Джон Кейс
Убийството като шедьовър (19)

18.

Помагам на Ема, когато се натрупат много клиенти — подавам й кутийки газирана вода, зареждам резервния хладилник, стоя на прозореца, докато тя дава под наем буги-борд или дъска за сърф. Когато няма клиенти, си говорим. Сред шума на вълните, рева на генератора и жуженето на охлаждащите машинарии и климатика в караваната е толкова шумно, че провеждаме разговора си почти с викове.

Докъм средата на предобеда сме разказали в общи линии историите си. За мен е извън съмнение, че човекът, отвлякъл нейните синове, е същият, когото аз наричам Флейтиста. Но Шофлър е прав. Паралелите са неясни. Няма конкретни подробности, още по-малко веществени доказателства, които да свържат двата случая.

Споделяме впечатленията си какво е да те заподозрат в изчезването на собствените ти деца.

— Нормално е да се случи на човек като мен — казва ми тя. — Така де, аз съм боклук — оправих се, вярно, вече три години съм чиста, но какво от това? Винаги си само на косъм да ги започнеш пак. — Умълчава се, после казва: — И този косъм трябва да стане здрав като… като от титан. Това се опитвам да направя.

— Мисля, че шансовете ти са добри.

Тя свива рамене.

— Работата е там, че… те изглежда смятаха, че сме намислили да изкопчим пари по някакъв начин и затова момчетата са изчезнали. Но при теб? Не разбирам.

— С жена ми сме разделени. Но основна роля изигра Флейтиста — той е оставил окървавената тениска в килера и поне за няколко дни полицията вярваше, че аз съм убил децата.

— А, да, точно така — сега си спомних. Кокошата кръв.

— А и онази купа с вода — тя също си свърши работата. Не знам какво са си помислили — че съм държал момчетата затворени в килера? — Клатя глава.

— Каква купа с вода?

— Имаше купа с вода на един рафт в килера в детската стая. Високо. Нямам представа как се е озовала там. В същия килер намериха окървавената тениска.

Не е точно ахване — по-скоро сякаш тя спря да диша, — но при всички случаи няма начин да пропусна внезапните вълни на тревога, излъчващи се от Ема Сандлинг.

— Какво?

— Наистина е той — казва Ема.

— Какво имаш предвид?

— А десетцентови монети? Имаше ли редичка десетцентови монети?

— Да. В права редица на мивката в банята.

Ема слага ръка върху моята.

— Имаше редичка десетцентови монети в средата на спалния чувал на Конър. Помислих, че Кон ги е сложил там. Но после Амалия — тя живееше в съседната палатка — та тя само погледна монетите и направо откачи. Имам предвид, че стана бяла като платно, а иначе кожата й е много тъмна. Пак тя забеляза и водата — купа, сложена на една малка поличка, нали се сещаш, закачена за стената на палатката.

— И защо се е уплашила толкова? Какво означава това?

— Е, и аз това я попитах, само че Амалия… първо ми каза да не пипам нищо, и въобще изглеждаше прекалено истерична, за да обяснява каквото и да било. Не пипай водата, каза, не мести монетите. И го каза наистина сериозно, сякаш беше въпрос на живот и смърт, сещаш се. Аз я гледам и нищо не разбирам. Един вид — какви ми ги говориш. Тя се опитва да ми обясни, но английският й не е много добър. Доколкото можах да схвана, това били някакви вуду работи и главното било да не ги местя. Казах ли, че тя е от Хаити? Чакай малко.

Обслужва група тийнейджъри, подава кутийки с кола и пържени картофки, туба слънцезащитен крем и една тениска с надпис „Животът е плаж“. Едно момиче се киска и казва: „Стига, Кевин, престани вече!“. Кевин. Името ме вледенява. Кевин. Шон. Къде сте?

В гърдите ми сякаш има вакуум, сякаш сърцето ми се е изпарило. Защото полицаите взеха водата и монетите като веществени доказателства. Предвид на казаното току-що от Ема, не мога да превъзмогна чувството, че това може да нарани момчетата. Или може би вече ги наранило.

Ема затваря прозорчето, връща се, сяда на ниското столче и приглажда бретона си назад. Климатикът в караваната не надмогва жегата и ние двамата сме потни.

— А тази Амалия… знаеш ли къде е тя сега?

Ема клати глава.

— Въобще не съм я виждала оттогава. Малко след разговора, за който ти разказах, ченгетата дойдоха и оградиха палатката с полицейска лента. Исках да остана там — още вярвах, че момчетата може да се появят отнякъде, — но те ме отведоха в управлението. Започнаха да разпитват другите хора в парка, блокираха изходите. Амалия и нейният приятел Бертран бяха незаконни имигранти. Тя работеше в „Камфърт Ин“, хотела. Той беше строителен работник. Много хора като тях живеят в паркове. Сещаш се — работещите бедняци. Палатковите лагери са много по-евтини от апартамент под наем. Както и да е, Бърти и Амалия със сигурност не са искали да говорят с полицията. Амалия не им казала нищо. Нищо не била видяла, нищо не била чула, нищо не знаела. Когато полицаите я потърсили отново заради монетите, защото аз им споменах за това — трябва да е било колко… седмица по-късно, — Амалия и Бърти отдавна ги нямало там.

— Значи така и не си разбрала какво е имала предвид?

— Е, разбрах, че е било нещо като проклятие — за което вече се бях досетила заради начина, по който реагира Амалия. Но кажи-речи това беше всичко.

— Казала ти е да не ги местиш, да не ги докосваш дори?

— Точно така.

— Полицията отнесе купата с вода от моята къща. И монетите също. Като доказателства.

— О, и при мен направиха същото. На практика унищожиха почти всичко в палатката — включително и самата палатка, — за да тестват за следи от кръв и така нататък. Да беше видял какво получих, когато най-после ми върнаха вещите. Направиха списък, нали се сещаш, когато ги взеха. Сигурно такъв е редът.

— Инвентарен списък при обиск.

— Ами да — това трябва да е. Само че някои от нещата въобще не си ги получих. Бяха отбелязани в списъка — унищожени при тестването. — Прави знак за кавички във въздуха, после клати глава. — Монетите бяха в едно малко пликче. Хвърлих ги в океана — по-късно, когато момчетата се върнаха. Една по една.

Поемам прозорчето, докато тя излиза да приеме два плажни чадъра. Продавам две сладоледени вафли и голяма порция пуканки.

— Вуду-връзката ми се губи — казвам й аз. — Човекът, отвлякъл Кевин и Шон, е бял.

— Това казаха и моите момчета — че не е бил черен. И на мен ми се стори странно. Един от инспекторите ми каза, че според тях може да е било нещо организирано.

— Ема?

— Моля те, опитай се да ми казваш Сузи.

— Извинявай. Сузи?

Тя седи на столчето с кръстосани крака, поклаща единия и джапанката й се люлее. Забелязвам, че ноктите на краката й са лакирани с пет различни пастелни цвята, като малки желибончета.

— Може ли да говоря с момчетата?

— О, Боже! — казва тя. — Знаех си, че ще се стигне до това.

— Просто си мисля, че може да има нещо — дори не знам какво, — но все пак нещо, което те знаят и което може да ми помогне.

Тя въздъхва.

— Просто не ми се иска да възкресявам всичко това, разбираш ли? Ами ако ти кажат нещо и ти решиш да го кажеш на полицията? След което полицията ще започне да ги разпитва отново и медиите ще разберат. — Въздъхва отново. — Наистина не ми се иска пак да се местя и да започвам всичко отначало.

Килва глава назад и вперва поглед в тавана. Вятърът навън се усилва и воят му долита дори през паразитния шум на генератора. Песъчинки трополят по стената на караваната. Над нас надуваемият заек подскача на еластичните си въжета. Когато Ема отново поглежда към мен, в очите й има сълзи.

— Май не трябваше да те моля за това.

— Как би могъл да не ме помолиш? — пита тя. — Разбирам те.

Свива ръце в юмруци и избърсва очите си с кокалчета, също като дете. Поема си дълбоко дъх и издува бузи като рисунка на северния вятър — после издиша шумно. Съчувствието най-после надмогва инстинкта й за самосъхранение.

— Добре — казва тя и стиска силно очи, сякаш не иска да става свидетел на собственото си съгласие.

 

 

Ема определя основните правила и ме кара да се закълна „в децата си“, че ще ги спазвам. Ще се обръщам към момчетата с имената им от Флорида (Кай и Брандън). Няма да ги притискам, ако стане ясно, че не желаят да отговарят на някой въпрос. Разговорът ще трае само петнайсет минути и каквото и да кажат, ще си остане за моя лична консумация. И така нататък. Удивлявам се, че след всичко преживяно все още е склонна да разчита на нечия дума.

Срещаме се следващата вечер. Когато за пръв път виждам Кай и Брандън, оставам без дъх. Не че приличат на моите момчета. Не приличат. Но имат същите близнашки навици — начина, по който се споглеждат, закачките им, как се прекъсват един друг, довършват си взаимно изреченията, търсят с поглед подкрепа от другия, докато говорят.

Подготвил съм се за ужасна история, но онова, което ми казват, звучи по-скоро окуражително.

— Къде бяхте? — питам ги аз най-напред, като местя поглед от единия към другия. — Какво представляваше мястото?

— Беше голяма къща. — Брандън поглежда към брат си, който му кимва леко.

— Много голяма.

— С морава.

— Много дървета. Като гора.

— Какви дървета?

Кай поглежда към Брандън и свива рамене.

— Борове?

— Да — съгласен е Брандън и поглежда към майка си. — Като в Гранд Тетънс.

— Живяхме там няколко месеца — обяснява Ема. — Работех в един ресторант в Джаксън.

— Правеха бизонски бургери — казва Кай и изкривява отвратено лице. — Гадост.

— Имаше ли други хора там, в тази голяма къща — да косят моравата или други такива неща по поддръжката, или беше само мъжът, който ви отведе с колата си от Макдоналдс?

— Само той. Е, идваха и други хора от време на време, но ние не ги виждахме. Трябваше да стоим в голямата стая. Док ни каза така.

Док. Това не ми харесва. Доктор Менгеле. Папа Док. Бейби Док.

— Но не ни караше да пазим тишина или нещо таквоз.

— Нещо такова — поправя го Ема.

— Нещо такова. Даже можехме да играем Нинтендо.

— Защо не е трябвало да се виждате с други хора?

— Щото те можело да кажат и тогава мама — той хвърля бърз поглед към Ема, — можела да си има неприятности и повече никога да не я видим.

— Когато ги е заговорил в Макдоналдс — обяснява Ема, — онзи им е казал, че е мой приятел, че е трябвало да се върна за лечение в клиниката и не съм събрала смелост да кажа на момчетата…

— Док ни каза, че мама пак трябвало да се лекува — вметва Брандън.

— Казал им, че щяло да ми е прекалено тежко да се сбогувам с тях — обяснява Ема. — Че съм щяла да остана в дамската тоалетна, докато си тръгнат. Казал им, че ще ида да ги взема веднага щом се почувствам по-добре. Но ако някой разбере, че са при него — понеже той по закон нямал право да ги задържи, — щели да идат в приемен дом и детската социална служба никога нямало да им позволи да се върнат при мен.

— Никога — казва Кай много сериозно. — Точно така ни каза.

— Сега си имаме парола — уточнява Брандън, — за да знаем дали наистина е със знанието на мама или не.

— Не му казвай! — предупреждава го Кай.

Брандън се кокори на брат си, после се обръща към мен с извинителна усмивка.

— Не бива да казваме на никого, иначе някой може да разбере и пак да ни преметнат.

— Много добър план. — Усещам как петнайсетте ми минути изтичат. — И какво правехте по цял ден? Играехте Нинтендо? Гледахте телевизия?

— Нее. Телевизия не гледахме. Играехме Нинтендо, много. И на пинг-понг.

— И на други игри също.

— Но най-вече тренирахме.

— Тренирахте? — Местя поглед между двамата. — В какъв смисъл?

— Упражнения — казва Кай и започва да ги изброява с напевен ритъм, свивайки пръстите си по ред. — Лицеви опори, коремни преси, разтягане, гимнастика…

— И двамата ли? — Доктор Менгеле отново изскача в главата ми заедно с фрази като „мускулна биопсия“, „кардионатоварване“, „максимална издръжливост“.

— Аха.

— Той правеше ли ви тестове — с някакви машини или нещо подобно?

— Ннее.

— Макар че понякога се състезавахме — казва Кай. — Обикновено аз побеждавах.

— Не винаги — възразява Брандън.

— Много наблягахме на гимнастиката — казва Кай. — Нали знаете, салта и такива работи.

— И задно салто. Искате ли да ви покажа?

— Алекс няма време за това — спира го Ема. — Явно са го правели всеки ден в продължение на часове — добавя към мен. — Упражнения на греда, прескоци. Започнах да се чудя дали Док не е някакъв превъртял треньор на олимпийски надежди.

— Катерехме се и по въже — казва Кай и се усмихва. — Чак до тавана. Това го правехме много често. Никак не е лесно, между другото. Но така се заяква.

— Какви въжета?

Кай и Брандън се споглеждат и вдигат рамене.

— Ами просто въжета — казва Кай. — Дебели, висяха от халки на тавана.

— Онези с възлите бяха по-лесни.

— Да, обикновените бяха много трудни за катерене, особено в началото. Помниш ли, Бран? Изкачвахме се само на една-две стъпки от пода.

— Но после се научихме.

— И това е било… къде, в гимнастически салон… вътре в голямата къща?

— Да — в мазето. Много голяма стая, направо огромна.

Двамата кимат сериозно.

— Да. Като на стадион или нещо такова.

— Колко високо бяха закачени бяха тези въжета?

Те се споглеждат.

— Много нависоко.

— Колкото до тавана тук, или… — Таваните в апартамента на Ема са на около два метра и половина от пода.

— Не — възмутено казва Брандън. — Много по-високи… наистина високи.

— Хм. И този човек, той… направи ли ви нещо?

— Какво да ни е направил?

Не знам как да се изразя и Ема бърза да ме успокои:

— Не — казва тя. — Не е имало нищо такова.

— Нищо какво? — пита Кай.

Ема се колебае.

— Казахте ми, че не ви наранил.

Брандън клати глава.

— Нищо не ни е направил. Той ни харесваше.

— Харесвал ви е. Значи… беше ли… приятелски ли се държеше? — питам аз.

Ема ме стрелва с поглед, но не казва нищо. Момчетата клатят глави, вече са отегчени и не ги свърта на едно място.

— Нее — казва Кай, — той просто… просто беше… — Поглежда към брат си, но Брандън свива рамене. Изглежда никой от двамата не е в състояние да охарактеризира отношението на похитителя. — Беше си обикновен — казва накрая Кай. — А и през повечето време ни оставяше сами, освен когато тренирахме.

— И какво ви накара да загубите доверието си в него? — питам Кай. — В търговския център. Защо се опитахте да се обадите на приятелката на мама?

— Не знам — казва Кай и се мръщи. — Той просто… не знам. — Клати глава.

— Кай е много интуитивен и малко недоверчив — казва Ема с вяла усмивка. — Брандън е по-голям оптимист.

— Какво означава това, мамо? — пита Брандън.

— Означава, че гледаш с усмивка на света, миличък.

— А онова… тутивен, то хубаво ли е? — пита Кай.

— Интуитивен. Да, мъжлето ми, означава, че си умен и бдителен и че се водиш не по онова, което хората казват, а по това как ти усещаш нещата. — Обръща се към мен. — Много време изкараха по приемни домове, а системата е пълна с гадни ко… сещаш се. Не е нещо, което да запази вярата ти в хората. — Тя свива рамене. — Брандън е едно от малкото изключения.

— Опа! — казва Брандън. — Мама каза „гадни“.

Фактът, че похитителят не се е възползвал от момчетата ми носи огромно облекчение, но целта му определено ми убягва. Дали не си е отвлякъл… семейство? Синове? Каква връзка е имал с тях?

— Онзи човек, Док, той с вас ли се хранеше? — питам.

— Нее — за закуска си имахме овесени ядки и мляко, а за обяд сами си правехме сандвичите. Вечерята я приготвяше той — разни неща в пластмасови кутии, които затопляше в микровълновата.

— Хубава беше — казва Кай. — Храната. Здравословна. Не разни боклуци.

— И през цялото време не сте видели никого другиго?

Брандън клати глава.

— Не.

Опитвам се да измисля какво друго да ги питам, когато Кай сам казва нещо:

— Понякога ни правеше фокуси, помниш ли, Бран? В началото?

— Фокуси? — Ема се смръщва. Това изглежда е ново и за нея. — Какви фокуси?

— Ами, с карти и такива работи — казва Брандън. — Сещаш се — фокуси.

— И с монети.

Монети.

— Той… нареждаше ли монетите в редичка? — пита Ема.

Брандън криви лице.

— Нееее. Той такова… вадеше ги от въздуха, после ги караше да изчезнат.

Кай плясва с ръце.

— Ето така.

Ема почуква с пръст по часовника си. Това напомняне ме кара да задам един от онези въпроси, които никога не задавам като репортер — отворени, неопределени въпроси, които почти винаги получават в отговор вдигане на рамене.

— Сещате ли се за нещо… за къщата, за онзи мъж или… и аз не знам… за нещо, което се е случило, докато сте били там?

— Разказахме на полицията — казва Брандън, вече искрено отегчен. — Сто пъти им го разказахме.

— Знам, но ако има нещо, което да ми помогне да открия онзи човек… бихте ли ми го казали?

— Той ни излъга — казва Кай. — Мама въобще не го е молила да ни вземе. Просто е била на опашката да ни купи сандвичи.

— Знам. Значи, ако има нещо…

Кай въздъхва дълбоко.

— Добре. Хайде да помислим, а, Бран?

Двамата затварят очи и кривят лица в преувеличен израз на дълбока концентрация.

Кай отваря очи и свива рамене.

— Мисля, че това е достатъчно — казва Ема.

Брандън отваря очи и се обръща към брат си.

— Казахме ли на някого за кучетата?

Кай вдига рамене.

— Кучета? — питам аз.

— Кльощави кучета — казва Брандън. — Направо им се брояха ребрата. Само че не бяха гладни. Той каза, че просто си били такива.

Благодаря на Ема на вратата, толкова пространно, че тя почти се изчервява.

— Не знам дали ще ти помогне — казва и прехапва долната си устна. — Надявам се да е така. Надявам се да ги намериш.

Чувам момчетата в стаята зад нас и звукът на гласовете им отваря в гърдите ми нов кладенец на болка. Май не мога да помръдна и това води до смутено мълчание. Ема се окашля да прочисти гърлото си. Явно не би искала да ми хлопне вратата в лицето, но си има къщна работа и трябва да сложи момчетата да си легнат.

— Е — казва тя, — желая ти късмет.

— Момчетата имат късмет, че си с тях — казвам аз накрая. — Късметлии са, че ти си им майка.

Тя се почесва с кутрето по веждата и ме поглежда закачливо.

— Благодаря — казва и престъпва от крак на крак, — но се родиха с наркотична зависимост, така че имам какво да наваксвам.

— Е, мога да се хвана на бас, че ще наваксаш и отгоре — казвам аз.

Тези мои благи думи изглежда я изнервят. Иска да си тръгна. Истината е, че имам проблем с помръдването, защото мисълта да се върна в „Дроп Анкър“ ме потиска.

— Е — казва Ема. Колебанието ми на прага й само налива масло в нейната подозрителност.

Със значително усилие на волята съумявам да махна за довиждане и да си тръгна. Да, потвърдих хипотезата си, че похитителят на момчетата Сандлинг е същият, който е отвел моите синове, но с какво ми помага това? Приближи ли ме и с една крачка до тях?