Джон Кейс
Убийството като шедьовър (11)

10.

Седим и не знаем какво да си кажем, после Джак грабва дистанционното и пуска телевизора. Невъзможно е. Какво би било подходящо? Джак се мръщи и превключва от един неподходящ канал на друг. Бейзбол, криминални сериали, токшоу, документален филм за индустрията на младежката мода.

— Татко! — обажда се Лиз.

Джак изключва телевизора. Но когато екранът потъмнява, чуваме хората, които си вършат работата в хола. Звучи така, сякаш буквално разглобяват къщата. Откъслеците от разговори, звуците от отваряне на чекмеджета и врати, звуковият акомпанимент на претърсването — всичко това ме изнервя. Макар че сам настоях за огледа, не успявам да се отърся от чувството, че нахлуват в личния ми живот.

Идва ми наум думата „инвазия“, която с военното си звучене изглежда твърде силна в нашия случай, но незнайно защо ми се струва най-подходяща. Звуците от тези непознати, които се ровят във вещите на семейството ми, ме изпълват с чувството, че съм нападнат, че личната ми територия е нарушена. Звукът на стъпките им, тихият им говор, редките изблици на смях ме изпълват с омерзение. Дразнят ме толкова силно, че взимам дистанционното от ъгловата масичка и натискам копчето за включване.

Грешка. Хванал съм началото на новините в десет. Хорово си поемаме дъх, когато снимката на момчетата се появява на екрана и говорителят съобщава: „Няма новини по случая с изчезналите близнаци Калахан…“

— О, Боже! — простенва Лиз, докато изключвам телевизора.

Истинско облекчение е, когато една изнервена червенокоска с лоша кожа и зелен лак на ноктите влиза да ни вземе отпечатъци.

Всички изтърпяваме лошото настроение на жената, докато ни извиква поред да седнем срещу нея. Използвайки плота на масата за опора, тя притиска върховете на пръстите ми към омастилен тампон, после и върху предварително подготвена карта. Докато притиска с леко завъртане лявото ми кутре и после го вдига право нагоре от картотечната карта, не мога да се отърся от чувството, че има нещо зловещо в това действие. Картата съдържа само минималната информация, необходима да бъда идентифициран, заедно с овалните петна, оставени от върховете на пръстите ми, всяко със своя сложен рисунък от завъртулки и линии.

Дават ми мокри кърпички да изчистя мастилото от ръцете си, докато майка ми заема моето място. Може да е заради отслабналото действие на занакса или заради няколкото чаши кафе, които е изпила от пристигането си насам, но тя изглежда е неспособна да се остави в ръцете на жената. Дърпа се, сама си движи пръстите. Извинява се и полицайката въздъхва демонстративно всеки път, когато скъсва на две поредната опропастена карта и я хвърля в кошчето.

— Отпуснете се — казва тя на майка ми сигурно за десети път, — оставете на мен да движа пръста ви. Въртите го… виждате ли, зацапахте отпечатъка. — Тонът й варира от укорителен до покровителствен. — Оставете на мен да ви водя. Не го въртете…

— Не го въртя — казва майка ми. — Опитвам се да не го правя.

— Напротив, въртите го.

— Стига сте я тормозили — казвам аз. — Това е доброволно, нали така? — Майка ми ми хвърля признателен поглед, но усещам, че е започнала да подсмърча.

— Хайде да опитаме отново — казва гадната полицайка и попълва поредната карта с поредната изнервена въздишка.

Този път всичко тръгва добре в началото, но после мама се дръпва или нещо такова.

— Пак го направихте!

Мама се пречупва и се разплаква.

— Оставете я на мира — казва баща ми и става на крака.

— Извинете ме — казва жената, става и тръгва към вратата. — Не ми плащат достатъчно, за да търпя такова отношение.

— Съжалявам, мамо — автоматично казвам аз.

— Да ти донеса ли малко вода, Глена? — разтревожено пита баща ми. — Алекс… дали ще ни дадат малко вода?

— Разбира се. — Ставам уморено от дивана и говоря с полицая, оставен на пост в коридора. Давам си сметка — и тази мисъл ме изпълва с чувство за вина, — че родителите ми ме уморяват и че ми се иска да си идат. И Джак също. Знам, че са дошли, защото е трябвало да дойдат и да ни подкрепят в трудния момент. Сигурно щеше да ми е мъчно, ако не бяха дошли. Но имам чувството, че двамата с Лиз трябва да се грижим за тях.

Малко след като полицаят донася водата, идва Шофлър. Застава на прага и почуква с кокалчетата на ръката си по рамката на вратата.

— Може ли да разменим две думи, Алекс. С теб и госпожа Калахан?

Има нещо в изражението му, от което сърцето ми изстива. Първо, латексовите ръкавици, които носи — всички ги носят, — добавят някакъв смразяващ клиничен оттенък. Изправям се бързо, сякаш въже е прикачено към върха на главата ми и някой го е дръпнал рязко нагоре.

— Какво има?

— Можете да говорите свободно — казва баща ми и махва да обхване присъстващите в стаята. — Ние сме едно семейство.

Шофлър вдига ръка с длан към баща ми като пътен полицай.

— Само родителите — казва той с нещо, което прилича повече на гримаса, отколкото на усмивка.

Лиз е посивяла. Тръгваме след Шофлър нагоре към кабинета ми, където един цивилен полицай, също с ръкавици, седи върху ъгъла на бюрото ми и държи листове, защипани върху твърда подложка. Шофлър го представя:

— Това е полицай Дейвид Ебинджър.

Шофлър обяснява, че след делото срещу О. Дж. Симпсън е въведено правило само един полицай да се занимава с материалните улики — от прибирането им в пликове и надписването им, до прибирането и ваденето им от полицейското хранилище и представянето им в съда.

— Налага се да изясним тези неща — делово казва той, — в случай че се стигне до съдебно дело.

Кимаме. Разбираме.

А после Шофлър затваря вратата.

— Открихме нещо — казва той.

Не мога да изрека и дума.

На бюрото ми има кафява картонена кутия колкото кутия за обувки. Капаците й са отворени и висят от двете страни, към кутията е прикачен бял етикет с надпис на ръка. Шофлър кимва на Ебинджър и после със задния край на един молив изважда от кутията смачкана и петносана дреха — жълта тениска. Петната са червеникавокафяви и веднага разбирам, че са от кръв.

Лиз простенва. Обгръщам с ръка раменете й и тя се притиска в мен, заравяйки лице в гърдите ми. Не може да погледне, а аз не мога да отместя очи. Шофлър разклаща внимателно молива, така че тениската да се разгъне. Само че тя изглежда е изсъхнала в този вид, смачкана, и усилията му не постигат много. По някаква причина се чувствам задължен да гледам, изпълнен с ужаса, че тениската ще се изплъзне от молива и ще падне на бюрото, а аз не бива да допускам това. Най-накрая гънките в единия край на смачканата тениска се разлепват, все едно се отваря стиснат юмрук, и аз виждам голяма колкото длан част от предницата на тениската.

Не ми трябва повече.

Вижда се опашка на риба, така както ги рисуват в анимационните филмчета — знам, че е на кит, върху чийто корем е отпечатана думата НАНТЪКЕТ.

— На Кевин е — казвам аз. Думите се изливат сякаш по своя воля. — Шон има същата, само че зелена. — Не мога да сваля очите си от тениската. Опитвам се да се концентрирам върху дрехата, да изключа образа на Кевин с нея. Усещам странен металически вкус в устата си. Лиз се тресе в ръцете ми.

— Къде я намерихте? — чувам собствения си глас.

— Можете ли да го потвърдите, госпожо Калахан? Имам предвид — да разпознаете дрехата?

Лиз застива, вдига глава от гърдите ми, обръща я, поглежда. Успява да кимне отсечено няколко пъти.

Шофлър я притиска.

— Казвате, че тениската е била на вашия син Кевин?

— Да.

— Къде я намерихте? — питам отново, но Шофлър отново не ми отговаря. Пуска тениската обратно в кутията и затваря капаците с помощта на молива. Ебинджър я запечатва с тиксо.

— Има още нещо — казва Шофлър. — Бихте ли ме последвали?

Шофлър води, Ебинджър върви след нас. Опитвам се да не мисля за новия ужас, който ще ни покаже инспекторът. Съсредоточавам погледа си върху тила на Лиз, върху лекото полюшване на тъмната й конска опашка. Влизаме в стаята на момчетата. Трудно ми е да дишам.

— Решихме да не го местим на първо време — казва Шофлър и отваря с молива вратата на килера. — Можете ли да обясните това? — пита той и посочва с молива към най-горния рафт.

Дръпва се встрани, така че да надникнем и ние. Там, до кутията със забавни игри, има малка стъклена купа, пълна с прозрачна течност. Стои на самия ръб на рафта, сякаш всеки момент ще падне.

— Какво е това? — пита Лиз. — Вода ли е?

— Още не сме сигурни… но, ъъ… както казах, ако можете да ни кажете за какво служи, това би ни помогнало.

Лиз поглежда към мен, но аз мога само да свия рамене. Нямам представа какво прави купа с течност на най-горния рафт в килера на момчетата.

— Да са имали домашно животно или нещо такова? — пита Шофлър. — Жаба, буболечка някаква… риба? Така би имало смисъл.

— Не знам за такова нещо — казвам му аз.

— Хмм — мърмори Шофлър, — не знаете. — Обръща се към Лиз. — Госпожо Калахан?

Лиз само клати глава, мръщи се и ме поглежда някак странно.

— Ще вземем проба от течността и отпечатъци от купата. Купата е ваша, между другото, нали? — Поглежда към мен, после към Лиз.

— Не знам — казвам аз. — Предполагам.

— На мен не ми е позната — казва Лиз.

— Хмм — отново казва Шофлър. — Е, Дейв ще се заеме с това — казва той и кима към килера, — а екипът може да се прехвърли в дневната. Останалата част от къщата вече е на ваше разположение. — Сваля си ръкавиците.

— Инспекторе…

— Предполагам, че няма да отнеме много време — казва той, без да ми обърне внимание, — а след това ще ви се махнем от главата. Сигурно всички са доста уморени вече — продължава той, — особено родителите ви.

— Тениската — с изтънял глас казва Лиз — означа…

— Съжалявам — прекъсва я Шофлър, скривайки се зад официалния тон, — тениската е веществена улика и въпросите около нея ще трябва да почакат. Прибързано би било да гадаем. Ще я изпратим в лабораторията и след това ще знам повече.

— Но…

Той върви към вратата, подминава ни. Изглежда нямаме друг избор, освен да го последваме в коридора. Спираме, така че двамата полицаи, излизащи от кабинета ми, да минат към входната врата. Всеки от тях носи голяма картонена кутия, залепена с полицейско тиксо.

— Какво е това? Какво сте взели?

— Мисля, че е компютърът ви.

— Компютърът ми?

— Успокойте се, Алекс. Така се прави. Похитителят е бил тук, нали? Просто трябва да вземем някои неща, за да ги прегледаме. Инспектор Ебинджър ще ви даде инвентарен списък, когато приключим, и не е лошо да го прегледате. Колкото до компютъра, може момчетата да са общували с някого по интернет. Трябва да проучим тази възможност.

Лиз се обръща към мен.

— Упражнявал си родителски контрол върху това, нали, Алекс?

— Въобще не са ползвали компютъра.

— Алекс!

— Не са се приближавали до него! Мисля, че дори не знаят как се включва. — Това сигурно е вярно. Инженерите на „Епъл“ така добре са маскирали копчето за включване и изключване, че когато купих компютъра, се наложи да звънна в магазина да питам къде е.

— Ти ми обеща!

— Лиз…

Шофлър се намесва.

— Алекс — казва той, — имате ли нещо против да се подложите на тест с детектор на лъжата?

— Какво?

Казвам „какво“, но съм го чул. Знам също и какво означава. Убийствата — дори убийствата на деца — често се извършват вътре в семейството. Когато изчезне дете, родителите автоматично са първите заподозрени. Чувам гласа на полицай Кристиансен, докато двамата вървим към джипа през празния паркинг пред панаира. „В девет от десет случая е някой от родителите.“

 

 

Кой би могъл да забрави случая Сюзън Смит? Усмихнатите лица на синовете й се появяваха по новините дни наред и съсипаната им майка умоляваше похитителите да ги върнат, да върнат момчетата, които самата тя беше пристегнала с предпазните колани и после беше избутала колата в студените води на едно езеро. Как е могла да го направи, питах се тогава — всички се питаха, — дали е гледала как водата се издига, гледала ли е как потъват? Спомням си и една двойка във Флорида, отправяла сълзливи молби да бъде върната обичаната им дъщеря, чието осакатено тяло по-късно беше открито заровено в собствения им заден двор.

„Имаш ли нещо против да се подложиш на тест с детектор на лъжата?“ В тази компания ме поставят — на Сюзън Смит и на сълзливите детеубийци от Флорида.

И аз разбирам. Фактът, че ме молят да се подложа на такъв тест, означава, че окървавената тениска… или пък са намерили и нещо друго в къщата… ги кара да смятат, че може да имам нещо общо с изчезването на момчетата. Разбира се, знам също, че грешат.

Преди да съм отговорил на Шофлър, той прави онзи полицейски жест с ръка.

— Никой не изисква от вас да се подложите на теста — казва инспекторът. — Напълно доброволно е — разбирате това, нали?

— Какво? — казва Лиз. — Какво?

Аз просто си стоя там. И в гърдите ми се надига гняв.

— Ще се подложа на теста — казвам, — но това ще е загуба на време. Нещо не разбирам. Трябва да има стотици хора, които са видели децата ми на панаира. И Кевин ми се обади, обади ми се оттук. Вашият човек… Кристиансен — той беше с мен в колата.

Шофлър изкривява лице, вдига поглед към тавана, сякаш получава оттам някаква информация. После кимва, явно стигнал до някакво решение.

— Вижте — казва той, — колкото до телефонното обаждане. Казвате, че е било вашето дете, но никой друг не може да го потвърди. Може да е бил всеки. Дори обаждането наистина да е дошло оттук. — Струва ми се, че се кани да каже още нещо, но променя решението си и само клати глава.

Аз обаче знам какво си мисли и думата се взривява в главата ми като граната — съучастник.

— Точно като онази обувка, която забелязахте до оградата — казва Шофлър. — Нали се сещате? Не намеквам нищо, но работата е там… кой я забеляза?

— Каква обувка? — пита Лиз с паника в гласа. — Намерили са обувка?

— Намерихме детска обувка на територията на панаира — казва Шофлър. — Според съпруга ви тя е на едно от момчетата.

— На Кевин — казвам аз. — Една от маратонките му, найковете.

— Сигурно разбирате защо бихме искали да се подложите на теста — казва Шофлър с тон, който трябва да мине за успокоителен, — защото… работата е там… всичко, с което разполагаме, всичко е…

Тук млъква и свива рамене. Не го казва, но аз схващам посланието му. Възможно е аз да съм сложил обувката там, зад турнирната арена, и после да съм я посочил на Шофлър. Съучастник е могъл да ми се обади от домашния на мобилния телефон. Няма искане за откуп — нито по телефона, нито по пощата. Самият Шофлър го каза: „Защо му е да отвлича две деца? Не е като да има отстъпка при покупка на едро.“ Няма външно потвърждение на версията ми. Всичко започва и свършва с мен.

— Все някой трябва да ни е видял там — казвам аз. — Така де… не е за вярване. Хиляди хора ни видяха.

— Е, колкото до посетителите на панаира — с помирителен тон казва Шофлър, — сигурен съм, че сте прав. Наистина получихме много обаждания от хора, които твърдят, че са ви видели. — Пак издава онзи цъкащ звук с език. Който е предназначен да изрази съжаление. — Но пък всички канали гърмят за това. Повечето от обадилите се дори не са били там във въпросния отрязък от време. Е, сигурен съм, че в крайна сметка ще намерим достатъчно благонадеждни свидетели, които са ви видели със синовете ви и могат да потвърдят часовата рамка. — Ръцете му се вдигат встрани в жеста „какво мога да направя аз“. — Но докато това стане, съветът ми е да се подложите на теста.

— Разбира се, че ще се подложа на теста.

— Добре — казва инспекторът. — Ще го уредя.

Родителите ми и Джак са се появили в коридора зад инспектора.

— Казаха ни да се преместим в кухнята — обяснява майка ми.

— За какъв тест става дума? — пита Джак.

— Искат Алекс да се подложи на тест с детектор на лъжата — казва Лиз с треперлив глас.

— Детектор на лъжата? — обръща се баща ми към Шофлър. — Какво, по дяволите, трябва да означава това?

Шофлър отново вдига ръка.

— Така се прави — казва той. — За да го изключим.

— Като с пръстовите отпечатъци? — вмъква майка ми.

Шофлър кима. Баща ми изпъчва гърди.

— Слушайте, инспектор Шофлър — казва той, — бъдете откровен с мен. Има ли нужда да наемем адвокат?

— Всичко е абсолютно доброволно — казва Шофлър. — Ако синът ви иска да…

— Не — прекъсвам го аз. — Татко, за Бога! Никакви адвокати — нямам нужда от адвокат.

— Не че… — започва баща ми. — Не исках да кажа… — Клати глава. Виждам, че е стиснал здраво ръката на майка ми, пръстите им са преплетени, кокалчетата — побелели. — Просто всичко това никак не ми харесва, Алекс. Не ми харесва накъде отиват нещата.

— Ще го уредя за сутринта — казва Шофлър.

За миг фалшивото обвинение ме поглъща… Да ме обвинят в такова нещо! Сам мога да напиша въвеждащия текст, представям си затаения и мрачен глас на диктора:

„Ново развитие по случая с изчезналите близнаци Калахан — полицията намира окървавена тениска в дома на бащата… Бащата е бил помолен да се подложи на тест с детектор на лъжата.“

Ала обидата и гневът от обвинението, избликът на тъга — тези чувства траят само няколко секунди. Едва ги регистрирам на фона на отчаянието, което ме е обвило, откакто Шофлър ни показа окървавената тениска на Кевин. Единствената искрица надежда идва от мисъл, която сама по себе си е толкова ужасна, че ме е срам да си я призная — тениската беше само една, не две. Може би две деца наистина са им дошли в повече. А и обувката беше на Кевин. Може би Шон…

Потъвам.

Не че съзнателно съм вложил твърде много във вярата си, че Шофлър и властите ще открият похитителя на синовете ми, ще намерят Кевин и Шон и ще ги върнат вкъщи. И все пак на някакво ниво съм вложил в тази мисъл повече, отколкото сам съм съзнавал. Повярвал съм в професионализма и енергията на властите, в ресурсите им — техника и жива сила, в хеликоптерите им, разграфените им карти, кучетата им, криминолозите им, информационните им бази с данни.

Но ако поканата да се подложа на тест с детектор на лъжата означава — а не виждам какво друго може да означава, — че според тях съм играл някаква активна роля в изчезването на синовете си, то тогава надежда няма. Властите са толкова далеч от истинската следа, че със същия успех мога да заложа всичките си надежди на жълтите панделки, които съседите ми са започнали да връзват по дърветата на улицата ни в знак на съпричастност.