Джон Кейс
Убийството като шедьовър (10)

9.

Денят минава някак — водовъртеж от емоции, накъсан от сякаш стотици телефонни обаждания. Говоря с Шофлър пет-шест пъти, но няма нищо ново, освен промяната в разписанието му — вместо „по някое време днес“, ще дойде „по някое време довечера“.

По съвет на неколцина приятели се обаждам на една детективска агенция и говоря с човек, когото бях интервюирал преди време във връзка с един репортаж за руската мафия в Брайтън Бийч. Преди да съм му казал за какво се обаждам, той събира две и две:

— О, Боже, изчезналите близнаци! Господи, това са вашите момчета, не се бях сетил…

Дава ми името на най-добрия си служител в издирването на изчезнали хора — жена на име Мери Макафърти. Уреждаме си среща за следващия ден. Тя ми дава списък на информацията, която ще й бъде необходима.

— Ще ви направим намаление — казва ми тя — и ще свършим работата на половин цена.

Но дори и така няма да е евтино. Седемдесет и пет долара на час, вместо сто и петдесет. Плюс разходите.

Няколко пъти говоря с Криста в телевизията — която, съобщава ми задъхано тя, е обявила десет хиляди долара награда. Снимки на момчетата, съобщение за наградата и номерът на горещия телефон ще бъдат показвани над кадър на всеки кръгъл час.

Говоря с една жена в центъра за изчезнали деца. Те са задвижили „локаторно“ търсене по електронната поща, което чрез сложна система от електронни указатели може да достигне — с прикачен файл със снимка на момчетата, физическо описание и информация за горещата линия — до повече от три милиона души.

Приятели и познати се обаждат с дузини.

В пет часа си давам сметка, че момчетата ги няма вече от двайсет и четири часа. Не го споменавам пред никого.

В шест и половина едно смутено мексиканче доставя храната, която Лиз е поръчала от Сала Тай. Баща ми оглежда подозрително храната. Джак се храни със завиден апетит и подканя дъщеря си да направи същото.

— Важно е да си поддържаш силите, миличка.

Майка ми хапва малко и казва на баща ми:

— Наистина, Боб, не е лошо.

Става седем, осем, девет.

 

 

Време за лягане. Буден съм от толкова дълго, че започвам да усещам как съзнанието ми възприема света по различен начин, макар че не мога и да си представя как бих могъл да заспя. Лиз действа трескаво, разпъва дивана в кабинета за баща си, сменя чаршафите в спалнята, която е определила за моите родители. Аз вървя след нея и нося хавлиите и чаршафите. Намерението й е тя да спи в детската, но на прага застива.

— Не мога… не мога да спя тук — казва тя. — О, Боже… Алекс… — Започва да плаче и аз я прегръщам, но тя се стяга, когато я докосвам, дръпва се и сълзите й пресъхват. — Ще спя на канапето в дневната — обявява тя. — Ти легни в хола.

Отправя се към банята. Следвам я с купчината сгънати хавлиени кърпи. Застава пред тоалетката и се поглежда в огледалото. После погледът й се плъзва към чешмата. За миг виждам изражението й в огледалото, после тя обръща към мен озадаченото си лице.

— Откъде са се взели тези монети?

Тоалетката е с плот от имитация на мрамор. Точно между вградените в плота кранове за топлата и студената вода има редичка десетцентови монети, от онези с главата на Статуята на свободата. Седем, подравнени, на равно разстояние една от друга.

— Не знам — казвам аз.

— На момчетата ли са? Да не са започнали да събират колекция?

— Едва ли. Не.

Не са. Не съм виждал тези центове преди — а бих ги видял, ако са ги сложили там. Навик ми е да стоя и да гледам как Кевин и Шон си мият зъбите, за да съм сигурен, че се занимават с това повече от две секунди, че след това си изплакват четките и пускат водата да отмие пастата от мивката. Не че толкова държа на устната хигиена. Правя го заради Лиз. Знаех, че ще ми потърси сметка при всеки признак за евентуален пропуск. Няма начин да не съм забелязал редичка от монети върху мивката. А видът им ме хвърля в ужас. Изглеждат ми като някакъв умопобъркан знак или послание.

— Някой ги е сложил там — казвам на Лиз.

— Кой? Какво?

— Похитителят.

— О, Господи! Алекс…

— Ела за малко — казвам аз и я дърпам към детската стая. — Искам да видиш нещо. — Соча й малкия хартиен заек върху раклата. — Това да е на някое от момчетата? Защото не го бях виждал преди…

— Не — казва Лиз, — и аз не съм го виждала. — Поглежда ме разтревожено. — Алекс… този заек. Монетите. Какво означават?

— Не знам.

Сълзи се събират в очите й, но тя ме отблъсква, когато се опитвам да я успокоя. Тръгвам след нея обратно към банята, където тя си издухва носа, плиска лицето си със студена вода, после го трие ожесточено с кърпата.

 

 

Когато чувам силното тропане на вратата, клеча на ръце и колене в дневната и безуспешно се опитвам да разпъна дивана. Джак и баща ми се редуват на пост при вратата и сега чувам дрезгавия глас на баща ми и нечий друг. Още се боря с дивана, когато баща ми и инспекторът се появяват на прага.

— Как сте? — пита ме Шофлър.

Вдигам рамене. Самият Шофлър също изглежда ужасно. Облечен е с омачкано ленено сако, едното копче виси на конеца си. Износените му кафеникави панталони са се смъкнали под шкембето му и дъното им виси. По уморените му очи се вижда, че има нужда от сън. Дрямка в колата по пътя насам би обяснила щръкналите кичури от дясната страна на главата му.

— Ако журналистите ви се качат на главите — казва той, — мога да изискам един полицай от тукашното управление да стои на пост пред вратата.

Вдигам рамене.

— Ще ви се обадя, ако сметна, че е наложително.

— И вие ли се занимавате с такива работи? — пита той и кима към предния двор на къщата.

— Правил съм го, да — казвам аз. — Това им е работата.

— Боб… нали така ви е името? — обръща се Шофлър към баща ми. Пъха пръст под колана си и си вдигна нагоре панталоните.

— Да, така е. Робърт Калахан. — Висок отсечен смях изригва от гърлото на татко. За онези, които го познават добре, това е сигурен знак, че нервите му са обтегнати до скъсване.

— Бихте ли повикали и другите?

Страх изпълва гърдите ми.

— Научихте ли нещо? Имате ли… новини?

Шофлър клати глава и се навежда да ми помогне, дърпайки един от заялите предни крака на рамката. Конструкцията на канапето се разгъва с трясък.

— Готово — казва той.

С общи усилия двамата успяваме да нагласим неповратливия футон.

— Синът ми имаше такъв… кажи го де, футон ли беше… когато учеше в университета — казва инспекторът. — Спах веднъж на него. Доста удобно.

След като Лиз и другите идват при нас и сядат, Шофлър ни казва, че ще ни уведоми за последното развитие. Претърсването на гората край панаира продължавало с повече доброволци, отколкото можели да използват. Горещата линия била задръстена от обаждания, но щяло да „отнеме време, докато ги обработят“. Разпитът на панаирните служители, казва той, „върви бавно, но все пак върви“. „Както казах на Алекс и по-рано, срещаме известни затруднения да открием благонадеждни свидетели, които помнят, че са виждали момчетата, но все пак имаме напредък.“

В главата ми изплува образът на Кевин и Шон на панаира, как се смеят от сърце на един жонглиращ клоун. Тръскам глава, сякаш това движение може да прогони образа. Колкото повече време минава, толкова по-трудно ми е да мисля за момчетата, без да ме обземат луда паника и чувство на празнота. Все едно падаш в пропаст, отново и отново.

Единствената истинска новина е, че свещопродавецът педофил вече не е под подозрение.

— Панаирът, разбира се, му прекрати договора. Поне за известно време вече няма да продава вълшебни пръчки на малки деца. Но колкото до отвличането на вашите момчета, алибито му е непоклатимо за всяка минута от въпросния период.

— Е, това е добре — казва Лиз и притиска длани към бедрата си.

— Аз пък си мислех, че ако нечие алиби е абсолютно непоклатимо, това само по себе си е подозрително — вметва Джак.

Шофлър издиша бавно. Отговаря търпеливо, както и на всеки друг зададен въпрос. За десет минути е успял да очарова и успокои Лиз и майка ми и да впечатли Джак и баща ми. Притежава умение да изслушва, което би засрамило мнозина репортери.

— Твърде добро алиби? — казва той. — Е, такова нещо всъщност не съществува, Джак. Знам какво имате предвид, но в този случай имаме цял куп свидетели, които потвърждават местонахождението му.

— И какво е правел? — пита баща ми. — Ако нямате против да попитам.

Шофлър поглажда стърчащата коса от дясната страна на главата си и съумява да изобрази уморена усмивка.

— Не е бил на панаира през целия ден. Целия следобед, от един до шест, е бил във… — отваря тефтера си и го прелиства — в Бейсайд мотел в Анаполис, където е участвал в курс по самоотбрана. — Вдига поглед към нас. — След това е отишъл… — отново прави справка с тефтера си — на сбирка на група за взаимопомощ на хора, които скоро са загубили родител — майка му е починала преди три седмици. Тази сбирка също е била в Анаполис. Епископална църква „Светата троица“. — Шофлър затваря тефтера си.

— Значи този тип… не е нашият човек — казва Джак.

— Да.

— Е, това е добре — казва отново Лиз и хвърля поглед към мен. — Нали?

— Определено — казва Шофлър. — Елиминира се една възможност, а това винаги е полезно. Означава, че ресурсите могат да бъдат насочени в друга посока. Така… — Той потрива ръце. — Други въпроси имате ли?

— Никой не се обади с искане за откуп — казва баща ми и поглежда тревожно към мен. — Това не е ли… искам да кажа, какво според вас означава това?

— Е, още е рано да се каже със сигурност — казва му Шофлър, — но честно казано, не очаквам да има такова.

— Не? Но, но… защо не? — настоява Джак.

Шофлър смръщва лице и въздъхва.

— Първо, ако го правите заради парите, защо ще отвличате две деца? Не е като да има отстъпка при покупка на едро, ако разбирате какво имам предвид.

— Аз май не разбирам — казва Джак.

Шофлър свива рамене.

— Две деца носят два пъти повече проблеми, но не и двойна печалба. Отчаяните родители… по мое мнение те биха снесли точно толкова за едно дете, колкото и за две. Освен това… — колебае се, но накрая решава да кара направо, — факт е, че на света има много богати хора. Ако мотивът е печалба, щяха да се насочат към родители, с… ъъ… по-големи възможности от Алекс и Лиз. Освен… — поглежда въпросително от Джак към баща ми и после към майка ми, — ако бабите и дядовците на момчетата…

— Аз съм гимназиален директор — казва Джак. Твърде нетипично за него, това изказване е последвано от нервен смях. Относително ограничените му средства са единственото болно място на Джак. — Може би Боб е един от тайните милионери, които водят обикновен живот. — Засмива се отново и поглежда към баща ми.

— Не — казва татко. — Не казвам, че не бихме могли… — поглежда към майка ми, — да съберем известна сума, ако продадем всичко. Което бихме направили, разбира се, но това ще отнеме време. И все пак…

— Е — казва Шофлър, — разбирате за какво ви говоря. — Ръцете му литват във въздуха, после се спускат обратно върху бедрата му.

— А мотив, който не е свързан с пари? — пита баща ми.

Шофлър се мръщи.

— Какъв например?

— Ами синът ми, репортажите, които прави… — Поглед към мен. — Създал си е достатъчно врагове.

Шофлър вдига вежди и също ме поглежда.

— Така ли е?

Пак онова чувство в гърдите ми, приливът на адреналин и паника. За това не съм се сетил. Мисълта, че момчетата са били похитени заради мен… направо ме убива. Винаги съм предпочитал скандалните репортажи. Гангстерски войни, пране на пари, трафик на оръжия. Такива истории. Така че нищо чудно…

— Баща ми е прав — казвам на Шофлър. — Не се бях сетил за това.

— Ами ако се сетите за някой, който да ви мрази чак толкова, че…

— Но защо ще се насочва към децата? Защо не към мен?

— Просто си прегледайте файловете и вижте дали няма да се сетите за нещо. Направете ми едно списъче. Лошо няма.

Обещавам да го направя, след което Шофлър ни оглежда поред. Изглежда никой няма какво повече да каже. Джак не удържа една голяма прозявка.

— Извинете. — Става. — Е, благодаря ви много.

— Да ви направя един студен чай? — предлага майка ми и също става. — Или кафе?

— Всъщност — казва Шофлър — знам, че е късно, но бихме искали да огледаме сега.

— Да огледате? — пита Лиз. — Какво да огледате?

— Да огледаме къщата — казва Шофлър. Поглежда към мен. — Със съпруга ви говорихме за това. Той смята, че похитителят е бил тук. В тази къща. И че е възможно да открием нещо. Но огледът и без това е задължителен в такива случаи.

— Не само мисля — поправям го аз. — Бил е тук.

— Каза ли им за монетите? — пита ме Лиз. — И за онзи заек?

— За какво става въпрос?

Когато му обяснявам, той кима, вади си тефтера и си записва.

— Ще ги вземем като доказателствен материал.

— Не разбирам — казвам на Шофлър. — Няма съмнение, че Кевин е бил тук. Обади ми се от домашния телефон. Дадох мобилния си на вашите хора. Знаете го.

Шофлър кимва неутрално и за пореден път повдига панталоните си.

— Да. И ние поискахме записите от мобилния оператор.

— Какво?

— Просто за всеки случай. За да сме сигурни, че обаждането на Кевин не е било препратено от някъде другаде.

— Но…

Шофлър не ми обръща внимание.

— Късно е и бихме искали да започнем — казва той. — Предполагам, че ще отнеме няколко часа. Така че всички вие… добре би било да… излезете някъде с колата, на разходка или нещо друго.

— На разходка? — казва майка ми със същия невярващ тон, който би използвала, ако инспекторът беше казал „да поплувате“ или „да си направите маникюра“.

— Някои хора се разстройват — обяснява й Шофлър с търпеливия си глас, — когато непознати им ровят в нещата. — Свива рамене. — Ако решите да останете, ще трябва да стоите в тази стая, докато приключим с останалата част от къщата. После ще огледаме и тук. — Той изцъква с език. Звукът ми се струва неестествено силен.

— Е, аз не искам да ходя на разходка — казва майка ми.

— Май ще е по-добре да останем — присъединявам се аз.

— Както решите. В такъв случай ще можем да свършим още нещо. Да ви вземем отпечатъци.

— Какво? — възкликва Джак.

— Такава е процедурата, господин Тагарт. Трябват ни отпечатъците на хората, които са били в къщата, за да ги изключим. По-нататък ще трябва да вземем отпечатъци и на всички други, които са идвали тук — домашни помощници, детегледачки, техници — по същата причина. — Поглежда си часовника.

— Защо да не го оставим за утре? — пита Джак с ръка около раменете на Лиз. — Дъщеря ми е изтощена.

Шофлър върти глава.

— Знам. Много е късно — повярвайте ми, знам го. Но сигурно разбирате, че ако тук има някакви улики, нещо, което да ни насочи, трябва да го открием веднага. Не само за да се задействаме по-скоро, а и защото колкото повече време минава, толкова повече се компрометират евентуалните улики. Освен това екипът вече е тук, хората чакат вън и са готови да…

— Чакат отвън, сега? — Не знам защо, но това ме притеснява.

Шофлър отново си поглежда часовника.

— Имате ли нещо против да започнем?