Джон Кейс
Убийството като шедьовър (36)

35.

С Пинки обядваме в „При Кати“, запусната закусвалня в Бейо Бьоф, която предлага различни видове рибарска стръв и разходка с лодка покрай сандвичите и напитките.

— Виж, това се казва хубав по’бой^[1] — казва Пинки и отпива дълга глътка от колата си да отмие последната хапка. — Колкото и да е добра храната в Ню Орлиънс, все по-трудно става да намериш първокласен по’бой. Моята теория е, че за тази цел трябва да идеш на село, защото ресторантите в града сменят прекалено често мазнината. Ти какво ще кажеш, Артър?

Артър е мъжът зад бара, явно старо приятелче на Пинки. („Мен никой никога не ме забравя — беше ми обяснил Пинки. — Това поне е сигурно.“) Тъмното лице на Артър разцъфва в широка усмивка с липсващи зъби. Той клати глава.

— Това комплимент ли е или ми казваш, че мазнината ми е пуснала брада?

— Не, сериозно говоря — настоява Пинки. — Същото е като с разликата между телешкото и говеждото. Прясното олио просто няма букет. Неутрално е. Не добавя нищо.

— Ca s’adonne. Comme ci ca se fait ici? Не ще да е само заради сандвичите на Артър, не.

— Моят ami тук — казва Пинки и ме сочи, като клати бавно глава, — tous mauvais. Един човек откраднал децата му.

— No! — Той ме поглежда потресено, после пак се обръща към Пинки. — Vraiment?

Двамата си разменят бързи реплики на местен говор, който не разбирам, после Пинки казва:

— Малки дечица, приятелю. Шестгодишни. Моят приятел прави и невъзможното да ги намери. Страхува се, че може да им се случи нещо лошо, нали разбираш. Търси човека, който ги е отвел, и следата го е довела тук.

— В „При Кати“? — погледът му се стрелва към мен.

— Не, не в „При Кати“, не точно тук. Следата го е завела до Беруик, където е живял човекът, когото търсим. Там е израснал.

— И вие търсите този човек?

— Точно. Boute a boute.

— Той чернокож ли е?

— Не, бял е — Пинки се смее, после: — Макар и не чак колкото мен. Един луд, името му е Байрън Будро. Познаваш ли го?

Артър клати глава.

— Не, не го знам.

— Виж сега. Разбрахме, че този Байрън се е мотал известно време с един хунган някъде в Морган Сити. Не сега, преди години.

Артър ококорва очи.

— Ти да не ме будалкаш нещо?

— Така разбрахме. И ние търсим този хунган, за да го питаме дали случайно не знае къде може да е Байрън сега — защото мислим, че ако намерим Байрън, ще намерим и момченцата. За хунгана знаем само едно — че няма горна устна.

— Ain? — Артър хваща горната си устна между палеца и втория и третия си пръст. — Без горна устна?

Пинки кима.

— Така ни казаха.

— Чувал съм за този човек — казва Артър. — Казват, че го целунало зомби и му хапнало устната. Много е известен.

— Как се казва? — питам аз.

— Димент. Той е хунганът без устната. Доктор Аристид Димент. Голямо бизанго.

— Какво е бизанго? — питам аз.

— Хунган — това е вуду жрец, а бизанго му е паството, само че хората там са много близки, като семейство — обяснява Артър.

— По-скоро нещо като тайно общество — казва Пинки.

— Ако си болен или имаш проблем — казва Артър, — или имаш нужда от съвет, отиваш при хунгана. Хунганите знаят как да угодят на лоа, знаят как да направят мойо — да ти е здраво семейството, да си намериш гадже, бизнесът ти да потръгне. Някои от тях знаят и черната магия. Други работят и с двете ръце. — Артър свежда очи и аз го виждам как се прекръства скришом. — Доктор Димент — той е от тях.

— Работи и с двете ръце?

Артър все така гледа надолу. Клати глава.

— Това означава, че е магьосник — казва Пинки. — Има свръхестествени сили. Благославя с едната ръка, прави магии с другата.

Кимам.

— Значи Димент е магьосник. Сега вече разбирам интереса на Будро.

— Да, но не е толкова просто — казва Пинки. — Вуду е много, много сложно нещо. Може да го изучаваш дълго време и пак нищо да не разбереш. Малкото, което знам, го научих покрай един случай, с който се занимавах преди време. Жената уж била умряла заради проклятие, но семейството й не се хванало на въдицата. Обърнаха се към мен. Оказа се, че е била убита.

— Отровена? — пита Артър.

Пинки кима. Обръща се към мен да ми обясни:

— Има билки, които изцеляват, и отвари, които разболяват. Хунганите и манбосите — това са жените жреци — изучават лекарствата и отровите в естествения свят. Това е част от обучението им. — Обръща се към Артър. — Нали така?

— Долу-горе — казва Артър и пак ни показва широката си усмивка. — Може да се каже, че това е докторската част на вещерския доктор.

— На теория — продължава Пинки — те лекуват само от болежки със свръхестествен произход. — Кима към Артър. — Този Байрън Будро, Артър, отровил собствения си баща и го затворили за това.

Артър примижава.

— Вуду има отдавнашни традиции в отровите — казва Пинки и потропва с чашата си по плота на масата. — Още по времето на островните плантации някои от робите използвали бавнодействащи отрови срещу господарите си. Това било и първото, което привлякло вниманието на белите към религията на робите. Плюс разни слухове за свръхестествени сили — за християните това си било чиста проба работа на дявола. Вещерство. Та заради отровата и магьосничеството плантаторите много скоро ги хванало шубето. Никога не знаеш откъде може да ти дойде някоя лошотия, кой може да ти спретне проклятие или да ти отрови храната. Точно тогава властите наистина се опитали да изкоренят религията.

— Да я изкоренят?

— О, много пъти се опитвали. С общите усилия на правителството и църквата мислели, че ще могат да заличат вуду. Само че в резултат вуду просто минало в нелегалност. В по-голямата си част мимикрирало. Виждаш ли, единственият начин робите да запазят вярванията си бил да се преструват на християни, а това плантаторите го насърчавали. В крайна сметка вудуто се омешало с християнските практики. Всички лоа на вуду, съществата, властващи над духовния свят, си имат своите християнски паралели. Лоа Легба например е свети Петър.

— Чувал съм нещо за това. — Сещам се какво ми беше казал Скот за образа върху десетцентовата монета — Меркурий, свети Петър и Легба.

— Схващаш за какво ти говоря, нали? Робите са се престрували, че почитат свети Петър, а всъщност са се кланяли на Легба. А след време Легба и свети Петър станали едно. — Обръща се към Артър. — Дай друг пример.

— Светата Дева — тя е Езили. Свети Йоан Кръстител е Шанго. Свети Патрик е Дамбала Уедо. И така нататък.

Обръщам се към Артър.

— А този Димент — питам го аз, — него познавате ли го?

— Знам го, я. Живее близо до гробището в Морган Сити. Връщате се на шосе 182 и оттам сте право в Морган Сити. По улица „Мъртъл“ май беше, по нея право към водата. Пресичате релсите и още малко нататък. Там има едно ъглово магазинче, Ласенс. Питайте продавача Феликс. Кажете му, че аз ви пращам. Той знае къде да намерите майстор Димент.

— Благодарско, Артър.

— Да — добавям аз и му подавам ръка за довиждане. — Много ви благодаря.

— Pas de quoi. Bonne chance! — Той кима. — Надявам се да си намерите дечицата.

 

 

Феликс е дребен мъж с цвят на кафе. Двамата с Пинки си говорят на неразбираем за мен креолски диалект. Феликс ни чертае груба карта. После се качваме отново на беемвето и минаваме покрай електронно табло на улицата, което показва температура от сто и един градуса. За миг се питам дали това не е стойността и на температурата и на влажността^[2].

— Онова нещо с устната — казва Пинки. — Ако случайно не вярваш в зомбита, има и друго обяснение. Виждал съм го и преди. Такова обезобразяване може да ти се случи, ако те хванат да се занасяш с нечия дъщеря или съпруга. Бащата или съпругът има грижата да те разкраси, така че жените да бягат от теб.

— Явно тук не се церемонят много.

 

 

В гимназията на Морган Сити някой коси тревата на футболното игрище. Голям афиш на оградата гласи: СЕЗОНЪТ СЕ ОТКРИВА НА 28 АВГУСТ. Мъжът на косачката е гол до кръста и кожата му лъщи от пот. На главата му е вързана кърпа, а към косачката е прикрепен малък чадър да му пази сянка. Не е за вярване, че някой ще иска да играе футбол на тази жега, но сезонът се открива след по-малко от месец. Край училището група хлапета с анцузи са се събрали до павилион с голям надпис СЛАДОЛЕД ВЪВ ФУНИЙКА.

— Феликс каза, че трябва да занесем подарък на Димент — казва Пинки, завива в една уличка и спира пред магазин за алкохол. — Каза, че докторът обичал ром.

Пак потегляме, после Пинки спира на един кръстопът да се консултира с картата. Вдясно има малка дървена колиба, почти погълната от заобикалящата я растителност. Има вид сякаш всеки миг ще се срине, само че отпред е паркиран яркочервен пикап, а на покрива се кипри нова сателитна чиния.

— Да видим — казва Пинки. — Мисля, че тук трябва да завием надясно.

Още няколко завоя и излизаме на черен път. След още миля или там някъде спираме пред безлична правоъгълна сграда от бетонни блокчета. Дворът отпред е от отъпкана пръст с няколко китки тръстика и дълбоки следи от гуми, пълни със застояла вода. На фасадата има малък разкривен прозорец, сякаш добавен след построяването на сградата, която би била типичният склад, ако не беше „вратата“ от нанизи пластмасови мъниста. Виждал съм такива врати в Африка. Мънистата пропускат въздуха, но не и мухите.

— Това е — казва Пинки и почуква по таблото. — „При Димент“.

— Да.

Излизаме на жестокия пек. Пинки натиска бутон на ключовете си и фаровете на колата примигват.

Няма къде да се почука на мънистената врата, така че Пинки разтваря нанизите с ръце и мушва глава вътре.

— Ехо?

— Влизайте де — обажда се нечий глас от известно разстояние.

Вътре е тъмно и дори по-горещо, отколкото навън. Задушно. Спарено. Зад миризмата на прах и евкалиптово масло обонятелният ми нерв потръпва несмело пред лъха на човешки тела, екскременти, урина и пот. За няколкото мига, докато зрението ми се нагоди, си давам сметка за звуците в стаята — затруднено дишане, подсмърчане и кашлица. Някой стене. После десетината купчини по пода се превръщат в хора — повечето деца, ако се съди по ръста.

— Чувал съм за това — казва Пинки. — Нещо като клиника. Вуду болница.

Първата ми реакция — от която се срамувам — е да дишам колкото се може по-плитко.

— Насам — вика енергичен глас откъм дъното на стаята.

Различавам отворена врата, през която надничат цветни светлинки, като лампички на коледна елха. Тръгвам след Пинки по пътеката между пациентите, чиито болнични легла представляват сламеници на пода.

— Насам, насам — казва гласът.

Минаваме през отворената врата и се озоваваме в друга стая. Два пъти по-малка е от моята стая в „Омни“ и е осветена само от наниза декоративни лампички и две или три ритуални свещи. Точно срещу мен има нещо като олтар, стъпаловидно и отрупано с предмети. Погледът ми се плъзва по тях — бебешка дрънкалка, черен гребен, окичени с мънистени гердани статуетки, шишенца с течности, вързани на сложни възли въжета, кръстове, много от които овързани с пластове конци, боядисан череп, най-различни торбички от плат, и те овързани с конци, цветя, билети (и те овързани), шарени стомни с украса от мъниста, икони на Майката и Младенеца със златни ореоли, пластмасови висулки, детски колички „Мачбокс“, малка футболна топка, пластмасови кукли, снимка на Кенеди, дърворезба на мъж във фрак с пура в устата.

В стаята има пет сгъваеми стола и на един от тях седи самият доктор Димент. Зъбите и очите му сякаш светят в тъмното. Липсата на устна се набива стряскащо на очи, защото всичките му горни зъби се виждат като зъбите на череп.

— Добре дошли — казва той с богатия си глас. — Белият мъж и не толкова белият мъж. — Киска се.

— Пинки Страйбър — казва Пинки. — А това е Алекс Калахан.

Здрависваме се.

— Господин Страйбър — казва Димент, — толкоз си бял, че почти светиш. — Ново кискане. — Седнете сега и кажете какво може да направи за вас доктор Димент.

Подавам му бутилката ром „Апълтън“, той я оглежда и кима официално с глава.

— Благодаря. Оценявам го. — Поредното кискане от сърце. — Добра пиячка. Глезите ме, щото обикновено пия клерен.

— Това също е ром — обяснява ми Пинки. — По-светъл и по-силен.

— Ти познаваш местните нрави — казва Димент. — Превеждаш на приятеля си. Хубаво е туй дето помагаш на приятеля си. Но кой от вас се нуждае от помощта на доктора, а?

Отривам челото си. Пот се стича по гърба ми. Кимам.

— Интересува ме Байрън Будро. Казват, че ви е бил приятел. Опитвам се да го намеря.

— Байрън — проточва Димент с въздишка. — Байрън няма никакви приятели.

— Казаха ни, че си го познавал — добавя Пинки.

— Айде да пийнем — решава Димент. Развърта капачката на бутилката с ром, отпива щедра глътка и ми подава шишето. Макар да е тъмно, виждам слюнката по брадичката му. Слюнката, липсващата устна, кашлицата и стоновете от другата стая… никак не ми се иска да пия от шишето. Но знам, че трябва да го направя. Отпивам. Ромът изгаря приятно хранопровода ми чак до стомаха. Пинки отказва и връща бутилката на Димент.

Сега вече виждам по-добре доктора, очите ми са се нагодили. Виждам един много слаб мъж (СПИН?) с мръсен бял потник и окъсани кафеникави шорти. На краката си има стари пластмасови джапанки.

— Защо ви е потрябвал Байрън? — пита той. После вдига ръка с дланта напред. — Не, не ми казвай сега. Да видим първо картите.

Вади тесте карти и раздава на малката масичка пред себе си. Има някаква система, защото всяка пета или шеста карта отделя настрани. После взема ръката, която е раздал на себе си. Когато подрежда картите във ветрило, виждам, че са толкова стари и омекнали, че се огъват навън над кокалчетата му. Чудя се дали не халюцинирам. Картите ми напомнят за провисналите часовници на Салвадор Дали. Димент подпира картите с лявата си ръка и ги разглежда примижал.

— Добре — казва той, събира ги и ги оставя с лицето надолу върху масата, — а сега ми кажете защо ви е потрябвал Байрън.

— Мисля, че е отвлякъл синовете ми, двете ми момчета.

— Да?

— Мисля, че смята да ги убие.

— Хммммм. — Попипва обезобразената си устна.

— Имаме нужда от помощта ви…

— Мога да ви кажа това — подхваща Димент. — Байрън дойде при мен, след като убил онуй малкото куче. За това знаете ли?

— Да.

— Ми то никой не говореше с него след това. Родителите викали на децата да стоят далеч от него. Църквата му обърнала гръб. Една нощ ме намери в гробището, докато правех едно веве. Стана му любопитно и аз му казах туй-онуй. На другия ден пристига след училище да ми помогне тук. Ходи да ми пазарува, чисти клиниката, дори бършеше лайната на болните. — Кима към стаята отпред. — В замяна искаше да научи каквото знам аз. Какво движи света.

Димент надига отново бутилката с рома, после ми я подава. Пия на свой ред.

— Оназ работа с кучето — казва Димент и клати глава. — Говорихме за това с Байрън. Казвам му, че дето е убил кучето не е толкоз лошо — само по себе си. Щото кучето е просто пиле с опашка.

— Какво имате предвид?

Димент не ми обръща внимание.

— Лошо е, че е убил животното просто за да го гледа как кърви. Казвам му: „Байрън, никой не е спечелил нищо от това, най-малко ти.“ Тъй че смъртта на кучето си е била чиста загуба. Пилеене на джуджу, на магия.

— И после какво?

— После нищо — обявява Димент.

— Не разбирам.

Той махва към олтара.

— Отговорът, който търсиш, е ей там. Точно под носа ти.

Гледам олтара, но виждам само панорама от чудати вещи.

— Аз не мога да ви кажа нищо повече — казва Димент.

— Но вие не ми казахте нищо. Знаете ли къде е Байрън? Как да го намеря?

Димент изглежда съжалява, но въпреки това клати глава.

— Има нещо, което не разбираш, приятелю мой. Байрън е част от бизангото. Ние сме затворен кръг. Кажа ли ти повече за него, ще престъпя вярата.

Пинки започва да изрежда причини защо Димент трябва да ни помогне, включително и пари. Аз умолявам доктора. Но Димент вече е решил. Няма да ни каже нищо повече.

— Устните ми са запечатани — шегува се той.

— Трябва да има някакъв начин да заобиколим традицията — подхвърля Пинки. — Винаги има начин.

— Един начин може би — казва ни Димент. — Ако този човек иска да научи повече, ще трябва да стане част от бизангото. После — ние нямаме тайни помежду си.

— Добре — казвам аз. — Къде да се запиша?

Димент се смее.

— Не е толкова лесно. Има си церемония. Посвещаване.

— Каквото е необходимо, няма значение.

— На някои хора не им харесва — казва ми Димент. — Щото трябва да имаш вяра — в мен и в бизангото. Тогаз ще се родиш отново във вуду. И като част от нас.

— Трябва да „имам вяра“?

— Не е нужно да вярваш в нещо определено — казва Димент. — То е като да се качиш на самолет. Оставяш се в ръцете на пилота и на хората, които са построили самолета. Поверяваш им живота си. Слагаш си колана. Потегляте по пистата. Не разбираш какво държи самолета в небето, не познаваш хората, които управляват машината, но въпреки това се качваш, закопчаваш колана и вярваш, че ще стигнеш там, накъдето си се запътил. Нещо такова. Вярваш в бизангото. Минаваш през посвещаването. Имаш ни доверие. — Разперва ръце в жест на откритост.

— Не знам — казва Пинки. — Чувал съм, че тези неща могат да бъдат опасни.

— Опасни? — казва Димент. — Естествено. Да пресечеш улицата също е опасно. И с лоа е така — ние ги викаме, познаваме ги, но не можем да ги контролираме, не.

— Това ли е единственият начин да ми кажете нещо повече за Байрън?

— Така е — казва Димент и кима.

— Тогава да действаме. Съгласен съм.

— Сигурен ли си? — пита ме Димент.

— Напълно.

— Тогава ела довечера.

— Довечера?

Димент кима, после става и тръгва към вратата. Докато минаваме по пътечката между нещастните души, свити на купчинки в жегата и мрака, Димент ми задава въпрос, който ми се струва абсолютно неуместен.

— Кой номер носиш?

— Кой номер?

— Да! — Изглежда подразнен. — Кой номер носиш?

— Четиридесет и втори — казвам му аз.

— Аааа — проточва Димент. — Идеално. — Дръпва мънистата настрани. Двамата с Пинки пристъпваме в двора и мънистата се затварят зад нас с някак воднисто шумолене.

Все едно съм излязъл от дневна прожекция. Заслепен съм. Образ от олтара на Димент сякаш плава пред очите ми на фона на трептящия въздух — рисувана икона с две момчета, всяко със златен ореол около главата, всяко с перо в ръка. Близнаци. Чудя се какво ли означава това. Ще трябва да питам Димент. Колата на Пинки издава тихо писукане и аз чувам механичното изщракване на отключилите се врати.

— Боже! — казва той, след като сме се напъхали вътре по най-бързия начин. — Май ще гледам да не си уреждам повече срещи с доктор Димент тук.

— Не знам. За какъв дявол му трябваше да знае кой номер нося?

— Едва ли се кани да те убие заради марковите ти гащи, но кой знае? — казва Пинки, пали колата и натиска бутона за централно спускане на прозорците. Политаме напред. — Този тип прилича на самата смърт! Това не те ли притеснява, партнер? И защо му е да знае кой номер носиш? И онова дето кучето било просто пиле с опашка? Какво искаше да каже с това, а? Според мен искаше да каже, че всичко живо е просто жизнена сила, нещо, което може да се пожертва. Ами ако и теб те слага в тази категория?

— Мдаа — промърморвам аз.

Истината обаче е, че ми е трудно да изпитам някакъв страх от доктор Димент. Или тревога за онова, което може да ми се случи. Обръгнал съм на всякакви страхове.

— Няма наистина да се върнеш там, нали?

Вдигам рамене.

— Мисля по въпроса.

По целия обратен път до „Холидей Ин“ Пинки се опитва да ме разубеди.

— Това е шантаво бе, човек! Въобще не го познаваш онзи тип — кой го знае какви откачени неща може да направи. Устната му, Господи! Направо не мога да повярвам, че пи от онзи ром! Нали го видя колко е кльощав? Кой знае от какво е болен. Очите му ми се сториха жълтеникави. СПИН, хепатит, кой знае? А и вудуто — хич не ти трябва да се забъркваш с това. Никак даже. Само кръв, опиати и глупости… Дай да видим какво ще ни каже Малдонадо, а? Така или иначе, винаги можеш да се върнеш при Димент, ако се наложи.

— Да, ще видим.

Пинки има услуга на име „онстар“, която той нарича „пътуващия ми иконом“. Активира я, вкарва номера на Малдонадо и после инструктира машината да го свърже с репортера.

— Хей! — гласът на Малдонадо избумтява откъм контролното табло на автомобила. — Добри новини, Пинк. Обадих се на лекаря, който е приел Клод, когато го докарала линейката. Сам Харами. Ако не е бил Сам, на Байрън е щяло да му се размине обвинението в убийство. Смъртта на Клод най-вероятно е щяла да мине за „естествена“.

— Казвай, Макс.

— Казвам, че точно Сам се е сетил, че старият Клод е отровен. Той ми е приятел и се съгласи да дойде да вечеря с нас, щом ти ще черпиш.

— Удоволствието е мое — отвръща Пинки.

Докато се уговарят многословно къде да се срещнем за вечеря, аз си мисля как ще отида при Димент по-късно вечерта. Въпреки че според Пинки това не е добра идея, може би ще се съгласи да ми заеме колата си или да ме откара дотам. Ако не, сигурно ще мога да взема такси.

Но при всички случаи ще отида. Мисля за монетите, за купите с вода, за знаците, оставени ми от Будро. Не знам как и защо, но съм сигурен, че ако искам да го намеря, именно човекът с лице като смъртта ще ми посочи пътя.