Джон Кейс
Убийството като шедьовър (20)

19.

У дома се консултирам с тефтерите си и се хвърлям в преследване на моите „нишки“, добри или лоши.

Монетите. Ако приятелката на Ема, Амалия, е била права за връзката им с вуду, знам откъде да започна. Един от продуцентите във Фокс — Скот — миналата година направи репортаж за вуду. Ходи някъде във Флорида, където има много хаитяни.

— Здрасти, Алекс! Къде се губиш бе, човек. Как си?

— Справям се някак.

— Ако мога да направя нещо, можеш…

— В интерес на истината, точно затова се обаждам. За твоя репортаж за вуду. Имам няколко въпроса и си помислих, че ти можеш да ме насочиш къде да попитам.

— За вуду? Ами да. Ако аз не мога да ти отговоря, ще знам къде да те насоча.

— Човекът, който отвлече момчетата, е оставил някои неща в къщата ми.

— Чакай. Децата ти не бяха ли отвлечени на някакъв панаир?

— Похитителят след това ги е довел в къщата и оставил разни неща. Не съм сигурен, че полицията е съобщила нещо за това на медиите.

— Неща, свързани с вуду?

— Някои от тях. Или поне аз така мисля.

— Мили Боже! Кукли?

— Не. Монети. Наредени в редичка. И купа с вода, сложена на високо.

— Да знаеш… това ми напомня за онзи случай в една частна клиника в Кокоу Бийч. Международният синдикат на работещите в сферата на услугите се опитваше да организира част от помощния персонал в серия от такива клиники в тамошния район. В една от клиниките ръководството отвърнало по странен начин — оставило вуду… послания, сигурно така трябва да се нарекат — из цялата сграда. Помощният персонал бил предимно от хаитяни, както и сам сигурно се сещаш. И тези предупреждения — или каквото там са били — били под формата на подредени във фигури монети и купи с вода на странни места. В крайна сметка ръководството беше обвинено в несправедливи трудовоправни взаимоотношения. Искали да внушат страх на персонала, схващаш ли? Защото монетите били проклятие. А купите с вода — тях ги оставяли, за да пият духовете, — намеквали, че наоколо има духове. Жадни.

— Без майтап?

— Монетите у вас десетцентови ли бяха?

— Да.

— От онези с крилатата Свобода, дето крилата някак излизат от главата й?

— Откъде знаеш?

— Защото тези десетачета са любимата монета за вуду. Не можах да вмъкна нищо от това в репортажа, но наистина е много интересно. Първо, заради крилцата повечето хора наричат монетите „меркуриевите десетачета“. Така че е възможно всичките тези суеверия да са се породили заради тази неточност. Защото на лицевата страна на монетата всъщност е главата на Статуята на свободата. Както и да е — Меркурий е бил римският бог на кръстопътищата, на съобщенията, на хазартните игри и на фокусниците. Богът на магията. Връзката е в това, че хаитяните вярват, че някои от хунганите имат свръхестествени сили — с други думи, че мога да правят магии.

— Какво е „хунган“?

— Шаман, вуду шаман. Та да се върнем на меркуриевите десетачета — вуду еквивалентът на Меркурий се нарича Легба.

— Вуду еквивалентът? Има еквивалент?

— Вуду религията съчетава много неща. Заема и адаптира към себе си елементи от къде ли не. Сигурно затова и продължава да съществува. Та този Легба, той е свързан също и със свети Петър — пазителя на портите, сещаш се, нали? Тази фигура — Меркурий, Легба, свети Петър — е свързана с достъпа и праговете.

— И защо монетите са проклятие?

— Виж това не знам, но онези хора от клиниката дори не искаха да влязат в някои от стаите, толкова бяха уплашени.

— Хм.

— Предполагам, че меркуриевите десетачета носят и добър, и лош късмет, защото хората в Луизиана и Флорида ги носят на верижка около врата си. Уж носело пари.

— Стига бе!

— Освен това десетачетата се използват в торбички мойо.

— Торбички какво?

— Не бързай да се смееш. Поръчах си да ми направят такава, докато работех по репортажа, и може да е съвпадение, но оттогава животът ми стана интересен. Така че за торбичка мойо ти трябва десетаче. Трябват ти и няколко корена — какви ще са корените решава хунганът. В моята сложиха корен, който се казва „свети Йоан Завоевателя“. Запомнил съм го, защото името ми хареса.

— Хм.

— Както и да е, хунганите знаят какви корени да сложат. Значи вземаш меркуриевото десетаче, корените и малко захар. Увиваш всичко това в банкнота от два долара, това пък слагаш в торбичка от мек червен плат и го овързваш добре. След това, за да активираш мойото си, трябва да намажеш торбичката с менструална кръв или урина от жената, която обичаш. Бая зор видях с Кристин заради последната част.

— Сигурно.

Говорим още малко, благодаря му и той ми дава името на един преподавател от щатския университет във Флорида, ако случайно ми потрябва по-подробна информация за вуду.

 

 

Съставям списък на средновековни фестивали. От предишни проучвания знам, че такива има повече, отколкото би си помислил човек.

За мой късмет първият адрес, който изплюва търсачката — Директория на панаирите, — ми свършва чудесна работа. С едно кликване в центъра на красивата кожена корица на „книгата“, красяща заглавната страница на сайта, получавам достъп до подробен списък от събития — Панаири, Фестивали, Възстановки, Пирове, Шествия, Турнири и така нататък. Подредени в хронологичен ред, „пергаментовите“ страници на „книгата“ предоставят богата информация. Всеки отделен панаир или фестивал си има препратки, които съдържат подробности за годината, в която се „състои“ събитието (1567, 1601 и т.н.), колко дълго се е „играло“, броя на сцените за представления, броя на павилионите, продаващи стоки и храна, карти, метеорологична информация, работно време и входна такса, както и телефонни номера и друга информация за контакт с управата. Има дори „оръжейна политика“ за всяко събитие, съобщаваща дали оръжията трябва да бъдат „мирно овързани“ или не (каквото и да значи това).

Освен двеста и деветте „главни мероприятия“, директорията предоставя списък на актьорите и компаниите, управляващи тези фестивали, умопомрачителен каталог, включващ всичко от „демонстрации на хищни птици“ до огнегълтачи.

Занаятчиите и продавачите си имат собствена „страница“; в списъка има доставчици на кожени съдове за пиене, плетени ризници и жонгльорски бухалки.

Използвайки директорията като гид, всеки ден прекарвам по няколко часа на телефона, разговаряйки с хора, които управляват подобни места. Повечето се налага да убеждавам, да се боря с инстинктивното им нежелание да съдействат. Разбирам защо не искат да говорят с мен. Самият аз определено бих избягвал да разговарям с разни отчаяни родители, които намекват, че из фантазния ми свят дебне похитител на деца.

Все пак успявам да спечеля повечето, поне дотам, че се съгласяват да разлепят постер ТЪРСИ СЕ в служебните помещения.

Постера го изработиха в „Кинкос“. Под класическото заглавие „ТЪРСИ СЕ“ има различни портретни скици на Флейтиста (включително и изработената от полицейски художник по описание на близнаците Сандлинг). Под скиците има кратко описание на отвличането на Кевин и Шон, мястото и датата, заедно с малкото, което е известно за външността на Флейтиста, за костюма му и кучето. Най-отдолу има информация за връзка и обещание за награда.

Изпращам по няколко пакета на ден — циркулярно писмо и по няколко копия на постера. Използвам Федерал Експрес — макар да е скъпо, — заради спешността, която внушават експресните им доставки. Вкарвам адресите в компютъра си, създал съм и файл на всеки панаир, така че да следя последвалите обаждания и имейли, отклика и какво е направено. Записите в календара ми ме подсещат кога да очаквам резултати.

Веднага щом приключа с всички мероприятия в Директорията, съм планирал да се заема със списъка на актьорите и търговците. Междувременно си почивам от средновековния свят с планове за подобна кампания сред кучешкото царство.

Може би ще успея да се добера до Флейтиста чрез кучето му. Оставам шокиран, когато първото ми търсене в Гугъла — с ключова дума „уипет“ — дава повече от трийсет и седем хиляди сайта. Много се повтарят и все пак има повече ферми за развъждане на уипети, клубове на притежатели на уипети и фенове на уипети, отколкото някога съм си представял.

— О, да — гъргори жената от „Уипетски свят“, — те са чудесни кученца, енергични, но послушни и толкова… толкова красивички, не мислите ли? Искате ли да ви помогна да си намерите уипетче? Затова ли се обаждате?

Простото ми обяснение — че се опитвам да издиря човек, който е бил видян с уипет — само я обърква и тревожи.

— Значи само това знаете за него, така ли — че има куче? Кучето нападна ли ви?

Обяснявам й кой съм и защо се опитвам да открия някого чрез уипета му.

— Ооо — казва тя с равен глас, без следа от предишния ентусиазъм. — О, Боже! Ами… не знам. Ако човекът не се състезава, ще е адски трудно да го намерите. Ако се състезава обаче, или ако някога се е състезавал, може би има шанс. Но ако просто си е купил уипет от някоя ферма или пък си е осиновил някое от приятел… не знам.

— Да се е състезавал? Имате предвид изложбите на кучета?

— И това е възможност. Уипетите наистина, ама наистина показват големи заложби при хрътките. Имаме големи надежди за едно от момчетата на тазгодишното в Уестминстър, между другото.

— Колко изложби на кучета има?

— О, миличък, идея си нямате. Но според мен ще си загубите времето, ако търсите в тази посока. Не ми се вярва, че човек като този, когото описахте… ами той едва ли ще иска да привлича вниманието, като ходи на такива изложби, особено ако е използвал кучето като — ужасно е само да си го помислиш! — като някакъв вид примамка.

— В такъв случай…

— Може би ще е по-полезно, ако се насочите към други видове състезания. Тях няма опасност да ги покажат по телевизията. Много собственици на уипети се състезават — приятно е да се включиш в битката, нали разбирате!? И ако вашият човек е участвал, някой може да го познае. Нали казахте, че имате портретни скици, които можете да разпратите?

— Да.

— Бихте могли да ги разпратите сред някои от групите.

— За какво говорим всъщност? Имате предвид надбягвания по кръгова писта?

Гърлен смях.

— Мили Боже, това вече почти не се прави! Е, не казвам, че не можете да намерите някое старомодно кръгово състезание, ако това търсите, но гонките са много по-популярни. Това е вид надбягване, при което кучетата преследват примамка. Уипетите не са надушвачи — разчитат предимно на зрението си при преследване. Гонките обикновено включват препятствия и пресечен терен. Използваме бели найлонови пликове за примамка — досадно, но хуманно, както обичаме да казваме. Уипетите са много добри и на фризби и определено се отличават при игра с топка и…

Оставям я да говори… и да говори… и накрая тя ми обещава да сложи препратка с моя постер в уебсайта си и да ми прати списък с организираните групи от почитатели и с развъдните ферми на уипети.

Пакетът пристига след два дни с бърза поща. Списъкът вътре включва имената на четиристотин трийсет и четири групи и повече от двеста сайта, които по нейна преценка можело да прегледам. „Може някои да се повтарят, разбира се — отбелязва тя в допълнителната бележка. — Собствениците на уипети много обичат да се включват в групи!“

Дотук съм отхвърлил само четиридесет и две от списъка си със средновековни атракции. А по всичко личи, че уипетското проучване ще изисква също толкова усилия. Чувствам се безсилен, уплашен, потиснат. Това очевидно е поглъщаща време и човешки ресурси дейност, с която би трябвало да се ангажира полицията. С която трябваше да се ангажира. По мое мнение.

 

 

Елизабетинският орнамент за шия, известен като „рюш“, е друга посока на проучване. От списъка си с търговци отделям онези, които се занимават с изработване и продажба на ренесансово облекло — яки, ливреи, кринолини и прочие. Каталогът с търговци се разширява след всеки разговор с някого от тях. Пазарът за надиплени яки обхваща не само ренесансовите фестивали, а също театрални трупи, менестрели, трубадури, шутове, хорове и циркове (където клоуни и различни животни носят такива яки). Подобно на удивителния брой средновековни фестивали и фенове на уипети, производството на рюшове се оказва сериозна индустрия. Можеш да ги купиш по пощата, чрез интернет или на самите фестивали.

— Съжалявам, но повечето ни покупки се заплащат в брой — казва ми една жена от „Карп Дием Рагс“. Провеждам по няколко разговора на ден, но онова, което преди ми се е струвало обещаващ и не твърде широк ъгъл на проучване, сега, по всичко личи, ще отнеме месеци от времето ми.

Събуждам се посред нощ с нова мисъл — оборудване за гимнастически салон. Колко хора имат въжета, висящи от таваните им?

Какъвто и да е отговорът на този въпрос, на следващия ден откривам, че въжета можеш да си купиш навсякъде. Същите въжета, които се окачват на тавана за катерене, се използват за връзване на лодки, окачват ги по бордовете на яхти и по края на доковете за „смекчаване на удара“, опъват ги вместо перила на подвижни мостчета, за украса в морски ресторанти. Могат да се купят в магазини за морски стоки, по интернет и с пощенски запис. Обикновено въже може да бъде превърнато във въже за катерене, като се добави примка от кабел в единия край, с чиято помощ да се закачи на кука в тавана. Старите въжета за катерене рядко умират. Вместо това мигрират от първокласни фитнес клубове и големи, финансово обезпечени гимназии или спортни училища в спонсорирани от църквата гимнастически салони и общински спортни центрове… и оттам в някой от безбройните квартални фитнеси.

 

 

Ема явно си е свършила работата. От полицейското управление в Корвалис пращат техните файлове върху случая Сандлинг, които включват и копия от свързаните със случая файлове от Юрика. Разглеждам ги с часове и те наистина ми дават нови нишки — имена на други обитаващи парка хора, съседи на Ема и момчетата, биографията на Далт Трублад, имена на родителите на приятелчета на Конър и Чандлър. Заемам се да проследя тези нишки, говоря с тези хора, но не научавам нищо ново. Как го беше казал Шофлър? Гоня вятъра.

 

 

Дълги часове всеки ден работя по списъците си, говоря по телефона, подготвям пакетите си за Федерал Експрес. Поне по четири часа дневно съм в интернет, преглеждайки покрай другите неща и имейлите, които все още пристигат на findkevinandsean.com.

Проблемът с компютърните ми сесии е в това, че страшно ме уморяват. Надеждата разцъфва и следи колкото искаш, но накрая всички те се свеждат до онова, което Шофлър нарича „Елвис е жив“. Задачата ми е като да ходиш по опънато въже — хем да бъда отворен за новини и нащрек, хем да не възлагам прекалено много надежди. Непресъхващите разочарования ме изтощават.

През първите три седмици сайтът findkevinandsean.com беше извор на позитивна енергия. По някакъв начин човек черпи сила от мисълта, че толкова много хора си отварят очите заради нас. Бдителната общественост гореше от желание да помогне и резултатът беше постоянен приток на подкрепа и дори потенциално полезна информация.

И досега получавам насърчителни писма и по някое запитване къде следва да се изпращат дарения. Момчетата са обект на хиляди молитви, лични и организирани. Но като се изключат тези и ежедневните посещения от няколко жени, на които им е хоби да отварят сайтове за изчезнали деца с надеждата да допринесат за някакво чудо, уебсайтът се е превърнал в магнит за откачалки.

Преобладават добронамерените откачалки, най-вече екстрасенси, професионални и любители, както и други, практикуващи по-ексцентрични методи на пророкуване — всички те горят от желание да си предложат услугите, някои срещу заплащане, други — безплатно. Има писатели, които искат да напишат книги за момчетата, разни типове, които най-сериозно твърдят, че са получили послания насън, членове на най-разнообразни религиозни секти, които предлагат духовен рай на мен и на Лиз.

А има и от онова, което Лиз нарича „отровна пяна“. С правописни грешки и неправилен синтаксис, това са имейли, пълни с тъмни намеци или още по-лошо — разказват нечии изначално извратени фантазии, в които момчетата играят главните роли като жертви в отвратителни психодрами.

Има и смъртни заплахи, към мен и Лиз, както и безпардонни предложения за търговия с вещи на децата — рисунки, дрехи, млечни зъбчета. От самото начало препращаме на ФБР онези от тях, които звучат нееднозначно заплашително и сега аз продължавам да го правя, но самата необходимост да ги изчитам ежедневно ме потиска.

 

 

Минават дни, в които почти не излизам навън. По четиринайсет, шестнайсет часа се потя над списъците си. Говоря по телефона, подготвям колети, преглеждам виртуални следи. Въпреки първоначалното си намерение да поддържам здравето си и къщата, живея от пици, сандвичи и бира. Къщата е нагоре с краката. Дрехите висят по мен и лицето, което виждам в огледалото, е изпито и сиво. Косата ми е пораснала и стърчи. Вече не си бръсна брадата. Венците ми кървят. Дясната ми ръка — с нея работя с мишката — вече е постоянно схваната. През повечето време работя с някаква безпаметна решителност, но понякога ме наляга мрачно настроение и признавам пред себе си, че всичките ми усилия са напразни, че не са ме доближили и с крачка повече до Кевин и Шон. И идва денят, когато, само за миг, си позволявам да се замисля какво ли било просто… да се откажа.

И това е по-лошо — тази бездна от празнота — много по-лошо от чувството, че търся залежи от злато там, където няма нищо. Може онова, което правя, да е безполезно, но поне правя нещо. Продължавам да го правя, работя с отчайващата енергия на зле подготвен студент, които си е оставил две седмици за държавните изпити.

Защото не мога да се отърся от чувството, че времето ми изтича.