Джон Кейс
Убийството като шедьовър (15)

14.

Когато си подавам оставката, всички се опитват да ме разубедят. Не бивало да избързвам и така нататък. Сигурно си мислят, че ще се разпадна окончателно, остана ли без работа.

Големия Дейв клати огромната си глава и отхвърля оставката ми, обръщайки я с лицето надолу върху бюрото си.

— Ще го пишем неплатен отпуск — казва той. — Да кажем за три месеца.

— Нищо не мога да ти обещая — казвам му аз. — Не знам колко време ще ми отнеме.

Когато Дейв казва нещо, което наистина не иска да каже, той свежда глава, набръчква чело и поглежда към теб изотдолу, досущ като огромна костенурка. Готвя се за някакъв грозен коментар, когато виждам главата му да се свежда, но той казва следното:

— И какво смяташ да използваш вместо пари?

Дейв е достатъчно запознат с финансовото ми положение, за да разбира, че това се очертава като проблем. Достатъчно близки сме — канили сме го няколко пъти у дома за майсторски подготвените вечери на Лиз. Знае, че не се въргаляме в пари и че раздялата допълнително е усложнила нещата.

— Слушай, ако закъсаш — казва той, — просто ми кажи.

Начинът, по който изрича предложението си — сякаш го изстисква от себе си, — ми подсказва, че то му причинява болка.

Благодаря му.

— Имам малко заделено настрани — казвам.

 

 

Всъщност не съм наясно как ще се справя финансово. Няма начин да помоля Лиз за разрешение да ипотекирам къщата например. Технически погледнато, според клаузите на споразумението по раздялата дори не мога да си взема неплатен отпуск, защото това би намалило способността ми да й осигуря издръжка. Трябва да намеря начин едновременно да търся момчетата и да плащам редовно издръжката. Не мога да я оставя без тези средства.

Ще трябва да помоля баща ми за заем — макар че, както и всички останали, той ще сметне напускането ми за грешка. Имам двама приятели — Майкъл и Скот, — които биха могли да ми заемат няколко хилядарки.

Ето така ще го направя. Ще моля. Ще вземам назаем. Каквото е необходимо.

— Все пак мисля, че правиш грешка — казва ми Дейв, докато си стискаме ръцете. Аз обаче усещам, че зад думите му се крие и известно облекчение, че съм му се махнал от главата.

 

 

Започва се с Дейв, но не свършва там. Всички ми казват, че правя грешка. Какво бих могъл да направя аз, което вече не е било направено? Неизречената истина е, че според всички тях съм се хванал да гоня вятъра, че децата ми са мъртви и че трябва да приема тази вероятност — без едновременно с това да губя надежда, разбира се.

Чудеса се случват. Често се споменава името на Елизабет Смарт.

Дори Шофлър се опитва да ме разубеди.

— Алекс — казва ми той с тон на разочарован родител, — не го прави. Виждал съм го преди и мога да ти гарантирам, че само ще си разбиеш сърцето. Направиш ли го, ще прегориш — и емоционално, и физически.

— И какво? — Точно в това е въпросът. Щом веднъж реших да изоставя идеята за „работа“, направо не мога да повярвам, че съм чакал толкова дълго.

Инспекторът въздъхва.

— При повечето такива случаи, ако бъдат разрешени — което обикновено не се случва, извинявай, че го казвам, — пробивът идва отвън, ако разбираш какво ти говоря. Можеш да си разследваш до второ пришествие и пак да не стигнеш доникъде. А после някой затворник споделя нещо със съкилийника си, или похитителят бива заловен в друг щат за подобно престъпление, компютърът открива сходство и готово.

— Знам.

— Аз пък знам какво си мислиш — че ще вложиш в разследването повече енергия и целенасоченост от професионалистите и че ще успееш там, където всички ние сме се провалили. Мислиш си, че само защото за теб е толкова важно, ще намериш момчетата. Искам да ти кажа, че…

— Ще ги намеря — прекъсвам го аз. — Или ще разбера какво се е случило с тях. И ако това изчерпи всичките ми ресурси, ако изчерпи самия мен — така да бъде.

Шофлър въздъхва продължително, но известно време не казва нищо. Чувам хора да разговарят край него, телефони звънят, клавиатури тракат.

— Е — най-накрая казва той с уморен глас, — дръж ме в течение.

 

 

Кевин и Шон. Шон и Кевин.

В много отношения аз съм по-добре подготвен за подобно издирване от повечето родители. Аз съм репортер — да откривам разни неща ми е работа.

Но преди да започна да задавам въпроси или да търся съвет, първото, което правя, е да се запитам защо, не че и досега не съм си задавал хиляди пъти този въпрос. И все пак…

Започвам отначало.

Най-напред — Флейтиста. Преди разследването да потъне в девета глуха, полицията беше открила повече от дузина свидетели, които са ги видели — момчетата и Флейтиста — да се отправят към паркинга.

Флейтиста. Все още мисля за него по този начин въпреки предупреждението на Шофлър, че костюмът може да е бил дегизировка. Проблемът е там, че за мен той е нереален. Той е идея, а не човек. Няма реални измерения.

Само че той е реален. Той е човек, който живее някъде, купува си хранителни продукти, носи определен вид чорапи… и е похитил синовете ми. Понеже не знам достатъчно, за да си създам реална представа за него, трябва да се съсредоточа върху онова, което знам. И върху онова, което е направил. Отвел е децата ми и е имал причина да го направи.

МОТИВ — изписвам най-отгоре на първата страница на жълтия си тефтер. И после се замислям за възможностите.

Пари? Липсата на искане за откуп изглежда отхвърля тази възможност.

Отмъщение? Дали някой не е отвлякъл момчетата, за да ми отмъсти заради мой репортаж? Вярно, покрай работата си съм имал контакти с лоши хора, но Шофлър проучи тази възможност и я отхвърли. При престъпления за отмъщение извършителят по правило известява жертвата. „Факторът злорадство“, както го нарича Шофлър.

— Този тип наистина е умен — тениската, телефонното обаждане и така нататък, — само че факторът злорадство все още не е налице. Ако ти връща за нещо и не те уведоми за това, къде отива удовлетворението му?

Двамата с Шофлър размишлявахме върху това, опитвайки се да свържем уликите, оставени от Флейтиста, с някое от моите журналистически разследвания, само че не стигнахме до нищо.

Сексуален хищник? Това е основната версия, но нещо ми пречи да я приема. Защо ще отвлича две деца — това само би го затруднило. И друго — защо ще се връща с тях в къщата, защо ще се обажда на мобилния ми телефон, защо допълнително ще обърква разследването с окървавената тениска? Сексуалните престъпници са импулсивни. Или така поне се твърди. Връщането в къщата, оставянето на следи — това е предумишлено. Не се връзва с класиката.

Детско порно? Сладки руси близнаци. Дали не са били отвлечени, за да участват във филм или да бъдат продадени на някого, който си пада по близнаци? Шофлър работи и по тази хипотеза, много сериозно, но и тя не го доведе до никъде. Първо, повечето малолетни, попаднали в сенчестия свят на детското порно, не са отвлечени, а „закупени“ от роднини или осиновители. А и едно такова отвличане, което със сигурност ще предизвика буря от медийно отразяване, едва ли би било по вкуса на една субкултура, която предпочита да стои на тъмно. И все пак…

Религиозен маниак? Нищо не сочеше натам.

Медицински експерименти? Шофлър отхвърли теорията за доктор Менгеле с основанието, че няма нито един прецедент в базата данни за отвлечени близнаци с такава цел. Но ако Кевин и Шон са били първите?

Дълго седя и се опитвам да измисля други възможности. В днешния свят на късни раждания и безплодни двойки не е немислимо момчетата да са били отвлечени от някого, който отчаяно иска да има дете. Някой, който е дебнел из панаира, съзрял е възможност и се е възползвал. Размишлявам известно време върху идеята за вманиачен кандидат-родител.

Който и да е бил, той или тя трябва да живеят като отшелници, извън обществото, защото никой не е виждал момчетата след деня на отвличането им. А и какво биха означавали в такъв случай десетцентовите монети? Тениската? Телефонното обаждане? Как би се вписало всичко това в родителския сценарий?

Отшелник. Хрумва ми нещо очевидно, за което не съм се сещал преди. За разлика от случая на Елизабет Смарт, няма начин човек да се разхожда с двама еднояйчни близнаци, без да предизвика подозрение. Така че където и да са, който и да ги държи, ако са живи, момчетата са скрити от чужди погледи, изолирани са.

Плъзвам очи по списъка си с възможни мотиви — пари, отмъщение, сексуален хищник, детско порно, религиозен маниак, доктор Менгеле, кандидат-родител. Така съставен, списъкът ме вледенява. Най-малко ужасяващите мотиви предполагат безцеремонна лудост; най-тревожните говорят за изначално зло.

Поемам си дълбоко дъх. Под списъка с мотивите изписвам втора дума с главни букви:

УЛИКИ

заек оригами

кокоша кръв

редица монети

Подхвърлени от похитителя. Джуди Джоунс установи, че заекът е сгънат от стандартен материал, няма отпечатъци от пръсти и е със средна сложност на изпълнението. И толкоз.

И все пак Флейтиста го е оставил на раклата откъм страната на Шон. Защо?

Кокошата кръв. Възможно е напоената с кръв тениска да е имала за цел да хвърли подозрението върху мен, но по това можеше да се спори. Кокошата кръв може да е имала друго някакво значение. Полицейската лаборатория установи, че кръвта е от порода кокошки, типична за повечето птицеферми.

Монетите. Криминолозите ги провериха за пръстови отпечатъци и не стигнаха доникъде. Направен бе дори опит да се проследят до източника им — но се оказа, че макар да няма много от тези дребни монети в обращение, все пак наброяват милиони. Издавани са в продължение на почти трийсет години — от 1916 до 1945, — когато са били заменени с нова серия. Полицията и ФБР също работиха по тази нишка — монетния двор производител и датата на издаването им, но не откриха нищо смислено.

И въпреки това монетите не са били оставени случайно — Флейтиста си е направил труда да ги подреди. Това трябва да значи нещо.

Има и други улики. Кучето например. Флейтиста е използвал сладкото кученце като магнит за деца. Шофлър провери как стоят нещата с уипетите и ни каза, че породата става все по-популярна. Много уипети имало. Но колко много може да са всъщност? Никога не съм виждал да разхождат уипет на каишка.

А и самият Флейтист — костюмът му. Само дегизировка ли е бил, или и той има някакво скрито значение? Ще трябва да си припомня приказката за Вълшебника флейтист. За костюма — откъде можеш да купиш или наемеш костюм на Флейтиста? Зърнах го съвсем за кратко, но ми се стори доста сложен и автентичен. И онези богати надиплени яки? Една за него и една за кучето. Откъде се купуват такива яки? Дали Шофлър е проверил това? И ако е проверил, какво е открил? Под УЛИКИ добавям:

уипет

Флейтиста — приказка

костюм

яка

Ще трябва да погледна папките на Шофлър. Само че сега май са папките на Мюриъл Петрих.

Вдигам телефона и се обаждам на Петрих. Не е там. Оставям съобщение и звъня на домашния й телефон. Вместо делово съобщение с женски глас, секретарят ме изненадва с гласа на малко дете, което има затруднения с произнасянето на буквата „р“.

— Здлавейте, свълзахте се с дома на Питъл, Мюлиъл и Блитани. Ако…

Гласът на момиченцето, толкова сладък, уязвим и горд от себе си, ми идва в повече. Сякаш пропадам в пропаст. Онова, което съм загубил. Затварям.

Идва ми пак да звънна на Петрих. Искам да й кажа да изтрие записа на детския глас от секретаря. Както добре би трябвало да знае, всеки може да открие адреса й по номера на телефона. Да не е луда? Обявява на всеки обадил се, че в къщата има дете?

Поемам си дълбоко дъх, обуздавам импулса си и самовнушената бдителност. Въпреки професията си Петрих все още смята света за дружелюбно място. Знае — но всъщност не знае, — че всичко това може да се изпари за секунда.