Джон Кейс
Убийството като шедьовър (25)

24.

По негово предложение с Бари Чизуърт се срещаме в Рамджангъл, изискан бар — ресторант на един от ниските етажи на „Мандалей Бей“. Като повечето ресторанти, покрай които минавам („Френското бистро“, „Червения площад“ и т.н.) и този си има тема. Само дето не съм сигурен каква е. Вода се излива на каскади по стените. Пламъци танцуват от открита яма в пода. Нещо като сафари може би. С водни елементи.

Чизуърт е набит човек над петдесетте, с яките плещи на щангист. Има едно от онези смешни кичурчета коса между долната устна и брадичката.

— Благодаря, че ми предоставихте повод да изляза от къщи — казва той и ми стиска ръката като в менгеме. — Живея сам, разбира се, но все пак… — Засмива се на шегата си и аз се засмивам с него. — Опитайте едно мохито^[1] — предлага той и вдига висока чаша. — Любимото на Хемингуей. Страхотно питие.

Обикновено пия бира, но имам чувството, че Чизуърт ще остане разочарован, ако отхвърля предложението му.

— Защо не?

— Още две от тези лоши момчета — казва той на бармана и после се обръща отново към мен. — Така… значи искате да говорим за момичетата Гейблър. — Привежда се към мен. — Искам още сега да стане ясно, че каквото и да кажа, ще е неофициално.

— Разбрано.

— Ами особен случай беше. Виждам какво ли не… но този беше… определено беше нещо особено.

Опипва кичурчето косми под устната си, прави го често, сякаш извлича от него самоувереност. Напомня ми как Шон обичаше да докосва одеялцето си.

Шон. Когато се сещам несъзнателно за някое от момчетата — а това се случва десетки пъти на ден, — все едно скрит капак се отваря в ума ми. Отначало аз падах в него, падах в някакво бездънно отчаяние. Но през последните няколко седмици мисълта за синовете ми, фактът, че ги няма — вече не ме поразява по този начин. Почти трябва съзнателно да се навивам, да се концентрирам върху загубата си, за да я почувствам. И ми хрумва, че на някакво дълбоко ниво съм започнал да свиквам.

Сервитьорът носи коктейлите ни и Чизуърт накланя чашата си към моята.

— Наздраве!

— Да знаете — казва той, — винаги съм си мислил, че човекът, убил двете момичета, е много интересен клиничен случай, така да се каже. Открихте ли вече нещо?

— Интересът ми е по-специфичен. — Обяснявам му кой съм.

Той съобразява две неща почти едновременно.

— Стори ми се, че ми изглеждате познат. — Попипва кичурчето. — Но… Боже, не виждам каква връзка може да има между вашите синове и Гейблър.

Свивам рамене.

— Еднояйчни близнаци.

— Близнаци, да, но… но не еднакъв тип близнаци. Тоест, Гейблър са били шоугърли. Добри момичета, може би, но така или иначе са си показвали гърдите пред публика. Трудно е да си представи човек как същият психар, който е убил тях, би проявил някакъв интерес към… как да се изразя… към първолаци от мъжки пол.

Свивам рамене.

— Е, не знам колко ще ви помогне, но… няколко неща не ми даваха мира около онзи случай.

— Какви?

Навежда се към мен.

— Ами едното момиче. Срязано на две. Животните са имали трупа на разположение цели две седмици и затова нямаше начин да се установи с какъв инструмент е срязан торсът. Може да се заключи, че е било нещо остро и навярно метално, но долу-горе това е всичко. На свидетелската скамейка, и следователно в писмен вид, можеш да представиш само веществени доказателства и заключения, основани на тях. В този случай — той клати глава — меките тъкани бяха силно повредени. Дори костта беше нагризана.

Сърцето ми се свива.

— При рана от такъв характер обикновено остават частици от метала. И те помагат да се стесни диапазонът на възможното оръжие. При Клара Гейблър обаче животните бяха изяли тези частици. Всякакви следи от телесни течности също бяха повредени от насекомите и дивите животни.

— Две седмици са много време.

— В интерес на истината, при друг климат останките щяха да се подуят, но при това положение на нещата останките на момичетата ми казаха доста. Имайте предвид, че съм виждал стотици рани. По дяволите, самият аз съм причинявал много рани. И макар че не мога да го заявя в съда, бих казал, отвъд моите основателни съмнения, че Клара Гейблър е била срязана на две с електрически трион — замах от ляво на дясно през торса. Доста голям трион. Може би толкова. — Той оставя мохитото си за миг и поставя ръцете си на петдесетина сантиметра една от друга. — С фини зъбци и достатъчно твърда сплав, за да мине през гръбнака сравнително чисто. Казвам го, защото срезът на костта беше доста гладък.

— И такива триони… могат ли да се купят свободно?

— О, да. Говорим за обикновени триони. Продават се във всички специализирани магазини. Само че за да използваш такъв трион в пустинята, ще ти трябва генератор. Или това, или да го свържеш с кабел към акумулатора на автомобил. И платформа, върху която да работиш. И трябва да занесеш всичко това чак отвъд Ледения каньон. Някакъв високопроходим джип, ленд роувър например — и можеш да го направиш. Вярно, че не са разрешени в района, където са намерени момичетата, но Мохаве не е оградена с бодлива тел. А има и сравнително лесен път дотам откъм Долината на смъртта. Открихме следи и точно там е работата — открихме много следи. Но на мен друго не ми даваше мира — защо да си правиш целия труд да качваш електрически трион, генератор и някаква маса там? Защо да привличаш вниманието, като използваш високопроходим автомобил в забранен район и така нататък, ако се каниш да извършиш убийство? Това не можах да си обясня. Ако си решил да правиш такова нещо, и обикновен трион би ти свършил работа.

Разбирам какво има предвид.

— Значи… защо някой би си направил целия този труд? По ваше мнение?

— Нищо не можах да измисля. — Той свива рамене и отпива от мохитото си. — Разбира се, който и да е убил момичетата Гейблър, очевидно е смахнат, така че за него методът сигурно е изглеждал логичен.

Давам знак на бармана за още по едно.

— Много приятна напитка, нали?

— Така е.

Този приятел, мисля си аз, не се е шегувал за повода да се измъкне от къщи.

Говори известно време за Хемингуей, за пътуването си до Хавана и какво мисли за ембаргото. Коства ми известни усилия да го върна към темата, която ме интересува.

— Да си спомняте нещо друго интересно около случая Гейблър?

Той подръпва космите над брадичката си.

— Всъщност да… и над това си блъсках главата. Чели сте доклада от аутопсията, нали?

— Прегледах го, да.

— Значи знаете, че онова бедно създание, Клара, е била жива, когато това… се е случило?

Кимам.

— Имаше следи от дървени стърготини по тялото й. По задната страна на прасците, по тила, по подметките на обувките, по пръстите. Чамови стърготини. Но никакви рани от защита, никакви ожулвания по пръстите на ръцете и краката.

— Ковчег?

— Възможно е. Просто го споменавам. Може би онзи се е канил да ги погребе живи, а после си е променил решението. Но ето какво наистина ми се стори странно — имаме масивна травма, нанесена на Клара Гейблър приживе. А в същото време не открих никакви следи от връзване. Никакви ожулвания, никакво нараняване на тъканта по китките или глезените. И никакви видими наранявания, причинени при опит да се освободи, нямаше нито плът, нито мръсотия, нито дърво под ноктите й. Нищо.

— И това означава… какво? Била е упоена?

— И аз това си помислих, но не открих нищо. Нула.

— И какво означава това?

— Означава, че не е била вързана и че поне доколкото аз успях да установя, не е била упоена. Вие ми кажете — как го е направил тогава? Просто легни там, скъпа. Така, а сега не мърдай. Изобщо няма да те заболи. — Той клати глава.

Нещо тъмно запълзява в задните ниши на мозъка ми, но каквото и да е, не успявам да го определя.

— Значи може би не е подозирала, че ще се случи.

— Може би. Но вече ви казах. Правих всякакви възможни тестове. Първо за седативи, производни на опиатите, транквилайзери. Не. Нито вещества, които парализират мускулатурата. Нищо. Съвсем нищо не открих.

— Ами другата сестра — застреляната?

— Била е екзекутирана — казва Чизуърт. — Класика. Просната на земята с лицето надолу. Един изстрел в тила, дулото отдалечено само колкото да не се разхвърчи мозъкът. Това също ми се стори странно, честно казано.

— В какъв смисъл?

— Сравнението. Смъртта на Клара е била свързана със сериозна подготовка. Качил е обемисто оборудване на труднодостъпно място. А със сестра й е било точно обратното. Съвсем делово. — Той пресушава коктейла си. — Защо?

 

 

В седем на следващата сутрин съм в колата си, добре запасен — две шишета вода, слънцезащитен крем, шапка с козирка и тъмни очила. Третото мохито снощи определено беше грешка. Продължавам да съжалявам за него, докато карам към булевард Тропикана. Ярката утринна светлина се отразява в лъскавите извивки на другите коли и ме кара да примижавам. Става малко по-поносимо, когато завивам наляво по Чарлстън и обръщам колата на запад — далеч от слънцето. Пътувам към каньона Ред Рок, мястото, където са били убити Карла и Клара Гейблър.

Карам през просторен терен, равен като тепсия. Дори и да не е творение изцяло на Господ, човекът е довършил делото му. След известно време жилищните квартали отстъпват пред бъдещи такива, някои от тях на етап подравнена земя с входове в южняшки стил с по някой и друг огромен кактус за акцент. „Горна първа стотица! Долна втора стотица. Долна четвърта стотица. Остават само четири!“ Този град се разраства със скоростта на светлината. Видял го бях и на сателитната снимка в офиса на Холи Голдстайн — градът е пуснал метастазите си към заобикалящите го планини.

На запад строителството свършва малко преди каньона Ред Рок — един от многото паркове и резервати по пътя към Долината на смъртта и калифорнийското крайбрежие. Колкото повече наближавам, толкова повече ме поразява красотата му — пустинен басейн на фона на назъбена скална стена от червен пясъчник. Пет долара на будката при входа (която отваря в шест сутринта) ме пропускат на двайсетина километровия панорамен път. Служителката ми дава брошура, в която се разказва за флората и фауната, за основните туристически маршрути, има и малко история на района. Има дори карта на туристическите пътеки. Питам жената за Ледения каньон.

— Ледения каньон? — повтаря тя. — Оставете колата си на паркинга при осмия километричен камък. И си вземете много вода. Днес каньонът няма да е леден.

На паркинга вече има една кола, пикап додж с чифт рога, прикрепени на капака. Стикерът отзад гласи: МОЕТО ХЛАПЕ МОЖЕ ДА БИЕ ТВОЯ ОТЛИЧНИК. Изгълтвам половин шише вода, пъхам неотворена бутилка в задния джоб на панталона си и тръгвам по пътеката.

След петнайсет минути се отказвам от идеята да стигна до мястото, където са били намерени сестрите. Намерили са ги в малък каньон над и отвъд Ледения, място, наречено Каньона на вълшебника.

Навремето доста се катерех, най-вече докато бях в колежа. А след като момчетата се родиха, съвсем престанах. Освен това не съм екипиран подходящо за целта. Най-малкото нямам катерачески обувки. А и свободно катерене по почти отвесната стена на Ледения едва ли е добра идея за човек, който не го е правил от години.

Смятах че ще намеря заобиколен път. Сега виждам, че при толкова пресечен терен това би ми отнело часове. Ще ми трябват специални обувки, раница и много повече вода. Решавам да се приближа колкото мога до местопрестъплението и да почувствам мястото.

И две неща веднага привличат вниманието ми. Първо, виждам какво имаше предвид Чизуърт. Ако предположението му за електрическия трион и генератора е вярно, убиецът е трябвало да завлече доста оборудване на изключително труднодостъпно място. Място, което е съвсем близо до често използван катерачески маршрут. Вярно, повечето туристи сигурно се придържат към стандартната пътека, тази, която фигурира във всички пътеводители — до дъното на Ледения и обратно към паркинга. Но районът около Ледения каньон е познат на скалните катерачи — точно затова Джош Громелски се е озовал там. В тази част на Невада има много пусти места — защо му е било да избира място с толкова много потенциални свидетели? А и с толкова много запалени туристи в тази част на Запада, убиецът сигурно си е давал сметка, че рано или късно някой ще се натъкне на останките. По-скоро рано, отколкото късно. Защо не е избрал място, което да е също толкова труднодостъпно, но не толкова популярно?

През първите двайсетина минути вървя през равна пустиня, минавам покрай кактуси чола, креозотни храсти и дървета Джошуа. Справям се относително лесно, макар че теренът е каменист и трябва да си гледам в краката. После навлизам в по-пресечен терен. Не след дълго започвам да се чудя дали вървя в правилната посока. Това може и да е отъпкана пътека, описана в брошурата като маршрут от средна трудност, но пътеката всъщност не е добре обозначена. Това не ти е национален парк, казвам си, а пустош. Имай го предвид.

От време на време се налага да катеря канари. На няколко пъти се връщам назад, защото съм свърнал в погрешна посока, довела ме до ръба на пропаст. Десет минути по-късно си навяхвам глезена. Боли, но не е нещо сериозно. Още малко по-нататък теренът е толкова пресечен, че вече не знам дали съм на пътеката.

Преходът все още ми доставя удоволствие, но постепенно осъзнавам, че не съм във форма и съм неподготвен. Трябваше да си взема водач… или поне топографска карта.

Скоро и слънцето ще се превърне във фактор. Вече усещам горещината зад все още прохладния въздух, която чака да се изсипе безмилостно отгоре ми веднага щом слънцето ме огрее. Въздухът е започнал да се затопля, а слънчевата светлина се отразява в скалите и се провира като лъчи на лазер покрай очилата ми. Когато не съм на сянка, усещам как скалата се затопля под пръстите ми.

Когато най-после стигам до дъното на Ледения каньон, слънцето ми дава временна отсрочка и аз решавам да се изкача малко нагоре, като си избирам маршрут към тясна скална издатина, където малко разкривено дърво расте върху камъка. Изкачването е по-трудно, отколкото съм очаквал, и когато най-после стигам до издатината, едва си поемам дъх и нямам търпение да седна. Веднага се вижда, че не съм първият, открил това място. В корените на дървото има смачкана хартийка от дъвка, а някой е загасил четири цигарени фаса в една цепнатина. Изваждам шишето хладка вода и отхапвам от шоколада.

И ето ме тук, изпотен и с омекнали мускули, кацнал на скалната стена, която Джош Громелски е избрал да изкачи. Поглеждам нагоре към мястото, където е намерил останките на Клара Гейблър. Само че местопрестъплението не ми… как се беше изразил Холи Голдстайн… не ми казва нищо. Довършвам шоколада и си мисля „и сега какво“.

Така, значи убиецът е избрал труднодостъпно място. Срязал е Клара Гейблър на две, докато е била още жива. Използвал е електрически трион. Направил си е труда да довлече оборудването си на отдалечено място. Момичетата са се явили на прослушване за магическо шоу. И какво? Какво общо има всичко това с Шон и Кевин?

Взимам хартийката от дъвка и четирите фаса, увивам ги здраво в обвивката на шоколада и ги прибирам в джоба си заедно с празното шише от водата. Спускам се надолу към дъното на каньона и не мога да повярвам, че съм тук, в пустошта край Лас Вегас, и гоня… и аз не знам какво. Какво правя? Лиз е права. Това е просто друга версия на хамстера в колелото. Губя си времето. Пилея пари. Цялото това пътуване е безсмислено.

Бесен съм на себе си, докато се спускам твърде бързо по осеяния с големи камъни терен, прескачам от скала на скала, рискувайки да си счупя някоя кост, само и само да стигна по-бързо до дъното на каньона.

И тогава прозирам — като удар между очите. С такава сила прозирам, че за миг тотално губя концентрация. Следващото ми усещане е, че стъпвам не където трябва, а после вече падам, нося се през празния въздух. Удрям се в една скала, после успявам да се хвърля към плосък камък. Тромаво триетапно приземяване обелва кожата от коленете ми. Лежа проснат на издатина над шест-седем метра празно пространство. Гледам как очилата ми се търкалят по каменистия склон, после навеждам глава и затварям очи.

Оставам така за няколко мига, камъкът е нагорещен под бузата ми, а адреналинът препуска през тялото ми. Въпросният адреналин може и да е бил предизвикан от падането, но самото падане беше резултат от откритието, връхлетяло ме изневиделица по време на рискованото ми спускане.

Къде са били открити близначките Гейблър?

В Каньона на вълшебника.

За какво е било прослушването, което са очаквали с нетърпение?

За магическо шоу.

Снимките от местопрестъплението се появяват пред вътрешното ми око, горната и долната половина на Клара. Клара Гейблър, разрязана на две. „Срязана с електрически трион — предположил бе Чизуърт, — срезът от ляво на дясно през торса.“

Разрязана на две.

Били са на сцена. Затова са били със сценичните си костюми. Било е представление.

По време на което Клара Гейблър е била разрязана на две. Кръвта, процеждаща се от кутията е била истинска, писъците не са били актьорско изпълнение, а викове на болка и ужас. Да разрежем младата дама на две. А после наистина живото момиче се появява, двете му половини съединени като с магия.

Само че този път фокусът е бил в това, че не е имало фокус. Имало е дубльорка. Близначка.

Седя на издатината, вперил поглед над пустинята, над просторната земя към Ивицата. Махам ситните камъчета, забили се в ожулената ми длан, и правя всичко по силите си да се съсредоточа единствено върху момичетата Гейблър. Значи Езме Брюстър е била права. Било е забавление. Шоу на живо.

Изправям се, глезенът ме боли, кръв се стича от коленете ми. Устата ми е пресъхнала, главата ме боли, светът пред мен ту се фокусира в ясна картина, ту губи очертанията си. Обезводнен съм. Примижавам срещу ярката светлина, оглеждам се за най-щадящия път надолу и тръгвам към дъното на каньона.

Само че този път движението не ми помага. Не мога вечно да възпирам мислите си от подреждащата се мозайка. Не успявам напълно да потисна спомена за близнаците Сандлинг и как похитителят им правел фокуси. Какви фокуси? С карти и монети. „Караше монетите да изчезват.“ Магически фокуси.

Фокуси с карти. Разрязване на дамата на две.

Близнаци в първия случай, близнаци във втория случай.

Препъвам се по пустинния терен към паркинга и се чувствам като слепец на ръба на пропаст. Опитвам се да задържа объркването си и да забравя за ужасното предчувствие, което ме порази по пътя ми надолу от онова криво дръвче.

Но когато стигам до колата, отварям прозорците и стоя отвън на убийствената жега, запасите ми от самозаблуда се изчерпват. Повече не мога да го удържа. На повърхността връзката е слаба, но в сърцето си знам, че Шофлър и този път е бил прав в догадката си. Има връзка между близначките Гейблър, момчетата Сандлинг и моите синове и връзката е магия.

За пръв път след изчезването на синовете ми имам представа какво може да ги чака и тази представа ме хвърля в бездънно отчаяние. Ако съм прав, човекът, който ги е отвлякъл, е същият, който е убил сестрите Гейблър. Флейтиста не е просто убиец, а и садист. И не просто садист, а любител на забавленията с талант в причиняването на болка и в заблуждението.

Синовете ми са суровина за един артист убиец.