначало броях вдишванията си на цикли от по сто, но постепенно обърках числата, а после започна да ми се струва безсмислено. За кратко полудях, крещях, мятах се и се опитвах да си изровя път навън, в резултат на което пръстите ми се разкървавиха. Известно време използвах болката да си повдигам духа. Докато ме боли, казвах си, съм жив. Боли ме, следователно съществувам. Или нещо такова.

Това ме изпълваше със съжаление — изчезването. Щеше да бъде трудно за родителите ми и Лиз. Основната ми грижа беше за момчетата, защото се смятах за последната им надежда. И други биха могли да минат по стъпките ми, само че всички вече ги смятаха за мъртви. Тази мисъл ми помогна да издържа още известно време. Като мислех за Шон и Кевин, като извиквах всеки свой спомен за тях, като съживявах лицата и гласовете им, аз успях да запазя известно самообладание. А имах и видение за тях, видение, което смятах за истинско и което все още смятам за такова.

По някакъв начин съзнанието ми се изплъзна от времепространствените окови и се озовах в стая, която не бях виждал преди. Сякаш бях в средата на тавана и гледах надолу. Момчетата спяха на дървени легла, от онези големите, грубо изсечени кревати в стил „Дивия запад“, едно над друго. Завити бяха с меки тъмночервени одеяла, Шон на долното легло, Кевин — на горното.

Кевин се размърда под погледа ми и се обърна на другата страна. Устата му беше отворена и аз видях, че двете му нови предни зъбчета, които тъкмо се бяха показали, когато момчетата пристигнаха при мен от Мейн, вече са израснали почти напълно. Ръбчетата им бяха някак леко неравни, грапавини, които сигурно щяха да се изгладят с времето, а самите зъби изглеждаха прекалено големи за лицето му, както винаги става с новите предни зъби на малчуганите. А после видението се стопи и аз се озовах обратно в мрака, опитвайки се трескаво да извикам някакъв образ в главата си — Коледа при родителите на Лиз, лицето на Шон, когато видя новото си колело под дървото на двора.

След време обаче волята ми се срина. Димент ме беше погребал жив. Той беше приятел на Будро. Ако съм си мислел, че милият му поглед ми е обещал нещо, значи съм загърбил разумната си преценка в полза на надеждата. Чудех се дали Пинки ще успее да открие гроба ми.

А после преминах отвъд съжалението, на една нова арена, където интересът ми към самия мен се беше превърнал в нещо несъществено. Мисля, че точно заради това оцелях. Предадох се. Заличих всяка мисъл, защото всички мисли правеха кръг обратно към себе си — „Ами ако се обърна?“ винаги водеше до „Мога ли да се обърна?“. И така нататък.

В известен смисъл да се предам беше облекчение. Да спра да се боря, да спра да се концентрирам върху болката си, да спра да мисля за Шон и Кевин, да спра да се надявам. Да спра да мисля, че Алекс Калахан има каквото и да било значение във вселената. Да спря да мисля въобще.

Докато измъкват пироните от ковчега, стърженето е най-прекрасната музика, която съм чувал в живота си. Когато махат капака, светлината ме заслепява и аз инстинктивно стискам очи. Хващат ме за ръцете и ме изправят до седнало положение.

— Така, полекичка. Още не си отваряй очите. Нека първо светлината проникне през клепачите ти.

Някой доближава картонена чашка с вода до устните ми и аз отпивам няколко жадни глътки, като се оливам целия. Опитвам се да вдигна ръка към лицето си, за да си избърша устните, но ръката ми се тресе толкова силно, че не успявам — само се удрям по лицето.

— Няма нищо — казва глас, който разпознавам като гласа на Димент. — Ще се оправиш. Нали ти казах, човече? Просто трябва да вярваш. Тялото не обича да го затварят така, това е. Но ще се оправиш, точно както ти обещах. Спокойно. Нека светът те посрещне с добре дошъл, братко.

Още вода. Толкова е вкусна, като еликсир! Същото е с влажния въздух по кожата ми, който ме дарява с вълна от великолепни усещания. А слънчевата светлина през клепачите ми, трептяща и нашарена от нещо, което не виждам, е истинско откровение след мрака.

— Ти си нов човек вече. Прероден. Хайде, да те изправим.

Силни ръце под мишниците ме вдигат на крака.

— Отвори си очите, Алекс. Съвсем малко, така, а сега още малко. Стъпи на земята.

Светът все още е избелен, като преекспонирана снимка, но виждам достатъчно, за да прекрача ковчега и да стъпя на прашната земя.

— О, да! — изпява женски глас.

— Сега той е един от нас!

Гласовете им са сладки и прекрасни, божествена музика. Истината е, че след като ме освободиха от ковчега, целият съм обзет от най-прекрасни и чисти усещания. Влажният въздух по кожата ми, слънцето, дърветата, които шумолят на бриза, пръстта… треперя от наслада. Дори се разплаквам от радост и облекчение.

— О, да! Той вече вижда!

На земята вдясно от мен има сложна рисунка, очертана с бял прах. Красива е като дантела.

— Това е веве — казва ми Димент, проследил погледа ми. — Помага ни да повикаме лоа. — Навежда се и размазва с върха на пръстите си очертанията в пръстта.

Членовете на бизанго събират знаменца и барабани, а бутилките, пластмасовите чинии и чаши пъхат в чували за боклук. Лицата на някои от тях са омазани с бял прах. Изглеждат изтощени, сякаш нощта е била точно толкова трудна за тях колкото и за мен.

И отново Димент сякаш разчита мислите ми.

— Не е почивка, когато лоа дойде при теб. Тресеш се, падаш, а после танцуваш. Сега ние всички сме уморени, само ти си си починал. — И пак се смее по онзи ужасен начин.

 

 

Намирам се пред дома на Димент — седя на разпадащ се ратанов стол на малка бетонна веранда, скрита зад сградата. „Верандата“ всъщност е бетонна плоча с макара от кабел за маса и два стола с провиснали дъна. Вдясно има няколко паянтови постройки за домашни животни, кокошки и прочие, с различна големина, ръчно направени от бамбукови пръчки, пристегнати с лиани. В едната има шарена кокошка, но другите са празни. Кокошката седи неподвижно, мърдат само очите й.

Преоблякъл съм се в моите си дрехи, обадих се и на Пинки по телефона в беемвето да му кажа, че съм добре. Сега чакам Димент да излезе. Обикновено мразя да чакам, но сега ми липсва нетърпение. Нощта, прекарана под земята, ме е изстреляла към ново състояние на ума. Би било преувеличение да кажа, че се чувствам „прероден“, но наистина се чувствам освежен и жив. И освободен от обичайната си нетърпеливост, от обичайното си намусено раздразнение при всяка пречка или забавяне, които не са съобразени с мое величество. Черпя сили от онова странно видение на момчетата в двуетажното легло, което потвърди убеждението ми, че са живи.

— Знаеш ли защо се съгласих да ти помогна? — пита ме Димент, когато идва при мен около час и половина по-късно. Старецът изглежда уморен, лицето му е посивяло, сенки са се вдълбали под изтощените му сълзящи очи.

— Не.

— Близнаци. Ти търсиш момчетата си, а те са близнаци. Затова. Иначе, аз съм един стар човек, който не обича да се лишава от нощния си сън. Близнаците са много специални за вуду. Над всички други лоа — духовете, които управляват целия свят, на живите и на мъртвите, — над всички тях е Мараса — казва той и кима.

— Мараса?

— О, да, те са близнаци. Те карат дъжда да вали, те правят билките, които лекуват болните. Двамата в едно — те символизират хармонията на света каквато трябва да бъде, равновесието на земята и небето, огъня и водата, живите и мъртвите.

— Близнаците?

— Така е — казва Димент с мелодичния си глас. — Така е. Близнаците не са, как го казвате вие, дружелюбни, о, не. Понякога се ядосват. Ревнуват. Нещата излизат от равновесие. Но при вуду да има близнаци в едно семейство е нещо много важно. Те са… — той търси думата — напомняне за тайнството. Трябва да им направиш церемония — това трябва да направиш, ако намериш синовете си. Това трябва да ми го обещаеш.

— Церемония?

— В тяхна чест. Всяка година. Слушай сега. Веднъж годишно. На Коледа може, но празненството трябва да е отделно от празнуването на Коледа, така че май е по-добре да избереш друг ден. Четвърти януари, това е втори подходящ ден.

— Това е…

Той вдига ръка да ме спре.

— Третият е денят преди Великден. Ако не правиш церемония за близнаците, ще имаш нещастни дни.

— Това не е проблем — казвам му аз. — Винаги го празнуваме и без това. Рожденият им ден е на четвърти януари.

Това го поразява, почти сякаш го плаши.

— Ти си изпратен при мен. За да услужа на Мараса. — Затваря очи, мърмори си нещо, прекръства се, после отпуска тежко глава на гърдите си. Когато отново отваря очи, изглежда толкова уморен, че го питам дали не иска да си почине малко.

— Виж, и без това трябва да върна колата на Пинки — казвам му. — Мога да дойда по-късно.

— Не, не, не, не! — Прокарва бавно ръка по лицето си. — Ще ти кажа каквото знам за Байрън сега. Може и да знам едно-две неща. Да се надяваме… — Ръката му се издига във въздуха в някакъв жест, който не разбирам. — Да се надяваме това да ти помогне.

Настроението ми се скапва. Не звучи да има някаква достоверна информация за местонахождението на Будро.

Прекъсва ни появата на някаква жена. Облечена е с дълга избеляла рокля, краката й са боси. Нервна е и се отнася с голямо почитание към Димент. Държи бял петел — хванала го е така, че птицата не може да мръдне. Димент се покланя леко в моя посока и става да огледа петела. Повдига му крилете и разтваря на места перушината. Птицата издава клопащи звуци от време на време, върти рязко глава, червеният й гребен се клати, ярките й очи примигват.

— Добра е — казва Димент и инструктира жената да сложи птицата в една от празните бамбукови клетки. Петелът се озовава вътре с гневно клопане и настръхнала перушина. Жената затваря кокошарника, като мушва една пръчка в двойна примка от лиана.

— Носи го за жертвоприношението — казва Димент, когато жената си тръгва. — Ще дойде по-късно. Първо ти.

Умът ми прескача към пилешката кръв по тениската на Кевин, онази, която полицията намери у дома.

— Ще го принесете в жертва? — Преди Димент да спомене за жертвоприношение, си мислех, че кокошката е тук, за да носи яйца. А петелът е… не знам… нещо като домашен любимец.

Димент кима.

— Това не ти харесва.

Аз клатя глава, сякаш да отхвърля твърдението му, но той, разбира се, е прав.

— Това не ме изненадва. Ти го смяташ за примитивно, прав ли съм?

— Сигурно.

— Жертвоприношението е в сърцевината на всяка религия, ако се върнеш към самото й начало. Богът или богинята създава целия свят и ти дава живот в него. В чест на бога ти изпълняваш ритуал, връщаш му едно от неговите създания, даваш му живота на създанието, за да го подхраниш. Понякога се случват трудни времена. Суша или мор по животните. Но дори и тогава животното, което ще принесеш в жертва, трябва да е здраво. Да няма никакъв недостатък. Да върнеш здраво животно в трудни времена — това не е лесно. Но пък в трудни времена най-много имаш нужда от лоа, нали?

— Разбирам идеята, но…

Димент махва рязко, после слага ръка на рамото ми.

— Нека те питам нещо — ти християнин ли си?

— Нещо такова.

— Християнската религия е изградена върху жертвоприношения, разбираш, нали? Господ поискал от Авраам да пожертва сина си Исак, после се омилостивил. Вместо Исак, взема агне. Взема агне. Взема живот. Не, не иска сина на Авраам, иска го от себе си. Той пожертва единствения си син, оставя го да умре на кръста под жежкото слънце, пролива кръвта на собствения си син, взима живота на собствения си син. А Исус — той го знае това предварително. Не казва ли на Тайната вечеря — „Това е моето тяло, това е моята кръв“. Причастието — този ритуал е жертвоприношение. Пиеш от кръвта на Исус, ядеш от тялото му.

— Прав си — казвам му. — Напълно си прав. Но…

— Още мислиш, че да се убиват пилета е нещо назадничаво, да? Нека те питам — как можеш да уважаваш живота, ако не уважаваш смъртта? Нека ти кажа — мислиш, че аз съм кръвожаден човек, че обичам да проливам кръв?

— Не. Но…

— Ти живееш в главата си — казва Димент и клати тъжно собствената си глава. — Алекс, трябва да живееш и в тялото си. — Тупа се по гърдите. — Трябва да живееш тук, вътре. Трябва да се научиш как да живееш тук, вътре.

— Аз живея в тялото си.

— Не. Само три часа са минали, откакто излезе от земята, и вече си обратно тук. — Докосва главата си и въздъхва, дълбоко и уморено.

— Съжалявам.

Той клати глава.

— Мисля, че е възможно Байрън все още да практикува жертвоприношения — казвам му аз. — Оставил е в къщата ми тениска на едно от момчетата, напоена с кръв. Заради нея полицията реши, че аз съм убил синовете си… докато не изследваха кръвта.

— Байрън… той обича да убива разни неща.

Не знам какво да кажа.

Той протяга ръка към мен в жест на… благословия.

— Не. Байрън… той е като совата или пантерата. — Клати глава. — Ловува, пролива кръв заради самия себе си, да потуши собствената си жажда. Опитах се да го науча как да използва това, но… — Клати отново глава.

— Какво имаш предвид?

— Онова куче — казва Димент. — Долу-горе по онова време той дойде при мен. Казвам му, че кучето е било пилеене. Казвам му, „пилееш собствената си сила, момче, и нищо не ти остава“. И той ме пита каква е тази сила. Казвам му — силата, която получаваш, когато даваш страдание на нещо. Силата, която получаваш, когато създания умират. Силата на жертвоприношението.

— И какво каза Байрън?

Димент свива рамене.

— Помоли да го обуча.

— На какво?

— Магия.

— Фокуси, като номерата с карти?

Димент клати глава.

— Не, не, не. Той вече го знаеше това. Байрън… той успяваше да отклони погледа ти настрани, винаги успяваше. Искаше да се научи за Тайнствата. Искаше да знае за жертвоприношението, онова, което ние наричаме истинската магия.

— И ти си можел да го научиш на това?

— О, да. Само че не мога да говоря за това с теб. Ти не разбираш. Ти не разбираш дори жертвоприношението в собствената си религия. Ще ти кажа така — и да прилича нещо на магия, не винаги е такова. — Почуква се по слепоочието. Ако не можеш да видиш какво става, не можеш да видиш и истинската причина.

— Но си можел да говориш за това с Байрън?

Той кима.

— Можех да го обуча. И го обучих.

— На какво? На какво го научи?

— Научих го за лоа, за знаците и значението, за жертвоприношенията, за танца, всичко, което пренася силата на другия свят в този свят. Как да помогнеш на душата да продължи нататък, когато някой умре. Как всяка душа си има място в този свят, как да накараш духовете да дойдат тук, без да те наранят. Как се прави джуджу, мойо, веве. Как се прави всяко нещо, което аз знам да правя. Дори как да накараш духа да бъде на твоя страна и да навреди на някого. Научих Байрън на всичко, което знам. Научих го на билките и листата. И той използва това, за да убие.

— Баща си.

— Да. — Димент кима бавно. — Показах му всичко. Но той не се научи наистина.

— Какво имаш предвид?

Но Димент само клати глава.

— Той използва всичко само за Байрън. Не е това начинът. Това беше най-първото, на което се опитах да го науча след онова малко куче. Той се преструва, че е разбрал. Но си остава същият. Същият Байрън. — Виждам сълзи в очите на Димент. Клати силно глава, сякаш да ги прогони. — Дойде тук, когато го пуснаха, знаеш ли?

— От Порт Салфър?

— Да. — Клати глава. — След всичките онези години. Остана няколко дни с мен. Надявах се… че се е променил. Толкоз много години… вече е мъж. Но… — Пак клати глава. — Той си е същият Байрън, само по-силен. Олекна ми, когато си тръгна. — Внезапно Димент става.

— Ела.

Влизам след него в сградата, в стаята с олтара. Той пристъпва напред, мърмори и взима от отрупания с предмети олтар нещо, което прилича на пощенска картичка. Подава ми я.

Светлината е слаба — само две свещи и коледните лампички. Пред очите ми е нещо, което ми напомня за картите, с които очните лекари те проверяват за далтонизъм.

— Какво е това?

— Гледай — казва Димент.

Все така виждам само размазани цветове. Гледам напрегнато три или четири минути и чак тогава ми разкрива тайната си. Скрити в поле от кървавочервени петна различавам две лица, като на клоуни, очите им се взират безпощадно в гледащия.

— Какво е това?

— Обърни го.

Печатан надпис определя рисунката като:

„Мараса“ от Пти Жан,

Порт о Пренс, Хаити, 1964

— Близнаците — подсеща ме Димент. — Виждаш ли ги?

— Да.

— И виждаш, че е адресирана до мен. Виж и какво пише Байрън.

В кутийката за поздравления срещу адреса има ръкописен надпис:

Приключих със Замъка.

Сега правя истинска магия.

— Какво е „истинска магия“? Какво е имал предвид?

— Близнаците — казва Димент. — Те пазят портите към Тайнствата. Без тях не можеш да правиш истинска магия.

— Но какво е истинска магия?

Ала старецът не ми обръща внимание. Потупва пощенската марка с показалеца си:

10.08.2000

Пойнт Арена, Кал.

— За вуду хората това е много важен ден. Свещен за Мараса. Затова Байрън е изпратил картичката на този ден. Десети август. Може да се каже… — Димент ме удостоява с ужасната си усмивка, — може да се каже, че това е вуду Великденът.

— Мислиш ли, че Байрън живее там? В Пойнт Арена?

— Не знам. Това е последната картичка, която получих от него. Преди три години. Едва ли може да се каже, че съм на крачка от него.

Поглеждам към подписа — заврънкулка. Примижавам, но както и да го гледам, не прилича на „Байрън“.

Димент поглежда над рамото ми.

— Името ли? — пита той. — Това е Маестро Карефор.

— Кой е той?

— Това име използваше Байрън, когато работеше като магьосник. На сцената — добавя Димент.

— Работеше. Но вече не работи?

Димент клати глава.

— И защо вече не работи?

— Нали видя картичката. Вече прави истинска магия.

— Но какво означава това?

Димент накланя глава, мръщи се.

— Означава, че караш света да ти се подчинява с помощта на духовете. Сливаш се в едно с тях, те работят с теб и ти правиш разни неща да се случват. — Клати глава, бавно и равномерно, като метроном, очите му са затворени. — Това означава за мен. Какво означава за Байрън — не знам.

— А онова за някакъв замък…

Димент свива рамене.

— Не знам какво е имал предвид.

— А „Карефор“?

— А, да. Това мога да ти кажа. Маестро Карефор е като… ти сигурно би казал светец покровител — уведомява ме старикът.

— На какво?

Димент ме поглежда и клати глава.

— На вещерството — казва той.