Джон Кейс
Убийството като шедьовър (29)

28.

Едно нещо ми е ясно. Не мога просто така да се появя в съдебномедицинския център в Порт Салфър. Ако се появя там с танцова стъпка, задавайки въпроси за Чарли Вермилиън Канибала, няма да стигна по-далеч от вратата.

Дори ако клиниката е направила всичко по законния ред, когато една институция за престъпници с психически проблеми освободи свой питомец и той след това вземе, че заколи две хлапета — със сигурност има последствия. И наистина, както научавам от една статия в „Таймс Пикаюн“, паднали са няколко глави. Само че върховният шеф — Пейтън Андертън — успял да се задържи на поста си. Междувременно граждански иск за десет милиона долара, заведен срещу клиниката от родителите на близнаците Рамирес, все още се влачи по съдилищата и на практика гарантира мълчанието на всички замесени. Предполагам, че всички мълчат като риби.

Карам дълго през Рок Крийк Парк и решавам да се обадя на Андертън. Ще му кажа, че работя за „Каунтдаун“ и подготвям репортаж, който той би искал да види по телевизията. Например… колко трудна и опасна е неговата работа. Как съдебномедицинските центрове — не само в Луизиана, но и из цялата страна — се нуждаят от по-голямо финансиране. По-модерни условия за работа. Повече персонал.

Това би трябвало да ме вкара през вратата. Освен ако… той не познае името ми.

Обаждам му се. И той, разбира се, е поласкан от вниманието. Малко нащрек, може би, но…

— Без камера?

— Да — казвам му аз. — За начало мислех да поговорим, да уточним какъв тон ще е най-подходящ. Няма да записваме нищо, а после… ако видим, че се получава — супер! Ако не, никой не губи.

— Предварително трябва да ви предупредя, че ако се стигне до камера, ще трябва да си помисля.

Успокоявам го. И го лаская.

— Гласът ви е добър, но още сме далеч от снимки.

— Това е добре, защото иначе би трябвало да получа разрешение от началниците си.

Не казвам нищо.

Направо чувам как колелата се въртят в другия край на линията. Накрая той казва:

— Изглежда имам малка пролука в четвъртък следобед. Можете ли да дойдете тук в три?

— Мога, да.

— Ще предупредя охраната.

 

 

Летище „Луис Армстронг“, Ню Орлиънс. Като всеки друг град със собствена физиономия в Щатите, и Ню Орлиънс извлича максималното от местните светини — джаза, вудуто, карнавала Марди Грас^[1], — които са залели тениските и магазинчетата за сувенири. Вуду връзката — монетите — ми се струват като поредното доказателство, че съм на прав път. Ако успея да накарам Пейтън Андертън да ми разкаже за Вермилиън…

Служителката в агенцията за коли под наем е дружелюбна, пита ме накъде съм тръгнал и дали имам нужда от упътване.

— Порт Салфър.

— По-точно?

— Община Плакамайнс — казвам аз, произнасяйки непознатото ми име според английските правила. Тя ме поправя.

— Плакамин — произнася го натъртено по френските правила. — А „с“-то тук не си правим труда да го произнасяме.

Връща ми шофьорската книжка и кредитната карта, вади една карта и очертава маршрута със зелена химикалка.

— Карате по И–10 през реката, стигате до Бел Шас и оттам продължавате на юг. Магистралата върви все покрай реката. — Сгъва картата и ми я подава с усмивка. — Защо ви е да ходите там? Имате на разположение целия град, Френския квартал и какво ли не, а сте избрали Плакамин? — Клати глава. — Сигурно сте тук по работа, а не за забавление.

— Плакамин не става за забавление, така ли?

— Да, освен ако не сте запален рибар. Никой не ходи в Плакамин за забавление. Петрол, газ и риба, това имат там. Портокали. Освен това е страшничко.

— Страшничко? Какво имате предвид?

— Плакамин спечелил на Луизиана лошо име преди време — а това не се забравя лесно, ако разбирате какво искам да ви кажа. И не мисля, че се е променило кой знае колко оттогава. Вземете мен — аз съм наполовина чернокожа и не бих отишла там. Не, благодаря.

— Защо?

— Чували ли сте за Ленард Перес?

Клатя глава.

— По онова време, за което ви говоря, той управлявал общината като… и аз не знам. Бил е като диктатор, а хората като мен били роби там. Право на глас? Забравете. Чернокожите не можели да гласуват. Божке, едва им позволявали да шофират. Било направо… имало линчове и такива неща. — Тя клати глава и ми подава ключовете на колата. — Седми ред, дванайсето място.

Вземам ключовете и тъкмо си тръгвам, когато тя добавя нещо.

— Вие не сте цветнокож, но сте янки — така че внимавайте.

Обещавам да внимавам.

— И си слагайте предпазния колан. За това ще ви арестуват в Плакамин.

Час по-късно вече съм завил при Бел Шас. Не ми изглежда страшничко, макар да прави впечатление необичайният брой патрулки, но със сигурност изглежда… скучно.

Застроената площ отстъпва на портокалови горички, които на свой ред отстъпват на нова застроена площ. Земята е разделена на десетакрови парцели, ярки табели ПРОДАВА СЕ ми намигат отвсякъде, кипи строителна дейност.

После отминавам застроените площи и поемам по нова четирилентова магистрала през все още девствена земя. Минавам покрай някоя самотна ферма, покрай няколко малки градчета и това кажи-речи е всичко.

Имената са достатъчно красноречиви — Консешън, Лайв Оук, Джезюит Бенд, Мъртъл Гроув^[2].

Няма много за гледане. Откъм реката стръмният бряг препречва изгледа, а доколкото мога да преценя, откъм залива теренът е еднообразно равен. Знам, че там някъде има петролни сонди и голямо пристанище, но виждам само ниски дървета и тръстики и тук-там по някоя самотна къща. Прочитам в един от пътеводителите, че преди няколко години районът е пострадал сериозно от поредица урагани и много стари къщи са били разрушени.

Поант а Ла Хаш, Дайъмънд, Хапи Джак, Магнолия^[3].

И ето че пристигам — Порт Салфър. Чета в пътеводителя, че градът е получил името си от мина за добив на сяра в соленото тресавище.

В центъра на градчето има бензиностанция, която съвместява и универсален магазин. Срещу тях е гимназията на Порт Салфър, заедно с библиотеката, шерифската и социалната служба. Половината от тези институции се помещават в каравани.

Подминавам бензиностанцията и следвам указанията от Андертън — завивам надясно една миля след града по шосе Луизиана 561. На указаното място виждам малка табелка с името на съдебномедицински център Порт Салфър и завивам по дългата алея. Клиниката се вижда — грозна правоъгълна сграда от жълти тухли, — но пред нея има хубава стара плантаторска къща с бели колони, веранда и великолепни дъбови дървета. Около двете сгради има ограда от бодлива тел.

Прозорците на охранителната будка са замъглени от кондензация. Човекът вътре отваря неохотно прозорчето и ме пита по каква работа съм дошъл. Казвам му името си и той затваря прозорчето. Преглежда тефтера си, като плъзга поглед по някакъв списък, намира търсеното, после мъчително бавно попълва два яркооранжеви временни пропуска. Отваря прозорчето и ми ги подава.

— Закачете си единия на ризата — казва ми той, — а другия сложете на таблото на колата. Предайте и двата, когато си тръгнете. — Вдига портата и се оттегля обратно в климатизирания уют на будката си.

От биографията на доктор Пейтън Андертън знам, че е на четиридесет и три години. Но с кръглото си бебешко лице и розова кожа още прилича на момче, което се прави на възрастен. Дори и мустаците му имат вид на залепен театрален реквизит и съм сигурен, че си ги е отгледал, за да изглежда по-възрастен. Носи лек костюм на ивици и бодряшка усмивка.

— Господин Калахан! — казва той и раздрусва ентусиазирано ръката ми. — Радвам се, че успяхте да ни намерите.

Полял се е с някакъв одеколон.

Стаята е голяма и все още пази изящните измерения на друга епоха и предназначение. Високи тавани, щедри прозорци, масивни корнизи. Голям вентилатор се върти на тавана. Няколко антични карти на Луизиана красят стените зад писалището на Андертън, покрай другите има красиви библиотечки от дърво със стъклени витрини.

— Част от художествените произведения — обяснява Андертън, проследявайки погледа ми, — изработени от нашите пациенти. Имаме няколко истински таланта тук.

Сядаме на две кресла, пием чай с лед и си говорим за предизвикателствата, с които се сблъскват служителите в това „заведение“, както го нарича докторът.

— От моя гледна точка не е толкова зле — казва той, след като сме говорили празни приказки в продължение на петнайсетина минути. — Тук, в административната сграда, където прекарвам повечето си време, е доста приятно, както сам виждате.

— Красиво е.

Той се усмихва с гордост.

— Хората винаги се изненадват. Главната сграда е много различна от тази. Както и може да се очаква от заведение, което е нещо средно между болница и затвор. Безопасността за пациентите и персонала е приоритет, разбира се, а това не спомага за домашния уют.

Издава брадичка напред и кима тъжно, после ми отправя поглед, който трябва да внуши откровеност, но ме оставя с впечатлението за нещо репетирано.

— Така е, наистина — казва той с въздишка. — Повечето ни пациенти попадат в две категории. Мнозина са тук за досъдебна експертиза — да се установи дали са в състояние да се явят на съд. Останалите са оправдани по невменяемост.

Сигурно изглеждам озадачен, защото Андертън обяснява:

— „Невинни по причина на невменяемост.“ Невинни, разбирате ли какво имам предвид? Работата е там, че нашите пациенти са тук, за да бъдат лекувани, а не наказани. И ние наистина ги лекуваме. Боя се обаче, че нямаме голям успех с повечето.

— Защото?

— Защото заболяванията им често са хронични — като диабета. Можем да контролираме диабета с инсулин и хранителен режим, но не можем да излекуваме хората от него. Същото е с шизофренията или биполярното разстройство. А това създава значителни проблеми.

— Аха.

— Стига пациентите да са под наблюдение и да си взимат редовно лекарствата, те не са заплаха нито за себе си, нито за околните. Но когато ги пуснем — а ни се налага да пускаме мнозина от тях на един или друг етап, — няма начин да следим дали продължават медикаментозната терапия.

— Няма ли нещо като… освобождаване срещу подписка, или…

— Може да бъдат поставени условия за освобождаването. Понякога се постановява период, през който са задължени да се явяват за амбулаторно лечение. Но това е сива зона. Не е като да са пуснати условно, не и в криминалния смисъл на понятието. Ако не се явят на терапевтичните сесии, ако спрат лечението — възможностите ни да ги върнем принудително са силно ограничени.

— Когато казвате, че „се налага“ да ги пускате…

Той клати глава.

— И в това отношение възможностите ни са ограничени. Не можем да приемаме безкрайно. Когато бройката мине определена граница, нямаме друг избор, освен да „чистим“ част от пациентите чрез привилегировани нива просто защото нямаме достатъчно персонал да поддържаме всички на рестриктивен режим.

— Привилегировани нива?

— Така е организирана работата на повечето места като нашето. Може ли пациентът да се разхожда на двора, без да бъде наглеждан? Може ли да се храни с другите в столовата, или е по-добре да не излиза от стаята си? Може ли да се къпе, без да бъде наблюдаван? Без някакъв вид поощрителна система просто не бихме могли да постигнем положителни резултати.

— И най-голямата награда е да бъдат пуснати на свобода.

— Именно. И се налага да пускаме хора. Съдът е указал, че освен ако нямаме ясни и убедителни доказателства, че някой е умствено разстроен и е опасен за себе си и за околните, не можем да го държим тук. Може да е асоциален и способен на какво ли не, но ако не е луд, получава автобусния си билет. Защото има правото да бъде свободен, дори ако е гадно копеле. — Прави пауза и добавя: — Фауча срещу Луизиана, 504 САЩ 71.

Усмихвам се насърчително и си записвам, чудейки се как да вмъкна в разговора Чарли Канибала без Андертън да ме натири от клиниката. Докторът обаче е набрал скорост.

— Проблемът е в следното — казва той и се привежда напред поверително. — Хората тук, също като хората в затвора, имат предостатъчно свободно време да пишат жалби. Хващат някое ентусиазирано младо адвокатче, което им помага да подадат молба за освобождаване, защото конституционните им права били нарушени. Комисията по освобождаванията се свиква. Те не искат да го пуснат на свобода — на всички им е ясно, че въпросният задник ще направи беля. Само че това не е достатъчно. Може и да не ни се иска, може да противоречи на професионалната ни преценка, но съдилищата не се интересуват от неподкрепени с доказателства мнения. Много често се налага да ги пускаме. Просто нямаме избор.

Решавам да си пробвам късмета.

— Като с онзи човек преди няколко години — подхващам го аз. — Как му беше името?

Андертън се смее.

— Кой човек? Нали това ви казвам — случва се всеки месец.

— Онзи, който уби момченцата, на запад.

Раменете на Андертън увисват и той свежда глава.

— Чарли Вермилиън — казва уморено той. — Виждате ли? Даже да превърнем всичките си пациенти в Нобелови лауреати, пак ще ни хвърлят Чарли Вермилиън в лицата. Той е типичен пример за онова, което ви разказах.

— Какво имате предвид?

— Чарли Вермилиън страдаше от разстройство на личността, което беше хронично и най-вероятно нелечимо. Склонен към насилие педофил. И това го превръщаше в заплаха за обществото. Няма две мнения по въпроса. Но тук, в контекста на това заведение, с подходящите лекарства, той беше пациент за пример.

— И сте решили, че може да му се има доверие?

— В контекста на това заведение? Абсолютно. Беше си спечелил право на всички привилегии. Разбира се — казва Андертън с горчив смях, — тук при нас няма деца.

Връщам му смеха.

— И как се е озовал тук?

Андертън се мръщи, разравяйки спомените си.

— Нападнал дете. Май беше в тоалетна. Ако си спомням правилно, бащата на момчето се намесил и Чарли здравата го нарязал.

— Нарязал?

— С нож за скариди. Такава му била работата. Обработвал скариди във Френския квартал.

— И го оправдали?

— Наркотична психоза.

— И накрая се измъкнал.

— Ами… той прекара деветнайсет години на този адрес, така че не бих казал, че се е „измъкнал“. Работата е там, че нямахме избор. Чарли Вермилиън имаше психическо разстройство и можеше да бъде склонен към насилие, ако не си взимаше лекарствата. Но определено различаваше добро от зло, когато си тръгна оттук.

Звучеше логично, освен по един пункт.

— Минали са… деветнайсет години, за да стигнете до този извод?

Андертън свива рамене.

— Той подаде молба за освобождение.

— И е чакал деветнайсет години, за да я подаде?

— Не точно. Някой му пусна мухата. Сигурно друг пациент.

— Някаква представа кой може да е бил?

Андертън се мръщи и моментално застава нащрек. Дръпнал съм грешната струна. Въпросът е твърде специфичен.

— Аз всъщност нямам право да обсъждам индивидуални случаи — студено казва той.

— Извинете, прав сте, разбира се. Разбирам. Това просто е доста драматичен пример какво може да се случи…

— Стои въпросът с поверителността на информацията относно пациентите.

Не мога да се спра.

— Да, но в този случай говорим за мъртвец, нали така?

Грешка. За която съжалявам моментално. Опитвам се да сменя темата, питам за професионалното развитие на Андертън, за доктората му, за предишния му опит. Впивам се в него и правя всичко по силите си да го върна към предишната му разговорливост, но докторът вече е нащрек.

Призовавам го да си помисли добре дали да не направим репортаж и това го съживява малко, макар да ми напомня, че ще трябва да се консултира с „господарите“ си.

— А и коментарите ми ще трябва да се ограничат до обща дискусия на хипотетични случаи.

Казвам му, че това не е проблем, че ще остана още няколко дни в района, може да го поканя на обяд и да поговорим още.

Нова грешка. Разбирам го по езика на тялото му. Скръства ръце пред себе си, устните му изтъняват в черта.

— Още няколко дни тук? Най-близкият мотел е чак в Емпайър и не мисля, че ще ви хареса особено.

— Имах предвид, че ще поостана в Ню Орлиънс. Пътят с кола е приятен.

— Щом казвате. — Андертън става и си поглежда часовника. Разговорът ни е приключил.

Изправям се с мисълта, че разговорът ни е бил пълен провал и се чудя какво ще правя оттук нататък. Може би трябва да се обадя на семейство Рамирес. Щом са завели иск, значи може да са открили нещо интересно около „заведението“. А да не забравям и адвоката, който е помогнал на Вермилиън с молбата за освобождаване. Въпросната молба би трябвало да е в обществените архиви. Мога да открия името на адвоката, да го издиря и да разбера защо се е заел със случая на Вермилиън.

Размишлявам върху тези неща, докато вървя след Андертън към вратата. И тогава виждам нещо във витрината на библиотечката край стената… и космите по тила ми настръхват.

Във витрините има изложба на художествени предмети, изработени от пациентите като част от терапията им. Има малки скулптури, тъкани пана, керамика, рисунки, мъниста и всичките си имат дати — чак от трийсетте години. И сред предметите има група от фигурки оригами, цяла менажерия, всяка от тях е удивителна малка скулптура. Носорог, слон, лъв… и копие на заека, който намерих върху раклата на Шон.

Миг по-късно стоя пред витрината и пръстите ми се притискат към стъклото. Пред хартиените фигурки има малка картонена табелка.

Не мога да говоря. Ковашки чук блъска в гърдите ми. Накрая се чувам да казвам:

— Кой е направил тези фигурки оригами? Вермилиън ли?

— О, не. Мили Боже! Чарли не се интересуваше от изкуство. Никак даже. Подобни произведения бяха далеч извън способностите му. — Колебае се и в гласа му се промъква неприкрито подозрение. — Защо питате?

Не мога да сваля очи от заека. И не знам какво да правя. Андертън вече е навлякъл бюрократичната си броня. Ако му кажа истината, ще успея ли да я пробия? Ще ми каже ли кой от пациентите му е направил заека?

— Доктор Андертън, трябва да ви призная нещо…

Само след трийсет секунди вече знам, че е било грешка. Андертън е толкова ядосан от измамата ми и подразнен, че репортажът е бил само примамка, че сякаш въобще не чува какво му говоря. Продължавам да говоря, умолявам го да ми каже името на пациента, създал менажерията от оригами. Обяснявам му как съм намерил малкия заек върху раклата на сина си. Разказвам му за теорията си, че Чарли Вермилиън не е бил истинският убиец на близнаците Рамирес, че ги е убил човекът, сгънал този заек.

Той клати глава.

— На мен това ми звучи твърде хипотетично — казва той. — Така де, онези шоугърли и въобще. Не знам как ги правите всички тези връзки.

Казвам му, че ако момчетата ми умрат, ще смятам, че той има кръв по ръцете си.

Само че Андертън не отстъпва. Цитира „свещеността“ на медицинските архиви, „свещения договор“ за поверителност между пациент и лекар.

— Кажете ми само едно — умолявам го аз. — Който и да е този човек, той вече не е при вас, нали? Колко време е бил тук? Кога го освободихте?

— Това са три неща.

Не казвам нищо.

Андертън притиска пръст към брадичката си и гледа в празното пространство, сякаш търси причина да отхвърли молбата ми. В крайна сметка или не открива, или е сполетян от краткотраен импулс на съчувствие.

— Да — казва ми той. — Пациентът, за когото става дума, вече не е тук. Дойде при нас през 1983. Беше освободен през 1996.

— Какво е направил? Защо са го пратили тук? Как се казва? Става дума за синовете ми. Моля ви.

Доктор Пейтън Андертън клати тъжно глава.

— Съжалявам, господин Калахан.

Иска ми се да го блъсна във витрините на библиотечката, да го нокаутирам и после да претърся кабинета му. Но не го правя. Успял съм да се овладея.

— Благодаря ви за помощта — казвам му и излизам през вратата.

Двама огромни санитари ме чакат в коридора и аз си давам сметка, че на някакъв етап докторът е повикал помощ. Тиха аларма или нещо такова.

— Сигурно разбирате, че бих искал да направя повече — казва Андертън.

Все още е зад мен и свири на струната „ръцете ми са вързани“, докато аз слизам по стълбите и изхвърчам през голямата входна врата.