Джон Кейс
Убийството като шедьовър (13)

12.

Почукване на вратата ме изтръгва от затисналата ме дрямка. Не знам колко време е минало, но в стаята влиза Шофлър, а не Прайс.

— Да вървим — казва той.

Веднага разбирам, че нещо е станало. Отношението му към мен се е променило, но по начин, който не успявам да определя. Изключва касетофона и аз го следвам до колата отвън. Голям бял форд, краун виктория. Ден е — утро. Прекарал съм нощта в стаята за разпит.

Обзема ме страх, когато Шофлър ми отваря вратата да вляза. Защо изведнъж се е загрижил за чувствата ми? Защото… защото ми съчувства.

Когато сяда отпред и си слага колана, аз се стягам, готвя се за мрачния му тон, за ужасната новина, за най-лошата новина. Изминали сме няколко пресечки, когато осъзнавам, че съм затаил дъх.

— Резултатите от теста излязоха — казва Шофлър и клати глава.

— Какво? — Не това съм очаквал и облекчението ми е незабавно и бездънно. — Имате предвид — от детектора на лъжата?

— Не — казва Шофлър. — Не… от лабораторния тест. На тениската. — Въздъхва силно и продължително, завивайки покрай един ъгъл.

— И… какво?

— Кокоша кръв — казва той и ми хвърля бърз поглед. — Тениската е напоена с кокоша кръв.

— Кокоша кръв! — повтарям аз и летя в облаците от облекчение. Не съм сигурен какво означава, но знам, че новината е добра. Кръвта не е била човешка. Не е била на детето ми.

Шофлър измучава нещо неопределено.

Сега разбирам защо Прайс ми бе задавал онези въпроси за религия и животински жертвоприношения. Въодушевлението ми повяхва.

— Вижте — казва Шофлър, — освен това ние, ами… открихме благонадеждни свидетели, които са ви видели на панаира с момчетата.

— Хм.

— Двама служители — продължава Шофлър. — Човекът със стълбата на Яков — той много добре си спомня момчетата ви. Каза, че едното се покатерило по стълбата като маймунка.

— Шон.

Шофлър кима.

— Даа, и след като хлапето се изкатерило догоре, се наредила огромна опашка от желаещи да си изпробват късмета — по-големи деца, които решили, че щом малкият е успял, значи е лесна работа. Като се има предвид, че таксата е по долар на опит, собственикът на атракцията е имал повод да празнува и основателна причина да запомни малкия си благодетел.

— И защо се е сетил чак сега?

— Бил си взел почивка за неделята и понеделника, така че разговаряхме с него едва тази сутрин. Местен е и не пътува с панаира. А след като го разпитахме, искахме и да го проверим. — Въздишка. — Да сме сигурни, че не познава вас, че не познава Лиз, не познава децата — такива неща. Всъщност открихме доста служители на панаира, които са ви видели с децата. Мъжът със стрелбището — той също ви помни много добре. Има и други.

— Хм.

— След като намерихме тениската… трябваше да проверим, разбирате ли? Защото ако сте отишли на панаира, за да си създадете алиби…

— Сигурно.

— Вижте — Шофлър е раздразнен и махва с ръка да приключи темата. — Кокошата кръв, всичките хора, които са ви видели — това не ви сваля от кукичката.

— Така ли?

— Ами помислете. Дори да сте били на панаира с момчетата, кой може да каже дали след това не сте ги отвели някъде, нали така? А после сте отишли при Пребъл и сте вдигнали врява, че не можете да откриете децата си. Кокошата кръв? Не знам. Може да си имате таен живот. — Един син мерцедес го засича и Шофлър надува клаксона. — Господи, виж го този! Трябваше да сложа лампата. Както и да е, онова, което ви откачва от кукичката е друго. Сглобихме всяка минута от следобеда ви по показания на свидетелите — установихме къде точно сте били от момента, когато сте оставили материала си в телевизията, до момента на появата ви при охраната, за да съобщите за изчезването на децата. — Прави пауза. — Така че… изглежда ви дължа извинение, Алекс.

Чакаме на светофар. Еуфорията ми трае долу-горе колкото да светне зелено. Да, добре е, че вече не съм заподозрян. Но децата все така ги няма. Кошмарът не е свършил.

Не казвам нищо.

— Съжалявам за теста с детектора на лъжата — продължава Шофлър, — и за Прайс. Извинявам се. Наистина.

— Мислехте, че аз съм го направил.

Той свива рамене.

Свиваме по Клингъл Роуд и се отправяме към Кънектикът. Гледам през прозореца и клатя глава.

— А междувременно похитителят печели време…

Мисля за похитителя с децата ми, в собствената ми къща, за онзи зловещ хартиен заек, за редичката монети, за напоената с кръв тениска. И за себе си в стаята за разпити — и през цялото това време следата е изстивала.

Изливам всичко това в думи и Шофлър просто ме оставя да си говоря, докато накрая разбирам, че е безсмислено да продължавам. Отвън двама малчугани с балони от зоопарка минават с майките си. Ако бяхме отишли в зоологическата градина! Опитвам се да потисна тези безполезни опити да пренаредя миналото, но те ми се натрапват поне по сто пъти на ден. Стискам здраво очи.

След малко Шофлър казва:

— Онзи мъж с кучето, на турнирната арена. Двама свидетели твърдят, че са го видели с вашите момчета.

Сърцето ми изстива.

— Мислите, че той го е направил?

— Ами… не бихме искали да прибързваме. Високият мъж, кучето с яката — всичко това го съобщиха по телевизията, така че не бива да се предоверяваме на свидетелите. И въпреки това започнахме да питаме дали някой не е виждал изчезналите близнаци с този човек. И, разбира се, хората са ги видели. Или поне — изписва кавички във въздуха — „така мислят“.

— Така мислят.

— За наш късмет така и не е изтекла информация към медиите какво е било кучето и това ни даде възможност да пресеем свидетелските показания. Знаем, че е било уипет, така че ако са видели мъж с немска овчарка или пудел…

— Ясно.

— Канех се да ви питам доколко добре сте огледали онзи човек. Помните ли лицето му?

Колебая се. Помня сцената, но тогава се оглеждах за Кевин и Шон, да съм сигурен, че още са там, където трябва да бъдат. Веднага щом ги забелязах в тълпата от скандиращи деца, се успокоих.

— Не знам — казвам на Шофлър. — Всъщност не му обърнах внимание. Забелязах костюма му и кучето. Реших, че работи в панаира.

— Ще ми се да поработите с някой от нашите художници — да видим какво ще излезе. Ще го уредя.

Светва зелено и завиваме по Кънектикът.

— В пет имам пресконференция — казва Шофлър. — Искате ли да дойдете с мен? Двамата с Лиз? Така де, вече не сте заподозрян. Може би ще е по-добре да присъствате, за да отговорите на въпросите им.

Никакво „може би“. Знам какво би ми казала Клер Каросела. Ако това ще ни спечели повече ефирно време, двамата с Лиз ще стоим пред тълпата от репортери цялата нощ.

От опит знам какво ще бъде. Ще се надвикват един друг за правото да ни засипят с въпроси. Въпросите ще са или реторични („Чувствате ли се облекчен, след като подозрението срещу вас отпадна?“) или такива, на които е невъзможно да се отговори („Смятате ли, че полицията скоро ще открие момчетата ви?“).

— Ще дойдем.

 

 

През следващите два дни енергични приятели и съседи не ни оставят на мира. Сега, когато вече не съм заподозрян, шлюзовете отново са отворени докрай. Къщата е затрупана с храна — курабийки, салати, огромни кошници с всевъзможни хранителни продукти.

Улица Ордуей е окичена с жълти панделки. Булевард Кънектикът също е украсен, по няколко пресечки в двете посоки от къщата ни.

Куриер донася ръчно изработени картички от другарчетата на момчетата в „Сейнт Олбанс“ — цветя, нарисувани с ярки флумастери, внимателно изписани думи на подкрепа и несръчни детски подписи.

Растящото количество мечета и цветя, оставени на тротоара пред нас, започва да ми действа на нервите. Напомня ми за цветята, струпани по крайпътните банкети на места, където са станали тежки катастрофи, за посмъртните дарения в Оклахома Сити, за куповете цветя и плюшени играчки след катастрофата, в която загина принцеса Даяна, планините от възпоменателни дарения край Световния търговски център. Погребални дарения.

Полицията вече е организирала една гореща линия и макар да се противопостави вяло на откриването на втора, отрядът от съседи не може да бъде спрян. Джак организира доброволците, които приемат обажданията на втората гореща линия, и координира смените им. За разлика от официалната гореща линия тази обещава награда плюс поверителност.

Моят стар приятел Езра Сидран, компютърен гений, спонсорира създаването на уебсайт — findkevinandsean.com^[1]. Приятелката на Лиз, Моли, се заема да организира доброволци, които да следят сайта. Само след два дни вече имаме по четиристотин посетители на час.

Понеже вече съм извън подозрение, телевизионната станция възобновява наградния фонд и самата Криста се появява в ефир, призовавайки към дарения. Фокс добавя още пет хиляди към първоначално обявената сума. Счетоводната фирма на телевизията доброволно се наема да получава и пресмята постъпилите средства. За няколко дни във фонда се събират повече от деветдесет хиляди долара.

Три стари приятелки на Лиз организират отпечатване и разпространение на хиляди постери. Колкото до нас, през повечето време сме затворени в къщата, но получаваме информация, че лицата на момчетата са на витрините на всички възможни магазини, по автобусните спирки, телефонните стълбове и всеки постер е с напечатани по края късащи се листчета с номера на горещата линия и интернет адреса.

Срещам се с Мери Макафърти, частния детектив, когото наех да помогне в издирването на момчетата. Тя ми обяснява какво е свършила, най-вече „търсене на улики“ чрез разговори с десетки наши приятели и познати — както и с новите приятели и познати на Лиз и момчетата в Мейн. Това е довело до „нищо засега“. Насочила е вниманието си към хората, работили за нас — водопроводчици, детегледачки, зидаро-мазачи, хората, които инсталираха миялната машина, бояджии (дадох й всичките ни разписки за извършени услуги от този род).

— Не е за вярване колко често е замесен подобен човек.

— Но не и в този случай.

— Да, засега поне.

 

 

Работя с полицейска художничка на име Марайке Уилк и се опитвам да изцедя от главата си образа на мъжа с кучето. Понеже само съм го зърнал за миг, не съм голям оптимист. Шофлър настоява, че „холандчето“, както той нарича Марайке, е „царица в изваждането на подробности от спомените на очевидци, направо е гений“.

Затруднявам се от самото начало, докато се опитвам да определя формата на лицето му. Яката, която носеше, също създава проблеми — не само защото ми е още по-трудно да определя дължината на лицето му, но и защото крие връзката между врата и раменете, линията на челюстта и дори ушите му. Добре подрязаните козя брадичка и мустаци също не помагат. Въпреки умението на Марайке да прехвърли беглите ми впечатления върху белия лист, резултатът е неясен и твърде общ. Мъжът гледа с празен поглед от окончателната скица, с хубава подстрижка и добре оформени брадичка и мустаци, точно както го помня, но останалото си е чиста догадка.

Шофлър се отбива да погледне докъде сме стигнали.

— Какво ще кажеш? — пита Марайке.

— Ще кажа, че всичките ми изглеждат от един дол дренки.

— Какво?

— Марайке и Лари — Лари е друг от художниците ни — вече работиха с други трима свидетели, които са видели този човек с децата ви. — На Марайке казва: — Продължавай. Дай му да ги види.

Тя ми показва серия от пет варианта на мъжа с кучето, във всичките се набиват на очи козята брадичка и заострените мустаци. Като се изключат те, скиците се различават по формата на главата и по други характеристики.

— Лицевото окосмение, особено когато е оформено в геометрични форми и чисти линии, привлича окото и останалите черти остават до голяма степен незабелязани. Човек запомня лицевото окосмение. Възможно е — казва Марайке с едва доловимия си акцент, — дори да са били фалшиви.

Шофлър клати глава.

— А и яката около шията — тя също създава проблеми.

Марайке извиква на екрана моята скица.

— Доволен ли сте от тази? — пита ме тя.

Аз вдигам рамене.

— Май да.

Тя щраква няколко пъти с мишката и косата, брадата и мустаците изчезват. Гладко избръснат, мъжът може да е всеки.

— Ще ги усредня всичките — казва Марайке, — после ще направя една с лицевото окосмение и една без него, става ли?

 

 

Позицията на властите се променя. Сега, когато момчетата официално се водят като жертви на отвличане, към случая е прикрепен агент от ФБР. Шофлър предварително ме осведомява, че Джуди Джоунс е много млада, но и много умна.

— Заек, обаче пипето й сече та дрънка.

Събираме се в дневната. Шофлър я представя и тя ми обяснява, че участието на Бюрото в случаи на отвличане е задължително след случая Линдберг^[2].

Лиз седи до мен и ми държи ръката, макар че в ситуацията няма нищо интимно. Ние сме като двама непознати пред лицето на катастрофа, докосваме се инстинктивно, в търсене на човешки контакт. Заедно поддържаме обединен фронт за пред обществото — включително и на мероприятия като сегашното. Но като се изключат моментите, когато тя се срива и има нужда — буквално! — от рамо, на което да си поплаче, жена ми се държи официално и дистанцирано и очевидно не й допада това натрапено ни от обстоятелствата подновено съжителство. Още не съм я виждал по халат например.

— Участието на Бюрото варира — казва Джуди Джоунс и се стреми да срещне погледите ни поред. — Понеже сме доволни от начина, по който полицията води разследването, ролята ни ще бъде ограничена до поддръжка.

Джак веднага възразява.

— Какво — ФБР е толкова заето с разни терористи, че две деца са без значение? Не заслужават ли внуците ми цялото ви внимание?

Аз смятам, че ограничената роля на Бюрото е в наша полза, но Джак не е на същото мнение. Като се има предвид тирадата му как момчетата заслужавали най-доброто, става ясно, че въпреки незабравимата серия от провали на ФБР през последното десетилетие (Руби Ридж, Уейко, шпионинът Робърт Хансън, невероятното недоглеждане, довело до атаката от 11 септември, потресаващите грешки на феберейските лаборатории^[3]), Джак храни погрешни представи за ефикасността на Бюрото, по-подходящи за времето на Елиът Нес срещу Ал Капоне.

Джоунс ни уверява, че ограничената роля на Бюрото не се дължи на „прекомерна заетост с националната сигурност“.

— Готови сме да предоставим всякаква помощ, поискана от инспектор Шофлър.

— Как е възможно да сте доволни от действията на полицията? — настоява на своето Джак. — Те смятаха, че Алекс е виновен, и докато се занимаваха с него, истинският похитител е заличавал следите си. — Той вдигна гневно ръце.

— Разбирам чувствата ви. Постфактум всички сме гении. Но трябва да разберете, че до този момент следствието е водено безупречно. Веднага след като е повикан, инспектор Шофлър е направил необходимото да обезопаси местопрестъплението — което никак не е било лесно, между другото, на такъв обект. Незабавно е задействал активно издирване и разследване. За времето след изчезването на момчетата той и екипът му са разпитали огромен брой свидетели, някои повече от веднъж. Установил е добри връзки със столичната полиция. Водил е разследването като по учебник, а това включва — поглежда към мен и ме удостоява с лека съчувствена гримаса — разпита и оневиняването на господин Калахан.

— Откъде накъде? — казва Джак, лицето му е почервеняло и излъчва нескрита войнственост. — Губят си времето с Алекс и никой дори не търси внуците ми. Всички ги мислят за мъртви.

Джоунс поглежда надолу към пръстите си — ноктите й са изгризани до кръв.

— В полето на криминалното правораздаване — казва тя — всички ние сме в някаква степен ученици на историята. Трябва да се основаваме на познатите прецеденти. Разследвайки господин Калахан, инспектор Шофлър се е водил от историята. Работата е там, че повечето отвличания и убийства на деца са извършени от родителите им — особено когато родителите са разделени. — Тя взема полицейското досие от масичката. — Този похитител не е действал типично. Просто няма много случаи — аз лично не открих и един такъв, — в които отвличането е извършено на много мили от дома на жертвите и въпреки това похитителят се връща в дома им, кара една от жертвите да се обади по телефона на родител, при това без да се постави искане за откуп. — Тя клати глава. — Подобно поведение е изключително рисково.

— Ами тениската? — питам аз. — Имате ли някакви теории за нея?

Тя въздъхва и поглежда към инспектор Шофлър.

— Няма нищо в базата данни, наистина нищо. Може да е било някакъв вид животинско жертвоприношение. В момента работим по това.

Шофлър прави физиономия.

— Според мен тениската е трябвало да ни насочи по грешна следа. Не че сме пренасочили изцяло усилията си, работехме и върху другите следи и вероятности. Имаме две изчезнали деца и разследването тече на пълни обороти. Но докато не излязоха резултатите от лабораторията, нормално беше да съсредоточим част от ресурсите си върху Алекс. — Той клати тъжно глава. — Мисля, че тениската е подхвърлена нарочно и подейства като заклинание.

— Зелен хайвер — казва Джоунс. — Само дето тениската е жълта.

Лиз простенва и главата й се отпуска безсилно.

— Този тип е прекалено умен, по дяволите! — казва баща ми.

— Инспектор Шофлър ме помоли да се заема с две от уликите — казва ни Джоунс. — Първо, хартиеният заек — вече проверих някои неща.

— Така ли? И какво открихте? — питам аз.

Тя свива рамене.

— Не много. Консултирахме се със специалист по оригами. Според него фигурката е умно конструирана и доста сложна, но повече от това не можа да ни каже. Сега заекът е при друг специалист, но не ми се вярва тази улика да ни доведе до нещо съществено. Като всяка друга субкултура, от делтапланеризма до ръчното изработване на свещи, и оригамито има повече запалени почитатели, отколкото би допуснал човек.

— А материала? — пита Лиз. — Кожа или каквото е там.

— На пипане наистина е като кожа. Нарича се слонска кожа. Но всъщност е специален вид хартия, която се използва за изработване на оригами.

— Ясно.

— Хартията трябва да е влажна, когато се прегъва, а слонската кожа била особено подходяща, така ми обясни специалистът. Не е рядко срещана и всъщност е предпочитаният материал, особено за фигури на животни. Боя се, че дори да открием източника на хартията, това няма да ни помогне много. Само в интернет има реклами на дузина доставчици.

Лиз изглежда сякаш всеки миг ще се разплаче.

— Другият въпрос, който инспектор Шофлър ме помоли да проуча — казва Джоунс, — са евентуалните врагове на господин Калахан. Получих копие от списъка, предоставен ни от вас, и когато приключим тук — тя премества погледа си към мен, — бих искала да го прегледаме заедно.

Майка ми вдига ръка, сякаш е в клас. Лицето й е яркочервено.

— Ами ако е защото са близнаци? — избълва на един дъх тя. — Непрекъснато се сещам за онзи нацистки лекар… и за експериментите му. — Притиска ръка към устата си. — Съжалявам — казва и поглежда към мен и Лиз.

Баща ми я прегръща през раменете.

— И аз съм си мислил за това — казва той.

Аз пък се опитвам да не мисля за това. Не съм в състояние да се справя с подобна мисъл, изтръпвам от идеята за някакъв съвременен Менгеле, който прави разни неща на моите момчета. По-добре да са мъртви. И аз да съм мъртъв.

— Проверих как стоят нещата с близнаците — отвръща Джуди Джоунс и клати глава в знак на отрицание — и мога да ви кажа, че за последните двайсет години има много малко случаи на отвлечени близнаци. Или на изчезнали близнаци. И няма нищо, което да кореспондира с този случай.

— А онези момчета от Ел Ей? Лопес ли бяха? Някакво испанско име. — Това питане е от Джак.

— Близнаците Рамирес — казвам аз.

— Изглежда Алекс знае защо този случай няма отношение към нашия — казва Джоунс и кима към мен.

— Полицията залови похитителя с телата на момчетата — обяснявам. — После той се самоуби.

— С което онзи случай приключи окончателно — казва Джоунс. — Така че…

 

 

Майката на Лиз, Маргерит, пристига с полет от Мейн и едва не се налага пак да постъпи в болница след сблъсъка с тълпата журналисти пред къщата.

Макар че — само седмица след отвличането — въпросната тълпа е започнала да оредява.

Съпричастни хора, които не познаваме, продължават да се записват доброволци за издирвателните отряди и продължават да претърсват района около панаира винаги, когато времето го позволява. Когато можем, и ние се включваме — само майка ми остава. Облечени с последен модел екипи, дарени от „Тенлитаун Аутдор Спортс“ (собственик е приятел на мой приятел), ние изминаваме с колата стотината километра до Кромуел и после се разделяме според полицейските инструкции, като всеки от нас се включва в различен издирвателен отряд.

Слабото зрение на мама не й позволява да се бъхти сред трънаците и долчинките. Тя си остава вкъщи и помага на групата „Сила на молитвата“, организирана от нейна приятелка — проверяват широк обхват от имейл адреси.

Телефонът в кабинета ми е свързан с половин дузина други апарати, инсталирани от властите.

— Ако похитителят все пак се обади — обяснява майка ми на член от групата, — трябва да може да се свърже незабавно.

Телефонът не престава да звъни. Когато сме си вкъщи, всички се залавяме да отговаряме, като записваме името, номера и целта на обаждането.

 

 

Шофлър наминава към един следобед, вече десет дни след изчезването на момчетата. Всички други са заети, така че двамата разговаряме насаме.

Най-напред ми казва, че вече са събрали значителна информация за мъжа с кучето.

— Излиза, че този човек непрекъснато е бил заобиколен от деца. Заради кучето, нали разбирате? Много сладко куче. Служи му като магнит. Магнит за хлапета.

— Точно това видях и аз — група деца, които галеха кучето.

— Получихме потвърждение от един от хората, които продават билети на входа. Спомня си, че момчетата са излезли с някакъв мъж с куче.

— Спомня си, че са излезли? Наистина? И къде е бил досега този билетопродавач?

— Той е от вида на неохотните свидетели. Има досие. Определено не беше от доброволците. Стигнахме до него чак при втората серия разпити. Привикваме всички служители по списък и този път ги питаме дали са видели висок мъж с куче и две деца да излизат от панаира. И това хлапе, понеже е нервен женчо и се има за почтен гражданин, само дето пуши марихуана, схващате за какво ви говоря… та този път хлапето започва да се притеснява. Какво ще стане, ако си държи устата затворена? Това лъжа ли ще е? Или дори възпрепятстване на правосъдието? Дали няма да се сметне за нарушаване на подписката му? И решава да проговори.

— Хм.

— И аз бях скептично настроен. Как е възможно да си го спомня? Хиляди хора влизат и излизат всеки ден и половината са облечени като Робин Худ или крал Артур. А и вече е минала повече от седмица.

— Десет дни.

— Така е. Ето обаче какво ни казва хлапето. Не е обърнал внимание дали децата са близнаци, помни само две момчета с еднакъв ръст. Запомнил е само, че групата му се е сторила странна.

— Групата?

— Двете деца, мъжът и кучето. Питах го какво има предвид. Покрай него минават рицари и принцеси, цели пълчища готи и какво ли не… а тази малка група му се е сторила странна? Странна в какъв смисъл? Защо странна? И той каза какво му е направило впечатление — че мъжът е бил костюмиран, кучето е било костюмирано, а децата — не. Сторило му се нелогично. Обикновено било обратното.

— Хм.

— Когато го каза, ми просветна, че наистина е така, не мислите ли? Не е нещо, което ще си измислиш. Освен това той закова кучето.

— Казал е, че е било уипет?

Шофлър вади тефтера си и си слага очилата. Много е привързан към тефтерите и си записва всичко. Понякога се допитва до бележките си по няколко пъти в течение на един разговор. Има стотици тефтери. Шегува се, че някой ден ще си напише мемоарите.

Сега намира каквото търси.

— Да, ето го. Питам го какво е било кучето на високия мъж и той ми казва, че е „едно от онези бързи кучета, прилича на хрътка, но е по-малко“.

— Съвпада.

— Тогава го питам как е бил облечен собственикът. И той отговаря: „Казах ви — с костюм.“ Аз настоявам: какъв вид костюм? Казва ми, че тази работа му я намерила сестра му и той не е на „ти“ с ренесансовите глупости. После ми посочва очевидното — че хората не идват на ренесансов фестивал, облечени като каубои или Супермен.

Познавам, че Шофлър е развълнуван, но не разбирам накъде бие.

— На хлапето определено започва да му писва от мен — казва инспекторът, — но аз го притискам. Може ли да бъде по-точен? Е, високият не бил крал. Не бил рицар. Не знаел какво е. Костюмът му… бил с шантава яка, същата като на кльощавото куче. И тогава ми казва, че онзи бил с някакъв клин и носел флейта. — Шофлър вдига очи към мен и ме поглежда над очилата си. — Аз казвам — чакай малко, имал е флейта? Защото това го беше споменал и един друг свидетел, но тогава не обърнах голямо внимание. И лицето на хлапето грейва, все едно го е споходило внезапно вдъхновение. „Май това беше — казва ми то. — Носеше една такава дреха, нали се сещате, с четири различни цвята. И флейтата. Сигурно се е бил дегизирал като Вълшебника флейтист.“

Шофлър затваря тефтера си. Изглежда доволен от себе си, но мен ме полазват ледени тръпки. Каква беше онази приказка? Доколкото си спомням, флейтистът отървал селото от плъховете, но после големците отказали да му платят. Тогава той засвирил отново и всички деца го последвали. После… онези деца не изчезваха ли всичките?