Джон Кейс
Убийството като шедьовър (17)

16.

— Задръж за секунда — казва Шофлър, — тъкмо си тръгвам. — Чувам гласове, звън на асансьори, Шофлър си взима довиждане с някого. После казва по телефона: — Е, какво става?

— Близнаците Сандлинг.

Ако не го познавах толкова добре, може би нямаше да забележа, но сега усещам колебанието и внезапната сдържаност в гласа му.

— Е и — какво за тях?

— Колкото повече чета за случая, толкова повече ми прилича на нашия. Приликите са удивителни. И не разбирам защо вие с Джуди Джоунс сте го отхвърлили като несвързан.

И отново долавям онази особена нотка в гласа му, сякаш е нащрек.

— Проверихме го, Алекс. Наистина. Виж, онова отвличане е станало на другия край на континента. Имаш възрастта на момчетата и че са близнаци. И толкова.

— И толкова?

— Като оставим това настрани, не виждам друга връзка. — Шофлър кашля да си прочисти гърлото. — Майката, така де… не е била точно стълб на обществото.

— Слушай, Рей, изчетох всичко, което успях да открия по случая. Доколкото мога да преценя, Ема Сандлинг може и да не е била майка Тереза, но няма никакви доказателства, че е била свързана с отвличането на децата си.

— Това е твое мнение. Може да има факти, за които не знаеш.

— Сигурно. Защото по всичко личи, че колегите ти не са си дали много зор да издирят похитителя, след като децата са се появили в Юрика.

— Грешиш — казва Шофлър. — Имаше разследване. И то сериозно разследване. Само че майката не беше от най-услужливите.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че Ема Сандлинг отказа да съдейства. Казала, че е за доброто на момчетата, да ги предпази, но не всички се хванаха на това. Виж — момчетата са живи и здрави, всичко свърши добре. В продължение на няколко дни това беше голямата новина, истинско чудо. Но след това? Няма извършител, няма предявено обвинение, няма история, няма процес. Разполагахме само с момчетата и с едно полицейско разследване, стигнало до задънена улица. Защо? Защото по някаква причина — било защото е замесена, или защото искрено е искала да предпази децата — мамчето не пожела да говори, не разреши и на момчетата да говорят.

— Можела е да изкара някой и друг долар от медиите, това поне е сигурно.

— Вярно, и това може да означава, че е свястна. Или че се е опитала да ограничи щетите. Колкото повече хора си врат носовете, толкова по-вероятно е участието й да излезе на бял свят.

— Ако е участвала.

— Добре де, ако е участвала. Но общото мнение беше, че не й е чиста работата, че е било някаква схема да се изръсят пари от състрадателното общество, която се е прецакала. След което мама Сандлинг изчезна от сцената.

— Не съм съгласен.

Отначало Шофлър не казва нищо. После пита:

— Защо?

— Защото колкото повече мисля по въпроса, толкова повече се убеждавам, че човекът, отвел хлапетата Сандлинг, е същият, който е отвлякъл и моите. Те са се измъкнали, така че той е взел моите деца, за да ги замени.

— Хм. — Пауза. — Убеждаваш се значи?

— Моделът е същият. Стига, Шоф!

— Сигурно има хиляди близнаци на Западния бряг. Защо му е да идва в другия край на страната?

— Не знам, но колкото повече мисля за случая Сандлинг, толкова повече ми прилича на моите момчета. Смятам да направя допълнителни проучвания. Само че не мога — заради Ема Сандлинг. Тя е изчезнала, все едно е пропаднала вдън земя.

— Опитал си се да я намериш, така ли?

— Да. А откриването на хора е част от служебната ми характеристика. За да си добър репортер, трябва да си имаш източници и да намираш разни хора, без значение дали искат да бъдат намерени или не. Обаче не мога да открия Ема Сандлинг.

— Хм.

— И докато се опитвам да й хвана следите, говоря и с ченгетата в Орегон. Не, това не е съвсем точно. Говоря на ченгетата в Орегон.

— Не раз…

— Обаждах се и в двете управления — в Корвалис, където са изчезнали момчетата, и в Юрика, където са избягали от караваната. Колегите ти в Юрика ми казаха каквото можаха, което не е много. Но тези от Корвалис! Не ми казват нищо, Рей. Мълчат като риби. Категорично отказват да говорят с мен. Разправят ми някакви глупости за „правото на лична тайна“.

— Значи затова ми се обади. — Той въздъхва продължително.

— Да. Реших, че може би ще успееш да ги убедиш. Да им кажеш, че няма да създавам проблеми никому.

Той не бърза да отговори.

— Съжалявам, Алекс. Не мога да ти помогна. Ще ми се да можех, но ръцете ми са вързани.

— Ръцете ти са вързани? Става дума за синовете ми. Рей, не можеш да…

Но инспекторът вече е затворил.

 

 

Два часа по-късно стоя пред дома на Шофлър в Грийнбелт и го чакам да се появи. Къщата не отговаря на очакванията ми — макар да не съм сигурен какво всъщност съм очаквал. Знам, че Шофлър работи по седемдесет часа на седмица и че има два провалени брака зад гърба си. Сигурно съм очаквал нещо запуснато, но къщата пред мен е спретната и уютна, с дъсчена ограда и добре поддържани цветни лехи. Има дори и асма пред вратата.

Отначало седя на верандата, но по залез облак хищни комари ме прогонва обратно в колата ми. Чакам, слушам бейзболните репортажи по радиото и периодично включвам климатика, когато стане прекалено горещо.

 

 

Силен металически удар, който се случва сякаш в черепа ми, ме измъква от дрямката. Звукът всъщност е от почукване по вратата на колата ми, както осъзнавам със закъснение, отваряйки очи — Шофлър е надвиснал пред прозореца.

Не се радва да ме види. Стойката му е хищническа, почти заплашителна, наполовина в сянка, осветен от нездравата зелена светлина на уличните лампи. Изглежда ужасно, раздразнен, но и толкова уморен, че очите ми отскачат към часовника на таблото — 03:32 през нощта.

Целият съм потен. Устата ми е като пълна с памук, устните ми са сухи и напукани. Ризата ми е залепнала за кожената седалка и издава неприятен звук, когато изправям гръб и посягам да отворя вратата. Само че Шофлър затиска вратата на джипа с голямата си ръка и ме поглежда намръщено.

— Прибирай се, Алекс.

— Няма.

— Просто си върви.

— Трябва да говоря с теб.

Завърта се на пета и тръгва към вратата на къщата. Влязъл е преди да съм се измъкнал от джипа. Натискам звънеца поне дузина пъти. Не мога да повярвам. Чакал съм го шест часа! Връщам се в колата с огромното желание да натискам клаксона, докато не събудя целия квартал и не принудя Шофлър да говори с мен. Но си спомням изражението на лицето му и решавам да не го правя.

През последните няколко седмици съм прекарал много време с Шофлър и всяка минута съм бил настроен на неговата вълна, наблюдавал съм го с екзалтираното внимание на влюбен хлапак, непрекъснато нащрек за издайнически знаци — чул ли е нещо, има ли някакви новини? Научил съм се да разчитам езика на тялото му — интонацията, жестовете, изражението.

Освен това знам, че ченгетата и военните много държат на уважението. Ако направя номера с клаксона и злепоставя по този Начин Шофлър пред съседите му, няма да постигна нищо. Може дори да ме арестува. Спирам две пресечки по-нататък и нагласявам алармата на мобилния си да ме събуди в шест. Инспекторът няма пак да ме свари задрямал.

 

 

Когато излиза от къщата си в 7:44, Шофлър изглежда изненадващо бодър за човек, който е спал — в най-добрия случай — четири часа. А след това ме вижда, когато се показвам иззад неговата краун виктория.

Раменете му се отпускат. Клати глава.

— Господи, Алекс!

Аз просто си стоя там. Вратите на колата му се отключват с щракване.

— Влизай — казва той.

— Какво?

— Влизай.

Вече е станало горещо, слънцето е бяло замазано петно зад мътната мараня на небето. В колата направо не се диша. Освен това вони — на храна за вкъщи и на пепелник, омесени с натрапчивата миризма на боров ароматизатор. Прекарал съм с Шофлър достатъчно време да знам за него следното — пие кафе по цял ден, пали цигара от цигара при всяка възможност и яде предимно в колата си.

Излиза на задна от алеята пред къщата си и сваля всички прозорци. Отначало решавам, че сме тръгнали за кафе, в „Дънкин Донатс“ или „7–11“, но скоро се озоваваме на шосе 50, пътувайки сред фон от бял шум. Инспекторът не продумва. След няколко минути протяга ръка към таблото и всички прозорци се затварят, с изключение на неговия. Включва климатика и пали цигара, вдишвайки дълбоко и жадно дима. По навик — а не защото се съобразява с мен — издишва дима през прозореца. Вбесен е и раздразнението се излъчва от него като силово поле.

— Къде отиваме?

— Имам среща — казва той.

— Но…

— Искаш да говорим? Това е времето, с което разполагам. Искаш да се върнеш при колата си по някое време преди полунощ? Твой проблем.

— Добре.

Устоявам на условния рефлекс да се извиня или поне да кажа нещо, което би свалило напрежението в колата. Така е по-добре — и двамата да сме вбесени. Така няма да си говорим глупости.

Вече сме на деветдесет и пето. Шофлър се включва в натовареното движение, стилът му на шофиране е безстрашен и толкова агресивен, че с мъка се удържам да не набия крака в пода. Изпушва цигарата си чак до филтъра, загасява я в препълнения пепелник и затваря капака.

Само че не я изгасил добре и след минута тънка струйка дим с лютивата миризма на горящи филтри се процежда откъм пепелника. След още една минута той отваря отново пепелника и изсипва малко студено кафе в пушещата маса. Резултатът е съскане, последвано от нова вълна на още по-ужасна миризма.

— Ароматотерапия — казва Шофлър. Затваря пепелника, вади ръка през прозореца и потропва с пръсти по външната страна на вратата. — Виж — казва след малко. — Всъщност не съм ти ядосан.

— Не си ли?

— И знаеш ли защо? Защото си прав.

Вмъква голямата кола в открила се за миг пролука в лявото платно и си спечелва дълго възмутено бибипкане. Подава ръка през прозореца и показва среден пръст.

— Дъщеря ми твърди, че съм незрял — точно това са думите й. Аз й казвам, че за мен това е зрелостта — да показвам на тези нещастници среден пръст вместо да ги спирам за проверка. — Раздвижва рамене, потупва джобчето на гърдите в търсене на цигара, изважда една от пакета и я пали.

— И така… мама Сандлинг.

— Да.

— Същото като случая със Снайпериста. Всички казват, че е бял самотник — бял, бял, бял. Бял мъж в бял пикап. Е, ти може и да не го знаеш, но както вървят нещата, някои колеги не мислят така. Стигнали са до заключението — от свидетелства на очевидци, от гласовия запис, — че онзи е от братята. Освен това смятат, че кара бивша полицейска кола, синя краун виктория или шевролет каприз. Някои от тия откачалки си падат по рециклирани полицейски коли — дали заради иронията или просто защото тези бебчета наистина си ги бива. Но работата е там — чуваме ли ние, останалите, теорията им? Защо става така, че никой, на нито един инструктаж, не казва и дума за чернокож в син седан, който говори за себе си в множествено число?

Клатя глава.

Шофлър загасва цигарата си в кашата от смачкани фасове.

— Дали случайно не е защото окръг Монтгомъри е ответник по дело за расово профилиране?

— Шегуваш се.

Шофлър клати глава.

— Колкото до случая Сандлинг — и там имаше дела, и то не едно. Двамата с Джоунс забелязахме приликите, между другото. Джоунс се свърза с онези в Корвалис. И какво стана? Съдействаха ли ни, услужиха ли ни като колеги на колеги? Не. Повече или по-малко ни казаха да се разкараме.

— Тя е от ФБР и са я разкарали?

— Много са учтиви, искат да ни услужат, но иначе — да, разкараха я.

— Защо?

— Заради съдебните дела. Ето как стоят нещата — Ема Сандлинг има възражения за това как е водено разследването. И съди полицията — за периода на задържането й, за начина, по който е водено разследването, и за какво ли още не. Има дело за злоупотреба със служебно положение и друго за профилиране въз основа на начин на живот.

— Това пък какво е?

— Твърдят, че клаузата в конституцията за равни права на защита би трябвало да се отнася за класа и начин на живот по същия начин, по който покрива раса, религия, пол и етническа принадлежност.

— Искат промяна в конституцията?

— Да. Помисли за това, а? Така, значи ченгетата там нямат вяра на Сандлинг. Все още смятат, че иска да си покрие задника; все още смятат, че е замесена. Така че задай си въпроса дали Сандлинг изгаря от желание да говори с някого, който е свързан с опазването на реда. Ченгетата мислят, че тя го е направила. Децата са й били отнети и са минали месеци, докато съдът й ги върне. Успяла е само защото е попаднала на мекосърдечен съдия, който е сметнал, че да си оставя момчетата в библиотеката и да живеят в палатка не я прави много лоша майка. Като се имат предвид социалната реформа, нивото на безработицата и невъзможността на Сандлинг да плаща на детегледачка или таксите в детските градини, какво друго е можела да направи? Както и да е, когато Джоунс се обади с молба да й дадат телефона на Сандлинг, удари на камък.

— Сандлинг не е пожелала да разговаря с нея.

— Именно. Сандлинг не иска да говори, ченгетата не искат да говорят, адвокатите не искат да говорят. Пробвахме.

— Тя знаела ли е за Кевин и Шон?

Шофлър обръща към мен голямата си глава и просто ме поглежда.

— Ти как мислиш? Че е възможно да е пропуснала историята? Може би, ако живее на Марс. Не, работата е там, че отвличането на твоите момчета е съживило нейния случай. И това я е ужасило.

— Откъде знаеш?

— Проведохме конферентен разговор — аз, Джоунс, Сандлинг и адвокатите й. Адвокатите много помогнаха, както можеш да си представиш — непрекъснато й повтаряха, че не е длъжна да говори с нас, че не е длъжна да отговаря на този или онзи въпрос. Но ние все пак я притиснахме, заиграхме се с чувството й за вина и така нататък. Имаме две момчета в опасност, нейните момчета биха могли да ни дадат полезна информация, как може тя като майка… дрън-дрън-дрън.

— И?

— Нищо. Не стигнахме и до първа база. Където и да живее сега, никой не я знае коя е. И тя иска това да си остане така… което е разбираемо. Притеснява се да не изтече информация и случаят с момчетата й да не се появи отново по първите страници, което неизбежно ще унищожи новия им живот на новото място. Или пък извършителят ще си опита повторно късмета — на което Джоунс отговори „не и ако го хванем“. Само че Сандлинг не се хвана и дума не обели. Адвокатът побърза да ни предупреди, че нямаме право да споменаваме случая Сандлинг пред медиите.

— Шегуваш се!

— Обади се на шефа на Джоунс в Бюрото и на моя шеф в Аръндел… просто за да придаде тежест на предупреждението си.

Седя си там и се пържа в собствения си сос от гняв и безсилие. Вбесен съм на Сандлинг, на адвокатите й, на ченгетата, на всички. И което е по-лошо, започвам да губя надежда. Поемам си няколко пъти дълбоко дъх, за да се преборя с нещо като вътрешен срив.

— Добре ли си? — пита Шофлър.

Свивам рамене.

— Мога да направя две неща за теб — казва Шофлър. — Първо, макар да не вярвам да ти е от голяма полза, мога да ти дам копие от портрета. Онзи, който са изработили с хлапетата на Сандлинг. Джоунс успя да го изиска. Аз май нямах право да го копирам, но го направих. Пък и без това вестниците го публикуваха навремето. Ако някой те пита, оттам си го взел.

— Не прилича ли на Флейтиста?

Той свива рамене и вдига едната си ръка.

— Кой знае? Като че ли не. Повече лицево окосмение от нашия човек. Което замазва чертите. — Въздъхва. — Второто нещо, него можеш и сам да го издириш, така че просто ти спестявам време, моминското име на Сандлинг е Уейлън.

— Мислиш, че сега използва това име?

— Отде да знам — казва Шофлър и ми се хили. — Беше ми казано да не си навирам носа.

Оставя ме близо до Белия дом.

— Вземи метрото от станция Юниън — съветва ме Шофлър. — Слез на Ню Карлтън. Оттам можеш да вземеш такси. Ще ти струва максимум десет долара.

 

 

Когато отварям вратата на следващата сутрин да взема вестника, зад мрежата е пъхнат кафяв служебен плик. Не очаквам много и въпреки това оставам разочарован, когато виждам портрета.

Лицето е безизразно, каквито истинските лица не са. Липсата на изражение някак лишава чертите от смисленост и прави образа нееднозначен. Дори снимките за документи са по-изразителни — защото все пак са снимани живи хора. Занасям скицата в кабинета си и я поставям до скиците, направени от Марайке — една с моя помощ, останалите по описанията на други очевидци. Като че ли има нещо в очите, което се повтаря във всички скици. Като се изключи това, образите са на различни мъже с лицево окосмение. Лицата ме гледат, неразгадаеми, сякаш ми се подиграват — не знаеш кой съм.

 

 

Мери Макафърти почуква с розовия си нокът по бюрото и ме поглежда с големите си кафяви очи.

— Не би трябвало да е проблем да я открием — казва тя. — Може и да не е имала адрес, щом е живяла в парк… но е имала кола, което означава шофьорска книжка, застраховка. Очевидно е имала карта за библиотеката, а мога да се хвана на бас, че децата са имали личен лекар. Трябва да има нещо в училищните архиви, може би глоби за превишена скорост и неправилно паркиране, клубни карти в големите магазини. Повярвайте ми, освен ако не си постави за цел обратното, в наше време всеки фигурира в десетки бази данни. И какви са шансовете да е прекъснала всичките си връзки с миналото? — Макафърти клати глава.

— Така е.

— Може да използва друго име — но казвате, че това е моминското й име, така че е доста вероятно да го е запазила заради социалните осигуровки, а в такъв случай… е, в такъв случай няма да е трудно. До утре може и да съм открила нещо. Да ви пратя имейл? Или предпочитате по факса?

— Имейл става.

— Значи се разбрахме — казва тя и става. Поколебава се, после клати глава. — Но на мен се пада лесната част. Вие ще трябва да я убедите да разговаря с вас.

— Знам.

— Ако не се лъжа, тази жена няма да се поколебае да повика полицията — казва тя. — Внимавайте да не ви арестуват.