Джон Кейс
Убийството като шедьовър (45)

44.

Не мога да повярвам на очите си и все пак… няма го. Търся го цели четиридесет и пет минути — първо него, после начина, по който се е измъкнал. Отначало оглеждам терена с мисълта, че отново ще го зърна, че си играе с мен като преди. Това не става. После оглеждам подробно гробницата и всичко наоколо — дърветата, храстите, надгробните плочи. Дори заставам на брега и оглеждам водата. Оглеждам се за някакво място, където би могъл да се скрие, дори за миг, опитвайки се да отгатна как е осъществил номера с изчезването. Но не откривам нищо.

Обръщам се към други посетители на острова и околностите му. Мнозина са видели Флейтиста, чули са флейтата му, дори са ме видели да го гоня — но никой не е видял къде е отишъл. Никой не го е видял да изчезва. Било е трик, илюзия. Той е оставил рекламната брошура на „Холивуд завинаги“ в колата ми; знаел е, че ще дойда в гробищния парк. Имал е предостатъчно време да си подготви декора. Подредил е рицарите и играчките, изчакал е да ги видя, после ме е провокирал да го подгоня. Знаел е къде ще отида, защото водеше той. И все пак — как го е направил? Не откривам нищо — нищо, — което би му позволило да изчезне така. Но пък той е фокусник, в края на краищата.

Ако имах ден или седмица, сигурно бих открил как го е направил, но не разполагам с време. Все още клатя глава, докато напускам гробищния парк на път за летището.

 

 

Майк Агилар е добродушен мексиканец, който не ми се сърди, че съм закъснял с петнайсет минути.

— Големи задръствания си имаме тук. — Клати глава. — Ако държиш да не закъсняваш за среща, направо можеш да се побъркаш от яд.

Барманът ни носи две бири, чипс и салса.

— Значи се интересувате от онзи Мерц — казва Агилар. — Честно казано, той си е интересен. Не съм изненадан, че някой задава въпроси за него.

— Разбрах, че сте конфискували някакви видеофилми от него и той е завел дело да му бъдат върнати.

Агилар клати глава.

— Че ни съди, съди ни, но ние не ги конфискувахме от него. Конфискувахме ги от негов служител, японски фотограф, който пристигна в Щатите от Хърватска или друго някакво проклето място. Касетите бяха сложени във фалшиви кутии, нали се сещате? Едната май беше на „Цар Лъв“. Точно това ме накара да ги огледам по-подробно. Помислих си, че може да е порнография. Защото онзи тип нямаше вид на детишар.

— И какво стана?

— Изгледахме по няколко минути от всяка касета и после ги конфискувахме.

— Значи наистина е било порнография?

— Не. По-лошо и от това. Според обществените стандарти — и хич не ме интересува дали говорим за Ел Ей или Фарго — тези касетки трябваше да бъдат изгорени.

— Но…

— Оказа се… Мерц плащал на онзи тип да обикаля света и да прави любителски филми на места като Босна, Албания, Сиера Леоне. На лентите имаше хора — как ги измъчват и убиват — в реално време! Като най-долна порнография, но без секс. Без политика, без контекст. Просто деветдесет минути, в които хора умират на преден план. Лично аз останах с впечатлението, че онзи тип е ходил от лагери за задържане в импровизирани затвори и подобни места, подкупвал е когото трябва и е режисирал действието.

— И съдията е позволил да му ги върнат?

Агилар кима.

— Да. Каза, че било изкуство.

— И с това се приключи? Не е имало разследване?

Митническият служител безпомощно свива рамене.

— Нищо не можехме да направим. Адвокатите на Мерц ни връхлетяха като оси веднага щом конфискувахме касетите. Имахме само запис на разговора с фотографа при конфискацията и нищо друго.

— Той каза ли нещо?

— Не много. Подразбрах само, че Мерц не е бил единственият. Имало нещо като клуб или… нещо подобно.

— Какъв клуб?

Митничарят клати глава.

— Не знам. Фотографът откачи, когато му взех касетите. Разкрещя се и ме затрупа с имена — хората, за които работел, щели да се погрижат да остана на улицата. Мерц беше едно от имената, които избълва. Но имаше и други. Някакъв шейх. Някакъв руснак, който се занимавал с петрол. Такива хора. — Той потрива палец и показалец. — Големи пари — казва. — От тия, дето бъркат дълбоко в кацата в меда.

Притискам Агилар за имена.

— Съжалявам, приятел, просто не ги помня.

— А разпита — пазите ли записа?

Той клати глава.

— Не, нали загубихме делото. Лентите бяха унищожени.

— Още нещо. Мерц какъв е по националност? Французин ли е?

Агилар клати отново глава.

— Белгиец.

 

 

Хрумва ми нещо, докато пълзя през натовареното движение по Сепулведа. Може би има начин да накарам Мерц да дойде при мен.

Хващам Джон Деланд на вратата на кабинета му в Замъка — тъкмо излиза да обядва.

— Само един бърз въпрос.

— Няма проблем, питайте.

— Онзи тип, Мерц — той колекционира неща за трика с въжето. Има ли някоя конкретна книга, която е търсел?

— Нещо, за което наистина да е копнял като колекционер? Нека помисля. — Мисли в продължение на минута, но после клати глава. — Знаете ли, май ще е по-добре да попитам Кели. Да видим дали ще мога да се свържа с него.

Деланд поставя въпроса на Кели Мейсън, крещейки в телефонната слушалка. После си записва нещо.

— Би ли ми го казал буква по буква? Добре. Благодаря, Кели. Добре. Добре.

Деланд се обръща към мен.

— Има нещо, но Кели каза да ви предупредя — самият той не е виждал екземпляр на книгата.

— Коя е книгата?

Деланд поглежда написаното.

— „Автобиографични мемоари на император Джахангуеир“.

— Бихте ли ми казали последното буква по буква?

Вместо това той ми подава листчето, на което го е записал.

— Ако не можете да ми разчетете, книгата е написана през седемнайсети век — казва Деланд, — но изданието, което търси Мерц, е превод от един англичанин на име Дейвид Прайс. Публикувана през 1829. Според Кели в книгата се съдържа едно от най-пълните известни описания на трика с въжето.

— Колко би струвала такава книга?

Той се замисля за миг.

— Грубо казано? Хммм. Рядка е, но пазарът не е голям. Копърфийлд би могъл да наддава, за да я има в музея си, така че това би вдигнало цената. Трудно се намира. Според мен Мерц би бил доволен да плати пет хилядарки за книгата.

— Дължа ви едно питие.

— Разбирам накъде сте тръгнал, Алекс — казва той. — Внимавайте.

 

 

Отнема ми няколко минути да си създам имейл акаунт в Яху! Под име, което избирам от телефонния указател — Даниел Хелуиг. Правя едно бързо търсене в Гугъл, което ми дава съкратен списък на дилърите, занимаващи се с редки книги за магическото изкуство, после пращам имейл до групата.

Използвайки псевдоним, предлагам първо издание на „Джахангуеир“ за пет хиляди долара с уговорката, че книгата ще бъде на разположение само два дни. След това, пише „Даниел“, той щял да замине на продължителен престой зад граница — поради което и продава книгата. За да направи престоя още по-продължителен.

Изпратил съм имейла и нямам какво да правя, освен да си убия някак времето — и в пристъп на оптимизъм да си купя пищов.

Лиз мрази оръжията, омразна й е самата мисъл за тях — така и не позволи да купим на момчетата пушки играчки, макар че отвращението й явно не се простира и върху мечовете. Веднъж наказа Шон само защото той я застреля на шега с един банан. А мисълта, че имам оръжие, я подлудяваше, и аз се отървах от стария револвер „Бритиш булдог“, който бях получил в наследство от дядо си. Подарих го един от братовчедите си. Неговата съпруга няма нищо против оръжията.

Дядо ме научи да стрелям и какви грижи се полагат за огнестрелно оръжие. Не беше ловджия, но живееше на село, в северен Уисконсин, и въпреки недоволството на баба ми беше на мнение, че всеки трябва да знае как да се оправя с едно „пушкало“, както той се изразяваше.

 

 

Спирам пред банкомат, след което се отправям към Пламър Парк. Минал бях покрай него на път за гробището, така че го намирам без проблеми — зелено петно с много дървета насред бетонния град. Разликата беше някак още по-остра преди две години, когато снимахме тук за репортажа за руската мафия. Разхождам се и виждам, че паркът все още е любимо място за разтакаване на руските имигранти, които играят шах, дремят по пейките и спорят на сянка под дърветата. От приглушените разговори и разтваряните скришно палта, под които се крие нещо, разбирам, че паркът все така е и един вид пазар, мястото, където да идеш, ако ти трябва Ролекс втора ръка, краден мерцедес… или оръжие.

Минавам покрай тенис кортовете, където две латиноамериканчета си подават топката с мощни и прецизни удари.

Сядам на пейка. Половината издълбани в зелената боя надписи са на кирилица. След десет минути едно хлапе с торбести панталони се примъква на съседната пейка. С кожено яке е, въпреки жегата, пали цигара и се навежда към мен.

— Търсиш ли нещо, човече?

— Може би.

— Трева или крак?

— Пистолет.

Той свива рамене.

— Дай ми минутка. — Ръцете му са покрити с татуировки, няколко ластара се подават и над яката му. Татуировките са груби, от типа „направи си сам“, който е популярен сред затворниците. Хлапето вдига пръст. — Пари в брой. Триста кинта.

Кимам неангажиращо.

— Ако го харесам. Искам четиридесет и пети.

Връща се след пет минути с хартиена кесия на „Бъргър Кинг“. Изглежда малко нервен.

— Не се притеснявай — казвам му. — Не съм ченге.

Той се смее.

— Въобще не ми пука — казва той. — И без това в края на седмицата летя за Москва. Да ме арестуват? Тъкмо ще ме депортират за тяхна сметка. — Хили се самодоволно. — Може да се уредя и с място до прозореца.

Поглеждам в кесията. Пистолетът е трийсет и осми калибър, а не четиридесет и пети — факт, който изтъквам на хлапака. Изтеглям магазина.

— И има само три патрона.

Той пак свива рамене.

— Ми можеш да си напазаруваш и другаде. Аз това имам, сто процента. Ако щеш.

Взимам го.

 

 

И вече наистина нямам какво да правя, освен да си проверявам през десет минути пощата и съобщенията в очакване на реакция. Дълга нощ. Раздвижването се случва чак в 9:22 сутринта.

Един дилър от Сан Франциско има клиент, който се интересува от книгата. В зависимост от състоянието й, цената е без значение.

Отговарям с имейл, в който питам за името и адреса на клиента. „Мога да изпратя книгата, за да я прегледа. Може да я получи още утре сутринта.“

Уви! Дилърът не иска да ми даде тази информация, явно го е страх да не си загуби комисионната. „Ако изпратите книгата на мен — пише той, — мога да я покажа на клиента си следобед. Аз, разбира се, ще ви възстановя разходите по изпращането и застраховката.“

Само че това е невъзможно. Книга няма. Нито има гаранция, че купувачът е Люк Мерц. И въпреки това — друга следа и друг план нямам.

Замислям се дали да не хвана самолет до Сан Франциско и да се срещна с дилъра, но… няма да свърши работа. Без книга той дори няма да ме изслуша.

Което ме оставя само с информационния брокер. Защото едно нещо е сигурно. Дилърът — qjwynn@coastal.com — трябва да се е свързал с клиента си, след като е научил, че книгата се предлага за продан. Така че двамата трябва да са разговаряли.

Обаждам се на брокера, който потвърждава, че може да открие с кого е разговарял дилърът предния ден — но не и преди края на сметководния цикъл на телефонната компания.

— Докато не обработят данните, няма как да се добера до тях — обяснява той.

Объркан съм и се обаждам на човек, който знае много за базите данни. Чаз ми е приятел от колежа и се занимава с компютърни симулации — военни игри — за Пентагона. Оказва се обаче, че си няма и идея как бих могъл да се сдобия със списък на телефонните обаждания на книжния дилър.

— А има и друго — казва той, — откъде знаеш, че му се е обадил по телефона? Може да му е изпратил имейл.

Добър аргумент.

— И как да се добера до имейлите му?

Чаз се замисля.

— Знаеш ли му потребителското име?

— Да.

— Тогава ти трябва само паролата му.

— И как да я науча?

— Зависи. Ако работи с имейл програма, която му позволява да използва нешифровани пароли, можеш да заредиш автоматичен речник и да го пуснеш да проверява. Но това може да ти отнеме дни и най-вероятно ще те хванат.

— Защо?

— Защото ако сървърът има включена система за засичане на нарушители (което е почти сигурно), на всеки три секунди системата ще те засича и акаунтът ти ще се записва в архивиращата програма на сървъра.

— Което не е добре.

— Най-вероятно ще те арестуват. — Чаз прави пауза. — Разбира се — казва той, — винаги можеш да се опиташ да я налучкаш.

— Да я налучкам?

— Паролата — обяснява той. — Девет от десет души — почти всички — използват една и съща парола.

— Каква? — питам аз.

— „Парола“. Това е най-популярното. Също „промениме“ — и това се използва много. Както и „променитова“. Също имена на домашни любимци. Той има ли куче?

— Не знам — казвам му. — Може и да има.

— Опитай Шаро и Черньо. Джак.

— Стига бе! Няма да опитвам Шаро.

— Ами недей. Той какво работи? Казвам ти — за да налучкаш нечия парола, не ти трябва висше образование.

— Продава книги. Предимно книги за фокуси.

— Опитай Худини. Нещо такова.

Така и правя. Опитвам ги всичките, включително и „Шаро“. Когато не се получава, опитвам с имена на известни магьосници от книгите за магическо изкуство, които съм изчел.

блакстоун

каланг

търстън

келър

копърфийлд

зигфридирой

зигфрид&рой

блейн

маскелин

зоркар

лансбъртън

пен&телър

пенителър

джонделанд

карлкавана

Нищо. Опитвам друга тактика:

абракадабра

сезамотворисе

сезам

фокусмокус

мокусфокус

И страницата се отваря.

Отивам в кутийката за получени писма на дилъра — има дузина имейли от вчера. Сред тях има и едно от lxmertz@sequoia.net.

Интересува ме, разбира се, но първо искам да видя книгата.

Сигурен ли си, че офертата е реална?

Прочитам го и пак го прочитам. Но това е всичко. Няма какво друго да се научи от текста. Влизам в sequoia.net, трудя се в продължение на един час, опитвайки се да пробия паролата на Мерц — но без успех. Белгиецът е твърде умен, за да използва нещо, за което всеки би могъл да се досети.

После се сещам — sequoia.net, е някакъв бизнес адрес. Включвам търсачката „Кой кой е“ и я пускам да търси, най-напред Sequoia Net, после Sequoia Networks, след това Sequoia Enterprises и така нататък, с всички типични корпоративни названия, за които се сещам. Предполагам, че компанията се намира някъде в Калифорния. (Иначе дилърът нямаше да каже, че ще покаже книгата на клиента си утре следобед.)

И ето я и нея:

Секвоя Солюшънс

11224 Фиш Рок Роуд

Офис 210

Анкър Бей, Кал

Влизам в глобалния сайт с карти и искам указания как да стигна дотам с кола и карта. Преписвам указанията на една от хотелските бланки, а от картата виждам, че Анкър Бей е само на няколко мили от Пойнт Арена — където е била пусната картичката на Байрън до Димент. Юрика — градчето, където момчетата Сандлинг са избягали в търговския център — също не е далеч. Хрумва ми, че е много вероятно Байрън и момчетата да са пътували към Мерц.

Възможно е връзките, които правя, да са повече пожелателни, отколкото правдоподобни. Може би Мерц просто има бизнес интереси в северна Калифорния и въобще не живее там. Може Мерц и Будро отдавна да не поддържат връзка. Може Будро още да е тук, в Ел Ей. Може всичко да е вятър и мъгла, както би казал Шофлър.

Но аз не мисля така.

Има петстотин четиридесет и пет мили от Лос Анджелис до Анкър Бей. Много дълъг път с кола. Ако до два часа успея да се кача на самолет, мога да стигна до Сан Франциско и оттам да продължа с кола.

След двайсет минути на компютъра вече съм готов да си запазя самолетен билет, когато си спомням — пистолетът!

Обмислям дали да не тръгна с кола, но това би ми отнело осем часа най-малко. Хрумва ми и да се откажа от пистолета, но вече така или иначе съм го купил и предпочитам да го задържа.

Запазвам си място на полета до Сан Франциско, после прескачам до универсалния. Купувам си голяма кутия солени бисквити, два тирбушона, ножица, запушалка за кухненска мивка, шкурка и руло алуминиево фолио. Багажът се проверява, вярно, но най-вече за експлозиви. От един репортаж, който Фокс неотдавна излъчи, знам, че доста престъпници успяват да пренесат оръжие в проверен багаж. Лесно е да прикриеш пистолет, като го сложиш в кутия заедно с други метални предмети и запълниш празнините със смачкано на топки фолио, а после да увиеш цялата кутия с няколко пласта от същото фолио. Скенерът го отчита като метална форма с различна плътност.

Изхвърлям бисквитите и след пет минути съм готов да тръгна. След час и половина вече седя на място 23А на полет 1421 на Юнайтед и пътувам на север.