Джон Кейс
Убийството като шедьовър (32)

31.

На следващата сутрин се обаждам на Уилям Лейси — партньор на покойния Франсис Бърджърнон. Той „не вижда нищо лошо“ в това да ми каже, че партньорът му е работил за Чарли Вермилиън без заплащане.

— Той често ли работеше така, безплатно?

— Кой, Франки? Боже, не, и не знам какво му пусна в главата мухата за този Вермилиън. Не бих казал, че душевното здраве му беше някаква специална кауза. Франки не си падаше много по каузите. Просто гледаше да припечели и толкова.

— Значи не знаете защо се е захванал с онзи случай?

— Представа си нямам. Да ви кажа истината, още тогава си помислих, че не е типично за него. Беше рисковано… и определено пострадахме впоследствие. Е, той, разбира се, получи възможност да пледира в апелативния, а това винаги е плюс за един адвокат. Така че може това да му е била целта. Да се покаже.

Питам го дали мога да прегледам папката по случая, защото архивите в съдебната палата са били унищожени.

— Хммм — проточва той. — Не бих могъл да го направя. Проблемът е адвокатската тайна.

— Но в този случай и адвокатът, и клиентът са мъртви.

— Имате известно основание — казва той, — но се боя, че няма да ви свърши работа. Предадох папките на Франк на областния прокурор. Нали знаете, че има дело във връзка с освобождаването на Вермилиън?

— Родителите на момчетата Рамирес.

— Бинго. И кой на тяхно място не би го направил, когато щатът с цялата си мъдрост пуска на свобода побърканяк, който използва конституционните си права, за да отвлече и убие две хлапета? Това си е направо най-лош сценарий и половина.

— И областният прокурор е… къде? В Бел Шас?

— Сега е там, да. Но точно там е работата. Доколкото знам, документите на Франк са изгорели при пожара. Палатата изгоря точно след като папките бяха прехвърлени в окръжния съд.

 

 

Това ми оставя заека.

Взирам се в образа на компютърния екран. И Шофлър, и аз работихме по това, но тогава малкото хартиено животинче беше само една от многото следи. Сега ми е останало само то.

Преглеждам тефтерите си.

Прегъване на хартия, практикувано от Леонардо.

Математика е в основата му. Връзки със сценичното фокусническо изкуство от деветнайсети век.

Бележка в полето, добавена по-късно, гласи:

Сгъването на хартия като вид трансформация. Балоните по-популярни сега.

Традиционен метод — не се позволява лепене и рязане — само квадратен лист хартия.

Това превръща оригами в идеалното хоби, давам си сметка аз, за хора, попаднали в затвор или лудница.

Необходима е склонност към геометрия и абстрактно мислене. Популярно сред физиците и математиците.

Оригами жаргон: сухопътна прегъвка, триъгълна палачинка, водна бомба, разтегната птича основа.

Диаграмите се разпространяват безплатно в мрежата. Сложни диаграми.

Джуди Джоунс: заекът е направен от специална хартия за оригами, слонска кожа. Сгъва се мокра.

Петрих: експерт определя заека като „модифициран Ланг“.

Задавам „оригами Ланг заек“ като ключови думи в Гугъл. Търсачката изплюва повече от хиляда сайта. Доктор Джоузеф Ланг е създал много зайци, но след като два часа преглеждам сайтове с десетки зайци на Ланг и техни модифицирани варианти, нито един от тях не прилича особено на заека, който намерих в стаята на момчетата. Може би експертът на Петрих е намерил друг заек на Ланг от тези, на които попаднах аз.

Или пък… е допуснал грешка.

Когато задавам „заек оригами“, търсачката изплюва хиляди и хиляди сайтове, макар че голяма част се оказват повторения. Отварям сайт след сайт още час и половина, но така и не откривам нищо, което да прилича на моя заек.

Разбирам обаче, че светът на оригами в Мрежата е енергичен и дружелюбен. Изобилстват състезания и изложби, има и много изказвания за книги по оригами, коментари върху източниците на материал, изложби на нови изобретения и търговия на диаграми за сгъване. Може би кибер общността на оригамистите би могла да ми каже нещо повече за моя заек. Ако се съди по менажерията във витрината на Андертън, Флейтиста не е бил новак, а тъкмо напротив.

Може да е имал достъп до компютър в Порт Салфър. Може да си е общувал с разни хора, запалени по същото хоби. Възможно е някой да познае работата му. Или дори да знае кой е той.

Правя списък на двайсетина адреса, които ми дава търсачката. Съчинявам имейл с молба за помощ в разпознаването на заека в прикачения снимков файл. Изпращам го.

Ако не се получи… е, Андертън знае кой е направил заека. Ако се наложи, ще се обърна към него — по трудния начин.

Седял съм толкова дълго пред лаптопа, че когато ставам, гърбът ме боли. Правя няколко упражнения за разтягане.

Би трябвало да се обадя на нашите. На Лиз. Не съм говорил нито с родителите си, нито с жена си повече от седмица, крил съм се от тревогата и загрижеността на нашите и от враждебността на Лиз.

Ако не друго, трябва поне да се обадя, за да си проверя съобщенията.

Обичайните заподозрени.

Големия Дейв от Фокс. „Алекс! Изникна нещо, което ще ти е интересно. Ако си готов да се върнеш, чакаме те. Възможността е страхотна, така че…“

Нашите — „просто да видим как си“.

Моят приятел Скот, който все така се опитва да ме ободри: „Хей! Здрасти, Алекс. Така, ето какво ти предлагам — организирам ъъ… турнир по бадминтон. Благотворителен е, разбира се, макар че не очакваме огромна тълпа. Както и да е… ще участваме Брад и Дженифър, Тим и Сюзън, Бил и Хилари, аз и Деми — тя има един такъв страхотен прехвърлящ удар, ако случайно не знаеш. Чарлийз Терон има нужда от партньор… Тъй че… ако те интересува, приятел, обади ми се.“

Лиз. „Къде си сега, Алекс? Трябва да говорим.“

Не искам да говоря с никого от тях. Казвам си, че ще им звънна утре. Излизам да потичам. Когато се озовавам от климатика във фоайето на влажния въздух отвън, се изненадвам, че не ме посреща гръмотевична буря. Въздухът е толкова плътен, че все едно тичам през вода. Движа се покрай реката, докато не стигам до оградата на пристанищен район. По обратния път си правя разходка из периметъра на парк Лафайет. Цяла тълпа се поклаща и пляска в такт с музиката откъм повдигнатата платформа — безплатен концерт, някакъв фънки салса блус. Докато се върна в „Омни“, вече съм мокър и огледалото в асансьора се замъглява от изпаренията.

Взимам си душ, отварям си бира и сядам обратно пред компютъра. Минал е само час или там някъде, но вече имам осем отговора на имейл молбата си. Повечето от тях изреждат линкове, които бих могъл да пробвам, но един (folderman@netzero.com) разпознава заека като победител в състезание на клона Проспект Хил към Филаделфийската обществена библиотека.

Оригами обществото към Проспект Хил спонсорира ежегодно състезание, като всяка година поставя различна фигурка като задача. Тази година е акула, 1995 беше годината на заека. Не е сред големите състезания, но таксата за участие е минимална, така че се включват много ученици и разни други. Заекът на снимката в имейла ви беше големият шампион през 1995 и всички ние много се подразнихме, когато беше обявено само първото име или нещо такова на създателя му. Без адрес. Онзи човек явно имаше забележителен талант и някои от нас искаха да обменят идеи с него, но така и не се появи информация как да направим това. Свържете се с Джордж Естерхази — той е почетният председател на групата. Вече се е оттеглил, но все още се занимава активно с оригами. Надявам се това да ви помогне.

Оставил ми е и телефонния номер и имейл адреса на Естерхази. Пращам пламенна благодарствена бележка на „folderman“, после пращам първоначалния си имейл на Естерхази заедно с копие от съобщението на „folderman“.

След няколко минути се обаждам по телефона на Естерхази. Може да е от онези, които си проверяват пощата веднъж седмично. По-добре да го подсетя навреме.

— Естерхази — казва писклив глас.

— Господин Естерхази, името ми е Алекс Калахан. Не знам дали вече сте успели да…

— Да. Получих имейла ви. И разбира се, че си спомням онова гениално зайче. Байрън Б. Много неприятно.

— Байрън Б.? Какво имате предвид?

— Това му беше името — или поне онова, което съобщи на нас. Както вече казах, много неприятно. Някои от колегите ми в комисията искаха да му отнемем шампионската титла, но аз бях против. Нямаше да е справедливо. Състезанието беше анонимно, а неговият заек беше с една глава и рамене над останалите.

— Извинете, но как е бил представен заекът, без да научите самоличността на човека, който го е направил?

— Оказа се, че онзи човек е бил на лечение във… чакайте, ще си спомня.

— Съдебномедицински център Порт Салфър в Луизиана?

— Да! В лудница! Не е прецедент, разбира се. Джулс Кравик — прославен оригамист — е имал сериозни психически проблеми и е прекарал по-голямата част от живота си в психиатрия.

— Хм.

— Колкото до този тип Байрън Б., може би щяха да ни позволят да поддържаме връзка с него, но докато мине оценяването и се стигне до информиране на победителите и обявяване на резултатите, него вече го бяха освободили. А опитите ни да убедим клиниката да му предаде новината за победата и малката парична награда бяха отхвърлени безапелационно. — Въздишка. — Та това беше. Изненадах се, че той така и не се появи повече в нашите среди — очевидно имаше талант, а разтегнатата птича основа беше използвал по много новаторски начин.

Толкова съм развълнуван, че едва успявам да благодаря на Естерхази преди да затворя.

 

 

„Байрън Б.“ може и да не е много, но е нещо. В крайна сметка, заведението в Порт Салфър не е център за детоксикация, в който пациентите постъпват и напускат по желание. То е институция за душевноболни престъпници. Което означава, че който и да е Байрън Б., той се е прецакал зле, и то пред очите на обществото — иначе не би прекарал толкова години точно в тази лудница.

И не е постъпил там по собствено желание. Което означаваше, че някъде в Луизиана има съдебна заповед, която въдворява мъж на име Байрън, чиято фамилия започва с „Б“, в съдебномедицински център Порт Салфър. В зависимост от престъплението му може дори да се е появило нещо в пресата. Благодарение на Андертън знам годината — 1983.

 

 

При нормални обстоятелства сигурно не бих избрал частен детектив по препоръка на тринайсетгодишно момиче, но вече нищо в живота ми не е нормално. Джезабел Хентън с готовност ми дава номера на Пинки Страйбър, който знае наизуст.

— Благодаря ти, Джез.

— Май има нещо за Пинки, което е по-добре да знаете.

— Колебае се.

— Какво?

— Ами просто защото хората понякога се стряскат. Виждате ли, Пинки — затова му е такъв и прякорът, нали разбирате — „Розовия“… Той е албинос.

 

 

Срещам се с Пинки Страйбър в офиса му във Френския квартал. Непревзимаема на вид блондинка с червена ленена рокля седи зад бюрото в приемната. Казва ми да седна и аз го правя в този може би най-хипарски офис, който съм виждал. Джаз по озвучителната система. Картини, антикварни мебели и множество големи растения. Високи тавани и въртящи се вентилатори. Огромни прозорци с бели капаци. Пинки Страйбър определено печели добре.

След пет минути той вече разтърсва ръката ми и ме води към слабо осветеното си и оскъдно мебелирано вътрешно светилище. Сяда зад бюро от полирано дърво — на плота има червен телефон и нищо друго. Аз сядам на червен кожен стол със стоманена рамка. Страйбър е със слънчеви очила, а кожата му е мъртвешки бяла. Във въздуха се усеща позната миризма, но не успявам да я определя.

— Слънцезащитен крем — казва Страйбър, сякаш ми е прочел мислите. — На дебел слой. Това надушвате. „Копъртоун Спорт 48“. И се извинявам за очилата, но ги свалям само нощем.

След като му разказвам за какво съм дошъл, Пинки казва:

— Е, въпрос на ресурси, нищо повече. Ако можем да впрегнем един милион хамстера да подскачат достатъчно дълго по клавиатурите, накрая все ще се доберем до копие на Киплинговата „Гунга Дин“, нали така? Въпросът е следният — с какъв бюджет разполагате?

Свивам рамене.

— Не се притеснявайте. Колкото е необходимо. — На първо време ще продължавам да си попълвам чековете, които компаниите за кредитни карти пращат по пощата. Накрая ще опра до баща ми. А после…

— Ще ви направя отстъпка, защото не става дума за развод или нещо такова, но все пак ще трябва да подпишем договор, да речем за петстотин долара. Добре е да знаете и друго, че съдебните проучвания не ги правя лично. Изградил съм си нещо като екип от помощници — пенсионери, тийнейджъри и хронично безработни. Само кажете и ще ги пусна да опоскат всяко съдилище в Луизиана, докато не открият онова съдебно постановление.

— Страхотно!

— Плащам на помощниците си по двайсет долара на час. А това може да отнеме много часове. Или малко. Никога не се знае.

— Така е. Разбирам.

— Дообрее. Значи Байрън Б. Съдебно постановление за въдворяване в съдебномедицински център Порт Салфър. Влязъл в системата през 1983. — Записва си. — Това е, нали? Само това имате. Знаете ли кога е освободен?

— Деветдесет и шеста.

— Добре тогава, повече не ми и трябва.

— Бих могъл и аз да помогна — казвам му. — Ако някъде нямате достатъчно хора, знам как да търся в съдебни архиви.

— Честито. Току-що получихте работа в община Сейнт Джон Баптист. Седалището й е в Ла Плас. Главната ми помощничка там току-що си роди бебе, а заместникът й получи работа в новия универсален на „Таргет“. — Произнася думата на френски — „Таржей“. — Даже не е далеч оттук. По десета магистрала ще стигнете право там.

— Добре. — Вадя портфейла си и измъквам един чек.

— Беки ще се занимае с това. Приемаме също Visa и Mastercard — казва Пинки.