Ейджи Йошикава
Мусаши (31)

Пеперуда през зимата

Акеми се измъкна от странноприемницата в Сумийоши, без да каже на никого. Чувстваше се като птица, пусната от клетката на свобода, но още не се бе възстановила от срещата, която има със смъртта, достатъчно, за да лети много нависоко. Белезите от насилието на Сеиджуро нямаше да заздравеят бързо. Този човек разби на парчета съкровената й мечта да се отдаде невинна в ръцете на човека, когото наистина обича.

Докато се возеше в лодката нагоре по Йодо към Киото, й се стори, че всичката вода на реката не се равнява на сълзите, които й се иска да пролее. Докато покрай тях бързо преминаваха други лодки, натоварени с украшения и храна за Новата година, тя ги гледаше втренчено и си мислеше: „Сега, дори и наистина да намеря Мусаши…“ Погледът й бе изпълнен с тревога. Никой не можеше да си представи, колко жадно очакваше тя сутринта на Новата година, когато щеше да го намери на Големия мост на улица Годжо.

Копнежът й по Мусаши бе станал по-дълбок и по-силен. Нишката на любовта се бе удължила и тя я бе навила на кълбо в гърдите си. През всичките изминали години продължаваше да преде тази нишка от далечни спомени и дочути разкази и да я намотава около кълбото, което ставаше все по-голямо и по-голямо. Само допреди няколко дни ревниво пазеше своите момичешки чувства и ги носеше със себе си като свежо диво цвете от склоновете на връх Ибуки. Сега цветето в нея бе прекършено. Макар надали някой да знаеше за станалото, тя си представяше, че всички я зяпат със знаещ поглед.

В Киото, под гаснещата светлина на вечерта, Акеми тръгна край голите върби и мъничките пагоди в Терамачи, близо до улица Годжо. Изглеждаше измръзнала и изоставена като пеперуда през зимата.

— Хей, хубавице! — обади се някакъв мъж. — Връвта на обито ти се е развързала. Не искаш ли да ти я завържа?

Беше слаб, дрипаво облечен и с груба реч, обаче носеше две саби като самурай.

Акеми никога не го беше виждала преди, но редовните посетители на околните пивници биха могли да й кажат, че името му е Акакабе Ясома и че през зимните нощи се шляе по задните улици и безделничи. Износените му сламени сандали изшляпаха, когато се затича след Акеми и вдигна отвързания край на връвта на обито.

— Какво правиш съвсем сама на това пусто място? Не ми се вярва да си някоя от онези смахнати жени, дето ги показват в театъра кьоген, или?… Хубаво лице имаш. Защо не си пооправиш малко косата и да тръгнеш да се разхождаш като останалите момичета?

Акеми продължи да върви, все едно, че няма уши, но Ясома погрешно взе това за свенливост.

— Приличаш на градско момиче. Какво си направила? От къщи ли си избягала? Или имаш мъж, от който се опитваш да избягаш?

Акеми не отговори.

— Трябва да внимаваш. Хубаво момиче като теб, пък върви като унесено, с вид, че е в беда или нещо такова. Не знаеш какво може да се случи. Няма ги вече онези крадци и грубияни, които все се шляеха при Рашомон, но има много престъпници, а на тях, като видят жена, направо им потичат лигите. И също скитници, и хора, които купуват и продават жени.

Макар Акеми да не обелваше и дума, Ясома упорстваше в разговора и когато се наложи, сам отвръщаше на въпросите си.

— Наистина доста опасно е. Говори се, че сега жени от Киото се продавали в Едо на много високи цени. Преди са откарвали тукашните жени на североизток в Хирайдзуми, но сега всичко става в Едо. Така е, понеже вторият шогун Хидетада иска да построи града колкото се може по-бързо. Сега всички леки заведения от Киото откриват клонове там.

Акеми пак не каза нищо.

— Тебе лесно ще те вземат на такова място, така че внимавай. Ако не си нащрек, може да се забъркаш с някой непрокопсаник. Страшно опасно е!

Това вече бе прекалено за Акеми. Обърна се и шумно изфуча срещу мъжа.

Ясома само се засмя.

— Знаеш ли — отбеляза той, — наистина ми се виждаш смахната.

— Млъкни и се махай!

— Е, не си ли такава?

— Ти си лудият!

— Ха-ха-ха! Това само го доказва. Ти си луда. Жал ми е за теб.

— Ако не се махнеш оттук, ще те замеря с камък!

— Ау, ама наистина ли?

— Махай се, животно!

Гордата външност, която Акеми се опитваше да си придаде, прикриваше ужаса, който всъщност изпитваше. Тя изпищя срещу Ясома и се затича в едно буренясало поле, където някога се бе намирала къщата на господаря Комацу с нейната пълна с каменни фенери градина. Изглеждаше, сякаш плува между полюляващите се растения.

— Чакай! — извика Ясома и като копой тръгна след нея.

Вечерната луна изгря над хълма Торибе, прилична на дивата усмивка на някой женски демон.

Наоколо нямаше никой. Най-близките хора бяха на около триста крачки разстояние и бавно слизаха заедно по хълма, но нямаше да й се притекат на помощ, дори и да чуеха виковете й, понеже тъкмо се връщаха от погребение. Облечени в тържествени бели дрехи и с шапки, вързани с бели панделки, те носеха в ръце молитвени броеници. Неколцина още плачеха.

Изведнъж Акеми бе блъсната силно изотзад, препъна се и падна.

— О, извинете — обади се Ясома.

Като продължаваше през цялото време да се извинява, той падна върху нея.

— Заболя ли ви? — попита загрижено, като я притисна към себе си.

Пламнала от гняв, Акеми плесна мъжа през брадатото лице, но това не го стресна, а изглежда, му хареса. При удара той само присви очи и се ухили. След това я притисна по-силно и отри буза в нейната. Брадата му като хиляди иглички се заби в кожата й. Едва успяваше да диша. Докато отчаяно се бореше с нокти, един от тях го закачи за ноздрата, откъдето потече струя кръв. Въпреки това Ясома не отслаби хватката, с която я държеше.

Камбаната на залата Амида на хълма Торибе заби на умряло, сякаш жалеше за преходността на всичко и суетата на този живот. Това обаче не впечатли двамата борещи се смъртни. Сухият буренак яростно се полюляваше при всяко тяхно движение.

— Успокой се, стига си се била — замоли мъжът. — Няма от какво да се страхуваш. Ще ми станеш невеста. Ще ти хареса, нали така?

— Искам да умра! — изкрещя Акеми.

Гласът й бе толкова нещастен, че стресна Ясома.

— Защо? К-какво има? — запъна се той.

Свита така на земята със събрани здраво в едно ръце, колене и гърди, Акеми приличаше на цвят от сасанква^[1]. Ясома се опита да я утеши и приласкае, с надеждата да я накара да се предаде. Това изглежда не му беше първи случай от този род. Напротив — изглеждаше, сякаш то е нещо, което особено му се нрави, тъй като, без да губи застрашителния си израз, неговото лице засия от удоволствие. Не бързаше за никъде и сега като котка се наслаждаваше да си играе със своята жертва.

— Не плачи — започна той. — Няма за какво да плачеш, нали така? — Целуна я по ухото и продължи: — Трябва и преди да си била с мъж. Не може на твоята възраст да си още невинна.

Сеиджуро! Акеми си спомни задухът и усещането за нещастие, припомни си, как очертанията на шоджито се размиха пред погледа й.

— Чакай! — каза тя.

— Да чакам ли? Добре, ще почакам — отвърна Ясома, който взе трескавото треперене на тялото й за израз на страст. — Обаче не се опитвай да избягаш или наистина ще стана груб.

Тя изръмжа остро, изви рамене и махна ръката му от себе си. Втренчи се ядосано в лицето му и бавно се изправи.

— Какво се опитваш да направиш с мен?

— Знаеш какво искам!

— Мислиш, че може да се отнасяш с жените като с глупачки, а? Всички мъже така правите! Е, аз може да съм жена, но ме бива за нещо повече.

От устната й, която бе порязала на едно листо, течеше кръв. Прехапа я и пак избухна в сълзи.

— Много странни работи говориш — обади се той. — Какво може да си, освен смахната?

— Ще говоря, каквото си поискам! — кресна Акеми.

Блъсна го с всичка сила в гърдите и се затича през буренака, който се простираше чак докъдето поглед стига в лунната светлина.

— Убийство! Помощ! Убийство!

Ясома се метна подире й. Преди да е пробягала и десет крачки, той я хвана и отново я повали. Сега тя лежеше с притисната към земята буза и с разпръсната около лицето коса. Белите й нозе се подаваха изпод кимоното, което бе полуотворено и излагаше гърдите й на студения вятър.

Тъкмо когато се готвеше да се хвърли отгоре й, нещо много тежко перна Ясома близо до ухото. Кръвта нахлу в главата му и той изпищя от болка. Щом се извърна да види какво е, твърдият предмет се стовари върху темето му. Този път надали изпита болка, тъй като веднага се строполи в безсъзнание. Главата му се килна като празната глава на хартиен тигър. Докато лежеше така със зяпнала уста, неговият нападател, един странстващ свещеник, застана над него, хванал шакухачи, с която бе нанесъл ударите.

— Зъл звяр такъв! — възкликна той. — Обаче го оправих по-лесно, отколкото очаквах.

Свещеникът остана да гледа известно време към Ясома, като обмисляше на глас дали ще е по-великодушно да го убие веднага. Възможно бе, дори след като дойде в съзнание, той вече никога да не си върне разсъдъка.

Акеми впери празен поглед в своя спасител. Освен шакухачи, по нищо не можеше да се познае, че той е свещеник. Ако се съди по мръсните дрехи и висящата отстрани сабя, можеше да бъде обеднял самурай или дори просяк.

— Сега всичко е наред — каза мъжът. — Няма за какво повече да се тревожите.

Излязла от унеса си, Акеми му благодари и се зае да оправя косата и кимоното си. Погледът, с който надзърташе в тъмнината наоколо, обаче още бе пълен с уплаха.

— Къде живеете? — попита свещеникът.

— А? Къде… искате да кажете, къде ми е къщата? — попита тя и покри лицето си с ръце.

Опита се през ридания да отвърне на въпроса му, но не намери сили да бъде откровена с него. Част от това, което му каза, беше истина — майка й не е като нея, майка й се опитва да разменя тялото си за пари, избягала е тук от Сумийоши, — но останалото беше измислено на мига.

— По-скоро ще умра, отколкото да се върна у дома — простена тя. — Толкова трябваше да понеса от майка си! Толкова много срамни неща ми се случиха! Ами, дори докато бях малко момиче, трябваше да излизам на полето на битката и да крада разни неща от телата на убитите войници.

Отвращението към майка й я накара цялата да потрепери.

Аоки Тандзаемон й помогна да стигне до една падинка, където бе тихо и вятърът не беше така мразовит. След като стигнаха до един малък, полусрутен храм, той се усмихна бързо с едрите си зъби и каза:

— Аз живея тук. Не е много нещо, но на мен ми харесва.

Макар да съзнаваше, че въпросът е малко нелюбезен, Акеми не можа да се сдържи да не попита:

— Но наистина ли тук живеете?

Тандзаемон отвори с бутване една решетеста врата и й направи знак да влезе. Акеми се поколеба.

— Вътре е по-топло, отколкото мислите — каза той. — За постилане на пода имам само тази тънка рогозка. Въпреки това тя е по-добре от нищо. Да не се страхувате, че може да съм като онзи звяр там?

Акеми мълчешком поклати глава. Тандзаемон не я плашеше. Сигурна беше, че е добър човек, а и във всеки случай бе на години — както прецени, над петдесет. Това, което я задържаше, беше мръсотията в малкия празен храм и мирисът от Тандзаемоновите тяло и дрехи. Нямаше обаче къде другаде да отиде, а и не се знаеше какво може да се случи, ако я намери Ясома или някой друг като него. При това челото й гореше от треска.

— Няма ли да ви притеснявам? — попита тя, докато се качваше по стълбите.

— Не, ни най-малко. Никой няма да възрази, дори да останете тук с месеци.

Постройката бе съвсем тъмна, от онези, където обичат да се заселват прилепи.

— Почакайте само минута — помоли Тандзаемон.

Тя чу шум от търкането на метал о кремък, след което една малка лампа, явно изхвърлена от някого и прибрана от монаха, хвърли слаба светлина наоколо. Огледа се и забеляза, че този странен човек някак бе събрал най-необходимото за едно домакинство — един-два кухненски съда, няколко чинии, дървена възглавница, сламена рогозка. Той каза, че ще й приготви малко просена каша и се засуети наоколо с някакъв счупен глинен мангал, в който първо сложи малко дървени въглища, после клечки и след като удари кремъка, успя да раздуха огън.

„Добър старец“, помисли си Акеми. Щом се успокои, мястото вече не й се струваше толкова нечисто.

— Я сега — обади се монахът. — Виждате ми се трескава и казвате, че сте уморена. Сигурно сте настинала. Защо не си полегнете там, докато стане готова храната?

Той посочи един куп набързо нахвърляни рогозки и чували от ориз.

Акеми постла дървената възглавница с малко хартия, която носеше със себе си, промърмори някакво извинение, че си почива, докато той работи и легна. За завивка трябваше да й послужат окъсаните останки от някаква мрежа за комари. Тя понечи да я придърпа нагоре, но в същия миг изпод нея изскокна някакво животно с лъскави очи, което се преметна над главата й. Акеми изпищя и зарови лице в постелката.

Тандзаемон бе изненадан повече от нея. Изпусна торбата, от която сипваше брашно във водата и разсипа половината от него по коленете си.

— Какво беше това? — извика.

— Не знам — отвърна Акеми, като още криеше лицето си. — Видя ми се по-голямо от плъх.

— Сигурно катерица. Понякога идват, като надушат храна. Но сега не я виждам никъде.

Акеми вдигна леко глава и посочи:

— Ето я!

— Къде?

Тандзаемон стана и се обърна. На преградата пред вътрешното светилище, откъдето образът на Буда отдавна бе изчезнал, стоеше една маймунка, която се сви от страх пред вперения поглед на монаха.

Тандзаемон изглеждаше озадачен, но маймунката явно реши, че няма от какво да се страхува. След няколко подскока нагоре-надолу по олющеното червено перило тя седна отново и като вдигна лице, подобно на праскова с дълги коси върху нея, замига с очи.

— Откъде смяташ може да се е взела?… А-ха! Сетих се. Още тогава ми се стори, че наоколо има пръснат много ориз.

Пристъпи към маймунката, но тази, като усети приближаването му, скочи зад олтара и се скри.

— Голям дявол е — каза Тандзаемон. — Ако й дадем нещо за ядене, сигурно няма да прави бели. Хайде да я оставим на мира. — Изтупа брашното от коленете си и отново седна пред мангала. — Няма от какво да се страхувате, Акеми. Починете си.

— Мислите ли, че тя нищо повече няма да направи?

— Да. Не е дива. Трябва да е била домашно животно на някого. Няма за какво да се тревожите. Достатъчно топло ли ви е?

— Да.

— Тогава поспете. Това е най-доброто средство против настинката.

Сложи още брашно във водата и разбърка кашата с клечки за ядене. Сега огънят се бе разпалил и докато сместа се загряваше, Тандзаемон се зае да нареже малко лук. За дъска му служеше връхната част на стара маса, а ножът му бе един малък, ръждив кинжал. Без да си е мил ръцете, събра лука с шепа и го сипа в една дървена паница, после избърса дъската и я превърна така в поднос.

Парата от врящия съд постепенно затопли стаята. Седнал и прегърнал с ръце кокалестите си колене, някогашният самурай с гладен поглед се взираше в гозбата. Имаше доволен и нетърпелив вид, сякаш гърнето пред него съдържа най-голямата радост за човечеството.

Камбаната на Кийомидзудера като всяка нощ удари. Зимният пост, продължил тридесет дни, бе свършил и наближаваше Новата година, но както винаги в края на старата, бремето в душите на хората сякаш бе натежало. До късно през нощта камбанката при входа на храма се удряше от богомолци, дошли да се поклонят и да кажат молитви, а протяжните и жални напеви с молби за помощта на Буда еднообразно се носеха наоколо.

Докато бавно бъркаше кашата, за да не загори, Тандзаемон се замисли. „Самият аз получавам сега наказание и изкупувам греховете си, но какво е станало с Джотаро?… Детето не направи нищо, достойно за укор. О, блажена Канон, моля те да накажеш родителя за греховете, но щедро и състрадателно да обърнеш поглед към сина…“

Изведнъж молитвата му бе прекъсната от писък.

— Животно!

С все още затвори за сън очи и плътно притиснато към дървената възглавница лице, Акеми горко плачеше. Тя продължи да говори насън докато не се събуди от своя собствен глас.

— Нещо насън ли казах? — попита.

— Да, стреснахте ме — отвърна Тандзаемон, който дойде при нея до леглото и изтри челото й с влажно парче плат. — Потите се ужасно. Трябва да е от треската.

— Какво… какво казах?

— О, много неща.

— Какви неща?

От неудобство трескавото лице на Акеми се зачерви още повече. Тя го скри със завивката.

Без да отвръща направо, Тандзаемон каза:

— Има някой мъж, когото искате да прокълнете, нали, Акеми?

— Това ли казах?

— Аха. Какво се е случило? Да не ви е изоставил?

— Не.

— Разбирам — отвърна монахът, стигнал сам до съответния извод.

Акеми седна в леглото и продължи:

— О, какво да правя сега? Кажете ми, какво?

Беше се заклела да не разкрива пред никого своята срамна тайна, но гневът и тъгата, чувството за загуба, което се бе насъбрало в нея, всичко това й дойде твърде много, за да го понесе сама. Просна се на коленете на Тандзаемон и на един дъх разказа цялата история, като през цялото време хлипаше и ридаеше.

— О — проплака тя, — искам да умра, да умра! Оставете ме да умра!

Тандзаемон се задъха. Отдавна не бе стоял така близо до жена; нейният мирис изгаряше сега ноздрите му. Плътски желания, които смяташе, че е вече преодолял, се надигнаха в него като прилив на топла кръв и тялото му, досега подобно на изсъхнало, безплодно дърво, се съживи. Изведнъж монахът си припомни, че под ребрата му има дробове и тупти сърце.

— М-м — промърмори той, — значи такъв човек бил Йошиока Сеиджуро.

В него напираше горчива омраза срещу Сеиджуро. Това не бе само възмущение; някаква ревност го накара да изправи рамене, сякаш е била обезчестена негова собствена дъщеря. Докато Акеми се превиваше от плач на коляното му, той изведнъж изпита близост към нея и объркано изражение се изписа по лицето му.

— Хайде сега, не плачете. Сърцето ви още е непорочно. Не е като да сте позволила на този човек да ви люби, нито пък сте отвърнала на любовта му. За една жена е важно не тялото, а сърцето й и самата непорочност е свързана с нейното вътрешно същество. Дори когато жената не се отдава на мъж, ако гледа на него с похот, тя става, поне докато трае това отношение, порочна и нечиста.

Акеми не се утеши от тези отвлечени думи. Сълзите й все така се ронеха по кимоното на монаха и тя продължи да повтаря, че иска да умре.

— Стига сега, стига си плакала — повтори Тандзаемон и я потупа по гърба.

Потрепването на белия й врат обаче не предизвикваше у него истинско съчувствие. Нежната кожа, така сладостна на мирис, вече му е била отнета от някой друг.

Като забеляза, че маймунката се е промъкнала до съда и сега яде нещо, монахът припряно отмести главата на Акеми от коленете си, размаха юмрук и здравата изруга животното. Без никакво съмнение, храната бе по-важна от страданията на една жена.

 

 

На следващата сутрин Тандзаемон обяви, че отива с паничката си за просия в града.

— Ти остани тук, докато ме няма — каза той. — Трябва да събера пари да ти купя лекарство, а имаме нужда още от ориз и олио, за да имаме нещо топло за ядене.

Шапката му не беше от дълбоките, изплетени от тръстика, каквито носят повечето странстващи свещеници, а обикновена, направена от бамбук. Докато ситнеше напред, сламените му сандали, износени и разцепени на петите, се провлачваха по земята. Не само мустаците, а всичко по него имаше някак дрипав вид. Но при все че приличаше на ходещо плашило, монахът бе навикнал да излиза навън всеки ден, освен ако вали.

Тъй като не бе спал добре, тази сутрин бе особено сънен. След като се наплака и наоплаква вечерта, Акеми изсърба кашата си, почна силно да се поти и през остатъка от нощта непробудно спа. Той пък надали затвори очи до сутринта. Дори сега, докато вървеше под яркото утринно слънце, причината за безсънието не го бе оставила. Не можеше да я прогони от ума си.

„Горе-долу на същата възраст като Оцу е, мислеше си. Но двете са напълно различни по нрав. Оцу е изискана и изящна, но у нея има също нещо хладно. Акеми е привлекателна, все едно дали се смее, плаче или се цупи.“

Младежките чувства, които лъчите на нейния чар събудиха в изсъхналата плът на Тандзаемон, го накараха още по-добре да си припомни своята напреднала възраст. През нощта, всеки път, когато я погледнеше загрижено, след като се е размърдала в съня си, в сърцето му прозвучаваше ново предупреждение. „Какъв нещастен глупак съм аз! Още ли не съм се научил? Макар да нося расо и да свиря на шакухачи като странстващ монах, още съм далеч от постигането на ясното и съвършено просветление на Пу-хуа. Никога ли няма да открия мъдростта, която да ме освободи от тялото?“

След като дълго се укорява по този начин, насила затвори тъжните си очи и се опита да заспи, но напразно.

С пукването на зората отново реши: „Трябва… трябва да изоставя злите помисли!“ Но Акеми е прелестно момиче. И толкова е страдала. Трябва да се опита да я утеши. Трябва да й покаже, че не всички мъже на този свят са похотливи демони.

Питаше се, освен лекарството, какъв подарък би могъл да й донесе, когато се върне вечерта. През време на цялата дневна просия духът му се повдигаше от желание да стори нещо, с което да направи Акеми малко по-щастлива. Това ще е достатъчно; не желаеше нищо повече.

Горе-долу по времето, когато се овладя и цветът се върна по лицето му, на скалата до себе си Тандзаемон чу плясък на крила. Покрай него премина сянката на голям сокол и той видя от един безлистен дъбов клон в горичката горе да пада перо от някаква малка птица. Хванал птицата в ноктите си, соколът се издигна право нагоре, при което се видя долната част на крилата му.

— Браво! — обади се един мъжки глас наблизо и соколарят подсвирна на птицата си.

След миг Тандзаемон видя от хълма зад Ененджи да слизат двама мъже в ловни облекла. Соколът бе кацнал на левия юмрук на единия от тях. На колана на човека, от другата страна на двете саби, имаше закачена мрежа за улова. Едно кафяво ловно куче крачеше с умен вид подире им.

Коджиро се спря и огледа околността.

— Стана вчера вечерта, някъде тук — обясни той. — Маймунката ми се боричкаше с кучето и то я ухапа по опашката. Тя се скри някъде и повече не се показа. Чудя се, дали не се е покатерила на някое от онези дървета.

С доста недоволен вид, Сеиджуро седна на някакъв камък.

— Защо още да е тук? И тя има крака. Във всеки случай, не мога да разбера, защо, след като отивате на лов със соколи, водите със себе си маймуна.

Коджиро се настани в корените на едно дърво.

— Не съм я взел, но не можах да й попреча да се присламчи. А и така съм свикнал с нея, че ми липсва, когато я няма наоколо.

— Мислех, че само жените и безделниците обичат да държат маймуни и кученца, но явно съм бъркал. Трудно е човек да си представи, че някой, който като вас се обучава във военното изкуство, ще е толкова привързан към една маймунка.

Откакто видя Коджиро развихрен при дигата в Кема, Сеиджуро се отнасяше с трезва почтителност към неговото майсторство, но вкусът и въобще начинът на живот му се струваха прекалено момчешки. Едва съжителството в течение на последните няколко дни го убеди, че зрелостта идва със съответната възраст. Макар да намираше за трудно да уважава Коджиро като човек, това в известен смисъл улесняваше общуването с него.

— Това е, понеже съм толкова млад — отвърна през смях Коджиро. — В скоро време ще се науча да харесвам жени и тогава сигурно въобще ще забравя за маймунката.

Коджиро продължи да бъбри нехайно, но по лицето на Сеиджуро се изписа нарастваща загриженост. В погледа му имаше напрегнатост, не много различна от тази на кацналия върху ръката му сокол. Изведнъж той раздразнено възкликна:

— Какво прави онзи просещ монах там? Откакто дойде, само стои и ни зяпа.

Взираше се подозрително в Тандзаемон. Коджиро също се обърна, за да погледне.

Тандзаемон ги загърби и се отдалечи.

Сеиджуро рязко стана.

— Коджиро — каза той, — искам да се прибираме. Както и да го погледнете, сега не е време за излизане на лов. Вече сме двайсет и девети.

Коджиро се засмя малко пренебрежително и отвърна:

— Нали тръгнахме на лов? Засега можем да се похвалим само с една гургулица и два коса. Трябва да опитаме по-нагоре по хълма.

— Не, стига толкова за днес. Нямам желание за лов, а като нямам, и соколът не хвърчи както трябва. Дайте да се върнем в къщи и да се упражняваме. — После добави, като че говореше на себе си: — От това имам нужда — упражнения.

— Е, щом трябва да се връщате, идвам с вас. — С не особено щастлив вид той тръгна редом със Сеиджуро. — Явно не биваше да предлагам.

— Какво да предлагате?

— Да излезем вчера и днес на лов.

— Оставете това. Знам, че го направихте за добро. Просто сега е краят на годината и мисълта за сблъсъка с Мусаши нещо ме гнети.

— Затова помислих, че може да е добре за вас малко да половувате. Можете да си отдъхнете, да си върнете доброто настроение. Но вие явно не сте от онези, които могат да си почиват по този начин.

— Хм. Колкото повече неща чувам за Мусаши, толкова повече започвам да си мисля, че той никак не е за подценяване.

— Не е ли това още по-сериозно основание да не се стряскаме или плашим? Трябва да приучите вашия дух да ви се подчинява.

— Не съм се уплашил. Първо правило на Изкуството на войната е да не подценяваш врага и смятам, че е просто благоразумие да се упражняваме много преди двубоя. Ако загубя, то поне ще знам, че съм дал най-доброто от себе си. Щом онзи е по-добър от мен, тогава…

Макар да оценяваше откровеността на Сеиджуро, Коджиро долавяше у него някакво малодушие, което трудно щеше да позволи този младеж да защити името на школата Йошиока. Тъй като Сеиджуро нямаше необходимата сила на духа, за да тръгне по стъпките на баща си и да ръководи голямото училище както трябва, Коджиро го съжаляваше. По негово мнение по-малкият брат Деншичиро имаше по-твърд нрав, но Деншичиро бе също непоправим гуляйджия. Макар да беше по-способен от Сеиджуро в сабления бой, него нищо не го свързваше с името Йошиока.

Коджиро искаше Сеиджуро да забрави за наближаващата битка с Мусаши, понеже вярваше, че за него това ще е възможно най-добрата подготовка. Въпросът, който искаше да зададе, но не го направи, бе какво може да се надява Сеиджуро да научи за времето до срещата? „Е, помисли си с примирение, такъв е той и аз не вярвам да му помогна много с нещо.“

Кучето бе побягнало настрани и сега яростно лаеше в далечината.

— Значи е намерило дивеч! — възкликна Коджиро и очите му светнаха.

— Оставете го. Ще ни настигне по-късно.

— Ще ида да погледна. Вие почакайте тук.

Коджиро се затича в посока към лая и след минута-две зърна кучето на терасата на някакъв стар порутен храм. Животното се метна върху разнебитената решетеста врата и пак падна на земята. След няколко опита то се зае да дращи по покритите с изтрит червен лак стълбове и стени на постройката.

Като се питаше какво толкова може да го е възбудило, Коджиро отиде до друга врата. Надзърна през решетката и му се стори, че гледа във вътрешността на черна лакирана ваза.

Изтракването на вратата при отварянето й накара кучето да се затича след него, размахвайки опашка. Коджиро се опита да го изрита, но без особена полза. Докато влизаше в зданието, кучето също се шмугна покрай него вътре.

Последва пронизителен женски писък, от онези писъци, които може да напукат стъкло. Кучето също започна да вие и между него и пищящата жена последва гръмко надвикване. Коджиро се зачуди дали гредите няма да се счупят. Завтече се напред и откри легналата под мрежата за комари Акеми заедно с маймунката, която, за да избяга от кучето, бе скочила на прозореца и се криеше зад нея.

Акеми стоеше между маймуната и кучето и препречваше пътя на последното, заради което то я и нападаше. Когато тя политна на една страна, воят на животното стана съвсем пронизителен.

Сега Акеми пищеше не толкова от уплаха, колкото от болка. Кучето бе забило зъби в лакътя й. Коджиро го изруга и отново го ритна силно в ребрата. Още първият ритник уби кучето, но то дори и след втория продължи да стиска здраво със зъби ръката на Акеми.

— Пусни! Пусни! — пищеше тя, като се гърчеше на пода.

Коджиро коленичи до нея и разтвори с ръце челюстите на животното. Звукът беше като от разкъсване на две залепени парчета дърво. Устата бързо се отвори, а при малко повече напън от страна на Коджиро самата глава на кучето щеше да се сцепи на две. Той изхвърли трупа през вратата навън и отново се приближи до Акеми.

— Сега всичко е наред — каза успокоително.

Лакътят на Акеми обаче й сочеше друго. Течащата по бялата кожа кръв правеше раната да прилича на голям ален божур.

При гледката Коджиро потрепери.

— Нямате ли саке? Трябва да я измия със саке… Не, явно надали ще има саке на място като това. — Топла кръв се стичаше от лакътя и по китката. — Трябва да направя нещо — продължи младежът, — или от отровата от зъбите на кучето може да полудеете. То се държеше странно през последните няколко дни.

Докато Коджиро бързешком се опитваше да реши какво може да се направи, Акеми сключи вежди, проточи хубавия си бял врат назад и кресна:

— Да полудея? О, колко хубаво! Това искам — да полудея! Да се смахна, да откача съвсем!

— К-к-к-какво? — запъна се Коджиро.

Без повече суетене той се наведе над лакътя й и засмука кръв от раната. Щом устата му се напълни, изплю, пак прилепи устни до бялата кожа и смука, докато бузите му се издуха.

 

 

Вечерта Тандзаемон се върна от своята дневна обиколка.

— Тук съм, Акеми — обяви той, влизайки в храма. — Самотно ли ти беше, докато ме нямаше?

Остави лекарството й в един ъгъл заедно с храната и буркана олио, които беше купил, и каза:

— Чакай, сега ще запаля светлина.

Щом свещта пламна, видя, че нея я няма в стаята.

— Акеми! — извика. — Къде може да е отишла?

Несподелената му любов се превърна изведнъж в гняв, който бързо бе сменен от самота. Както често преди, Тандзаемон отново си припомни, че никога няма да си върне младостта, че за него няма повече слава, няма повече надежда. Спомни си своето остаряващо тяло и трепна.

— Спасих я и се погрижих за нея — изропта той, — а сега си е отишла, без да каже и дума. Така ли ще вървят вечно нещата в света? Такава ли е и тя? Или е подозирала у мен някакви лоши намерения?

На леглото намери парче плат, откъснат явно от края на обито й. Петното кръв на него пак възпламени животинските му страсти. Ритна сламената постелка във въздуха и хвърли лекарството през прозореца.

Гладен, но без желание да приготви нещо за ядене, той взе в ръце своята шакухачи и с въздишка излезе на терасата. В продължение на час или повече свири, без да спира, като се опитваше да разпръсне желанията и разочарованието си. За него обаче оставаше очевидно, че страстите продължават да живеят вътре в него и така ще бъде, докато умре. „Вече я беше обладал друг мъж, замисли се той. Защо трябваше да бъда толкова нравствен и порядъчен? Нямаше нужда да лежа цяла нощ сам и да се терзая.“

Едната половина на съществото му съжаляваше, че не е действал, другата осъждаше похотливите му щения. Тъкмо този двубой на чувствата, които непрестанно се носеха в кръвта му, съставляваше това, което Буда нарича заблуда. Сега Тандзаемон се опитваше да пречисти същността си, но колкото повече се мъчеше да го стори, толкова по-мътен ставаше звукът на шакухачи.

Просякът, който спеше под храма, подаде глава изпод терасата.

— Защо седиш и свириш? — попита той. — Да не се е случило нещо хубаво? Ако си изкарал много пари и си купил саке, какво ще кажеш да ме черпиш едно?

Беше сакат и от негово гледище Тандзаемон живееше като цар.

— Знаеш ли какво е станало с момичето, което доведох снощи тук?

— Хубавица беше тя, а? Ако можех, нямаше да я пусна да си отиде. Скоро след като ти тръгна тази сутрин, дойде един млад самурай с дълъг перчем и голяма сабя на гърба и я отведе. Заедно с маймунката. Носеше едната на едното рамо, другата — на другото.

— Самурай… с перчем?

— А-ха. А какъв красавец беше — много по-красив от нас двамата с теб!

При тази мисъл просякът изпадна в пристъп на лудешки смях.