Артър Хейли
Детективи (5)

Пета глава

Щатският затвор на Флорида приличаше на гигантска крепост, каквато си и беше. Същото се отнасяше и за двата затвора точно зад него.

Парадоксално, но щатският затвор официално се намираше в град Старк, а не в Рейфорд. В Рейфорд бяха другите два — Рейфордският затвор и Съюзният поправителен институт. Но отделението на смъртниците бе именно в щатския затвор на Флорида, там се извършваха и екзекуциите.

Пред Ейнсли и Хорхе се извисяваха многобройни високи, мрачно сурови бетонни сгради, комплекс, дълъг километър и половина, осеян с редици от тесни и покрити с решетки прозорци на килиите. Отпред се издигаше функционална едноетажна постройка, в която се намираше администрацията на щатския затвор. До нея стърчеше триетажна бетонна грамада без прозорци, в която бяха затворническите работилници.

Три здрави огради заобикаляха всичко това — всяка от тях висока девет метра и завършваща с бодлива тел и няколко реда електрически проводници. Върху деветте бетонни кули, разположени на равни интервали покрай оградите, пазеха стражи, въоръжени с пушки, картечници, сълзотворен газ и прожектори. Оттам можеха да виждат целия затвор. Трите огради заграждаха две успоредни ивици, в които се разхождаха специално обучени немски овчарки и питбули.

Когато наближиха щатския затвор, намалиха скоростта. Хорхе, който виждаше комплекса за първи път, тихо подсвирна.

— Не е за вярване — рече Ейнсли, — но малцина са успели да избягат оттук. И не са стигнали много далеч. — Той погледна към часовника на таблото — 06:02 ч., — което му напомни, че Елрой Дойл щеше да избяга след по-малко от час по най-зловещия възможен начин.

Хорхе поклати глава.

— Ако пребивавах тук, със сигурност щях да се опитам да избягам.

Външната порта на щатския затвор и просторният паркинг зад нея бяха окъпани в светлина. Паркингът беше пълен с хора — необичайно по това време на деня, но общественият интерес към екзекуцията на Дойл бе привлякъл много репортери, които сега се мотаеха наоколо и се надяваха да научат поне нещичко за последните събития. Наблизо бяха паркирани и микробусите на няколко подвижни телевизионни станции.

Както обикновено, имаше малки групички демонстранти, които скандираха. Някои носеха значки срещу днешната екзекуция и смъртното наказание изобщо, други държаха запалени свещи.

Една група протестиращи носеше плакати: „ТВОИТЕ ДАНЪЦИ ОТИВАТ ЗА ТОВА САМОУБИЙСТВО“ и „СЛОЖЕТЕ КРАЙ НА ФИНАНСИРАНИТЕ ОТ ЩАТА САМОУБИЙСТВА“. Това бяха предимно млади адвокати и техни поддръжници, които възразяваха срещу правото на осъдени убийци като Елрой Дойл да се отказват от продължителния процес на обжалването.

След издаването на всяка смъртна присъда обжалването автоматично се гледаше от Върховния съд на Флорида, но ако се отхвърлеше, както ставаше в повечето случаи, понататъшното обжалване можеше да отнеме десет години, че и повече. Вместо това някои осъдени безропотно приемаха смъртното наказание. Губернаторът на щата благоразумно бе постановил, че ако осъденият приема присъдата, това е част от неговото право на избор, а не „самоубийство“. Колкото до протестиращите адвокати, губернаторът рязко беше отбелязал: „Те не се вълнуват толкова от това, че осъдените ще удължат живота си с още един ден в съда, а че самите те ще прекарат в съдебната зала един ден повече“.

Ейнсли се чудеше дали демонстрантите изобщо си спомнят за онези, които вече не можеха да изразят мнението си: жертвите на убиеца.

Ейнсли и Хорхе минаха покрай паркинга и приближиха към главната порта, двулентов вход, охраняван от униформени служители. Обикновено тук всички пристигащи спираха за проверка на документите. Сега обаче пазачите в специалните си униформи, със зелени панталони и бели ризи, само им махнаха да минават. В същия момент от една от кулите осветиха двете коли с прожектор, който ги проследи по пътя им до постройките на затвора. Ейнсли и Хорхе вдигнаха ръце, за да заслонят очите си.

По същия начин минаха през още два контролни пункта и след секунди приближиха до административната сграда. Ейнсли бе идвал в затвора няколко пъти, за да разпитва заподозрени затворници, а веднъж и за да арестува затворник по нови обвинения. Никога обаче не беше влизал така бързо.

Патрулната кола на магистралната полиция спря пред входа на сградата и Хорхе паркира до нея.

Когато излезе навън, Ейнсли видя, че към него се приближава висок, строен чернокож мъж в униформата на затворническата охрана и с отличителните знаци на лейтенант. Навярно към средата на четирийсетте, той имаше добре поддържани мустаци и носеше на проницателните си очи половинки очила. На бузата му се виждаше дълъг белег. Когато протегна ръка за поздрав, той енергично и самоуверено каза:

— Сержант Ейнсли, аз съм Хамбрик.

— Добро утро, лейтенант. Благодаря за съдействието.

— Няма проблеми, да влизаме. — С бърза крачка лейтенантът го поведе вътре по ярко осветения коридор — силно охраняван път, свързващ строго пазения външен район с ужасните килии вътре. Двамата бързо преминаха през отделни електронно управляеми стоманени врати, влязоха през дебела стоманена порта, водеща към широкия колкото четирилентов път главен коридор с килиите, и тичешком изминаха седемте отделения на затвора.

Хамбрик и Ейнсли спряха пред контролна зала от стомана и бронирано стъкло. Вътре се виждаха двама пазачи мъже и жена лейтенант. Тя се приближи към двамата отвън и плъзна метално чекмедже. Ейнсли остави вътре 9-милиметровия си автоматичен пистолет „Глок“, кутия с патрони и полицейската си карта. Чекмеджето се плъзна обратно вътре. Никой не попита дали не носи звукозаписни средства под сакото си. Реши да не проявява излишна самоинициатива.

— Да продължаваме — рече Хамбрик, но в същия момент откъм коридора отзад се появи група от двайсетина души, които препречиха пътя им. Новодошлите бяха добре облечени посетители и всички те изглеждаха внимателни и сериозни. Хамбрик хвърли поглед към Ейнсли и каза:

— Свидетели.

Ейнсли разбра, че групата се насочва към залата за екзекуции — „дванайсет уважавани граждани“, както се изискваше от закона, плюс други, които присъстваха с разрешението на директора на затвора, макар че броят на желаещите да гледат екзекуции винаги надхвърляше наличните места. Границата бе двайсет и четирима души. Свидетелите не трябваше да идват много отдалеч и се докарваха до затвора с автобус. Това беше знак, че нещата вървят по план.

Докато оглеждаше лицата на посетителите, Ейнсли разпозна една жена щатски сенатор и двама мъже от щатската камара на представителите. Политиците винаги с желание ходеха на екзекуции, като се надяваха, че присъствието им на такива правно-наказателни мероприятия ще им донесе нови гласове. После полицаят видя друго познато лице и се стресна: Синтия Ърнст, член на градския съвет на Маями. Някога бе играла важна роля в живота му. Но Ейнсли знаеше защо тя иска да види екзекуцията на Звяра Дойл.

За миг очите им се срещнаха и той рязко си пое дъх. Усети, че тя също е впечатлена от присъствието му, но не го показа. Изражението й остана безстрастно.

Няколко секунди по-късно свидетелите бяха изчезнали и лейтенантът и Ейнсли можеха да продължат напред.

— Главният интендант разреши да разговаряте в кабинета му в отделението на смъртниците — каза Хамбрик. — Ще ви доведем Дойл там. Вече е подготвен. — Лейтенантът погледна часовника си. — Ще имате около половин час, не повече. Между другото, присъствали ли сте някога на екзекуция?

— Да, веднъж. — Беше преди три години. По молба на едно опечалено семейство Ейнсли придружи младия съпруг и жена му, които бяха решили да присъстват на смъртта на закоравял убиец, изнасилил и убил осемгодишната им дъщеричка. Ейнсли, който беше разкрил този случай, отиде по задължение.

— Сега ще присъствате на още една — рече Хамбрик. — Дойл помоли за това и директорът даде разрешение.

— Никой не ме е питал — отвърна Ейнсли. — Но предполагам, че няма значение.

Хамбрик сви рамене.

— Разговарях с Дойл. Изглежда изпитва към вас някакви особени чувства. Не съм сигурен дали точната дума е „възхищение“, може би по-скоро уважение. Не сте ли се сближил с него по някакъв начин?

— В никакъв случай! — категорично отвърна Ейнсли. — Арестувах кучия син за убийство и това е всичко. Освен това той ме мрази. По време на процеса се нахвърли върху мен, нарече ме „лъжесвидетел“, „лъжливо ченге“ и прочее.

— Идиоти като Дойл си менят настроенията като носни кърпички. Сега вече не мисли така.

— Няма значение. Аз съм тук само за да получа някои отговори преди да умре. Нищо друго.

Двамата продължиха да вървят.

— Вярно ли е, че някога сте били свещеник? — попита Хамбрик.

— Да. Дойл ли ви каза?

Лейтенантът кимна.

— Колкото до него, все още сте такъв. Бях там снощи, когато помоли да дойдете. Бръщолевеше нещо от Библията за отмъщение и отплата.

Ейнсли кимна.

— Да, това е от Послание към римляните: „Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: «Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ»“^[1].

— Точно. После Дойл ви нарече „ангел отмъстител Господен“ и аз разбрах, че за него сте нещо повече от свещеник. Отецът каза ли ви всичко това по телефона?

Ейнсли поклати глава. Вече бе потиснат от обстановката и му се искаше да си е вкъщи и да закусва с Карън и Джейсън. Е, поне онова, което току-що беше научил, обясняваше враждебността на Рей Ъксбридж по телефона и речта на свещеника за „богохулната измама“.

Бяха стигнали до отделението на смъртниците или „Дома на смъртта“, както обикновено го наричаха. То заемаше и трите етажа на една от затворническите сгради и осъдените на смърт пребиваваха тук, докато упражняваха правото си на обжалване, а след това чакаха реда си за екзекуция. Ейнсли знаеше какви са останалите помещения — спартанска килия, в която осъденият прекарваше под постоянно наблюдение последните шейсет и пет часа от живота си; подготвителна стая със стар бръснарски стол по средата, на който преди екзекуцията обръсваха главата и десния крак на осъдения, за да осигурят добър електрически контакт; и накрая залата за екзекуции с електрическия стол — „Стария Искрьо“, както го наричаха затворниците, местата за свидетелите и скритата от поглед кабина на екзекутора.

Ейнсли знаеше, че през последните няколко часа в залата за екзекуции текат приготовления. Първи трябваше да се е появил главният електротехник, за да включи електрическия стол във веригата, да провери напрежението, резервния лост и копчето, с което облеченият в черна роба с качулка на главата екзекутор пращаше две хиляди волта в черепа на осъдения на смърт на автоматични осемциклови експлозии. Огромният електрически заряд предизвикваше смърт за две минути, макар да се предполагаше, че осъденият мигновено и безболезнено загубва съзнание. Съществуваха съмнения относно липсата на болка, но нямаше как да се провери, защото никой не бе оцелял, за да сподели преживяното.

Освен това в залата имаше червен телефон, който се виждаше от електрическия стол. Точно преди екзекуцията директорът на затвора разговаряше по този телефон с губернатора на щата, за да получи последно разрешение. По същия начин губернаторът можеше да позвъни на директора, дори само секунди преди да бъде натиснато копчето, и да отмени екзекуцията — въз основа на открити в последния момент доказателства, на нареждане на Върховния съд на САЩ или поради някаква друга законосъобразна причина. Вече имаше прецедент в миналото.

По неписано правило всяка екзекуция се отлагаше поне с една минута — предпазна мярка в случай, че телефонът се забави с няколко секунди. Така че макар и определена за 07:00 ч., екзекуцията на Дойл нямаше да бъде извършена преди 07:01 часа.

— Тук е — каза Хамбрик. Бяха стигнали до здрава дървена врата, която лейтенантът отключи. Влязоха вътре и той включи осветлението. Ейнсли видя голяма стая без прозорци. Мебелировката се състоеше от обикновено дървено бюро и стол с пусната назад облегалка. Пред бюрото имаше завинтен за пода тежък метален стол с малка масичка отстрани. Нищо друго.

— Интендантът не използва често този кабинет — рече Хамбрик. — Само когато има екзекуции. — Кимна към стола зад бюрото. — Седнете там, сержант. Скоро ще се върна.

Щом лейтенантът излезе, Ейнсли включи скрития под сакото касетофон.

Хамбрик се върна след по-малко от пет минути, придружен от двама пазачи, които водеха и отчасти подкрепяха позната на Ейнсли фигура. Дойл бе с пранги на краката и с белезници, заключени за здраво стегнатия му колан. Зад тримата вървеше отец Рей Ъксбридж.

Беше изминала почти цяла година, откакто сержантът бе виждал Елрой Дойл — последният път беше при произнасянето на присъдата. През това време с него бе настъпила драматична промяна. По време на делото престъпникът беше физически здрав, висок, силен и със съответното агресивно поведение. Сега видът му предизвикваше състрадание. Бе прегърбен, с увиснали рамене, отслабнал, с уморено и измършавяло лице. Вместо агресивност очите му излъчваха неувереност. Главата му беше обръсната за екзекуцията и неестествената розова плешивост подсилваше тъжния му вид. В последната минута щяха да намажат черепа му с контактен гел, за да го подготвят за смъртоносната метална шапка на електрическия стол.

Отец Ъксбридж пристъпи напред. Носеше свещеническо облекло и държеше в ръка молитвеник. Бе едър, широкоплещест мъж с патрициански черти и излъчваше присъствие, което Ейнсли си спомняше от предишните им срещи. Без да обръща внимание на сержанта, той се обърна към Дойл:

— Господин Дойл, искам да остана с вас, за да ви предложа Божие утешение, доколкото позволяват условията. Пак ви напомням, че не сте длъжен да правите каквито и да е изявления или да отговаряте на въпроси.

— Един момент — каза Ейнсли, като скочи от стола си зад бюрото и се приближи към другите. — Дойл, пътувал съм осем часа от Маями само защото си поискал да ме видиш. Отец Ъксбридж ми предаде, че си имал да ми казваш нещо.

Полицаят погледна надолу и видя, че осъденият бе стиснал двете си ръце. Китките му бяха охлузени от белезниците. Той вдигна очи към Хамбрик и посочи към тях.

— Можете ли да ги свалите, докато разговаряме?

Лейтенантът поклати глава.

— Съжалявам, сержант, не мога. Откакто е тук, Дойл е пребил трима от хората ни. Един от тях даже трябваше да бъде откаран в болница.

Ейнсли кимна.

— Добре, да забравим това.

Докато полицаят говореше, Дойл вдигна глава. Може би се дължеше на човещината, проявена с молбата за сваляне на белезниците, или просто на гласа на Ейнсли, но каквато и да бе причината, престъпникът падна на колене и щеше да се строполи с лице на пода, ако пазачите не го бяха задържали. Той доближи уста към ръката на Ейнсли и неуспешно се опита да я целуне.

— Благослови ме, отче, защото съгреших… — с неясен глас изломоти той.

С почервеняло от ярост лице отец Ъксбридж се хвърли напред.

— Не, не, не! — извика към Ейнсли той. — Това е богохулство! — После се обърна към Дойл и настоя: — Този човек не е…

— Млъквай! — изръмжа Ейнсли. След това, вече по-спокойно, каза на осъдения: — Аз вече не съм свещеник. Знаеш го. Но ако искаш да изповядаш нещо пред мен, ще те изслушам като човешко същество.

— Вие не можете да приемате изповеди! — отново извика Ъксбридж. — Нямате право!

— Отче, мина… — обърнат към Ейнсли, започна Дойл.

— Казах ти, че не е свещеник! — изкрещя Ъксбридж.

Дойл измърмори нещо и Ейнсли долови думите му:

— Той е ангел отмъстител Господен…

Ъксбридж изрева:

— Това е светотатство! Няма да го позволя!

Внезапно Дойл обърна глава и изръмжа на затворническия свещеник:

— Мамка ти! — После извика към другите: — Разкарайте този задник оттук!

— Страхувам се, че ще трябва да излезете, отче — обади се лейтенантът. — Негово право е да поиска това.

— Няма да си тръгна!

— Моля ви, отче — по-рязко настоя Хамбрик. — Не желая да ви извеждам със сила.

По знак на лейтенанта един от пазачите пусна Дойл и хвана Ъксбридж за ръката.

Свещеникът се дръпна.

— Как смеете! Аз съм свещеник, Божи човек! — Докато пазачът се колебаеше, Ъксбридж се обърна към Хамбрик: — Ще ви дам да разберете. Лично ще известя губернатора за поведението ви. — После изръмжа към Ейнсли: — Добре, че църквата се е избавила от вас. — Той хвърли последен поглед към стаята и излезе.

Все още застанал на колене пред Ейнсли, Елрой Дойл отново започна:

— Благослови ме, отче, защото съгреших. За последен път се изповядвах… Майната му, не помня кога.

При други обстоятелства Ейнсли би се усмихнал, но сега беше развълнуван. Гризеше го съвестта. Щеше му се да чуе онова, което имаше да му казва Дойл, но не като самозван свещеник.

Хамбрик погледна часовника си и благоразумно го посъветва:

— Ако искате да чуете всичко, оставете го да говори както си знае.

Ейнсли продължаваше да се колебае. Но трябваше да разбере… да получи толкова много отговори за толкова много събития, случили се толкова отдавна…

 

 

Беше преди две години в Коконът гроув в Маями — свежо януарско утро, малко след 07:00 часа.