Джон Кейс
Убийството като шедьовър (46)

45.

Докато пресека моста Голдън Гейт след задръстването по пътя от летището, вече е почти пет. Адресът, който съм намерил в Мрежата, определено е на административна сграда, а не на жилището на Мерц. Сигурно ще се наложи да отида до съдебната палата на окръг Мендочино в Юкиа, за да открия каква недвижима собственост е регистрирана на името на Люк Мерц или на Секвоя Солюшънс, но засега се отправям директно към Анкър Бей. Градът не е голям. Ако Мерц живее наблизо, все някой ще знае къде.

Наближавам Кловърдейл, когато звъня на Шофлър. Мисля си, че той може би познава някого в местното шерифство, някой, който би могъл да ми помогне.

— Как беше във Франция? — питам аз, когато той вдига.

— Страхотна храна. Направо невероятна. — Пауза. — Кой е всъщност? Ти ли си, Алекс? Къде си, мътните да те вземат? Звучиш като от Луната.

— В Калифорния съм. Помислих си, че ще можеш да ми помогнеш.

— Знаеш, че ще го направя, стига да мога.

— Да познаваш някого в северна Калифорния? Крайбрежието над Сан Франциско?

— Защо? Какво си намислил?

— Мисля, че момчетата ми са тук.

— Къде?

— Близо до Анкър Бей.

— Къде е това?

— На около четиридесет мили южно от Мендочино.

— Хм. — Въздиша дълбоко. — По-добре ми разкажи всичко. Защо смяташ, че момчетата са там?

Колебая се.

— Дълга история е и няма начин да ти разкажа всичко по мобилния. Основното е, че знам кой ги е отвлякъл.

— Знаеш?!

— Казва се Байрън Будро и ако нещо се случи с мен, Рей, искам да ми обещаеш, че ще тръгнеш след него. Има си богат приятел на име Мерц. Люк Мерц. Мерц е белгиец.

— Хм. — Нова въздишка. — Виж сега, ако искаш да ти помогна, наистина трябва да ми разкажеш всичко, Алекс.

— Познаваш ли някого там или не?

Въздишка.

— Всъщност не. Преди познавах един тип в Хелдсбърг, но него го застреляха, докато разбиваха една контрабандна мрежа.

Телефонът пращи и жужи.

— Ако се случи нещо с мен — казвам му, — свържи се с един частен детектив на име Пинки Страйбър в Ню Орлиънс. Той ще ти разкаже всичко.

— Не ми харесва тази работа, Алекс. Няма да помогнеш на момчетата си, ако ти видят сметката. Задръж ден-два. Познавам няколко от колегите в Сан Франциско. Дай ми време да задвижа нещата.

Завивам на път към крайбрежието и си давам сметка, че си губя времето. Полицията няма да ми помогне. Всичките ми доказателства са косвени. Хартиени зайци и вуду погребения, пощенски марки и трикове с въже. А връзката с Мерц е още по-съмнителна.

Никой съдия няма да издаде заповед за обиск на основание на моите „доказателства“, още по-малко за жилището на мултимилионер като Люк Мерц.

— Пинки Страйбър — повтарям аз на Шофлър. — Улица Декатур, Ню Орлиънс. Записваш ли си?

— Казвам ти, Алекс, задръж малко. Мога да…

Натискам копчето да прекъсна разговора и продължавам към крайбрежието.

 

 

Лесно намирам адреса на Секвоя Солюшънс. Намира се в сграда в стил Дивия запад, където се помещават дузина малки офиса. Почти десет е и всички отдавна са си тръгнали с изключение на мъжа с уморен вид в офиса на „Коустъл хиропкатикс“.

Той отваря предпазливо вратата и надниква над очилата си към мен.

— С какво мога да ви помогна?

— Познавате ли човека от номер двеста и десет, надолу по коридора? „Секвоя Солюшънс“.

Той клати глава.

— Не. Всъщност май никога не съм виждал някой да влиза в онзи офис — казва ми той.

— Един човек на име Мерц?

Той пак клати глава.

— Повечето от офисите тук нямат редовно работно време. Аз съм изключение. Съжалявам.

Питам го за телефона на агенцията, която дава офисите под наем, и той ми го казва. Те трябва да имат договор за отдаване под наем на помещението и следователно някаква информация за Мерц. Ще се свържа с тях утре сутринта.

Междувременно ми трябва стая.

Това се оказва проблем. Август е, тук няма много места, където да отседнеш, а и те отдавна са резервирани. В Анкър Бей удрям на камък. Поемам на север към Пойнт Арена, но и там удрям на камък. Навсякъде питам за Мерц и „Секвоя Солюшънс“. И в това удрям на камък. Никой не е чувал за него.

Служителят в „Буена Виста Котиджис“ в Пойнт Арена се смилява над мен и се обажда тук-там.

— Бинго — казва той. — „Брейкърс Ин“ в Гуалала. Имат една отказана резервация.

— Къде е това?

— Тръгнете на юг по шосе 101. Следващото градче след Анкър Бей.

— Много ви благодаря. Оценявам помощта ви.

— Е, и на мен може да ми се случи да закъсам някъде.

Почти единайсет е, когато спирам на паркинга пред „Брейкърс Ин“. Стаята ми е голяма с тераса към морето, казва ми хлапето на рецепцията.

Градината около мотела тежи от цветя и увити с трендафил арки. Оттатък спокойния естуар вълните прииждат и бягат. Всичко в това място, включително и щастливата двойка на опашката зад мен, навява мисълта за романтична ваканция. Едва ли бих описал собствения си престой тук по този начин.

Хлапето взема кредитната ми карта и я прокарва през машинката. Решавам да карам направо.

— Да познавате един местен човек на име Мерц? — питам го аз. — Нисък, плешив, с много пари. Макар че всъщност не е местен. Има къща тук някъде, но е родом от Белгия.

— Съжалявам, господине. И аз не съм тукашен, идвам през лятото да покарам сърф.

— А да знаете някой, който може да ми помогне? — питам аз, когато ми подава ключовете за стаята.

Той се замисля.

— Хранителното магазинче — точно до мотела. Отворено е до полунощ. Там работят местни хора. Или пък в някоя агенция за недвижими имоти — тук бъка от тях. И те работят до късно. Има и два ресторанта в града, които предлагат и други неща, освен храна на туристите. Опитайте в „Клиф Хаус“.

Благодаря му и поглеждам към ключа, който няма прикачен номер.

— Къде е стаята ми?

— Вие сте в Канада — казва ми той. — По алеята, третата вляво.

— Канада?

— Всичките са наречени на различни места — обяснява хлапето. — И мебелировката е съответна. За да е по-оригинално, сещате се. Някой е решил, че номерата са досадни. Прекалено йерархични.

— Това е толкова калифорнийско! — казва жената зад мен. — Направо страхотно, не мислите ли?

 

 

В хранителния магазин пускам една възрастна дама да мине пред мен, за което тя ми благодари многословно. Купува си кутия цигари „Салем Лайтс“, голям пакет чипс и половин литър кондензирано мляко.

Жената на касата е млада и огромна, поне метър и деветдесет и над сто килограма. С кръглото си херувимско лице прилича на гигантско бебе.

Слагам бутилката трапезна вода на лентата.

— Търся един човек — казвам й. — Може би го познавате?

Тя навежда шишето към скенера с опитно движение на китката и го маркира.

— Долар и дванайсет — казва.

— Един мъж, казва се Люк Мерц. Той е…

— … проклет жабар, това е той — озъбва се касиерката. — Не, вика, не бил жабар, белгиец бил. — Клати глава. — Сякаш има разлика. Мразят ни и в червата. Големи съюзници сме, няма що!

— Значи наистина го познавате? — казвам аз.

Жената с бебешкото лице не пропуска да изкоментира с пръхтене глупавия ми въпрос:

— Хъ — казва тя. — Познавам го, я.

Стоя като ударен по главата. За миг усещам изненадващата и позабравена топлинка на късмета, който най-после е решил да ми се усмихне. Бях се настроил за поредното ходене по мъките.

— Той някъде наблизо ли живее?

— Наблизо, я. Навремето работих там, на бара. Гъзарско място, надолу при „Сий Ранч“. С жабарско име. — Тя се съсредоточава като малко дете, лицето й се сгърчва от усилието. — „Мистери“! — възкликва тя като участник в телевизионно състезание. — Нали се сещате, това е жабарското за мистерия.

Пъха водата ми в найлонов плик, слага вътре и касовата бележка и ми го подава.

— Къде е „Сий Ранч“? — питам я аз.

— Не знаете къде е „Сий Ранч“? — Явно вече губи търпение. Завърта очи. — Това сигурно е най-големият комплекс от тук до… чак до Сан Франциско. Тръгвате на юг по 101. И сляп да сте, пак няма да го пропуснете. Милион акра и повече. Гледайте за онези големи стари овнешки рога — това му е… — търси думата на тавана — логото на „Сий Ранч“. Има си агенция за отдаване под наем и всичко друго. Ресторанти. Тъй, значи на няколко мили след края на „Сий Ранч“ има малък път вдясно, викат му Пътя към имението. Тръгвате по него и в края му е „Мистери“. Железни порти с голямо старо „М“ в средата. С къщичка за пазач и така нататък.

Преди да изляза, хвърлям куфара си на леглото и измъквам пищова от фолиевата му какавида. Така или иначе го имам, защо да не го взема със себе си. Мушвам го под седалката до шофьорското място в колата.

 

 

Пресичам границата между окръзите и от окръг Мендочино се озовавам в окръг Сонома. За мой късмет пътуването до съдебната палата в Юкаи се оказа излишно.

След десет минути вече съм подминал „Сий Ранч“ и се движа по пътя към имението. Вече е почти тъмно и на минаване покрай имението на Мерц виждам само ярко осветения куб на къщичката на пазача и общия изглед на околността. Серия от полегати хълмове се спускат към морето, което е достатъчно далеч, за да не чувам шума на вълните. А после го чувам — приглушено и далечно туптене, като слаб сърдечен пулс. Луната се плъзва изпод един облак и за няколко мига осветява обсипан с големи скали участък от океана. На слабата лунна светлина ръбестите скални отломъци приличат на тълпа от чуждопланетни гиганти, които крачат към брега. Вълните се разбиват около тях и ги обсипват с фонтани от бяла пяна. А после луната отново се скрива зад облака и очите ми различават само грубите очертания на релефа.

Имението — то е долу някъде — е огромно, границите му са защитени от морето и от висока метална ограда, чиито вертикални части завършват с остри шипове. През двайсетина метра червени диоди бележат местоположението на охранителни камери.

Някъде по-надолу има къща.

И някъде в тази къща са моите момчета.

Сърцето ми сякаш е извън тялото.

Какво ли правят — Шон и Кевин? Дали някой от тях не репетира репликите си за представлението? Готви ли се другият за появата си в края на номера с широка усмивка за публиката?

Мога да си ги представя, двамата заедно, как Шон се подиграва на Кевин, когато той изскача от кошницата с вдигнати победоносно ръце като гимнастик в края на успешно съчетание. Виждам ги как се кискат, доволни от участието си в измамата, в номера с близнаците. Какво ли е казал Будро на детето, което е избрано да „възкръсне“ триумфално? Как ли е обяснил окървавените крайници и телесни части, набутани в кошницата върху свилото се там момче, което чака уговорения сигнал? Хрумва ми, че кошницата сигурно е със специална конструкция — нещо като тигана за гълъби, който ми беше описал Карл Кавана — така че чакащото момче да няма контакт с отсечените крайници и отрязаната глава на братчето си.

Карам бавно покрай желязната ограда, изкушавам се да се изкатеря по нея още сега, но ме спират камерите. После пътят свършва при ръба на една скала. Границата на имота се вижда ясно. Металната ограда завива и продължава още трийсетина метра по протежение на равния ръб на скалата. После теренът рязко пропада надолу в скално свлачище и границата на „Мистери“ е очертана с ограда от бодлива тел, която се простира докъдето ми стига погледът надолу в морето. Оградата е висока приблизително три метра и острите шипове улавят лунната светлина. Дори тук, където теренът би затруднил и скален катерач, охранителни камери са монтирани на върха на металните пръти, поддържащи бодливата тел, на всеки двайсетина метра надолу към морето. От тихото жужене, с което се въртят бавно около основата си, ме побиват тръпки — роботизирани очи, които оглеждат без почивка мъгливата нощ. Надявам се да не съм навлязъл в обхвата им.

Връщам се в колата, обръщам и потеглям назад към магистралата.

Половин дузина идеи как бих могъл да се вмъкна в имението прелитат през главата ми — да обезвредя пазача, да се прехвърля през металната ограда, да наема малка лодка и да се приближа откъм морето, да срежа бодливата тел, да се престоря на доставчик — но след кратък размисъл ги отхвърлям всичките.

Всички те носят един и същ риск. Какво ще стане, ако ме хванат? Щом периметърът на „Мистери“ е толкова добре охраняван, със сигурност има и вътрешна охранителна система. А и къщата — с моите деца изолирани в нея? Къщата ще е охранявана като крепост.

Ако се опитам да вляза сега и ме хванат, Будро няма да се поколебае да ме убие. Ще прибере трупа ми някъде, докато мине представлението, а след това ще се отърве от мен заедно с телата на децата ми. Някъде далеч оттук, ако трябва да гадая. Или пък просто ще ни изхвърлят в морето.

Подминал съм портата, навлизам в един завой и виждам полицейска кола на пътя. Решавам, че просто патрулират, но колата изведнъж светва като коледна елха, после извива да ми пресече пътя.

Чакам зад волана като добър гражданин. Подсещам се да си поема дълбоко дъх. Като по-млад се държах нагло с ченгетата, които ме спираха за превишена скорост, но след десетина години влизане и излизане от военни зони се научих да сдържам нрава си пред властите. Понякога младите войничета на пропускателните пунктове са толкова нервни, уплашени или безразлични към живота на другите, че почти всичко може да доведе до престрелка.

Бъркам в задния джоб, вадя шофьорската си книжка и изваждам документите на взетата под наем кола от жабката. Ченгето не бърза да излезе от патрулката. Накрая почуква на прозореца ми. Аз го свалям. Млад е, на двайсетина и нещо. Кожата му е пъпчива и носи едно от онези войнишки кепета с козирка.

— За какво става въпрос?

— Шофьорската книжка и талона — казва той.

Естествено. Въздъхвам и му ги подавам. Той оглежда документите, после тръгва назад към колата си. Стои там дълго, може би десет минути и чак тогава се връща, без да бърза. Подава ми документите.

— По каква работа сте тук, сър?

— Обърках пътя. — Той ме поглежда. — Хм.

Опитвам се да потисна импулса си да се разприказвам. Колкото по-малко казваш в разговор като този, толкова по-добре. Хлапето обаче е от търпеливия вид, а аз не мога да си държа устата затворена.

— Исках да погледам океана — казвам аз. — Може и да не е най-доброто време за такова нещо. През нощта. Къде все пак е пътят към обществения плаж? Мислех, че е тук някъде.

Той килва глава настрани.

— Наблизо ли сте отседнали?

— В „Брейкърс Ин“ — казвам му аз, доволен, че мога да отговоря смислено поне на този въпрос. „Брейкърс Ин“ е добро място, от онези, в които би отседнал един честен и платежоспособен гражданин.

Той кима.

— Знаете ли защо ви спрях?

Клатя глава.

— От „Мистери“ се обадиха с оплакване. Някаква кола се движела много бавно покрай имението. Реших, че може да е контрабандист или пък някой, който оглежда мястото с цел обир.

— Не — казвам с усмивка аз. — Просто турист. — Посягам назад за предпазния си колан и го дръпвам през гърдите си.

— Излезте от колата, сър — казва той.

— Какво?

— Океана можете да го видите съвсем добре и от „Брейкърс Ин“.

— Но не можеш да се поразходиш по брега — възразявам аз. — Само това исках да направя. Хайде стига, аз…

— Нещо не е наред — казва той отсечено. — Излезте от колата.

Правя го. Той ми казва да опра длани върху капака. Обискира ме. Казва ми да остана така, докато се обади за „подкрепление“.

След двайсет минути пристига втора патрулка с включени светлини. Следва кратък разговор — в резултат на който двамата полицаи решават, че имат основание да претърсят колата ми. Слагат ми пластмасови белезници като „предпазна мярка“.

През четиридесетте секунди, докато намерят пистолета ми, аз се боря с изкушението да изскоча от патрулката и да си плюя на петите. Заставям се да мисля за момчетата. Няма да им помогна, ако ме застрелят в гръб, което най-вероятно ще се случи, ако побягна. Как позволих да се стигне до това? Иде ми сам да се застрелям заради глупостта си — трябваше да оставя пистолета в хотела. Къде ми е бил умът? Какви са последствията за притежание на незаконно оръжие? Какви са законите за огнестрелните оръжия в Калифорния?

 

 

Два часа и половина по-късно, в 2:04 през нощта, процедурата е приключила. Облечен съм в оранжев гащеризон и се намирам във временния арест в Санта Роса, където е седалището на окръг Сонома. Прочели са ми правата. Ще бъда обвинен в незаконно притежание на огнестрелно оръжие. Самият пистолет е обект на отделно разследване. Мога само да се надявам, че не са убили някого с него.

Трудно ми беше да реша на кого да се обадя, но накрая реших това да е баща ми. Макар че го събудих и му изкарах акъла с обаждането си по това време, знаех, че той ще ми намери добър адвокат.

— Татко?

— Алекс, какво?

— Бързам. Няма много време.

— Какво искаш да кажеш? — пита баща ми, гласът му трепери от уплаха. Но после сам оттегля въпроса си. — Няма значение. Какво да направя?

 

 

Нощта продължава безкрайно. Отначало мисля само за това по колко много начина нещата могат да се объркат, как малкото оставащо време може да се стопи безвъзвратно. Онова, което съм чел за трика с въжето, ме навежда на мисълта, че представлението ще се състои рано сутринта на десети август, преди мъглата да се е вдигнала. Сега е девети август. Кога отваря съдът? В девет сигурно. Кога ще се гледа делото ми? Кой знае?

Крача. Не мога да стоя на едно място. Когато публиката се е настанила и е готова да види легендарния трик с въжето, когато едно от децата ми излезе с Байрън Будро на сцената като негов асистент (а другото вече е скрито и чака да дойде ред за триумфалната му поява), аз още ли ще бъда тук, безсилен в ареста на окръг Сонома?

А дори адвокатът да се появи и да ми издейства освобождаване под гаранция, как ще проникна в „Мистери“?