Джон Кейс
Убийството като шедьовър (16)

15.

Няма смисъл да се захващам с монетите и заека без преди това поне да съм прегледал полицейските папки и да съм наясно какво са открили по въпроса. Така че докато чакам Петрих да ми се обади, влизам в интернет.

За пореден път се гмурвам в света на изчезналите деца. И преди съм влизал в сайтове, свързани с отвлечени деца — може би съм пропуснал нещо, може би някакъв ъгъл ми е убягнал.

Отново съм в страната на картонените млечни опаковки, придружен от обяви по края на страницата, обяви на частни детективи, които си предлагат услугите в откриването на изгубени деца. Погълнат съм от лицата на изчезналите — включително и усмихнатите лица на Кевин и Шон.

Поправям се. Никой не „изчезва“. Това не е някакъв фокус. Тези деца са били отвлечени. Мъжът, отишъл на ренесансовия фестивал облечен като Вълшебния флейтист, човекът, изтръгнал синовете ми от моя живот… и въвлякъл ги в своя. И аз ще разбера кой е и защо го е направил.

Влизам в сайт, поддържан от IRE — организация на разследващи репортери и редактори. В началото решавам, че не ми върши работа. По-голямата част от включените отвличания са свързани с виртуалния свят — като в „Опасностите на интернет“. Има десетки истории за безстрашни ченгета и агенти на ФБР, работещи под прикритие в чат румовете.

Но това не може да има нищо общо с моите деца. Някои шестгодишни деца имат забележителни компютърни умения, но не и моите, чийто достъп до компютъра е строго контролиран от Лиз. А и те едва сега се учат да четат — не могат да пишат на ръка, нито на клавиатура. Няма начин да са влезли в чат рум, още по-малко да са си уредили среща с непознат.

Но някои от статиите в архивите на IRE ме плашат сериозно. Една от тях разказва за набожна двойка, която ръководела „приемен дом“ в селската част на Илинойс и която продавала свои повереници на педофили. Друга е за някакви садистични генийчета от Айдахо, които отвлекли десетгодишно дете с намерението да направят филм за убийството му. Кошмар след кошмар, всеки по-страшен от предишния.

Втори сайт ми напомня, че всяка година има по-малко от сто отвличания от непознати и че обикновено не малките деца са обект на тези престъпления, а тийнейджърите. Повече от половината случаи засягат момичета над дванайсет години. Преглеждам десетки сайтове, предложени от търсачката, всеки от които е посветен на изчезнало дете. Тази галерия от изгубени лица ми действа потискащо. А и самите сайтове ми се струват като далечни постове на един огромен свят, също като снимките на опаковките от мляко: ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТОВА МОМИЧЕ? Изстрели в мрака.

Сайтовете на отделни деца — findkevinandsean.com е един от тях — се появяват непрекъснато, докато се ровя в нета. Има също и платени обяви за изчезнали деца, които се появяват в дясната част на екрана. Отбелязвам си да поговоря с Езра, моя приятел компютърен гений. Колко ли струва такова нещо? Сега, когато момчетата все по-рядко се появяват в новините, една платена обява, появяваща се при търсене на теми като „отвлечени деца“, навярно би била полезна.

А може би е крайно време, в края на краищата, да наема и специалист по връзки с обществеността. Някой, който ще ни вкара в Дейтлайн или 20/20^[1] и ще задържи момчетата в новините. Семейство Смарт успяха да направят това няколко месеца след изчезването на дъщеря им — едночасов специален репортаж, пълен със снимки и видеоматериал на изгубеното им дете. От репортажа, който изгледах по препоръка на Клер Каросела от Центъра, ставаше ясно, че полицията насочила вниманието си към един работник по поддръжката, бивш затворник, починал няколко месеца след отвличането. Теорията изглеждаше правдоподобна, подкрепена от косвени улики за някаква кола, макар че съпругата на починалия настояваше, че е невинен.

Дори и след смъртта на заподозрения семейство Смарт продължило да лобира за внимание към случая на тяхната дъщеря. Може би просто са се надявали да открият останките й, но тепърва полицията и цялата страна щели да получат урок. Не залагайте всичко на една хипотеза.

Воден от импулс, включвам и „близнаци“ сред другите ключови думи, които съм задал на търсачката — „отвличане“, „изчезнали“, „деца“.

Гугълът изплюва повече от сто хиляди сайта.

Стеснявам търсенето с „изчезнали близнаци“. Дори и така списъкът наброява повече от трийсет и три хиляди адреса. Разглеждам ги двайсетина минути и се оказва, че на практика всички са за Кевин и Шон.

Влизам в Лексис/Нексис с паролата си от телевизията. Набирам ключовите думи „изчезнали близнаци“ и ограничавам търсенето до новини, публикувани преди отвличането на моите момчета.

Списъкът включва повече от хиляда статии, но след кратък преглед установявам, че на практика само три от тях се отнасят за отвлечени близнаци.

Момчетата Рамирес. Пресата съживи този случай само няколко часа след като се разбра за Кевин и Шон, защото приликите между двата случая са наистина поразителни. Хулио и Уилсън Рамирес били отвлечени от час по физкултура в детски център в западен Лос Анджелис. Момчетата Рамирес не само са били еднояйчни близнаци, а и по времето, когато са отвлечени, са били седемгодишни — почти на същата възраст като Кевин и Шон.

Сетил се бях за тях в самото начало на кошмара, докато седях на пейката на Гари Пребъл пред охранителния център на панаира.

 

 

Случило се е преди около две години. Момчетата изчезнали и се провело масово издирване — макар и недостатъчно, за да се избегне критиката на тема колко по-големи биха били усилията, ако момчетата били с англосаксонско потекло.

Три месеца след изчезването им убиецът бил хванат с окървавени ръце, така да се каже. Заловен бил в една порутена хижа в планината недалеч от Биг Сър. Телата на мъртвите момчета били открити в хижата — едното в хладилника, грижливо пакетирано като парчета говеждо месо, другото провесено в кладенеца. Убиецът бил арестуван и самоличността му бързо установена. Чарли Вермилиън, сексуален психопат, пуснат от една луизианска лудница месец преди изчезването на момчетата. Сложили му белезници, прочели му правата и го натикали в патрулка. Но преди патрулката да стигне до местния затвор, той бил мъртъв — сдъвкал капсула с цианид, която бил прикачил под яката на ризата си.

Така случаят Рамирес бил затворен и понеже извършителят вече не беше между живите, не можеше да има и никакво отношение към изчезването на моите момчета. Слава Богу! Както ФБР, така и Рей Шофлър работиха по хипотезата за престъпление по подражателство, но не стигнаха до никъде.

Втората група сайтове е свързана с близнаците Гейблър. Това обаче е фалшиво попадение, защото Гейблър са били жени, при това шоугърли от Вегас. Търсачката ги беше изплюла, защото една от ключовите ми думи беше „деца“, а вестниците са писали, че Гейблър наскоро участвали в музикално ревю на някакво място, наречено „Синия папагал“. Ревюто се казвало „Деца на бъдещето“.

Изчезнали са преди около три години и месец по-късно били открити — разлагащите се тела били намерени в обичайния „пресечен терен“ на двайсетина мили извън Вегас. Вестникарските снимки показваха близначките Гейблър живи, една до друга в оскъдни костюми, дългите им крака в мрежести чорапогащи, усмихнатите им лица в рамка от футуристични украшения за глава. Не виждам как биха могли да имат някаква връзка с моите момчета.

Което означава, че ми остават само близнаците Сандлинг — Чандлър и Конър. Познавам и този случай — случая с щастлив край. Доколкото си спомням, майката беше обвинена за отвличането на децата си — макар че май така и не я осъдиха. Имаше и нещо за някакъв неин приятел.

Заради предполагаемото участие на майката досега не се бях задълбочавал в този случай. Сега съм склонен да го направя, защото току-що ми е хрумнало нещо — случайно да познавам друг, погрешно заподозрян в изчезването на собствените му деца?

Преглеждам материалите. Началото е такова, каквото го помня. За разлика от мен Ема Сандлинг не е била уважаван член на обществото, а луда глава, чийто начин на живот най-меко би могъл да се определи като „неконвенционален“. Зависима от хероин наркоманка, минала през безброй лечебни програми, тя далеч не е била идеалната майка. За децата й често се грижели приятели и роднини, а неведнъж се озовавали и в приемни домове.

Някои от статиите споменаваха инцидент, свързан с един от престоите на Чандлър и Конър в приемни домове — наричаха го „първото отвличане“. След като съм прочел това-онова, решавам, че е несправедливо да се нарича „отвличане“, че е силно преувеличено и подвеждащо при това. Въпросното отвличане се свежда до факта, че Ема Сандлинг е върнала момчетата с два дни по-късно от определения й срок заради — по нейни твърдения — проблем с колата.

Другият важен момент е приятелят, с когото „съжителствала“, както и фактът, че по време на отвличането Сандлинг и двамата й синове живеели в палатка в един щатски парк близо до Корвалис, Орегон.

Гаджето й — когото Сандлинг упорито определяла като „обикновен приятел“ — бил бездомник на име Далт Трублад. Сандлинг го познавала от един от центровете за детоксикация и когато го срещнала случайно в библиотеката в Юджийн, го поканила да остане при тях в палатката за няколко седмици. Оказало се, че Трублад е нарушил подписката си, макар Сандлинг да твърдяла, че не е знаела нищо за това.

Ако службите за защита на детето не останали доволни от факта, че момчетата и майка им живеели в палатка, още по-недоволни били от разкритието, че търсен престъпник е споделял с тях въпросното жилище. Когато момчетата изчезнали, изчезнал и Трублад и докато не се появил няколко седмици по-късно (пиян и раздърпан, присвоил си ролята на регулировчик и насочващ движението с червено кепе в центъра на Портланд), изглеждало логично полицията да сметне, че момчетата Сандлинг може да са били с него.

Заради миналото й на наркоманка, начина й на живот и липсващите момчета подозрението паднало върху Сандлинг. Теорията била, че двамата с Трублад имали предварително споразумение, че планът им бил да бъде поискан откуп — макар че откуп така и не бил поискан. Колкото до Трублад, когато полицията го задържала в Портланд и го разпитала, той казал, че е напуснал Юджийн, защото отвличането го „уплашило“.

Обстоятелствата около самото отвличане били съвсем ясни — Сандлинг завела момчетата в ресторант на Макдоналдс в Корвалис с намерението да ги зарадва с по едно детско меню. Оставила ги в детския кът и отишла да купи храната. В детския кът нямало други деца, нито възрастни. Деветима възрастни — шестима от тях видни граждани, които провеждали литературна сбирка — седели в основната зала на ресторанта. Когато Сандлинг се върнала с храната, децата ги нямало.

За лош късмет клиентите и персоналът на ресторанта помнели нея, но никой не помнел да е виждал децата й. В някои от статиите бяха включени и схеми на ресторанта с местоположението на клиентите и персонала — от тези схеми става ясно, че Сандлинг и момчетата са минали през зрителното поле на хората вътре, за да стигнат до детския кът. Освен деветимата клиенти, шестима служители на Макдоналдс били зад тезгяха, когато момчетата изчезнали. На драйв ин алеята имало две коли. Никой не видял нищо.

Не помогнал на Сандлинг и фактът, че по времето, когато съобщила за изчезването на момчетата, много хора вече били забелязали, че тя често оставя децата си с часове в градската библиотека, докато работела, почиствайки чужди домове.

Онова, което последвало, било предсказуемо — буря от взаимни обвинения в орегонската система за защита на детето и полицейско разследване, съсредоточено почти изцяло върху Ема Сандлинг. Съдията, който година по-рано върнал момчетата на преодолялата зависимостта си към наркотиците майка, бил обруган от всички страни. Социалните работници, които свидетелствали в полза на Ема Сандлинг и способността й да поеме отново отговорност за децата си, били охулени по най-безобразен начин. Много се изприказвало и изписало за това как близнаците Чандлър и Конър пропаднали през пролуките („пропастите“ — според портландския вестник) на системата. Надигнали се гласове за разследвания и за цялостна реформа на системата за защита на детето.

Ако може да се съди по собствения ми опит, Ема Сандлинг е била подложена на безмилостни разпити, макар че тя, за разлика от мен, поне е проявила достатъчно здрав разум да си поиска адвокат. Не й е било предявено обвинение, но е била задържана „за разпит“ в продължение на трийсет и два часа.

Момчетата се появили осем седмици по-късно в голям търговски център близо до Юрика, Калифорния. Според водеща статия в „Сакраменто Бей“, децата явно били пътували в малка моторизирана къща „дълго време“, когато шофьорът спрял да зареди бензин. Било нещо като голяма каравана, от онези, при които шофьорската кабина е отделена от жилищната част. Момчетата чакали шофьорът да ги пусне да слязат. Искали да му кажат, че отзад е много горещо, искали сладолед, искали да пишкат. Но шофьорът не дошъл. Те започнали да тропат по стените на караваната и да викат; после едното се хвърлило върху вратата и за тяхна изненада тя се отворила.

Слезли. Едното момче искало да иде в магазинчето до бензиностанцията, да намери шофьора и да му поиска пари за сладолед. Другото обаче било започнало да се съмнява в историята, която им разказал похитителят. Притеснявало се, че двамата с брат му никога не излизали от мястото, където ги държали. Това пътуване с караваната било първото им излизане. Искало да се обади на най-добрата приятелка на майка им — Фийби. Така че двамата хукнали към търговския център да потърсят телефон. Имали богат опит с обажданията за сметка на получателя, но телефонът не работел. Така че влезли в едно магазинче за сувенири да помолят да се обадят по телефона оттам. Продавачката ги познала и се обадила в полицията.

Докато патрулката пристигне, от караваната нямало и следа.

Медийното отразяване на щастливия край е донякъде лишено от ентусиазъм. Повдигат се въпроси около това как вратата на караваната „се е отворила“, относно успешните усилия на Сандлинг (наела услужлив адвокат, съгласил се да я представя безплатно) да предпази момчетата от агресивни разпити. На фона на този негативизъм от страна на полицията и на обществото като цяло не е изненадващо, че въпреки вълната от свидетелства на нейни приятели, работодатели и персонала на училището, в което учели синовете й, за това как Сандлинг наистина била променила коренно живота си, минали няколко месеца и съдебно дело преди жената да си върне попечителството над децата си.

Разширявам търсенето и изтеглям всичко, което успявам да открия за случая Сандлинг. След няколко часа вече съм убеден, че цялостното ми впечатление е било повлияно от медийното отразяване, оклеветило Ема Сандлинг. Изглежда Шофлър се е хванал на същата въдица, както и Джуди Джоунс от ФБР — поне никога не са ми казвали нещо, което да ми подскаже, че смятат случая за свързан с нашия, въпреки очевидните сходства.

Аналогията — шестгодишни близнаци, отвлечени на обществено място — е толкова поразителна, че не мога да сваля очи от статиите. Може би не съм догледал нещо заради погрешното предположение, че бурният личен живот на Сандлинг непременно означава участие в отвличането на собствените й синове. Когато ги препрочитам сега, не откривам нищо, никакви доказателства, които да противоречат на нейния разказ за случилото се. Трублад е имал алиби. Не е открит друг съучастник. Сандлинг не е променила версията си нито веднъж въпреки тежките разпити. И макар че продавачката в магазина за сувенири е получила част от наградата, нито цент от въпросния фонд не е попаднал в ръцете на Сандлинг.

През следващите два часа разговарям с полицейските управления в Корвалис и Юрика. В началото, когато се представям и казвам, че ме интересува случаят Сандлинг, ме прехвърлят от служител на служител. Когато започвам да настоявам, реакцията ме изненадва — удрям в стена.

Използвам имена, споменати във вестниците по повод на отвличането, и издирвам телефонните номера на хора, свързани с Ема Сандлинг — клиентите й, социалните работници, адвоката й и всеки, чието име успявам да изровя от медийното отразяване. Свързвам се с половината от тях и се натъквам на една и съща реакция. Не знаят къде е. Не могат да ми помогнат.

 

 

Ставам схванат от стола си, осъзнал, че навън е тъмно и че съм стоял пред компютъра с часове. Не съм се отказал от издирването на Ема Сандлинг, но знам, че трябва да хапна нещо. Откакто Лиз ме напусна, отслабнах значително и хората започнаха да го забелязват.

Отправям се към кухнята да намеря нещо за ядене, макар да знам, че хладилникът е почти празен. Има само две изсъхнали парчета сирене, плесенясал пъпеш и половин литър мляко, което се оказва вкиснало. Пиле на грил, което съм забравил да увия, сега е така изсъхнало, че прилича на мумия. Във фризера има само ледени кубчета и една замразена пица. Оглеждам кутията на пицата за дата на годност и я откривам под плътен скреж. Датата, в избледняло розово, е отпреди година.

Дори и това ме потиска. Пицата се е озовала във фризера още преди с Лиз да се разделим, преди животът ми да се разпадне на съставните си части. Сигурно сме я купили за вечеря на момчетата. За миг издигам пицата до статута на талисман. Откривам, че не ми се иска да я изхвърля. Клатя глава, изливам млякото в чешмата и изхвърлям всичко останало.

През повечето време се храня навън. На това трябва да се сложи край — прекалено скъпо ми излиза. Казвам си, че утре ще напазарувам, предимно аламинути. Както и малко здравословна храна. Ябълки. О, Господи!

За пръв път след отвличането на момчетата си обувам маратонките и излизам да потичам във влажната вашингтонска нощ. Определено не съм във форма, но кросът ме отпуска. Самото движение ми е приятно, усещането за избиващата по тялото ми пот, за затруднения ритъм на дишането ми. Приятно ми е как колите ме подминават с рев под светлинните ореоли около уличните лампи и как вниманието ми се фокусира върху основни неща — къде да стъпя, как да заобикалям най-добре минувачите, как да хвана зелената вълна на светофарите, така че да не накъсвам кроса си.

Тичам петнайсетина минути, после тръгвам по обратния път. Спирам в денонощния на ъгъла на Портър и Кънектикът, дишам тежко и се потя обилно, докато измъквам една петдоларова банкнота от джоба на шортите си. Тя също е мокра от пот.

Продавачката е същата, която Джак кръсти „Бавната маца“. Срамежлива, дребничка жена, почти момиче, с красиво лице. Прави всичко с такова вбесяващо и бавно внимание, че клиентите, които я познават, излизат от магазина, ако на опашката има повече от един човек.

— Две ямайски телешки пържоли — казвам й аз. Те ще са ми вечерята — вкусни, макар и мазнички.

Продавачката ме поглежда с огромните си кафяви очи, после свежда поглед към ръцете си.

— Вие сте човекът с изчезналите деца — казва тя.

— Аз съм, да.

— Моят вуйчо… той разбира тези неща от друг свят. — Притиска един пръст към челото си. — Той казва, че момчетата ви са добре.

— Вуйчо ви? Какъв друг свят? Знае ли къде са момчетата?

— Не, не. — Стиска пръсти и поглежда встрани, очите сведени. — Ами… как се казва… светът на душите. Той казва вашите момчета не са там, още са в този свят. Аз му казвам, че живеете близо до магазина и че много пъти идвате тук. Вуйчо казва — вашите момчета са добре. Аз помисли вие иска да знае. — Лицето й се раздвижва в срамежлива усмивка, нещо като вдигане на рамене.

— Благодаря ви. — И наистина съм й благодарен. Доволен съм и от най-слабата искрица светлина. — Благодаря, че ми казахте.

— За нищо. — Прави пауза. — Люти или по класическа рецепта?

Пускам рестото в голям стъклен буркан, където се събират средства за дете на име Белинда, което е болно от левкемия. Друг изстрел в тъмното — като уебсайтовете, като снимките по кутии от хранителни стоки, като всичко. Когато се касае за деца, не можеш да се задоволиш с проценти или вероятности — правиш каквото можеш, всичко, което можеш.

— Благодаря ви, че ми казахте за вуйчо си. — Благодарността ми е искрена. Изумително е как това дребно, непотърсено насърчение ми влива сила.

Мадоната на касовия апарат ме награждава с ангелска усмивка.