Джон Кейс
Убийството като шедьовър (22)

21.

Вегас. Никога досега не бях идвал във Вегас. Просто не е имало повод. Но също като всички останали и аз си имам изградена представа за мястото — по равни части блясък и мръсотия. Както се оказва, представата ми бледнее пред действителността.

Първата миля от летище Макарън наистина е мръсна, разбита и смрадлива като който и да е от най-лошите участъци на Шосе 1. Запуснати мотели и западнали казина се редуват с порутени сватбени параклиси и креещи търговски начинания. Палатата на гласовете. Широките обувки на Леонард. Смеещия се чакал. Последният е мотел казино, досущ като излязъл от евтин филм. Всъщност никога не би могъл да пробуташ „Смеещия се чакал“ като елемент във филмов сценарий. Твърде запуснат е. Рекламният му знак представлява зловещ заек със зелен смокинг, излегнал се пред ветрило от карти.

Минавам покрай огромен билборд с реклама за ОБРАТИМА МИКРОХИРУРГИЧЕСКА ВАЗЕКТОМИЯ. (Има ли голям пазар за подобна услуга? На рекламното пано са посочени четири адреса.) Малко след това стигам до първия голям казино хотел — позлатения „Мандалей Бей“.

Невероятно голям е, по-голям и от най-голямата сграда във Вашингтон, освен може би Пентагона. И е само първият от многото подобни чудовища. Мога само да се блещя, докато шофирам взетия под наем форд по Ивицата. Всеки хотел е като отделен тематичен парк, като огромен и пищен театрален декор. „Мандалей Бей“, „Луксор“, „Ню Йорк, Ню Йорк“, „Париж“, „Беладжио“, „Двореца на Цезар“. Една статия в списанието, което четох в самолета, твърдеше, че светлината от обсидиановата пирамида в „Луксор“ се виждала от космоса. Великанските лица на местни знаменитости те гледат отвсякъде, изтипосани върху гигантски билбордове. Дейвид Копърфийлд, Ланс Бъртън, Пен и Телър, Уейн Нютън, Сирк дю Солей, Селин Дион.

Светлини, билбордове, тълпи. Таймс Скуеър на стероиди.

Само че аз няма да отседна в някой от тези снобарски палати. От туристическата агенция ми запазиха стая в „Тропикана“. И тя е огромна, но в сравнение с тези по-нови хотели изглежда почти джудже. Заобикалям към паркинга на самообслужване и влизам в хотела през казиното.

Което е така претъпкано, че минаването е трудно. Покривът представлява купол от цветно стъкло, проснал се над безкрайни редици от ротативки. Четири жени в яркозелени, обсипани с пайети костюми пеят и танцуват върху издигната осветена платформа. Светлини примигват, блестят, играят. Въздухът трепти от звуците на Нинтендо, повтарящи се до полуда автоматични мелодии, прекъсвани на неравни интервали от звука на победата — водопад от монети, когато някой щастливец удари джакпота. Всеки феномен на поп културата — филм, знаменитост, популярна играчка, етноемблема, детско стихче — си има своя ротативка. Фалцетни хорове гръмват на равни интервали, подхващайки ключови фрази. „Колело на късмета!“ „Завърти се!“

Докато си пробия път до рецепцията, вече страдам от сензорно претоварване.

 

 

— Добре дошъл в Големия боклук — казва Холи Голдстайн, когато се свързвам с него по телефона. — Подготвил съм ви папките по случая Гейблър. Имам една пролука в три, ако не сте прекалено уморен от полета.

Казвам му, че за мен е добре.

— Запишете си — казва ми той. — Хората си мислят, че сме някъде на Ивицата или в стария Вегас, но истината е, че сме доста извън града. Всъщност ако сте на Ивицата, на практика въобще не сте в Лас Вегас. А в Рая.

— Какво?

— Да. С главна буква. Ивицата е самостоятелна юрисдикция на име Парадайс^[1].

— Сериозно?

— Да — в този смисъл може да се каже, че Лас Вегас е много далеч от Рая. Завряха ни тук в предградията, като че ли сме банда зъболекари. Долу-горе половин час път с кола според движението.

Голдстайн ме упътва със звучния говор на телевизионен водещ или логопед. Шофлър ми каза, че Голдстайн се е подвизавал в шоубизнеса преди да премине към силите на закона. „Оттам идва и «Холивуд». Холи участвал в полицейски сериал преди двайсетина години и усетил истинското си призвание.“

В два и половина, след като съм пропътувал десетки мили през шикозни квартали и големи търговски центрове, стигам до някакво подобие на офис парк, което наистина намирисва на предградия. Комплексът дори не е запазен само за ченгетата. Ласвегаското полицейско управление дели централата си с ортопедична клиника „Щастливи крака“, салон за красота „Бахама“, агенция за залагания. Най-накрая зървам група бели пикапи с надписи МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ и няколко врати с табелки КРИМИНАЛИСТИКА, което ме навежда на мисълта, че съм попаднал на правилното място. Един човек обира опадалите листа и изключва машината си, за да чуе въпроса ми, но вдига рамене, когато го питам къде да намеря отдел „Убийства“. Негов колега, зает с подрязването на един храст, сочи през рамо.

В приемната две жени тракат на компютърни клавиатури. На стената зад тях има голяма, свръхреалистична снимка на гориста местност, венец в селски стил с изкуствени птички и яйца и няколко детски рисунки. Едната жена ме пита по каква работа съм дошъл, после звъни на Голдстайн и ми казва да изчакам, посочвайки към една миниатюрна ниша, голяма колкото да побере два стола. Сядам с лице срещу дърворезба, изобразяваща горска пътека. Позлатеният надпис гласи: НИКОГА НЕ ЩЕ КРАЧИШ САМ.

Голдстайн е висок красив мъж в началото на петдесетте, с посребряла коса и черни като катран вежди. Здрависваме се и той подхваща похвално слово за Рей Шофлър.

— На Рей сигурно му горят ушите — казва в заключение Голдстайн, — но аз ви го казвам съвсем сериозно — той наистина е голяма работа. От старата школа човек. Сега всичко при нас е компютризирано и това е супер. Досиетата ни по случаите са десет пъти по-дебели, отколкото преди десет години — толкова много информация получаваме. И тя може да помогне, особено в съда. Но в разкриването на престъпления? Нее. Понякога направо се губиш в целия този боклук и повече ти пречи, отколкото помага. Вземете единайсети септември. Информацията си е била там, но се е изгубила в потока от данни. Веднъж Рей ми разреши един случай само по догадки.

— И аз съм тук заради негова догадка.

— Виждате ли — казва той и клати глава. — Хей, Синди, отвори ни Сезам.

Следвам го през метална врата, която се отваря с електронно жужене. Минаваме през лабиринт от малки офиси, промъкваме се покрай екип, който работи с огромна камера и микрофон. Като че ли заснемат някакъв лист хартия.

— Стар случай — казва Голдстайн и кима към оператора. — Подреждат документите. Не може просто да ги минеш тези неща през скенера. Трябва да запазиш оригинала — така че ги снимат. Работата е там, че току-що си избрахме нов шериф. Едно от обещанията в кампанията му беше да поднови разследването на старите случаи.

— Като случая Гейблър?

Той свива рамене.

— Всичките, по принцип. Но за Гейблър не знам. Те са един вид сирашки случай.

— Какво имате предвид?

Влизаме в съвещателна зала. Голдстайн ми махва към един от дузината столове около дървената маса.

— Нека ви обясня как работим тук. Първо, отговаряме за много голям район. Окръг Кларк и град Лас Вегас като територия са по-големи от Масачузетс. Тринайсет хиляди квадратни километра. — Кима към огромна сателитна снимка на Лас Вегас и околностите му, заемаща цяла стена. — И расте. Най-бързо растящият град в Щатите. Работата често преминава всякакви мислими граници. Предполага се, че трябва да работим по старите случаи, когато нямаме нови. Което си е чиста проба майтап по нашия край.

— Имате много убийства, така ли?

— По-малко, отколкото бихте си помислили. Средно имаме по сто и петдесет убийства на година. И много малка част от тях стават на Ивицата. Големите казина инвестират сериозни суми в сигурността и системите им за наблюдение са последна дума на техниката. Туристите не ги убиват — или много рядко. А и те не идват в Лас Вегас, за да се убиват един друг. Основната част от работата ни е същата като на други места. Съпруги и съпрузи, приятели и приятелки. Лаборатории за синтетични наркотици, наркодилъри с претенции за по-голяма територия, такива неща.

— А за Гейблър… защо казахте, че са сираци?

Той плясва ръце, една след друга, върху двете папки на масата пред него.

— Клара и Карла. Карла и Клара. Сираци са двойно… или става четворно? Като за начало, наистина са сираци — родителите им загинали при автомобилна катастрофа близо до Сърчлайт. Когато момичетата били на седемнайсет.

— Ужасно.

— Колите убиват много повече хора от оръжията. Цифрите дори не са съпоставими! Така де, четиридесет хиляди загиват ежегодно при автомобилни катастрофи само тук, в Щатите. Все едно по два големи пътнически самолета да катастрофират всяка седмица. Както и да е, момичетата Гейблър — не само че са сирачета, но и случаят им е осиротял. Вижте, системата е такава, че всеки инспектор си има своите случаи. С разследването на Гейблър се занимаваше Джери Олмстед. Бюрото му беше до моето, затова и знам доста за случая. Както и да е, Джери направи трийсет и пет години на служба, кръвното му беше високо и жена му не му даваше мира. Така че се пенсионира и се преместиха в Лейк Хавасу. Един месец след това, точно един месец, машинката му отказала.

— Господи!

— Ето как Гейблър осиротяха повторно. А не е добре, когато жертвата загуби разследващия си офицер. Човек се привързва, ако ме разбирате. От самото начало. Случаят ти става като твое дете. — Навежда се към мен със сериозна физиономия. — Сигурно звучи глупаво, но ние наистина смятаме — имам предвид ние, инспекторите, — ние наистина смятаме, че работим в името на жертвите. Така че… — Свива рамене. — След като Джери си отиде, случаят Гейблър на практика остана без застъпник. Но пък случаят е интересен, така че колегата, който го наследи, може и да се хване здраво на работа сега, когато шерифът ни е подгонил да подновим старите случаи. Само че лично аз се съмнявам, наистина се съмнявам.

Не казвам нищо. Мисля си за преместването на Шофлър в антитерористичния отдел.

— И защо вие не наследихте случая Гейблър?

— Не го исках. Костелив орех е. Пък и бях претрупан с работа. Покрай Монголите.

— Покрай кое?

— Монголите. Мотористка банда. Сбиха се с Ангелите в Лафлин, малка война направо. Много хора бяха убити. Много свидетели трябваше да се разпитат. Месеци наред бях в съда. Само че — казва той, сменяйки скоростите, — аз проверих на кого е зачислен случаят — на Морено. Пабло Морено. Готин човек. Тази седмица е в съда, но можете да му се обадите на мобилния. — Казва ми номера и аз го вкарвам в електронния си бележник.

— Значи този Морено работи по случая Гейблър, така ли?

Голдстайн клати глава.

— Не. Както казах, може и да го погледне сега, когато ни натискат, но не бих се обзаложил. Като всички нас и той има десетки стари случаи на главата си. А случаят Гейблър има един съществен недостатък.

— Който е?

— Че никой не бие барабана. Понякога имаш убийство и след десет години мама или татко продължават да ти звънят и да питат докъде си стигнал. И то всеки ден ти звънят. Но момичетата Гейблър? Ъ-ъ. Никой не пита за тях. Даже напротив.

— Какво имате предвид?

— Убийството беше толкова… гротескно, разбирате ли? А и момичетата са работили на Ивицата. Е, на две пресечки оттам, ако трябва да сме точни, но пак достатъчно близо. А Ивицата — тя ни е насъщният. Кървави неразгадани убийства не са точно рекламата, която искаме. Така де. — Голдстайн се мръщи. — Както аз го виждам, сензационният характер на убийствата на практика работи срещу подновяването на разследването. Лошо е за бизнеса. Твърде… кърваво, ако разбирате какво искам да кажа.

— Щом казвате.

— Нека го кажа така. Тук, във Вегас, си имаме хора, които отглеждат човекоядни тигри, имаме изчезнали коли и хора, имаме си увеселителни влакчета, които могат да ви спрат сърцето от страх. Имаме шоугърли на всяка крачка. Боже, и в най-смотаното казино — дори в някои ресторанти — има красиви сервитьорки, които си размятат задниците и циците на воля. Само че всичко е… организирано, разбирате ли. Предизвикващите смъртта магически атракции, увеселителните паркове и всичко друго — замислено е така, че да ти качи максимално адреналина, но по безопасен начин. Колкото до шоугърлите — и това е дезинфекцирано. Секс без размяна на телесни течности, както се изразяват някои. Не че си нямаме момичета на повикване и проститутки — Божке, та те са законни тук! Видяхте ли кутиите с плячка?

— Да. — Има предвид металните кутии, които си стоят на много от улиците редом с кутиите, от които можеш да си купиш „Ю Ес Ей Тудей“ и други Вестници, само че в тези има подробна информация и снимки на много от градските проститутки.

Той клати глава.

— Повечето градове си имат кутии с обяви за недвижима собственост. Къщи за продан. Ние си имаме курви под наем. Както и да е, за случая Гейблър — заклани шоугърли! — въпреки сензацията историята им дяволски бързо се премести на задните страници.

— Хм.

— Понеже нямаха семейство, нямаше и кой да скърби особено, така мисля. И случаят просто избледня.

— Значи мога да прегледам досиетата, така ли? Морено няма да има нищо против?

Той сочи с щедър жест по посока на папките.

— Ваши са. Не че има кой знае какво в тях. Така де — минаха две седмици, докато съобщят за изчезването им.

— Господи!

— Ами какво да ви кажа, това е Вегас. Непрекъснато идват нови хора. Други си тръгват. — Почуква отново по папките. — Клара и Карла — казва и клати тъжно глава. — Дори след като съквартирантката им почнала да се чуди дали не им се е случило нещо, минава още една седмица преди да се появи доказателство за престъпление. Дотогава никой дори не ги търси. Просто хората се решили, че са отлетели за Ел Ей или за Мауи или просто са се прибрали вкъщи. Нещо подобно. Така де, не са имали други близки и никой не обърнал внимание, че ги няма. А междувременно следата е изстинала. Две седмици си е много време, в края на краищата.

— Доказателството… — казвам аз. — Говорите за… когато онзи планинар ги е намерил?

— Именно. Бедничкият. Наложи се да влезе в болница! Откараха го с хеликоптер. Само че той не ги е намерил.

— Не?

— Не точно. Не е намерил тях. Намерил само половината от Клара. Долната половина.