Джон Кейс
Убийството като шедьовър (2)

1.

Пет часа сън. Разтърквам очи, излизам и се навеждам да извадя днешния „Вашингтон Поуст“ изпод азалията. Никога не знам къде ще го намеря — който и да го хвърля, може само да си мечтае за професионалната бейзболна лига.

— Добро утро! Прекрасен ден в квартала.

Това е Ясмин Сийгъл, моята около осемдесетгодишна съседка от отсрещната страна на улицата с черния си лабрадор Бисквитка.

— Щом казваш. — Измъквам вестника от прозрачния му найлонов плик.

— Сериозно, Алекс, ден като този във Вашингтон! — Тя клати невярващо глава. — Направо си е дар Божи. В края на май? Не е за вярване и толкоз. — Сочи с пръст към мен. — И на теб ти е приятно, признай си, на теб и на онези твои момчета.

— Надявах се да завали — отвръщам аз и вдигам поглед към безоблачното небе.

— Ясно! Добре, Бисквитка. Схванах намека. — Махва ми енергично и се отправя към парка.

Всъщност аз наистина се надявам да завали. Поглеждам метеорологичната прогноза на последната страница на вестника, просто за всеки случай.

Не. Никакъв бързо придвижващ се фронт, никаква буря, която да препуска към Вашингтон откъм Канада или другаде.

Прекрасен ден.

Влизам в къщата и включвам кафе машината. Докато я чакам да си свърши работата, изваждам паници и лъжици за момчетата, наливам в две чаши портокалов сок, откъсвам два банана от чепката, мятам ги на масата и изваждам гигантска кутия с корнфлейкс от шкафа.

Проблемът с прекрасния ден идва оттам, че имам работа да върша, последна редакция на едно парче, което трябва да се излъчи довечера. Но с редакция или не, обещал съм на момчетата — моите шестгодишни близнаци, — че всяка събота могат да си поръчват екскурзия по избор. И сега те твърдо са се спрели на този ренесансов фестивал, който, естествено, е на другия край на света и обратно — чак отвъд Анаполис. Само пътят дотам с колата ще ми отнеме повече от час. Ще отиде целият ден.

И понеже момчетата за пръв път са при мен след Коледа — и едва за втори, след като с Лиз се разделихме, — това е и първата от обещаните екскурзии. Няма начин да се измъкна.

Казвам си, че все ще се справя някак. По един или друг начин. Трябва да орежа материала навреме и да го оставя във Фокс на излизане от града.

Засега с момчетата се разбираме чудесно — макар че само след шест дни вече съм на края на силите си и работата ми в телевизията започва да издиша. Това определено ще се хареса на Лиз — както недостигът на сън, така и фактът, че след по-малко от седмица вече изоставам с работата си. Тя определи срока, когато уточнявахме условията за гостуването им при мен. Освен това не ми позволи да ги водя на по-продължителни екскурзии, дори за част от месеца. „Как бих могла да се състезавам с теб — каза тя, — ако всеки път, когато са с теб, сякаш са във ваканция?“ (Заведох момчетата на ски в Юта през четирите отпуснати ми дни по Коледа.)

Лиз иска един месец „нормален живот“, както тя се изразява. Работи на щат в Детския музей в Портланд. Иска от мен да се сблъскам с реалността, двайсет и четири часа, седем дни в седмицата, с деца и работа едновременно, иска да се оправям с прането, времето за лягане, странните хранителни навици, приятелите и родителите на приятелите. Ако държа някога пак да се съберем, ще трябва да разбера, че нещата не се уреждат по телефона, когато имаш жена и деца. Един месец като самотен родител ще ме принуди да сложа семейството си на първо място.

Вместо работата. В официалния сайт на телевизията аз съм човекът, който „преследва най-горещите истории на най-трудните места“. Това ми спечели няколко награди, но май е на път да ми съсипе брака. И семейството. Бях в Москва, когато близнаците проходиха, в Косово — когато Кев си счупи ръката, в Мазар-ал-Шариф — когато тръгнаха на детска градина.

— Сега — каза Лиз, — най-вероятно ще бъдеш с момчетата за по-дълго, отколкото през последните две години. Току-виж дори ти харесало.

Кафето е готово. Сипвам му малко мляко и посягам да сложа пластмасовата бутилка на масата за момчетата, когато се сещам, че Кев не се докосва до мляко, освен ако не е леденостудено. Така че го връщам обратно в хладилника.

Работата е там, че наистина ми харесва момчетата да са около мен въпреки лавината от нови задължения. Лиз се оказа права за това. Предполагам, че ми е било по-лесно да оставям на нея по-голямата част от родителстването, или както там искате да го наречете. А излиза, че именно в ежедневния рутинен контакт опознаваш децата си. Бях забравил колко са забавни с изблиците на вдъхновение и искрената концентрация, с която правят определени неща. Забравил бях колко много са ми липсвали.

Онова ренесансово нещо обаче определено не го очаквам с нетърпение. След дълго шофиране през задръствания най-вероятно ще ни сюрпризират с шарлатанска, но пък скъпарска обиколка на импровизиран елизабетински карнавал. Костюмирани рицари и дами. Турнири и фалшив бой с мечове. Жонгльори и фокусници. Което не е по мой вкус. Ама никак.

Опитах се да пробутам игра на домино, посещение в зоопарка, кино и пица, но момчетата не поддадоха. Само за фестивала говорят, откакто видяха рекламата по телевизията.

И аз я видях, защото те я записаха и ме накараха да я изгледам. На преден план галопира рицар в бляскави доспехи. Зад него — наполовина дървена фасада, накичена с развени знаменца като настръхнал таралеж. С огромно копие в ръка рицарят дръпва юздите на коня си, вдига визьора и на бумтящ елизабетински английски кани всички: „Елате вий на Мерилендския ренесансов фестивал!“

Всичко това ми се стори доста фалшиво и направих грешката да го кажа на Лиз снощи по телефона с намерение да се оплачем взаимно и добродушно от тегобите на родителството.

Вместо това изслушах хладна лекция. Не съм ли бил разбрал, че родителите се радват на онова, което радва децата им? Какво съм си мислел — че Лиз е луда фенка на Барни? Или на Телетъбис? Или на „Клонингите се завръщат“?

— А аз тъкмо щях да те похваля, че си открил нещо, което толкова добре се връзва с извънучилищната им образователна програма — каза Лиз. — Колко наивно от моя страна!

Аз си нямах и идея за някаква извънучилищна програма и това за съжаление лъсна на бял свят. Тя обясни, че момчетата са полудели на тема крал Артур и всичко, свързано с него.

Това ми беше минало директно покрай ушите — макар веднъж Лиз да го беше споменала, едва сега си дадох сметка, че децата непрекъснато говореха за Кръглата маса и Мерлин. И с часове стояха в задния двор, дуелирайки се с пластмасови мечове, които бяха донесли в куфарите си.

Добре де, значи съм показал липса на любопитство относно пластмасовите мечове — толкова ли е лошо това? Или пък… Лиз е права и аз съм най-егоцентричният родител на цялата планета. За разлика от информираната им майка в Мейн.

Мейн. Тръшвам се на стола пред компютъра в кабинета си. Можеше ли да се премести някъде по-далеч? Без да напуска страната? Отговорът, разбира се, е „да“. Би могла да отиде в Аляска. На Хаваите. В Лос Анджелис. Можеше да отиде на много места. Но…

Натискам един клавиш и чакам екранът да се събуди. Материалът ми — „Афганистанска сватба“ — си беше напълно готов до девет снощи, когато ми съобщиха, че добавката на някакви рекламни клипове налага да се съкратят още две минути. Очевидното го изрязах веднага, но оставаше да шкартирам още четиридесет и пет секунди. Дължината е само седем минути, така че изрязването е трудна работа. Каквото и да отрежа на този етап, ще е нещо, на което държа.

Първоначално „Афганистанска сватба“ беше част от едночасов специален репортаж за Афганистан, свързан с визитата ала „не сме ви забравили“ на Доналд Ръмсфелд в опустошената от войни страна. Добрах се до хубаво дълго интервю със секретаря по отбраната за следвоенното възстановяване. Интервюирах и Карзай. Направихме и страхотни снимки на екипа, който работеше по реконструкцията на пътя между Кандахар и Кабул. Имаше и потпури от приятни сцени из живота на тези в освободени градове. Момичета, които отиват на училище. Откриване на здравно заведение за жени. Ентусиазирани афганистанци, които слушат музика. Танци. И в ролята на черешката — сватба; афганистанска двойка празнува дълго отлаганата венчавка.

Сватбата трябваше да се състои в едно село близо до Кандахар. Безопасна зона, или така поне ни бяха казали. С екипа стигнахме дотам с техниката и всичко друго без проблеми. Въпреки камерите сватбата започна навреме. А после щастливото събитие се превърна в кошмар, когато екипажът на един отклонил се от курса американски F–16, търсещ по слухове талибански конклав, взе сватбата за нещо друго.

Четирима убити, петнайсет ранени.

Материалът за сватбата беше изваден от едночасовия репортаж за напредъка на Афганистан. Сега щеше да бъде включен в едно амбициозно предаване за косвените щети — Заливът 1 (Саддам и кюрдите), Мостар (мостът), Газа и Йерусалим (загинали цивилни и от двете страни), Афганистан (моят материал за сватбата), Либерия (отрязани ръце и крака), Заливът 2 (жертви на приятелски огън). Предаването — Големия Дейв се целеше в наградата „Еми“! — щеше да завърши с материал за най-голямата от всички истории за косвени щети — 11 септември.

Отворих файла с материала си. Кошмарът още не беше започнал на екрана. Камерата се спира на грейналите лица на младоженците, после следва близък план на американските флагчета, забучени върху куповете със зестра.

— Татко, може ли да закусим пред телевизора и да гледаме анимационни филмчета?

Подскачам. Лиз си замина заедно с децата преди повече от шест месеца. Сега хлапетата цяла седмица са тук, а аз още не съм свикнал с начина, по който те просто се материализират.

— Боже, трябва да ви вържа звънчета бе, хора!

Кевин се засмива. Шон казва:

— Може ли?

— Какво?

— Да си изядем закуската пред телевизора? Моля те!

Свивам рамене.

— Защо не?

— Супер! Хайде, Кев.

Кевин обаче не помръдва.

— Кога ще тръгваме за фестивала?

Чудя се дали може да ми се размине.

— Мисля… по обяд.

— Нее! — протестира Кевин. — Ще го изпуснем.

— Кевин — казва брат му, — откриват го чак в единайсет и затварят в седем. — И после, защото наскоро се е научил да познава часовника, Шон добавя: — В деветнайсет.

Кевин поглежда брат си.

— Сериозно, в деветнайсет? — После се обръща към мен. — Обещаваш ли? На обяд?

Преструвам се, че обмислям въпроса.

— Неее, не мога да обещая.

Шон се разсмива задавено, после и двамата проточват жалостиво:

— Татееее!

Най-после вече усещат — след цяла седмица! — кога се шегувам. През първите няколко дни се споглеждаха разтревожено. Да кажем, че бяха забравили чувството ми за хумор, ще е твърде меко — бяха забравили какъв съм. Крайно неприятно напомняне, че пет месеца са се оказали достатъчни да се превърна в непознат за собствените си синове.

Когато децата излизат, преглеждам онези части от филма, които снощи си набелязах като пожертвани за изрязване. Намалявам докрай звука и се облягам назад да ги изгледам отново. Известно време преценявам как различно орязване ще се отрази на целостта на материала.

Накрая решавам, че може би епизодът с тъмния човек трябва да си замине. Дълъг е трийсет и осем секунди и ако се откажа от него, почти ще съм изпълнил задачата си.

Последен поглед.

Тъмният човек е един от братята на булката. Церемонията е приключила и той държи с високо вдигната ръка оръжието си — Калашников. Ухилен до уши, изстрелва няколко откоса в пристъп на въодушевление. Това ми харесва — иронията да се стреля от радост в една страна, където звуците на войната сякаш никога не спират. Камерата тъкмо се приближава към усмихнатото лице на мъжа, когато целият екран подскача.

Всъщност трусът е следствие на първата бомба, пусната от въпросния F–16.

Широката усмивка на тъмния човек се срива в ококорено недоумение, после той поглежда озадачено собственото си оръжие, сякаш то би могло по някакъв начин да е отговорно за случващото се. Все още реди наум мозайката, когато избухва втората бомба — толкова близо, че екранът моментално се изпълва с прах и отломки. Видим само като силует, тъмният човек хвръква във въздуха. Пада до една скала, целият покрит с прах, очите — замаяни, кръв се стича от едното му ухо.

Камерата се обръща към мен. И аз съм покрит с прах, стоя на един скалист участък и говоря на микрофона. После виждаме група жени, които вият и сочат към небето. После пак аз се появявам в кадър. После изумената булка, която се взира в лицето на смъртно ранения си жених.

Връщам назад, проверявам брояча. Епизодът е добър, но е периферен. Натискам няколко клавиша и епизодът… изчезва.

Поигравам си с друг епизод, който орязах снощи, окастрям няколкото секунди, които остават, после го пускам отначало. Спирам го, когато се появява образът на тъмния човек — незнайно как няколко кадъра са оцелели след редакцията. Изтривам ги и превъртам напред, колкото да съм сигурен, че историята върви гладко. Оставям го на пауза, когато децата влизат — сигурно за десети път вече, — за да ми напомнят, че е време да тръгваме.

— Отдавна трябваше да тръгнем — казва Кев. — Почти дванайсет и половина е.

— Добре де!

— Да поемаме по пътя си! — казва Кевин със странен, някак приповдигнат глас — рицарски глас, давам си сметка след кратко замисляне.

— Да! Вашите верни слуги Шон и Кевин ви умоляват!

И двамата направо ме връхлитат — твърдоглавият лорд Кевин и неговият огледален образ сър Шон. Дърпат ме за ръкавите и подскачат от крак на крак сякаш им се пишка.

— Просто ме пуснете…

— Моля тееее!

Въздъхвам и посягам към мишката.

— Добре.

— Кой е това? — пита Шон и сочи към монитора.

Бях дал пауза на кадър с лицето на младоженеца, очите му — полудели, целият омазан с кръв.

— Един човек — казвам му аз.

— Какво му е? — пита Кевин, докато ужасеното лице на ранения младоженец изчезва от екрана. На кадъра не се виждаше, че краката му ги няма. Момчетата видяха само ужаса на лицето му.

Затварям файла и вадя диска.

— Беше уплашен — казвам.

— Защо?

— Защото там имаше война, той беше ранен, а това е… това е страшничко.

— Искам да го видя — настоява Шон.

— Не.

— Защо не?

— Защото трябва да тръгваме — казвам аз и избутвам стола си назад.

Шон хуква към вратата, но Кевин остава на място, големите му сини очи са вперени в мен.

— Онзи човек ще умре ли?

Поколебавам се. Накрая казвам:

— Да.

Слагам ръка на рамото на Кевин и го побутвам към вратата, но без успех.

— Тате?

— Какво?

— Ти там ли беше… с онзи човек?

— Да.

— Не можа ли да му помогнеш?

Поемам си дъх.

— Не. Никой не можеше да му помогне.

Макар че е вярно — мъжът умря няма и три минути след като беше влязъл в кадър, — въпросът на Кев ме смущава. На младоженеца никой не можеше да му помогне, да. Аз обаче можех да помогна на някои от другите. Само че продължихме да снимаме.

Кевин кимва, но след миг казва:

— Тате?

— Да.

— Не мисля, че онзи човек е искал да го снимат.

Клякам, така че да съм на едно ниво със сина си.

— Понякога, ако показваш ужасни неща като войната, хората по целия свят могат да видят колко е ужасно и така става по-лесно да се сложи край на ужасните неща. Според мен онзи човек…

— Какво правите бе, хора? — Шон влита в стаята с нетърпение, изписано по лицето, после хуква обратно. — Хайде!

— Да — казва Кевин и се втурва след брат си. — Да тръгваме!

Доволен съм от прекъсването, защото не съм сигурен, че сам вярвам на обяснението си. Границата е тънка. Какво е силен, обективен репортаж? И какво е експлоатация?

В Кандахар операторите изгубиха самообладание. Продължих да снимам сам. Все още мисля за това. Понякога се чувствам виновен. Работата е там, че си изкарвам прехраната от страданието и смъртта на други хора. По дяволите, дори печеля награди за това!

— Татееее! — момчетата крещят от входната врата, докато слагам диска в кутийката му. — Хайде!

„Сълзите действат — обичаше да казва Джери Тамоло, продуцентът, при когото започнах като репортер. — Сълзите действат, но кръвта е по-добра. Малко кръв наистина привлича вниманието.“