Джон Кейс
Убийството като шедьовър (3)

2.

Кевин и Шон се държат безупречно, когато се отбивам да предам материала на Кати Стрейт от техническия отдел на телевизията.

После в колата се заемат да следят паметниците на излизане от града.

Докато завиваме към шосето, те викат:

— Линкълн Мемориъл!

Няколко минути по-късно крещят:

— Голям пържен картоф!

Този пример за обожествено бебешко остроумие е в чест на Шон и неговата изключителна наблюдателност, когато на две годинки забеляза приликата между формата на пържените картофки, предлагани в заведенията за бързо хранене, и паметника на Джордж Вашингтон. И досега избухват в смях, като го видят.

После идва паметникът, чието име са забравили, и се налага да ги подсетя — мемориалът на Джеферсън.

— Джеферсън, Джеферсън, Джеферсън! — припяват си те, докато джипът минава по Тайдъл Бейзин.

— Може ли някога да се качим на онези там? — пита Кевин, сочейки към флотилията от синьо-бели гребни лодки.

— Още сега, ако искате. Вместо на фестивала.

— Татееее!

Нямат нищо против моята липса на ентусиазъм. Преди се преструвах, изнасях цяло представление на шеметен ентусиазъм в редките случаи, когато Лиз се възползваше от чувството ми на вина и ме подхлъзваше с някоя посветена на децата екскурзия. Те обаче така и не захапаха въдицата и за мен беше истинско облекчение да осъзная, че на тях всъщност изобщо не им пука дали татко си прекарва добре. Те са децата, важно е те да се забавляват.

Заради отбиването в телевизията се налага да минем по най-дългия път за излизане от града, обикаляме покрай реката преди да поемем по югозападната магистрала към авеню Ню Йорк. След пет минути вече се движим на изток през каньон от порутени градски къщи и опожарени магазини.

— Това гетото ли е? — пита Шон.

— Да.

— Супер!

Скоро кварталът на бандите отстъпва пред индустриален район. Изоставени складове с избити прозорци, ресторанти за бързо хранене и мотели с дръпнати завеси. Шон не може да се нагледа.

На Кевин обаче не му пука.

— Наближаваме ли? — пита той. И се смее. — Това е шега — загря ли? Щото току-що тръгнахме!

 

 

След час и половина пристигаме. Паркирам джипа сред хилядите други коли, припичащи се на едно открито поле в малкия Кромуел, щата Мериленд. Момчетата са крайно развълнувани и се втурват презглава към чифт кули с бойници (не поглеждайте отблизо, направени са от талашит). Знаменца се веят върху укрепленията от двете страни на спуснат подвижен мост над „крепостен ров“, който изглежда прясно разширен. Кална мотика е подпряна край вратата на магазинче, където можеш да наемеш костюми за един ден.

— По-бавно — казвам на момчетата, когато тримата се вливаме в потока от семейства, готови да минат по моста към един друг свят.

— Един лорд и двама оръженосци, нали? — пита костюмираната жена при портата и ми взима кредитната карта. — За сметка на Нейно величество кралската Visa. — И вече сме вътре.

Изведнъж времето се превърта с четиристотин години назад. Настлани с дървени талпи алеи се вият през залесено елизабетинско селище с магазини, сергии за храна, открити амфитеатри и игри на „жив шах“. Граничната линия между въображението и реалността е в най-добрия случай неясна, защото мнозина от посетителите също са с костюми — някои простички и явно домашно производство, други богати като на актьорите и навярно взети под наем от магазинчето при входа. Решавам, че ми напомня за възстановките на Гражданската война и се чудя дали не би било интересно да заснема репортаж за хората, които са отдали сърцата си на друга епоха.

Междувременно момчетата хукват ту насам, ту натам, описвайки нещо като петолъчна звезда, която свързва един соколар с магазин за доспехи, фокусник с карти с един клоун, пееща мадригали група с един човек, който прави свещи. И всички, дори продавачите на храна и онези в магазините, са с костюми, говорят — уж — на английски от времето на кралица Елизабет.

Вълнението на момчетата е заразително и не след дълго осъзнавам, че всъщност си прекарвам страхотно. Мястото е интересно и впечатляващо, наполовина увеселителен парк, наполовина машина на времето. А и образователно отгоре на всичко. Лиз би го одобрила. И ще е права — страхотно е да си с децата, когато те се забавляват така.

Лиз, милата ми Лиз! Трябваше и тя да е тук — много щеше да й хареса. За миг болезнено усещам липсата й. Тръгна си чак когато не изпълних серия от обещания, че ще променя навиците си на работохолик, и въпреки това решението й да ме напусне ми дойде като гръм от ясно небе. Знаех, че е права… само че така и не намерих подходящ момент да осъществя промените, които й бях обещал. Новините имат това свойство — да те поглъщат. Винаги можеш да направиш нещо повече, да редактираш парчето малко по-добре, да пишеш по-добре, да провериш още един източник… и винаги трябва да го направиш сега, защото винаги имаш краен срок.

Така че — да, Лиз беше права, признавам. Аз съм работохолик. Системно оставях семейството си на заден план. Признах всичко това пред брачния консултант. Просто си мислех, че още имаме време; мислех, че имаме напредък. Сигурно и за миг не съм допускал, че тя наистина може да си тръгне. А после Лиз и момчетата си отидоха и оставиха в живота ми празнина колкото Големия каньон.

Кампанията по връщането им също не върви много добре. Това лято май се явява последният ми шанс.

А междувременно се притеснявам да не си намери някой друг, някой ала „ню ейдж“. Внимателен, чувствителен, от онези, които носят тениски с надпис „АЗ СЪМ ТАТКОТО“. От онези, които охотно разнасят бебето в някаква двуутробна торба. Отвратителна мисъл — Лиз и някакъв друг мъж с тяхното бебе, — така че я прогонвам от главата си.

— Хайде да хапнем нещо — казвам аз.

— Даа!

Нареждаме се на опашка пред сергия, където продават хотдог.

— Ще желаят ли младите господа пръска от кралската горчица върху пламтящите си хрътки?

Момчетата се стъписват, после избухват в див смях. Сещаш ли се? Хрътки? Хотдог?^[1] Пламтящи хрътки?!

Колкото до мен — аз съм изненадан, че знаят какво е „хрътка“.

Тримата прекарваме следобеда в изненади и задоволство. Кевин и Шон зяпат очаровани гълтача на мечове, красив запотен мъж с кожена престилка, който навежда глава силно назад и поглъща острието на огромен ятаган. Заедно с другите хлапета те не могат да решат дали са впечатлени или отвратени. Един уличен магьосник скъсва карта, избрана от посетител, разбърква зрелищно тестето и изважда същата карта, цяла обаче, от косата на една жена. Близнаците се споглеждат невярващо. („Ама как го направи това?“) Гледат с ококорени очи как борци в кал се хвърлят в кафявата каша и зяпат издуващия се стъклен мехур в края на тръбата на стъкларя.

Тримата гледаме как посетители на панаира, деца и възрастни, се опитват да се изкатерят по стълбата на Яков. Никой не успява да стигне до третата стъпенка на клатушкащото се нещо, защото нарушеното равновесие завърта шеметно цялата конструкция. Изхвърлените смелчаци падат върху голям куп мека слама, повечето се смеят изненадано. Някои си опитват късмета по два и дори по три пъти, преди да продължат нататък. Макар че близнаците са силни и атлетични за възрастта си, повече от ясно е, че нямат никакъв шанс. Въпреки това искат да опитат и аз склонявам. Очевидно падането е половината от удоволствието.

И двамата стигат до третата стъпенка и падат. И двамата ме засипват с горещи молби да ги пусна да опитат пак. Замислям се, защото забавлението ми се струва доста скъпо — по долар за трийсет секунди.

— Само още веднъж — казвам и те бързо се нареждат на опашката. Кевин пада веднага, но Шон се оправя някак с люлеещите се въжени примки и стига до върха. Тълпата, нагледала се на поражения, полудява. Кевин малко завижда, но се радва за брат си и е горд.

— Направете път, направете път, направете път!

Човекът, който се грижи за атракцията, изнася цяло представление по награждаването на Шон — с огромен „сребърен“ медальон с гравюра. Аз нагласявам кожената връв — скъсявам я така, че медальонът да е на гърдите му. Успехът на Шон е окуражил тълпата и няколко зяпачи се нареждат на растящата опашка.

Оставаме да погледаме още малко, после продължаваме нататък. И тримата си опитваме късмета с жонглиране и стрелба с лък (без особен успех). Момчетата са надъхани. Отегчават се. Пак са развълнувани. И направо пощуряват, когато един дрипав мъж, който се представя като Мазника, се хвърля в краката ми, умолявайки „милорда“ за „малко сребро“. Побърканият актьор ме хваща за единия глезен и хвърля момчетата в истеричен смях, когато наистина близва прашната ми маратонка. После шумно облизва устни с наслаждение.

Страхотен номер — поне докато не посягам за портфейла си да платя за снежните фунийки и не откривам, че портфейлът го няма. Настроението ми поема надолу в свободно падане, пришпорено от списъка с неприятности, които ме чакат. Ще трябва да си извадя нови документи за самоличност, да си подменя кредитните карти, шофьорската книжка. Има ли достатъчно бензин в резервоара на колата, за да се приберем. Обикновено държа по една двайсетачка за непредвидени случаи в жабката, но преди няколко дни я бях похарчил в една пицария, където не приемаха кредитни карти. Дори дребни нямам — всичките са у Мазника.

Връщаме се по обратния път — и тогава Кевин, който върви до мен, открива портфейла ми.

— В джоба ти е, тате — казва той. Когато посягам назад за портфейла, Кевин казва: — Не, в другия джоб.

И е прав. Там е. Изваждам го.

— В джоба ми — казвам. — Защо сам не се сетих?

Момчетата отвръщат с нервен смях. Не ми остава друго, освен да поклатя глава.

— Винаги държа портфейла си тук — и потупвам левия джоб.

— Този път си го сложил в десния — казва Шон.

— Така излиза.

Струва ми се странно да съм променил изведнъж навик, който имам откакто се помня, толкова странно, че отварям портфейла да проверя.

— Като че ли всичко е тук — казвам на момчетата. — Да ви кажа право, колкото и глупаво да се чувствам сега, пак е много по-поносимо, отколкото когато мислех, че съм го загубил.

— Ами да вървим тогавааа — крещи Кевин.

— Към турнирите, добри ми сър! — добавя Шон.

И потегляме към главната атракция в превалящия следобед. Вече цял час момчетата ме дърпат натам, а Кевин през десет минути пита колко е часът. Турнирът започва в четири и половина. Поемаме по една алея и влизаме в амфитеатъра. Вече се е събрала голяма тълпа — налага се да седнем на задните редове, далеч от арената. Седалките представляват купчинки слама, подредени върху ниските концентрични редове около централната арена.

В турнира участват четирима рицари в пълни доспехи. Докато обикалят в скоклив тръс арената върху красивите си коне, облечени като оръженосци младежи агитират в полза на съответния състезател. Всяка част на арената е украсена с флагове и знаменца с различен цвят — червен, зелен, бял и черен, — които съвпадат с цветовете на рицарите и конете им.

Ние седим в зелената четвъртина. Всеки оръженосец призовава към подкрепа в своя участък, като подканя зрителите да аплодират своя човек и да осмиват противниците му.

— Черният рицар е непохватен дебелак. А сега заедно…

Като част от овациите млади фенове на всеки от рицарите са поканени да се приближат към оградата, обикаляща арената.

Момчетата шумно настояват и те да участват в „Зелената машина“ — група деца, скупчили се да насърчават Зеления рицар. Аз се колебая.

Лиз никога не би им позволила такова нещо. Знае, че прекалява с тревогите си — дори се притеснява от това. „Знам, че така може да им създам чувство за несигурност — признава тя. — На практика им втълпявам, че светът е пълен с опасности.“ Но просто не може другояче. Дори и аз съм се озовавал във фокуса на нейните тревоги. Например много обичах скалното катерене, но Лиз така и не можа да се примири с това хоби. След като момчетата се родиха, ме помоли да се откажа. Аз не се противих особено. Разбирах основанията й, от една страна, а от друга — вече бях толкова затънал в работата си, че нямах време да се катеря.

Но по отношение на момчетата беше още по-зле. Едва събира кураж да ги пусне в колата на някоя друга майка, като задължително проверява коланите, седалките, какви пътни инциденти е имала дотогава колата и доколко опитен е водачът й.

— Татееее, моля те!

Долу зеленият оръженосец раздава изумрудени флагчета и зелени балони. Хлапетата от „Зелената машина“ развяват флагчетата и подскачат. Казвам си, че това е точно едно от онези неща, които би трябвало да им разрешаваме. Нали съм тук, в края на краищата — ще ги виждам през цялото време. Какво толкова може да се случи?

Предавам се и се наслаждавам на бурната им радост.

— Супер! Отиваме!

— Дааа!

Гледам как русите им главици подскачат по пътечката, докато двамата си пробиват път към оградата и тълпата крещящи деца. Оръженосецът им връчва по едно зелено флагче. После турнирът започва и за моя изненада конете са страшно надъхани. Направо се усеща мощта им. Земята сякаш се разтриса, когато Червеният и Белият рицар пришпорват конете си, привеждат се над копията и забиват поглед в сърцето на противника. Когато се изравняват, сблъсъкът е гръмовен и съвсем истински. Откъм другата страна на арената се надига рев, когато Червеният рицар пада от коня си и се просва на земята. Белият рицар целува звучно копието си и го вдига във въздуха. Бялата част от публиката полудява. Поглеждам за децата и ги виждам вдясно от ликуващия участък. Заедно с няколко други деца се радват на малко кученце. Дори и то е с костюм — има елизабетинска яка около врата си.

Всички погледи се насочват обратно към арената, когато тромпет обявява началото на следващия двубой. Зелено и черно се втурват от срещуположните страни. След страховит сблъсък Черният рицар се пльосва в прахоляка. Дори и аз трябва да призная, че е вълнуващо. Двубоите са истински и бих се учудил, ако ездачите не си водят собствена статистика за победите и пораженията. Когато Черният рицар се изправя на крака и си тръгва, разтривайки задните си части, просто няма как да не аплодираш.

Това е направо страхотно, мисля си аз и се обръщам да видя как го посрещат момчетата. Погледът ми се плъзва към мястото, където Зелената машина се е събрала при оградата, но не виждам Кев и Шон в тълпата. Поне не веднага.

Още миг — наистина не ги виждам.

Ставам и проточвам врат. Някакви хора зад мен започват да подвикват „хей, ти там, сядай“. Не им обръщам внимание и продължавам да оглеждам. Само че момчетата… просто не са там. Вълна от бълбукаща паника се надига в гърдите ми. Потискам я.

На арената двамата победители се готвят за последния двубой, конете им са в срещуположните краища на арената, рият с копита земята и тръскат масивните си глави. Зеленият оръженосец подхваща скандиране и окуражава своите хлапета да се присъединят: „Зе-ле-но! Зе-ле-но! Зе-ле-но!“

— Кев?

Казвам си, че са там, някъде там пред мен, скрити зад по-големите и по-високи деца.

— Шон!

Оръженосецът е подхванал ново скандиране — „Зелен нивга не е победен“, — докато аз си пробивам път през тълпата към оградата.

— Кевин? — повишавам глас да надвикам скандирането.

Зеленият рицар тъкмо пришпорва коня си към средата на арената, когато аз стигам до оградата и си давам сметка, че не съм бил по-уплашен в живота си, дори на бойно поле.

— Шон?

Викам с цялата сила на дробовете си и се оглеждам трескаво. И виждам — други деца. Много деца. Зеленият рицар пада от коня си и през нашата секция като вълна преминава безутешен стон, а от другата страна на арената публиката ликува. По знак от оръженосците балоните са пуснати едновременно. Пробивам си път до самата ограда и оглеждам трескаво тълпата за руса коса, жълта тениска. Не ги виждам. Хлапетата започват да се пръскат, връщат се с развълнувани подскоци при родителите си.

След минута се връщам при сламената купчина, където седяхме. Забивам поглед в оредяващата тълпа и й внушавам да се разтвори и да разкрие синовете ми, но след няколко минути, като се изключи една жена няколко реда по-надолу, заета да успокоява разплаканото си дете, оставам сам.

Часът е пет и двайсет и две следобед и близнаците ги няма. Няма ги. Стоя и се надявам, че момчетата са отишли до тоалетната и всеки момент ще се върнат, но в гърдите ми е заседнало някакво ужасно чувство. Знам, че не са отишли до тоалетната. Не биха го направили, без първо да ме попитат. Още по-малко по средата на турнира.

Така че къде са?

Макар да е нелогично, в продължение на няколко минути оставам на място, неспособен да си тръгна. Тук съм ги видял за последно, тук биха се върнали — ако просто са се отдалечили неволно. Изхвърлям този израз от главата си — израз, който свързвам с репортажите за изгубили се деца, които никога повече не се намират и чиито снимки в крайна сметка се озовават върху картонените опаковки на стоки в супермаркетите.

Седя на купчината слама по-дълго, отколкото би трябвало, защото, както си давам сметка накрая, ако стана и изляза от турнирния амфитеатър, значи признавам, че синовете ми наистина са изчезнали, че нещо ужасно се е случило, нещо, което изисква намесата на полицията. Това е глупав страх, обвит в отчаяна надежда, но няколко минути минават, докато се отърся от мъглата на суеверието и раздвижа парализираните си крайници.

Когато ставам на крака, в гърдите ми като с токов удар се отключва бездна от чист ужас. Десет секунди по-късно тичам навън, толкова безумно, че тълпата се разтваря разтревожено и раздразнено пред мен.

— На този пък какво му става?

— Хей!

— Тук има малки деца, човече!

— Хей, приятел, внимавай!

 

 

Минава известно време, докато намеря човек от охраната на панаира.

— Привет, страннико…

— Не мога да намеря децата си. — Тревогата в гласа ми заличава вековете. Изведнъж пак е две хиляди и трета.

— Случва се непрекъснато — казва ми онзи. — Хората се разсейват. Приближава се някой жонгльор — имаме дузина жонгльори, не знам дали знаете. Така че е лесно да ги изгубите от поглед.

— Не съм ги изгубил от поглед — настоявам аз. — Гледахме турнира…

Всички ми съчувстват. По радиоуредбата съобщават на „принц Кевин и лорд Шон“, че баща им се е изгубил. Дали момците биха били така добри да обявят присъствието си в някой от павилионите?

Чакам и си повтарям, че момчетата ще се появят всеки момент. Но и сам не си вярвам.