Джон Кейс
Убийството като шедьовър (30)

29.

Чакам двайсетина минути в библиотеката на Порт Салфър да се освободи някой от трите им компютъра, които са заети от хлапета, проверяващи пощата си. Опитвам се да заговоря служителката, но тя не е от приказливите. Питам я дали помни случая, свързан с Чарли Вермилиън.

— Не — казва тя.

Не се предавам и я подсещам, че е бивш пациент на приюта извън града.

— Не — повтаря тя и забива поглед обратно в списанието си.

Когато времето на едното хлапе изтича, аз използвам двайсетте си минути да си запазя евтина стая в „Кресънт Сити Омни“. После пращам имейл на Мюриъл Петрих с молба снимките на заека оригами да ми бъдат изпратени в хотела, или да ги сканират и да ги пратят по електронната поща. През оставащите минути до затварянето на библиотеката използвам копирната машина да копирам страниците с адвокати, включени в телефонния указател на община Плакамин, и откривам, че седалището на общината е в Поант а Ла Хаш.

Което е от другата страна на реката. Там е съдебната палата и навярно там е била заведена молбата за освобождаване на Чарли Вермилиън. Когато питам едно от хлапетата, които чакат да си върнат книгите, как да стигна до Поант а Ла Хаш, момчето ми казва, че има ферибот, който прекосява реката на всеки половин час. Да съм се оглеждал за табелките.

Седя в колата си с телефон в ръка и преглеждам списъка с адвокати. Може и да не е добра идеята да избера адвокат от жълтите страници, но нямам голям избор. Обаждам се на трима, преди да се свържа с Хоус, Холидей и Флад. Лестър Флад може да ме вмъкне в три и четиридесет и пет утре следобед в офиса си в Бел Шас. Намерението ми е да подам молба до съда да бъде разкрита самоличността на човека, направил заека оригами в изложбената витрина на Пейтън Андертън.

Отправям се на север към ферибота, но когато стигам там, си давам сметка, че няма смисъл да прекосявам реката днес. Вече е много късно. Съдът ще е затворен. Поемам обратно към Ню Орлиънс и отсядам в „Омни“.

Стаята ми е малка, но пък цената е добра и паркингът е безплатен. След като се настанявам, звъня на Петрих. Не очаквам да я сваря, но искам да оставя съобщение на телефонния й секретар, което да подсили молбата ми по имейла за копие от снимките на заека. Оказва се, че работи до късно.

— Къде сте, Алекс? Какво става?

— В Ню Орлиънс.

— Ню Орлиънс? Открихте ли нещо?

Не знам защо, но не ми се иска да й казвам за Вермилиън или за заека във витрината. Това ми напомня как Лиз не искаше да казваме на никого, че е бременна, докато не излезе от третия месец. Сякаш обявяването на новината би изкушило съдбата и застрашило бременността й.

— Може би. Ще ви уведомя, ако изскочи нещо.

— Непременно — казва тя. Обещава да сканира снимката и да я прати по мрежата преди да си тръгне от управлението.

Излизам да хапна в едно заведение по-надолу по улицата, където предлагат сандвичи — внимавам за бюджета си, — а след това си правя разходка из Френския квартал. Озовавам се на легендарната Бурбонска улица. Има много хора и въздухът има лъх на десетилетни изпарения от уиски и повръщано. Заставам пред някакъв клуб, но музиката, която се процежда от вътрешността му, звучи добре и решавам да вляза. Какво толкова? Една бира.

Блус. Мъжът на сцената се е сгърбил над микрофона, тялото му е натегнат инструмент от печал. О, сърцето ми трепти в гърдите и очите ми се пълнят със сълзи!

Това би трябвало да е съвършената музика за мен, проводник за нещастието ми, но не е. Седя там и пия, но нищо не се случва. Не мога да почувствам музиката. Дори вкуса на бирата си не усещам. Издържам десетина минути и си тръгвам.

Когато се връщам в хотела, минава много време, докато заспя, а когато най-после заспивам, ми се присънва сън, в който всичко, което докосна, изчезва.

 

 

На сутринта грабвам чаша безплатно кафе от фоайето, включвам лаптопа си и влизам в мрежата, използвайки акаунта на Лиз за Америка Онлайн. Паролата й е рождената дата на близнаците, 010497, и за миг това ме смразява. Опитвам си късмета с пет местни телефонни номера, но минават почти двайсет минути преди сървърът да осъществи връзка.

Влизам в Яху и откривам, че Петрих ми е пратила нещо. Задавам на компютъра да изтегли прикачения файл към съобщението й и чакам. Синята линийка в долната част на екрана ми се пълни бавно, но накрая все пак файлът се отваря. Дори и двуизмерен, заекът е внушителен и впечатляващ. Прав съм бил — същият е като онзи във витрината на Андертън. Към заека е прикачен полицейски етикет. Правоъгълник на страницата гласи: „Полицейско управление на окръг Ан Аръндел, доказателствен материал“. Има и подпис (серж. Дейвид Ебинджър) и дата (1 юни 2003).

В девет, когато офисът на хотела е достъпен за гостите срещу заплащане, принтирам няколко копия на снимката.

Планът ми е да дам едно на адвоката Лестър Флад с надеждата, че той ще може да използва снимката като доказателство и ще успее да изиска разкриване на информация от заведението в Порт Салфър.

Каня се да тръгвам, когато решавам да пратя имейл на Джуди Джонсън от ФБР. Може би Бюрото ще може да помогне. Минават двайсет минути, докато съчиня съобщение за наученото, обяснявайки как се е стигнало до откриването на заек, идентичен с намерения на раклата край леглото на Шон, в изложбена витрина в един луизиански приют за душевноболни престъпници.

Завършвам го и преглеждам написаното. Не съм доволен. Знам, че връзките между убийството на близнаците Рамирес и отвличането на моите синове (подкрепени от случаите Гейблър и Сандлинг) са солидни. Знам, че „анонимното обаждане“ е било мнимо, че човекът, обвинен за убийството на момчетата Рамирес, не е онзи, който ги е убил. Знам, че човекът, направил заека във витрината в Порт Салфър, е същият, който отвлече синовете ми. Но черно на бяло, без значение в каква степен синтезирам и разяснявам разказа си, всичко това изглежда… несъществено.

Пращам последната си версия с пълното съзнание, че съм се провалил. Шоугърли? Магия? Съмнение върху двойно убийство, което е било разрешено по задоволителен за всички замесени страни начин? Малкият хартиен заек не изглежда достатъчно здрав, за да издържи тежестта на хипотезата ми.

Вече в колата, отварям картата и я разглеждам. Община Плакамин е полуостров, разделен от река Мисисипи. Съдът в Поант а Ла Хаш е на западния бряг. Планът ми е да ида най-напред там и да потърся молбата за освобождаване на Чарли Вермилиън. И преди съм търсил документи в съдебните архиви. Това е досадна работа, която отнема много време. Дори дни. Но би трябвало да ми останат няколко часа за това преди уговорената среща с адвоката.

Пътеводителят потвърждава онова, което ми беше казало хлапето в библиотеката — през реката има ферибот, всъщност няколко. Отправям се към онзи от Бел Шас до Далкур.

В пътеводителя се казва още, че съдебната палата в Поант а Ла Хаш е на повече от сто години и е оцеляла след многобройни урагани. Мога само да се надявам, че една толкова стара сграда има климатик.

Стигам до Бел Шас за по-малко от час и за свой късмет хващам ферибота пет минути преди да потегли. Всички останали автомобили на борда са пикапи. Реката е широка, течението — силно. Мощните двигатели на ферибота го насочват срещу течението към отсрещния бряг.

Къщите там изглеждат по-стари и по-елегантни, но иначе шофирането не се различава от вчерашното. Малки градчета, забележителни единствено с ограниченията на скоростта. Насипи, скриващи реката. Цитрусови горички. И кажи-речи нищо друго.

След двайсет и пет минути пристигам в Поант а Ла Хаш. Не е трудно да открия съдебната палата, която дотук е най-голямата сграда, която съм видял в Плакамин. Но от нея е останала само обгоряла черупка, оградена с жълта полицейска лента, която в голямата си част се валя по земята, оплетена в буренаците. Горичка от превърнати в скелети дъбове надвисва над унищожената сграда като група демони, възлестите им дънери и чепати клони са обгорели до черно.

От едната страна е спрял строителен фургон с надпис ОБЩЕСТВЕНИ СТРОЕЖИ ОБЩИНА ПЛАКАМИН. Почуквам на вратата и се появява червендалест мъж с очукана жълта каска.

Оглежда ме от главата до петите все едно съм от друга планета.

— Да?

— Какво е станало със съдебната палата?

Ухилва се самодоволно въпреки старанието си да изглежда мрачен.

— Изгоря.

— И кога стана това?

— Дванайсети януари, две хиляди и трета.

— Лошо. — Видът на хубавата старинна сграда, сега напълно съсипана, ме натъжава. И къде са сега архивите? Оцелели ли са?

— Лошо и още как — казва Каската. — Била си е тук повече от сто години. Устояла е и аз не знам на колко урагана. Добре служеше на гражданите. Бетси мина оттук със сто и четирийсет мили в час и вятърът донесе и половината река, когато стигна до този бряг. Много хора се спасиха от бурята в съда, тука горе. Той е нависоко, сещате се. Цели сто години и какво… — Щрака с пръсти. — Няма го вече.

— Има ли нова съдебна палата?

Само че той не е свършил.

— Природата не можа да унищожи сградата, но човекът успя. И го направи.

— Искате да кажете, че е било палеж?

— Точно така — казва той и кима знаещо. — И то според не кой да е, а Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Откриха следи от катализатор. Много.

Палеж.

— Но защо?

Той клати глава.

— Има сто години история в архивите. Или поне имаше. Според някой това е причината — нещо в архивите е трябвало да изчезне завинаги. Дело или кой знае какво.

— Но сигурно има електронен архив.

Той се смее.

— За последните няколко години има. Но за другите деветдесет и пет или колкото са там — не. Тези архиви вече не съществуват.

Може би все още мога да открия името на адвоката на Вермилиън. Този случай е достатъчно скорошен, за да попада във времевата рамка „последните няколко години“.

— Аз лично — казва Каската — съм привърженик на другата теория за палежа.

— Каква е тя?

— Ами, от години се опитват да преместят съда на някое „по-удобно“ място. Само че населението все не беше съгласно. — Смее се. — Сега май ще трябва да го преместят.

— Да преместят съда? Защо?

— Заради адвокатите, съдиите, съдебните репортери и другите боклуци. Отдавна реват да се премести на източния бряг, в Бел Шас. До там се стига лесно с кола от Ню Орлиънс. Не е като да пътуваш дотук с ферибота и така нататък. Говори се, че на адвокатите им писнало да си влачат гъзовете дотук, за да си вършат работата. Едва ли е много скъпо да наемеш някой да хвърли малко керосин и да драсне клечката. Това е Луизиана все пак.

— Ще я възстановят ли?

— Едва ли.

— И къде се водят сега съдебните дела и всичко друго?

— Във временна палата — казва той. — Демек в няколко фургона.

— И къде са те? — питам аз и се оглеждам.

— О, точно затова си мисля, че ще постигнат своето. Дори не си направиха труда да направят временната палата тук. Онези фургони, за които ви разправям — те са в Бел Шас — казва той и се киска. — „По-удобно“ е, нали разбирате.