Джон Кейс
Убийството като шедьовър (28)

27.

Два дни ходя по магически представления от все по-долно и по-долно ниво и пробутвам скиците си на Флейтиста. Разпитвам момичетата, които участват в изпълненията. Познавали ли са сестрите Гейблър? Виждали ли са Флейтиста? Да са се явявали на прослушване за магическо представление преди около три години? Мисълта за преплетени магия и убийство не успява да пробие през отегчението им. Разглеждат механично портретните скици, но мислите им са другаде — да се измъкнат за по една цигара, защо не се обажда гаджето, за някой нащърбен нокът.

През деня говоря по телефона и тормозя един след друг хората, продаващи или отдаващи под наем високопроходими автомобили и генератори във Вегас, с настоятелни молби да проверят документацията си за времето, когато са били убити сестрите Гейблър.

— Преди три години? — казва ми един от тях. — Това тук е все едно в друг живот бе, човек. Половината от магазините дори не са съществували тогава.

Дори когато им казвам кой съм, принуден от безразличието, с което се сблъсквам, повечето от хората, с които говоря, са нащрек и веднага минават в отбранителна позиция — или просто са твърде заети. Ако бях ченге, може би щяха да ми съдействат, но при това положение… не. Позовават се на „тайната на клиента“, страх от търсене на отговорност, недостатъчен персонал, непълна документация.

Проверявам имейлите си и оставените ми съобщения в Обществената библиотека на Лас Вегас. Шофлър още е във Франция, така че се обаждам на Мюриъл Петрих. Разказвам й за пробива си. Записва си и ме моли да повторя някои неща. Обещава да се заеме, обещава, че полицията ще засипе всяка асоциация на фокусници и всички билетни агенции за търговски изложения със скиците на Флейтиста и така нататък. Но от начина, по който говори с мен, ми става ясно, че или не е убедена в стойността на така наречения ми пробив, или че моят случай е изпаднал от списъка й с приоритети.

— Защо оставам с чувството, че ще го направите само формално? — питам я аз.

— Стига, Алекс, не е честно. Ще направя необходимото, но — въздишка — не мисля, че ще е кой знае какво. Вие какво искате да направя?

— Да покажете малко ентусиазъм.

Нова въздишка.

— Вижте, имам едно семейство в Северна Парк — четворно убийство. Може и да не е стигнало до новините във Вегас, но тук се вдига много шум. Били са заспали, в леглата си. И съм доста ангажирана покрай това в момента.

Сега е мой ред да въздъхна.

— Това е… ужасно. Наистина съжалявам.

— Вижте, Алекс. Мисля, че има нещо в това с магията. Обещавам да направя каквото мога.

Обаждам се на хората, с които вече съм разговарял — Тами Ягода, Езме, Ригинс в „Синия папагал“. Да са се сетили за нещо друго? Не са.

Обаждам се на Пабло Морено и обяснявам защо се интересувам от случая Гейблър. Казвам му, че според мен извършителят е фокусник. Той ме изслушва. Учтив е. Ще проучи въпроса. Може би щяло да му остане малко свободно време другата седмица — тази давал дежурства.

И после… това е. Добрал съм се до страхотна според мен следа, смятам, че съм открил нещо важно за Флейтиста, но не знам какво да направя по-нататък.

 

 

В казиното съм, потънал в какофонията на игралните автомати, разговорите и смеха. Поредица от красиви усмихнати жени в оскъдни одежди ми носят бира. В продължение на близо час се мотая около масата за крапс и гледам как една едра червенокоска на име Мари хвърля печеливши зарове. Играе с такъв заразителен ентусиазъм и вдъхновение, че ме заболява сърцето, когато започва да губи. Понасям се към игралните автомати.

След няколко фалстарта се настанявам пред Щастливия елф и бързо влизам в ритъм. Пъхаш монета в процепа, дърпаш ръчката, чакаш символите да се подредят. Умирам си от кеф, когато малкото старче в зелени дрешки удря една в друга петите си, намигва ми по ирландски и изпразва гърненцето си със злато — и в резултат шумен водопад от монети се изсипва в подноса на автомата.

Пъхам монета, дърпам, гледам как се завъртат символите. Отново. Отново. И отново.

Още една бира? Защо не.

Прескачам до вътрешния банкомат, като преди това съм помолил друг играч да ми пази машинката.

Пъхаш монета, дърпаш. Отново. Отново. Отново.

Още една бира.

Понеже се чувствам подут, минавам на по-компактна напитка. Скоч.

Пак до банкомата. Изтеглям остатъка до максималната дневна сума от тази карта. Баланс по сметката — деветстотин и двайсет долара.

Деветстотин и двайсет долара. Казвам си, че това не е много, че съм почти фалирал, че трябва да прибера парите в джоба си и да се откажа, докато е време. Не се вслушвам.

Знам, че сигурно съм пиян, но не се чувствам пиян. Чувствам ума си кристално ясен, докато се взирам напрегнато в елфа и чакам да ми изтанцува отново веселия си танц, да ми намигне и да изсипе гърненцето си със злато.

В един момент имам три пластмасови контейнера с монети, но продължавам да ги въртя, боря се геройски с умората, с болката в гърба, с воя на съвестта си. Вече действам механично, пъхам една след друга монетите в металния процеп, докато не ми остава само една.

Вече не искам да спечеля. Изглежда ми важно, дори задължително, да загубя. По някое време през последните няколко часа мозъкът ми е сключил сделка със съдбата. От „на който му върви на карти, не му върви в любовта“ аз съм извел нова формула. На който не му върви в хазарта, му върви в живота.

Трябва да изгубя последния си четвърт долар, за да спася синовете си.

Усещам монетата топла, почти жива, когато я пускам в хладния метален процеп. Дърпам металната ръчка и чакам символите да спрат да се въртят. И тогава се случва — една, две, три ирландски детелини се подреждат в редица. Елфът танцува, намига ми и изпразва гърненцето си с жълтици. Екранът примигва весело: ПОБЕДИТЕЛ ПОБЕДИТЕЛ ПОБЕДИТЕЛ. Машината изблейва мини версия на „Когато ирландските очи се усмихват“. Малка тълпа се събира около мен, докато печалбата ми се изсипва безкрайно в табличката.

 

 

Решил съм да изгубя всичките си пари. Това не е лесно и нямам представа колко време ми отнема. Казината не си падат по часовниците, а дневната светлина е заключена отвън, така че да не разсейва играчите от хазартния им транс. Накрая губя и последния си долар на автомат с едно гадно прасе, което се валя в рисуваната си кочина, докато екранът ми съобщава GAME OVER.

 

 

Махмурлукът ми е толкова тежък, че се чувствам без сили и не на себе си. Излизам от „Тропикана“ и жегата ме блъсва между очите. Блясъкът на залязващото слънце, докато карам към летище Макарън, едва не ме убива. Жизнерадостните мелодийки откъм редиците игрални автомати на летището са толкова влудяващи, че се затичвам. Лоша идея. Нещо вътре в черепа ми се плиска мазно. Зад очите ми нещо прещраква зловещо и ме боде. Скривам се в едно тихо ъгълче и се насилвам да изпия шише вода.

Полетът ми, естествено, е нощен и кацаме призори. Шофирането до вкъщи ме успокоява с познатите паметници, познатия маршрут. Ярките цветя, зелените дървета и тревата ми се струват като пищна джунгла след престоя ми в пустинята. Гребни лодки се плъзгат по тихата вода на реката.

В къщата се е настанила онази особена миризма на необитаемост. Лиз палеше свещи, когато се връщахме от някоя ваканция. Замислих се дали да не й се обадя — но какво бих могъл да й кажа? Сега, когато съм у дома, връзката между сестрите Гейблър, близнаците Сандлинг и нашите момчета не ми изглежда толкова солидна.

 

 

Убити близнаци. Прекарвам няколко часа онлайн и си опитвам късмета с няколко търсачки да видя какво ще излезе. Но това вече съм го правил и не излиза нищо ново.

Единственото друго убийство на близнаци — освен това на сестрите Гейблър — е убийството в южна Калифорния. Помня го от ранните си разходки из мрежата — близнаците Рамирес, Уилсън и Хулио. Така и не обърнах голямо внимание на случая, въпреки че жертвите са били седемгодишни и близнаци. Извършителят беше мъртъв.

Но направо чувам как Шофлър ми казва да не приемам нищо на доверие. Също и как Холи Голдстайн ми обяснява, че някои факти и догадки въобще не стигат до полицейските доклади, какво остава до новините и вестниците. Например догадката на Бари Чизуърт, че Клара Гейблър е била разрязана с електрически трион.

Така че може да е имало съучастник в случая Рамирес — заподозрян, чието име не е станало обществено достояние. Може би полицията не е имала достатъчно доказателства да му предяви обвинение и сега той се е върнал.

Отначало не изглежда обещаващо. Убиецът се е казвал Чарли Вермилиън. Според полицията бил пуснат от съдебномедицински център в Порт Салфър близо две седмици преди момчетата Рамирес да изчезнат. „Съдебномедицински център“ не ми говори нищо, макар че „пуснат“ вероятно означава, че е бил държан там за някакъв период от време.

Проверявам. В този случай съдебномедицински център е приют за престъпници с психически заболявания. Порт Салфър е в Луизиана.

Статията в „Таймс Пикаюн“, която отворих през Гугъла, разкрива, че Вермилиън е бил заловен след анонимно обаждане. Според същата статия бил сгащен заедно с труповете на децата в запустяла хижа близо до Биг Сър. Едното тяло било намерено в хладилника. Било е прободено десетки пъти, след това нарязано и опаковано в найлонови пликове. Вермилиън явно е готвил и консумирал части от мъртвото момче. Другото дете, също мъртво, било намерено провесено за краката в двайсетметров кладенец.

След като го арестували, Вермилиън се самоубил в патрулката, като погълнал капсула с цианид, прикрепена към яката на ризата му. С това случаят приключил.

Десет минути по-късно говоря с Харви Морис, инспектор в Биг Сър, който работил по случая.

— Не че направихме кой знае какво — казва ми Морис. — Получихме обаждане и отидохме на мястото, посочено от информатора. И намерихме стария Чарли и хладилник, пълен с телесни части. Той се предаде без много шум, изглеждаше объркан и говореше как искал да си иде у дома. Напъхали сме го в патрулката, отцепили сме местопрестъплението и сме готови да се върнем в управлението. И изведнъж онова копеле започва да издава звуци, все едно се задушава. Помислих си, че е получил инфаркт или нещо такова. Лицето му почервеня като домат. Изпадна в конвулсии. Обаждаме се за линейка, оказваме му първа помощ, но без успех.

— Кога разбрахте, че се отровил?

— Ами кога… чак на следващия ден. Не го бяхме видели да поглъща капсулата. Помислих, че е удар или инфаркт — какво ли разбирам аз? Криминологът обаче предположи, че е цианид и аутопсията го потвърди. Цианид и огромна доза валиум. Нищо чудно, че не оказа съпротива. Криминолозите откриха следи от залепваща лента по долната страна на яката му. Бил се е подготвил, ако ме разбирате.

— Хм.

— Чисто формално, човек прави опит сам да се убеди, че е ужасно някой като него да се самоубие. Не ме разбирайте погрешно — за мен наистина беше ужасно, защото се случи, когато аз бях дежурен. Имаше разследване, временно ме отстраниха, бях затрупан с бумащина. Но какво мисля в действителност? Мисля, че самоубийството е най-стойностното нещо, което Чарли е направил в живота си.

— И какво точно…

Но Морис не е приключил.

— Беше психар. В Луизиана не са искали да го пуснат от лудницата, но някакъв шибан доброжелател ги принудил. Ако не се беше самоубил, а се стигнеше до процес, какво щеше да стане?

— Щеше да пледира невменяемост.

— Именно. Щяха да го бутнат обратно в лудницата, само че този път в нашата лудница. И щяха ли семейство Рамирес да получат някакво удовлетворение? Едва ли. Онзи е ял от детето им. И преди да нареже момченцето на парчета, го е пронизал десетки пъти. Криминолозите подредиха като пъзел каквото беше останало от тялото, сещате се, събраха парчетата. Бедното хлапе явно е било пронизвано с дълго и тънко острие, пронизвано е откъм гърба, отпред, отстрани, откъдето се сетите. Било е като игленик. — Сумти отвратено. — Ако Вермилиън отидеше на съд, мама и татко щяха да стоят в залата и да слушат всичко това.

Млъква и аз го чувам как си поема дълбоко дъх — почти като въздишка.

— Разстройвам се — казва той, — защото се изговориха един куп глупости, че съм можел да го спра. Господи, той беше с белезници… стигнал е до капсулата с уста. Като арестуваш някого, не търсиш капсула под яката му.

— Може би в управлението щяхте да я намерите.

— В това сте прав. Там може би щяхме да я открием, докато се преоблича. — Прави пауза. — Да питате нещо?

— Чудех се за причината за смъртта.

— Сърдечна недостатъчност.

— Имах предвид момчетата Рамирес.

— Е, там нямаше изненади. Онова, което открихме в хладилника? Кървило е до смърт. Заради множеството рани от нож. Има си медицински термин, как беше…

— Кръвозагуба.

— Бинго.

— А другото дете? Онова в кладенеца?

— Единственото, което ни хрумна, е че го е сложил там като запас. Както хората окачват говежди бут да съхне. В кладенеца беше доста хладно, а Вермилиън не е имал повече място в хладилника си.

— Мъртво ли беше?

— О да, мъртво беше. От два-три дни. Но не мисля, че е страдало. Било е простреляно в главата. Единичен изстрел. Трийсет и осми калибър.

Точно като при сестрите Гейблър.

Едната разчленена, другата застреляна в главата.

— Онова обаждане, което сте получили? Което ви отвело до хижата на Вермилиън. Не се ли запитахте откъде е дошло?

— О, запитахме се и още как. Опитахме се да разберем нещо, но работата е там, че Вермилиън е бил на свобода отскоро и на практика е бил на чужда територия. Не е като да имаше много приятели и познати, които да разпитаме. Решихме, че е някой транзитен. Примерно някой, който го е качил на стоп.

— Сигурно сте прав — казвам аз и благодаря на Морис, който ме уверява, че мога да му се обаждам „по всяко време“.

Само че не е прав. Греши ужасно.

Който е убил момчетата Рамирес, е убил и близначките Гейблър — и това не е бил Чарли Вермилиън. Не е бил той, защото по времето, когато са убити сестрите, Вермилиън е бил мъртъв.

И убиецът на близнаците Рамирес е чудовището, отвлякло момчетата Сандлинг. И моите синове.

Анонимно обаждане — друг път!