Джон Кейс
Убийството като шедьовър (12)

11.

Тестът с детектора на лъжата е назначен за тази сутрин в единайсет.

Въпреки че съм невинен, пак се притеснявам. Как може една машина, създадена да измерва галваничната реакция (а аз имам само бегла представа какво е това), да различи видовете стрес? Как може едно механично устройство да различи тревогата при изричането на съзнателна лъжа от тревогата заради самия тест, заради фалшивото обвинение и заради незнайната участ на изчезналите ми деца?

В голяма степен обаче тестът е начин да отклоня мислите си — по почти приветстван от мен начин — от ужаса, с който ме изпълва мисълта за жълтата тениска. И макар че не очаквам с нетърпение да стигна до колата, особено след като Шофлър не успя да опази от пресата новината за „напоената с кръв тениска на детето“, в известен смисъл едва ме свърта вкъщи. С всеки изминал час атмосферата вътре става все по-нагнетена, ужасеното очакване — все по-непоносимо.

Всеки път, когато звъни телефонът — поне веднъж на всеки пет минути, — ние затаяваме дъх, разкъсвани между надежда и страх.

Най-вече страх. Въздъхваме облекчено, стане ли ясно, че обаждането не носи новини за момчетата, че е просто поредното обаждане от пресата или полицията, от приятел или от непознат, който иска да помогне. Клишето се оказва вярно. Липсата на новини е добра новина. Липсата на новини е като отлагане на смъртна присъда.

Моите родители и Лиз може и да са възмутени от обвиненията срещу мен, но при Джак съдебните заседатели още не са стигнали до решение. Той не е сигурен. В известен смисъл ми е по-лесно да приема това, отколкото майчините ми постоянни тиради на засегната скръб.

Баща ми иска да дойде с мен в управлението, дори и Лиз предлага да ме придружи, но аз не искам да им причинявам това.

На тазсутрешната пресконференция, която всички изгледахме в дневната, Шофлър отказа да коментира и да отговаря на въпроси за окървавената тениска и предупреди, че не бива „да се правят прибързани заключения“.

Въпреки това знам какво ме очаква щом изляза през вратата.

Ето че дойде време. Кристиансен пристига със свой колега да ме придружат до патрулката. Макар да не съм с белезници, думата „придружаване“ не дава и бегла представа за това как бивам избутан по стълбите и преведен на бегом през крещящата тълпа.

Все още не съм арестуван, но езикът на тялото на моите придружители ясно показва за какво иде реч — разпит на заподозрян. Боря се срещу естествената си неохота да срещам очите на хората. Не е лесно. Единият инстинкт ме кара да обърна глава и да отклоня очи от непрестанните изблици светлина. Правя невъзможното да държа главата си изправена. Докато стигнем до патрулката, вече съм полусляп от светкавиците.

Кристиансен ме набутва вътре. Транспортират ме до управлението на Парк Стрийт за теста с детектора на лъжата. Столичната дирекция на полицията също е замесена вече, защото има „неуточнени въпроси относно юрисдикцията в зависимост от мястото и естеството на престъплението“. Така го обясни Шофлър тази сутрин на пресконференцията, на която присъствали триста и осемнайсет представители на медиите, казва ми Кристиансен.

Като повечето представители на властта Шофлър не обясни какво по-точно има предвид — въпреки молбите на пресата.

Аз обаче го разбрах — заедно с милионите американци, гледали различни „експерти“ да разшифроват изявлението на Шофлър. Свежда се до следното:

Сценарий първи: Убил съм децата си у дома, отървал съм се от труповете им, а после съм карал деветдесет километра до Кромуел, Мериленд. След това съм се мотал няколко часа из панаира, за да си осигуря алиби, преди да съобщя, че децата ми са изчезнали. Юрисдикция — Вашингтон.

Сценарий втори: Убил съм децата си в Мериленд, някъде в околностите на ренесансовия панаир. Юрисдикция — окръг Ан Арандел.

Сценарий трети: Момчетата са били отвлечени от ренесансовия панаир (последното беше формулирано поне по един канал като „версията на бащата за случилото се“). Юрисдикция — окръг Ан Аръндел, в сътрудничество с ФБР.

 

 

Атмосферата в полицейското управление е някак вяла, което — колкото и да е невероятно — ме успокоява. Толкова е различно тук от натегнатата атмосфера у дома! Напомня ми за скуката в пътните управления.

Оставам с усещането, че повечето от хората, които работят тук, от чиновниците до инспекторите, виждат толкова варварство всеки ден, че рутината е притъпила емоционалните им реакции. Без значение колко немислимо е едно престъпление — дори убийство на деца, — вече е имало прецедент и въпросното престъпление фигурира под свой номер в полицейския код.

Всичко е въпрос на процедура. Има процедура, с която да се подходи към всяка човешка простъпка, мислима и немислима, процедура, която не оставя много място за силни чувства или гняв. Докато съм тук, всички ме третират, ако не учтиво, то поне с професионално пренебрежение, интересува ги само по-бързо да си свършат работата. Дошъл съм за тест с детектора на лъжата — идеята е той да бъде направен и да се пристъпи към следващата задача.

Точно както и при вземането на отпечатъци обаче, и в тази процедура има нещо зловещо. Чувствам се в капан, на чужд терен, а детекторът е просто съвременна версия на теста, с който са изпитвали вещиците през средновековието. Доколкото си спомням (от документален филм на Дискавъри), ако обвинената жена, с привързани за краката тежки камъни, успее да не се удави — към което би се стремил всеки нормален човек, — това се приемало като знак за вина и нещастницата била обявявана за вещица и изгаряна.

С теста е същото. Самият факт, че искат да го направя, вече говори против мен. Няма да се проваля на теста, но като човек, правил десетки репортажи от съдебната зала, добре знам, че е възможно резултатите да бъдат „неубедителни“.

Ако се представя добре, това няма да помогне. Само че ако откажа, ще е още по-лошо. Да го „минеш“, не означава нищо, защото всъщност никой не вярва на резултатите — които, както ми бива напомнено, докато техникът ме кани да седна, „не се приемат като доказателство в съда“. Удостоява ме с подобие на усмивка.

— Да се чуди човек защо си правят труда тогава — чувам се да казвам и моментално съжалявам, подразнен от нервната си словоохотливост.

Той свива рамене.

— Резултатите могат да бъдат полезни за следствието, макар да не се считат за доказателство — повтаря той.

И двамата знаем защо „си правят труда“ с тези тестове. Могат да бъдат полезни по много начини. Едно означават, когато човек се съгласи да се подложи на теста, съвсем друго — ако сам си наеме техник за целта, който може да подбере малко по-различни въпроси или да ги зададе по по-лесен за клиента начин.

Гари Кондит^[1] се подложи на теста, но си нае свой техник. Същото беше и с родителите на Джон-Бенет Рамзи^[2]. Запомнил съм тези изключения от общоприетото поведение на невинните. Помнят ги и всички останали.

В по-голямата си част тестът е форма на натиск, чист и непресторен. Имаш заподозрян, притискаш го до стената, изнервяш го по всякакъв начин. Виждали сме го хиляди пъти. Това иска Шофлър — да ме притисне.

Техникът изстисква гел върху сензорите и ги прикрепва към кожата ми. Гелът е много студен.

Специалистът, който ще извърши теста, също изглежда студен — направо като робот, — докато ми обяснява процедурата. След дълга пауза, в която си проверява техниката, започва да ми задава въпросите от предварително подготвения си списък.

Интонацията на гласа му не се променя, без значение дали ми задава рутинните начални въпроси („Името ви Алекс ли е?“; „В Северна Дакота ли живеете?“; „Ризата, която носите в момента, синя ли е?“) или съществените („Вие ли убихте Шон и Кевин Калахан?“; „Знаете ли къде са в момента Шон и Кевин Калахан?“).

Има голяма пауза след всеки въпрос, докато той настройва машината и си води бележки. Улавям се, че затаявам дъх, докато отговарям на въпросите, и го споменавам. Техникът се усмихва слабовато.

— Това няма значение — казва той по начин, който не ме успокоява.

И после тестът свършва. Дават ми мокра кърпичка да избърша останалия по кожата ми гел. Смъквам си ръкавите с идеята, че ще ме върнат в патрулката и оттам ще потеглим към дома.

Вместо това се появява Шофлър заедно с млад чернокож мъж, когото представя като инспектор Прайс.

Тримата отиваме в малкия кабинет на Прайс. Тропически рибки плуват през полюляваща се океанска растителност на монитора. По сивите стени на кабинета са накачени дузина или повече снимки на усмихнато момченце.

— Кажете ми нещо, Алекс — пита Шофлър. — Нали нямате нищо против да повторим отново историята ви? Бих искал инспектор Прайс да я чуе — той е определен да ни помага по този случай.

Свивам рамене. Не виждам какъв е смисълът, но защо не.

— Добре.

— Работата е там, че инспектор Прайс има специална подготовка във… ъъ… разпитването на хора. Чувал съм, че имал истински талант да изравя забравени спомени. Надявам се да стигнете до нещо, което ще ни помогне да намерим синовете ви.

— Някаква насока — със строг баритон казва Прайс. — Това ни трябва.

Това са глупости и всички го знаем. Шофлър търси някаква непоследователност в разказа ми. Което обяснява защо го нарича история.

— Както кажете — отвръщам аз.

Едра жена с огромни кръгли обици потропва на отворената врата.

— Ехо, искам да ми подпишеш нещо, Джейсън. — Вика го с пръст — лакът й е яркочервен. — Ела в моето салонче, ако обичаш.

Шофлър оглежда снимките, закачени на стените.

— Сладко хлапе — казва той, после въздъхва прочувствено. — Божке, извинявайте!

— Ами билетът? — сещам се аз.

— Какво?

— Билетът за панаира. Един възрастен, две деца. Показах ви го. Ако не се лъжа, дори ви го дадох, нали така?

— Мдаа.

— Отбелязан е и часът на влизането ни. Един възрастен, две деца.

Шофлър клати глава, на лицето му има израз, който сякаш казва „я слез на земята“.

— Алекс… сигурно си давате сметка, че този билет нищо не означава. — Ръцете му се вдигат, после се отпускат обратно. — Може да сте купили билет за един възрастен и десет деца, ако разбирате какво искам да кажа.

За своя изненада се чувствам смутен.

 

 

Акустика.

В Лондон отидохме в катедралата „Сейнт Пол“ и се качихме в Шептящата галерия, на половината разстояние нагоре към купола. В брошурата се споменаваше за една акустична аномалия — ако си в единия край на огромния купол и прошепнеш нещо близо до стената и ако нищо не попречи на звука, той се предава по линията на овала и може да бъде чут до стената в отсрещния край. Лиз настоя да го изпробваме и заехме позиции в срещуположни страни на купола, после изчакахме няколко минути, докато разстоянието помежду ни се разчисти. Все още си спомням какъв шок изживях, когато чух гласа на Лиз в ухото си, толкова близък и ясен, а в същото време я виждах смалена от стотината метра, които ни деляха. „Чакай ме в хотела — прошепна ми тогава тя — и аз ще се погрижа да не скучаеш.“

Чрез някакъв подобен акустичен трик сега чувам гласа на инспектор Прайс, макар че дори не го виждам в претъпканото и шумно пространство на полицейското управление. Думите му долитат до ухото ми, ясни и силни.

— Не, нали точно това ти казвам. Точно затова го правим. Онзи още не си е довел адвокат — можеш ли да повярваш? Поне засега.

 

 

Той сяда срещу мен, възседнал един стол на обратно, скръства ръце върху облегалката и подпира на тях красивата си глава.

— Сигурно ви е писнало да го повтаряте — казва той и клати тъжно глава. — Мога да си представя.

Прайс си го бива, признавам му го. Очаквал бях… и аз не знам… нещо като колективна игра може би. Доброто ченге и лошото ченге в екип с Шофлър, не знам. Или пък веднага да ме нападне.

Не става така. В стаята сме само двамата — аз и инспектор Прайс. Шофлър не се вижда никъде, но аз съм наясно, че е зад голямото огледало на отсрещната стена.

Съгласявам се разговорът да бъде записан.

Започвам с моя разказ за съботните събития, с най-малки подробности.

После минаваме към финансовото ми състояние.

— Сигурно е трудно да се поддържат две домакинства с кажи-речи същия доход?

Признавам, че не е лесно от финансова гледна точка, но с Лиз се справяме някак.

— На два пъти сте закъснели с издръжката.

Кимам.

— Така е. Но не беше заради парите. Просто бях в чужбина. По работа. Можете да проверите в телевизията.

— В чужбина — казва Прайс. Лицето му се смръщва, когато повтаря думите ми, сякаш току-що му е хрумнало нещо неприятно. — В чужбина — повтаря го отново. — Разбирам.

Не казва нищо в продължение на минута или две. Аз съм забил поглед в краката си и устоявам на подтика да запълня паузата. Прайс се клати със стола си, после кривва глава настрани и ме поглежда.

— Предварителното споразумение във връзка с раздялата ви лишава от значителна част от заплатата, нали така?

Кимам.

— Къщата ви… кварталът е от скъпите, нали? Ако с Лиз не се съберете, ще се наложи да продадете къщата, прав ли съм?

Свивам рамене.

— Така е. — И после, преди да съм успял да се спра: — Не ми пука за това. Не е важно за мен.

Колебая се. Не ми харесва как се опитвам да обясня действията си на този човек. Не ми харесва как говори за жена ми на малкото й име. Та той дори не я е виждал!

— Значи ще загубите къщата?

Внезапно се ядосвам.

— Какво искате да кажете? Смятате, че съм убил децата си, защото не искам да се местя от Кливланд Парк? Така ли смятате? Господи!

Той размахва ръка помирително.

— Добре, нова тема. Момчетата имаха ли застраховка? Някакъв вид полица? Защото ако е така, най-добре ще е да ни го кажете още сега.

— Застраховка? Имате предвид здравна застраховка?

Прайс клати глава.

— Имам предвид застраховка живот.

— Застраховка живот? Та те са шестгодишни!

После се сещам защо ме пита и гласът ми, гневен и твърде висок, дава знак, че съм разбрал.

— Сега пък намеквате, че съм убил децата си заради застраховката!? И какво — ще почакам да мине малко време, ще я осребря и ще се преместя в шибаната Бразилия! Да не сте се побъркали?

— Не — казва Прайс, гласът му е спокоен и разумен. — Никой не намеква нищо подобно. Просто си говорим за натиска, на който сте подложен и толкова. Лично аз мисля, че е много по-вероятно човек като вас… че просто сте изгубил контрол, точно както преди малко, и нещата са отишли по-далеч, отколкото сте възнамерявал, нали разбирате…

При което аз, разбира се, полудявам.

— Слушайте — казвам и гласът ми трепери, — не съм убил децата си.

— Господин Калахан, може би трябва да починем малко. Може би трябва да се консултирате с адвокат.

— Не ми трябва почивка и не ми трябва никакъв шибан адвокат!

— Инспектор Шофлър каза ли ви, че са ви видели на паркинга да отваряте колата си — и то след като сте съобщили, че момчетата ви са изчезнали.

— Проверявах дали не са се върнали при колата, след като не са ме намерили. Човекът от охраната — той ми го предложи.

И продължаваме в същия дух. Един час, два часа, три, четири. Тече петият час, когато Прайс, след като ме е попитал дали искам да ида до тоалетната, се извинява и сам отива дотам. Когато се връща, ми носи чаша вода и предлага да започнем отначало.

Правим го.

— Припомнете ми — започва той, — чия беше идеята да отидете на фестивала? Ваша ли беше?

— Не — казвам му аз, — вече ви казах. Тяхна беше. Аз не си падам по такива неща.

— А по какви неща си падате?

И така нататък.

 

 

— Казвате, че сте чули гласа на Кевин по мобилния си телефон — казва Прайс, когато стигаме до този момент. — Той е казал само думата „тате“. Така че искам да знам следното — откъде сте сигурен, че е бил Кевин? Те са еднояйчни близнаци, нали?

— Те са ми деца. Разбрах, че е Кевин.

— Разбрал сте. — Прайс изписва кавички във въздуха с пръсти.

— Точно така.

Изглежда се кани да оспори това, но после се усмихва.

— Е, това звучи приемливо като че ли. — Клати глава. — Трябва да е било трудно обаче — казва той с вид на искрено загрижен. — Обнадеждило ви е. — Съчувствена въздишка. — Само тази едничка дума и повече не се е обадил.

— Да. Само тази дума.

— Мдаа — проточва Прайс, после внезапно завива в друга посока. — Защо не ми разкажете за предишната вечер. Хммм?

— Не виждам как…

— Не искате ли да говорите за това? — Мръщи се, после се извинява, сякаш неволно е зачекнал болна тема.

— Не, нямам нищо против да говоря за това. Просто…

Прайс свива рамене.

— Вижте, никога не се знае кога ще изникне нещо, които може да бъде от помощ.

Кимам.

— Така, значи предишната вечер… петък вечерта… казвате, че сте имали много работа. Значи, да поговорим за вечерята, искате ли? Сготвихте ли нещо, или ядохте навън?

— Ядохме навън. Пица.

— Каква пица? Къде?

— В „Ту Амис“, на Уисконсин.

— Някой видя ли ви?

— Сигурно. Сервитьорката, другите клиенти.

— С кредитна карта ли платихте или в брой?

— Сигурно с кредитна карта.

— Не си спомняте.

— Не си спомням.

Той маха с ръка в знак, че не е важно, после ми хвърля една усмивка.

— И аз не винаги обръщам внимание на тези дреболии.

 

 

Джейсън Прайс е щедро надарен с чар и го използва докрай, за да ме убеди, че иска да ми бъде приятел — ама наистина иска. А начинът да се сприятелим е да му кажа онова, което иска да чуе. А онова, което той иска да чуе — не че би го използвал срещу мен, и той е имал трудни моменти с Дерик, — е че аз съм го направил. Ядосал съм се и съм загубил контрол над себе си — на всички ни се случва, човешко е. Никой не се контролира непрекъснато. И така нататък.

Както го описвам, изглежда нескопосано и лесно преодолимо, но не е така. Импулсът да призная прилича почти на религиозно стремление. Ако само можех да си призная, бих бил очистен и прероден, бих могъл да започна наново.

Часовете минават и ме обзема опасна апатия. Искам да спра да говоря. Искам да спя.

Много пъти съм чел за хора, оцелели на крачка от смъртта. Идва момент, когато волята започва да линее. Точно преди да замръзне до смърт, жертвата на хипотермия се чувствала затоплена и сънлива; ярка светлина обгръщала давещия се. От подобни разкази стигам до извода, че забвението може да бъде примамливо, желана почивка от борбата и болката.

За пореден път обсъждаме маршрута ми с момчетата в панаирния комплекс, когато някой чука на вратата. Инспектор Прайс се мръщи, казва „извинете ме за момент“, става, открехва вратата и провежда кратък разговор с човека отвън. Макар да шепнат, става ясно, че не са на еднакво мнение, спорят. После, без да каже дума, Прайс ме оставя сам.

Чакам безучастно и често си поглеждам часовника. Минават десет минути. Двайсет. Половин час.

Когато Прайс се връща, разпитът поема в съвсем нова посока, която дълбоко ме озадачава.

— Каква религия изповядвате, Алекс?

— Моля?

— Религиозните ви убеждения. Вярата ви.

— Не съм много религиозен.

— Значи сте атеист?

— Не, не точно атеист. Какво общо има това?

— Потърпете малко, става ли? Ако трябва например да попълвате анкета, кое квадратче бихте отбелязали — „атеист“ ли?

— Не. Аз съм нещо като католик. Не… не знам. Бих отбелязал „християнин“, предполагам.

— Предполагате.

Следват въпроси на тема какво мисля за животинските жертвоприношения, за един репортаж, който бях правил за сантерията в южна Флорида, за духовните ми убеждения, какво мисля за религии като уика.

— Слушайте — казвам накрая, — накъде биете с всичко това? Не разбирам какво общо имат въпросите ви със случая.

— Не ви харесва тази посока на разговора ни? — пита Прайс и лицето му се смръщва изненадано.

— Просто не разбирам какво целите — казвам му аз.

— Не е празно любопитство от моя страна — казва той. — Това ви го гарантирам.

И като го гледам, като гледам професионалното разочарование, изписано на лицето му, най-после стигам до извода, че колкото и искрено да му сътруднича, това няма да ме оправдае в неговите очи. Опитвам се да докажа несъществуваща хипотеза — а това просто не може да бъде направено. Без значение на колко въпроса отговарям правилно, Джейсън Прайс се интересува само от отговорите, които потвърждават вината ми. И понеже не съм виновен, няма причина да седя тук и да се подлагам на всичко това.

Казвам му, че искам да се прибера у дома.

— Отказвате да се подложите на по-нататъшен разпит.

— Не виждам смисъл да го правя.

— Отказвате. Това ли ми казвате?

Клатя глава.

— Няма да ме оставите на мира, нали?

Джейсън Прайс ме удостоява с тънка усмивка.

— Това „да“ ли е?

Решавам да му угодя. Какво значение има?

— Да — отвръщам. — Отказвам.

Прайс става. Оставя ме сам в стаята.