Джон Кейс
Убийството като шедьовър (9)

8.

Седим в кухнята.

— Значи няма новини… — започва тя, после гласът й пресеква.

— Ще се обадя на Шофлър, инспектора. Казах му, че ще звънна, като се приберем от летището. — Тръгвам към телефона. Тя не сваля очи от мен.

Само че Шофлър е на заседание. Оставям му съобщение, после правя чай на Лиз. Тя седи като парцалена кукла, отпусната и омекнала. Чудя се дали не трябва да я заведа на лекар.

— Обади ли се на вашите? — пита ме с безжизнен глас.

— Пътуват насам.

— Мама… не издържа — казва Лиз. — В болницата е.

— О, Лиз…

— Добре е, просто… нали се сещаш, държат я на успокоителни.

— Съжалявам.

— Помолих татко да остане с нея, но той ще дойде тук. Не можах да го спра. — Поема си шумно въздух.

Толкова дълго бърка захарта в чая си, че накрая захлупвам ръката й с моята.

— О! — прошепва тя без никаква интонация.

Въпреки тълпата вън е толкова тихо, че чувам белия шум на уредите — жуженето на хладилника, воя на климатика. Сякаш се крием.

Тя опира лакти на масата и скрива лице в шепи.

— Ще ги намерим — чувам се да казвам. Тя си поема дълбоко дъх на пресекулки и вдига лице към мен.

— Ще ги намерим — казвам й с пламенен глас. — Лиз, ще ги намерим.

Тя изпива с поглед лицето ми, но каквото и да намира там, то не й вдъхва увереност. Нейното се сгърчва в червен възел от мъчителна скръб. Свежда глава към масата, отпуска я върху скръстените си ръце и хлипа тихичко. Неутешимо.

 

 

Лиз е под душа, когато се обажда Клер Каросела.

— Казали са ви, че ще се обадя — съобщава с делови глас. — Работя в Центъра за изчезнали и малтретирани деца. Мисля, че колежката ми ви е споменала…

— Да. Наистина спомена, че ще се обадите.

— Ние в центъра си даваме сметка, че родителите не знаят какво да правят, когато ги сполети нещо такова, така че… някой като мен обикновено се обажда да предложи съвет.

— Да — казвам аз, понеже нямам представа накъде бие тази жена. Съвет?

— Първо медиите. Сигурна съм, че вече са си устроили бивак пред вратата ви.

— Да.

— Е, ще ви подлудят, но всъщност именно те са най-големият ви съюзник. Възможно най-скоро вие и съпругата ви трябва да се появите в ефир и да отправите молба децата ви да бъдат върнати.

— Съпругата ми… тя наистина е…

— Сигурна съм, че й е много трудно. Повярвайте ми, знам… — Пауза. — Но е абсолютно задължително да го направите. Това ще ви придаде реалистичност като жертви — както пред зрителите, така и пред похитителя. Много от похитителите следят развитието на нещата по телевизията, между другото. Понякога дори се включват в търсенето на жертвата.

— Поли Клаас — казвам аз.

Така се казваше момичето, отвлечено от стаята си в Калифорния, което по-късно намериха убито. Един мъж, който бе взел дейно участие в усилията да бъде намерено детето, който беше напечатал и разпространил хиляди постери и когото благодарният баща бе посочил за ръководител на фондацията, занимаваща се с издирването му, впоследствие се беше оказал регистриран изнасилвач с вкус към малки момичета.

— Ами да — казва Клер Каросела, — това е един пример, но…

— Не беше той — прекъсвам я, припомняйки си подробностите. — Оказа се, че е друг.

— Подготвили сте си домашното.

— Да.

Домашното ми. След няколко часа в интернет вече знаех повече за отвлечени деца, отколкото бих искал да знам. Включително и ужасяващия факт, че повечето от тях — повече от половината — биваха убити в рамките на три часа след отвличането си.

— А няма ли вероятност похитителите да изгубят контрол и да направят нещо откачено, когато историята се появи по новините? Скърбящите родители и така нататък?

Въздишка.

— Да. Това е един от рисковете. — Още една уморена въздишка. — Но като цяло, Алекс, широкото отразяване има повече плюсове, отколкото минуси. Повярвайте ми, обажданията на горещата линия, доброволците, всичко това набира невероятна скорост след обръщение на родителите.

— Хм.

— Работата е там, че тези неща наистина могат да помогнат на разследването. А и похитителите — понякога те просто не издържат на изкушението да се обадят. И в такъв случай е възможно да кажат нещо, което полицията да използва. Нещо като пироманиаците, които идват да гледат пожара, който са запалили. Искат да бъдат част от нещата.

— Добре. Ще го направим.

— И още нещо… говорете искрено, от сърце. Не се опитвайте да напишете реч и да я прочетете пред камерите. По-добре е, ако просто… ако просто го направите. Колкото по-емоционално, толкова по-добре.

— Хмм.

— Някои родители предпочитат да го направят в студио, но това означава правата за излъчване да са ограничени. Това си зависи от вас. В някакъв смисъл не е толкова плашещо, а и осветлението е по-добро… но… това, естествено, ще раздразни другите репортери.

— Хм.

— А и може да се стори на зрителите твърде… отработено. Според мен пред къщата се получава най-добре. Между другото, не забравяйте да ги наричате с имената им, това е важно. „Кевин и Шон“. Не „моите синове“ или „децата ми“.

— Да. Добре.

Последният й съвет е странен.

— Знам, че ще сбъркам, ако не спомена още нещо — казва тя, после се колебае.

— Да?

— Някои семейства наемат съветник за връзки с обществеността. Напоследък се превърна в обичайна практика при организациите, които защитават интересите на специфичен вид жертви… като асоциациите на страдащите от различни тежки заболявания, роднините на жертви при самолетни катастрофи, този тип неща. Оттам започна, но се прехвърля и при единичните случаи.

— Имате предвид…

— Знам, че звучи странно, но имам данни, че може да е изключително полезно някой да осъществява връзката ви с медиите, и като казвам това, имам предвид професионална агенция, Алекс, а не някой приятел. Те могат да помогнат и в поддържането на интереса. Тоест ако случаят се проточи… могат да го задържат в новините.

— Не мисля, че…

— Вижте, както вече казах, споменавам го само защото си струва да се обмисли. Не семейството на Елизабет съумя да задържи случая й в центъра на вниманието толкова дълго. Дори когато всички вече вярваха, че е мъртва. Във всеки случай, ако решите да го направите, мога да ви дам списък с подходящи агенции.

Благодаря й, но когато затварям, имам чувството, че съм минал през огледало. Децата ми ги няма, а те искат от мен да се покажа по телевизията и да си наема човек за връзки с обществеността?

 

 

Шофлър се обажда да ни каже, че издирващите групи не са открили нищо, но пък има тълпи от доброволци. Планът е търсенето да се разшири.

— Страхотно — казвам аз, — това е страхотно.

В гласа ми липсва ентусиазъм — щом се опитам да си спомня случай, когато подобни едромащабни усилия са постигнали резултат и жертвата е била намерена, не мога да се сетя и за един дори.

— Разпитваме хората, които работят в панаира, търсим някой, който да е видял момчетата вчера. Засега нямаме особен успех.

— Така ли? — Това е Лиз, която слуша от апарата в спалнята. — Това е странно. Всички забелязват момчетата.

Така е. Еднояйчните близнаци привличат вниманието навсякъде по света. Откакто се научиха да познават часовника, момчетата често се хващат на бас колко време ще мине извън дома преди някой да зададе неизменния въпрос „Вие близнаци ли сте?“. Миналата година Шон премина през кратък период, когато предпочиташе да отговаря отрицателно. Смяташе, че твърдото му „не“ е адски забавно, но то всъщност дразнеше хората. Всички си отдъхнахме, когато се отказа от играта.

— Може би просто още не сме говорили с когото трябва — казва Шофлър. — Все пак научихме нещо. — Колебае се толкова дълго, че ме уплаши. Усещам го в гърдите си — малка рошава топка от страх.

— Какво? — настоятелно пита Лиз с нотка на паника в гласа. — Какво сте научили?

— Прекарахме служителите на панаира през няколко информационни банки — казва Шофлър. — Компютърът изплю нещо интересно, макар че нека веднага ви кажа, че според мен няма да ни заведе доникъде.

— Какво? — пита Лиз с тънък, пресекващ гласец.

— Има един тип, който работи в малко магазинче — прави рисунки върху лица, продава свещи и вълшебни пръчки, такива работи. Според компютъра е бил осъждан за педофилия.

— Кой? — питам аз. — Как се казва?

— По-полека — спира ме Шофлър. — Само защото го е правил преди, не значи, че е виновен сега. Проверяваме алибито му и засега то издържа.

— Задържан ли е? — пита Лиз. — Знае ли къде са момчетата? Можем ли да говорим с него?

— Много скоро ще знаем всичко за него — казва Шофлър, — но както казах, госпожо Калахан, според мен той не е замесен. Просто не исках да го научите от вестниците. Исках да сте подготвени.

По звука в телефонната слушалка разбирам, че Лиз отново плаче.

— По някое време днес ще се отбия при вас — казва ни Шофлър.

 

 

— Господи! — казва бащата на Лиз, влитайки през входната врата. — Като ято лешояди са. Къде е дъщеря ми?

Тя се появява на вратата на кухнята, тих вик излита от гърлото й, а после той я прегръща смутено и я потупва по рамото.

— Лиз — казва й, — всичко ще се оправи. Ще видиш.

След минутка се разделят и той ми подава ръка.

— Алекс, лоша работа.

— Благодаря ти, че дойде, Джак.

Трудно ми е да се обърна към тъста си с първото му име. По-естествено ми идва „господин Тагарт“ — обръщение, което самият той, с изправената му като за парад стойка и вдървени маниери, вероятно би предпочел. Джак е директор на гимназия. Свикнал е да очаква почтителност от всички по-млади от него.

Самата Лиз или не приема, или просто не отчита вродената официалност на баща си и настоява за детински прояви на близост. Когато са сами, момчетата наричат Джак „дядо“ и се поздравяват с него с ръкостискане, но когато бяха малки и тъкмо се бяха понаучили да говорят, Лиз постанови, че трябва да му казват „дядко“. И досега настоява за това, държи много на прегръдките и целувките. За да й угодим, всички се подчиняваме — но само когато и тя е там. Сега тя гледа намръщено, докато баща й и съпругът й се впускат в нещо, което — ако не беше толкова краткотрайно — би могло да мине за прегръдка.

— Маргерит… това просто й дойде в повече — казва тъст ми, измъквайки се от задължителната прегръдка. Клати глава и разочарованието от слабостта на съпругата му се чете ясно по силното му лице. — В шок е, но… — хваща ръцете си една в друга, — ще се оправи.

Маргерит Тагарт е мила и открита жена, пълна противоположност на своя Джак. Сега лежи, натъпкана с успокоителни, в медицински център „Мидкоуст“ в Рокланд, щата Мейн.

Лиз може да е искала баща й да остане при майка й, но сега виждам, че присъствието му повдига духа й. Джак Тагарт е от онези свръхсамоуверени хора, които вярват, че нищо не може да им се опре. Това очевидно включва и намирането на внуците му. Искрено вярва, че след като веднъж нещата са били поети от способните му ръце, положителният изход е гарантиран. Безумно е да вземеш за чиста монета самоувереността на Джак, но Лиз не е единствената, която открива утеха в присъствието му. И аз чувствам същото.

Моите родители трябва да пристигнат приблизително един час след Джак. Щях да ги посрещна на летището, но очаквам Шофлър и криминолозите да пристигнат по същото време, а не искам Лиз да се оправя с тях сама. От друга страна, макар Джак да мина с изпънати платна през тълпата репортери, моите родители не притежават неговото авторитетно присъствие. Тях репортерите ще ги изядат живи.

Когато татко се обажда от летището, предлагам му да каже на таксиджията да мине по задната уличка. В старата част на Кливланд Парк навсякъде има тесни алеи за доставки, успоредни на улиците.

— Ще отключа портата.

— Разбрано — казва баща ми. — А, виждам куфарите. След малко сме при вас.

Планът не сработва. Пристигането на родителите ми е оповестено от масово и светкавично преселение от фасадата на къщата ни към края на пресечката и после назад по алеята към задния ни двор. Отвътре чуваме тропот на крака, хор от застъпващи се въпроси. Двамата с Джак изхвърчаме от задната врата и сварваме майка ми — чието възпитание не й позволява дори да затвори телефона на онези от телешоповете, — обградена от репортери и микрофони. Блондинка с хищническа усмивка е сграбчила мама за ръката и размахва огромния си микрофон като оръжие. Сащисана като сърна пред фаровете на връхлитащ автомобил, мама прави всичко по силите си да отговори на въпросите. На метър от портата баща ми, с мрачно лице и стиснати устни, се опитва да мине през тълпата с куфарите си.

— Някакви новини за момчетата?

— Бяха ли разстроени децата заради раздялата на родителите си?

— А заподозреният?

— Имало ли е оспорени родителски права при раздялата?

Щом ме забелязват, тълпата репортери зарязва родителите ми, престроява се, обгражда ме бързо и инстинктивно ми отрязва всякакви пътища за отстъпление, като глутница кучета. Четиримата едва успяваме да се задържим на крака, пътят ни към къщата е блокиран.

— Мили Боже! — казва майка ми щом все пак успяваме да се вмъкнем вътре, и се киска истерично. Очите й са леко разфокусирани и когато я прегръщам, осъзнавам, че така се е натъпкала със занакс, че тялото й е като обезкостено. Татко ме тупва силно по гърба, но самият той изглежда ужасно.

— Ще ги намерим — казва твърдо, но гласът му кънти на кухо.

— Така е — казвам аз. — Ще ги намерим, каквото и да става.

Като се слушам — гласът ми насилен, но и пълен с вяра, — си давам сметка, че изпадам в някаква странна форма на магьосническо мислене. Ако само успея да докарам верния тон и — също като Джак — говоря с непобедима самоувереност, всичко което кажа, ще се сбъдне.

 

 

Късно следобед стоим пред входната врата, на няколко стъпала над блъскащата се тълпа от репортери и оператори. Заобикаля ни гора от микрофони и море от камери и фотоапарати. Врявата на човешки гласове се надига и спада, подсилена от механичния шум на камерите. Светкавици проблясват в побъркан ритъм.

Лиз стои до мен и току се дърпа назад пред шума и светлината на прожекторите.

— Аз съм Алекс Калахан — започвам.

Обръщам се към човека или хората, похитили Кевин и Шон, с призив да ги върнат, обръщам се с гореща молба към зрителите да бъдат нашите очи и уши, да се обаждат на горещата линия с информация.

Със закъснение осъзнавам, че трябваше да настоя Лиз да говори повече. Дори и в собствените ми уши гласът ми звучи отработен и спокоен — гласът от репортажите ми. Опитвам се да дам израз на искреното си отчаяние на обикновен гражданин, но не се получава. Оставам с едно чувство, което познавам твърде добре. При директните интервюта е трудно да се предскаже кой ще прозвучи убедително и кой — фалшиво. Днес аз попадам във втората категория. Оставам с усещането, че съм изнесъл представление, и то не особено успешно.

Лиз компенсира това. Изреченията й са накъсани от хлипове, но тя въпреки това не спира да говори — проява на храброст, която е толкова трогателна, че забелязвам блясък на сълзи в очите на някои от репортерките. Накрая тя се обръща директно към момчетата.

— Кевин? Шон? Ние с татко ви… ние ви обичаме… толкова много! И ще ви намерим! Където и да сте. Обещавам! Ще дойдем и ще ви намерим. Вие просто… се дръжте.

Това е, силите й са свършили и не може да продължи. Обръща се рязко към мен, блъсва лице в гърдите ми и свива ръце над главата си, сякаш очаква някой да я удари. Отпуска се в ръцете ми и след миг си давам сметка, че ако я пусна, просто ще се свлече на земята. Репортерите продължават да задават въпроси и фотоапаратите продължават да ни засипват с шеметния си преграден огън, докато влача жена си през прага на дома ни.

Който вече не чувствам като убежище.

 

 

За щастие Лиз спи, когато двамата полицаи от К–9 пристигат. Дошли са да вземат непрани дрехи на момчетата, включително и чаршафите от леглата им. Следотърсачката Графиня — овързана в преплетена кожена сбруя — седи до краката на водачката си и диша тежко, докато полицаите разделят дрехите в два големи найлонови плика.

— Защо правите това? — пита Джак и сочи двата плика. — В единия са нещата на Кевин, а в другия на Шон, така ли? Защото ми се струва, че ги объркахте.

— Не точно — отговаря полицайката.

— Тоест? — настоява на своето Джак.

Тя гали Графиня по врата.

— Има и друго куче — казва тя, почти шепнешком. — Корки. С него работи друг водач.

— Моля? — казва Джак. — Бихте ли говорили по-високо, млада госпожо?

Тя плъзва поглед към партньора си и той подхваща обяснението:

— Графиня е куче следотърсач, нищо повече — казва той. — Води се по миризмата. Вероятно сте виждали хрътки във филмите?

Джак кима.

— Но има и друг вид кучета, сър, които се използват в такива случаи, специално обучени да откриват… ами, обучени са да откриват… останки, сър. Дори в езера и реки… нали разбирате, под вода. Невероятно е. — Забива очи в пода.

Джак затваря рязко очи и за миг изтръпвам от страх, че ще се пречупи.

— Мили Боже! — казва той и поглежда към мен. — Нито дума за това пред Лизи.

— Трупни кучета — прошепва полицайката. — Така им казват.