Артър Хейли
Детективи (37)

Шеста глава

Синтия беше в Лос Анджелис от осем дни, когато научи за насилствената смърт на родителите си. През това време тя сякаш живееше два живота: единият — в напрегнато, замръзнало във времето очакване; другия — обичаен, дори прозаичен.

Привидно бе пристигнала тук, за да изнесе серия от лекции пред служители от полицейското управление в града за опита на Маями във връзките с обществеността — нещо, което с успех беше правила и друг път. Освен това възнамеряваше да прекара няколко дни със своя стара приятелка от ученическите си години, Пейг Бърдлън, сега вицепрезидент на „Юнивърсъл Пикчърс“.

На 27 юни, след като получи съобщението на Патрик Дженсън, че отдавна очакваната дата е 17 август, Синтия определи полета си от Флорида до Калифорния за 10 август. За пътуването и лекциите й бе съобщено в популярната рубрика „Разговор за нашия град“ в „Маями Херълд“ — в резултат от едно приятелско телефонно обаждане на Синтия в деня преди да замине. По същия начин за пристигането й спомена „Лос Анджелис Тайм“ — след разговор на Синтия с колегата й от западното крайбрежие командир Уинслоу Макгоуън.

— Не че се стремя към известност — увери го тя, — но колкото повече обществото разбира, че полицията се грижи за него, толкова по-добре двамата с теб можем да си вършим работата. — Командирът естествено се бе съгласил. По този начин отсъствието й на изток и присъствието й на запад бяха отлично документирани.

Пейг Бърдлън с радост научи за плановете на Синтия.

— Трябва да поостанеш тук — ентусиазирано каза тя по телефона. — Откакто с Бифи се разделихме, аз се лутам из този огромен апартамент като гостенка в собствения си дом. Идвай, Син, ще си направим страхотен купон, обещавам ти.

Синтия с удоволствие прие и направо от лосанджелиското летище замина за дома на Пейг.

 

 

Лекциите в полицейското управление — по шест часа дневно в продължение на две седмици — започнаха в деня след пристигането на Синтия. Публиката й, събрана в голяма заседателна зала в главната сграда на полицията, се състоеше от осемдесет подбрани служители от осемнайсетте отдела на управлението, различни по ранг и етнически произход. Около две трети от тях бяха униформени, останалите — цивилни. В момента управлението се опитваше да се превърне от централизирана сила, деспотично управлявана отгоре в продължение на много години, в група от разпръснати единици в приятелски отношения, с местните жители. Аналогичните промени в Маями, започнали много по-рано и със значителен успех, бяха уважавани в цялата страна като образец, на който си струваше да подражават.

Още с встъпителното си слово Синтия раздвижи духовете: „В полицейската работа трябва да е като в медицината, в която днес се акцентира върху профилактиката. Затова станаха толкова важни и отделите за връзки с обществеността. На пръв поглед задълженията ни са прости: трябва да учим хората да вземат предпазни мерки, които ограничават вероятността да станат жертви на престъпление. В същото време не трябва да допускаме гражданите, особено децата, да бъдат въвличани в престъпления. Невинаги сме го нравили, затова и критиците ни смятат, че увеличаването на броя на затворниците не е признак за нашия успех, а симптом за провала ни“.

Публиката се размърда, някои дори изпъшкаха при последните думи.

— Не съм тук, за да ви критикувам, а да ви накарам да се замислите — твърдо прибави Синтия.

Съзнанието й беше напрегнато и някак раздвоено… Безкрайното очакване… безсънните нощи, през които си представяше мъжа, проникващ в „Бей пойнт“… откриващ родителите й…

Тя се откъсна от мислите си и продължи да говори за програмите на отдела за връзки с обществеността на полицейското управление в Маями — групата „ПСВХ“ (Престъпления срещу възрастни хора), групата за оказване помощ на деца, за да не се включват в банди, групата „Изчезнали хора/младежи“ — една от най-напрегнатите програми, групата „Предотвратяване на престъпленията“ и още десетина други.

— Разбира се — продължи Синтия, — макар че връзките с обществеността са горещата тема в полицейската работа, ние също показваме на обществото, че за онези, които продължават да извършват грабежи, изнасилвания, палежи, убийства, ние не сме се отказали да разкриваме престъпленията — с по-мощни методи за разследване и с по-тежки наказания.

Забележката предизвика смях и одобрителни кимания.

Въпреки първоначалния скептицизъм накрая речта на Синтия получи силни аплодисменти, последвани от много въпроси. Първата й лекция продължи половин час повече от предвиденото.

Докато хората се разотиваха, един от по-възрастните полицаи, набит униформен командир с набръчкано лице и посивяваща коса, спря при нея.

— Вие сте решителна жена — сериозно каза той. — Аз съм от старата гвардия и скоро ще ме пенсионират. Не казвам, че съм съгласен с думите ви, не напълно. Но ми харесаха, затова ще се прибера вкъщи и ще помисля.

Синтия се усмихна. Собственият й майорски чин се равняваше на командир от лосанджелиското полицейско управление.

— Благодаря ви. Не може да се иска повече.

Висок, слаб мъж приблизително на възрастта на Синтия, Уинслоу Макгоуън се приближи към нея и рече:

— Поздравления, мина добре. — Той изчака да останат сами, после колебливо прибави: — Виж, Синтия, не е моя работа, но откакто пристигна, изглеждаш малко разсеяна. Наред ли е всичко или пък съм объркал нещо в организацията на престоя ти?

Тя се стресна. До този момент беше убедена, че успява да крие мислите си. Но очевидно Макгоуън бе проницателен човек.

— Организацията е прекрасна — отвърна тя. — Няма никакви проблеми. — Но после реши, че трябва да внимава повече.

 

 

Вълненията на Синтия от онова, което скоро щеше да стане на четири хиляди и осемстотин километра се уталожиха от бурната дейност, която беше разгърнала Пейг. Първата сутрин, която прекараха заедно, Пейг откара приятелката си на работа с открития си черен сааб в едно от студията на „Юнивърсъл“, където снимаха полицейски трилър. Пътуваха на север по междущатска магистрала 405 и вятърът развяваше косите им.

— Точно като в „Телма и Луиз“ — засмя се Пейг. Беше висока и стройна, с дълга до раменете руса коса и сини очи. „Истинско лосанджелиско момиче“ — както самата тя се характеризираше.

— Какъв е филмът, на чието заснемане ще присъстваме? — попита Синтия.

— „Мрачно правосъдие“. Страхотна история! Седемгодишно момиченце е убито една нощ в уличка близо до полицейския участък. Детективът, който води разследването, е добро ченге — интелигентен, семеен човек, — но колкото повече неща се разкриват, толкова повече уликите сочат към него.

— Детективът е убил детето?

— Такъв е сценарият. Този тип има остра шизофрения и не знае, че го е извършил.

Синтия се засмя.

— Сигурно се шегуваш.

— Не, наистина, вълнуващо е. Осигурили сме си психиатър, за да направим нещата правдоподобни.

— И какво става накрая?

— Да ти кажа честно, не зная. След като наехме за ролята Макс Кормик, сценаристите трябваше да променят финала. Неговият агент каза, че ако играе убиец на малко дете, ще разруши кариерата си. Струва ми се, че сега ще направим партньора му убиец.

— Партньора му ли? Това не е трудно да се предвиди.

— Така ли смяташ? — загрижено попита Пейг.

— О, естествено. Какво ще кажеш за жената на детектива?

— За жена му? Разбира се. Почакай малко. — Пейг възбудено взе телефона на колата и набра някакъв номер. — Майкъл, слушай. Тук съм с една стара приятелка, която е ченге в Маями. Според нея Сюзън би трябвало да е убиецът.

Пауза.

— Почакай… Син, защо жена му трябва да е убиецът?

Синтия сви рамене.

— Може би е влюбена в някой друг и иска да натопи съпруга си. И вместо да се освободи от него сама, тя урежда нещата така, че да му дадат доживотна присъда или да го пратят в газовата камера.

— Майкъл, чу ли това?… Добре, помисли си.

Пейг затвори телефона и се усмихна.

— Сега мога да те заведа в най-добрите ресторанти в града — в знак на благодарност от страна на студиото.

— За какво?

— За съвети по сценария.

 

 

Пейг вкара колата в задния паркинг на „Юнивърсъл“ и спря пред голямо бяло студио. В огромното пространство вътре цареше трескава дейност. В средата на сградата сякаш бяха спуснали истински детективски офис, заобиколен от прожектори, скелета, камери и безброй хора.

Синтия прегърна приятелката си през раменете и прошепна:

— Ще ме запознаеш ли с Макс Кормик?

— Ела. — Пейг я поведе към група хора, седнали на столове, където прочутата кинозвезда чакаше следващата си сцена. Той беше висок и самоуверен четирийсетинагодишен мъж с леко посивяваща коса и кафяви очи.

— Добро утро, Макс — каза Пейг. — Искам да ти представя майор Синтия Ърнст. Тя е от полицейското управление в Маями.

Той се обърка.

— Имаме ченге от Маями в сценария?

— Не, не — усмихна се Синтия. — Аз не съм актриса.

— О, съжалявам. Просто… е, повече приличате на актриса, отколкото на ченге.

— От всичко, което чувам, разбирам, че щях да печеля повече пари, ако работех тук.

Актьорът кимна с известно смущение.

— Да. Глупаво е, нали?

— Ами, може би не е. Веднъж в училище съм се опитвала да играя и ми се стори трудно. Толкова се мъчех да разбера ролята, че изобщо не изглеждаше действително.

Макс Кормик я хвана под ръка и я поведе към маса с храна.

— Майоре, актьорът не мисли за самата игра — никога. Ако го прави, веднага си проличава. Актьорът мисли само за себе си — за новото си аз, в което се е превърнал в новия свят, който сега е негов. Нов живот, семейство, работа — всичко!

Синтия кимна, очевидно проявявайки интерес само от любезност. Всъщност обаче беше запомнила всяка негова дума.

 

 

18 август. Шест дни по-късно.

На вратата на апартамента на Пейг се позвъни. Беше 06:50 часът. След няколко секунди звъненето се повтори.

Все още в леглото, макар и будна, Синтия го чу и след секунда се разнесе съненият глас на Пейг:

— Кой, по дяволите… по това време… — В този момент прозвуча повторният звън. Вратата на съседната стая се отвори. Преди Пейг да успее да стигне до външната врата, сигналът прозвуча за трети път.

— Добре, добре! Идвам! — ядосано извика тя.

Синтия вече усещаше, че пулсът й се ускорява, но спокойно остана да лежи, оставяйки онова, което щеше да се случи, да придобие естествената си форма.

Пейг погледна през шпионката и видя полицейска униформа. Тя отключи двете ключалки и свали веригата, после отвори вратата.

— Аз съм Уинслоу Макгоуън, госпожо — спокойно и любезно каза мъжът. — Работя с майор Ърнст, която струва ми се, е отседнала при вас.

— Да, тук е. Нещо лошо ли се е случило?

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано, но трябва да я видя.

— Влезте, сър. Син, будна ли си? — извика Пейг. — Имаш гостенин.

Без да бърза, Синтия облече халата си и излезе от спалнята. Весело усмихната, тя поздрави Макгоуън.

— Здрасти, Уинслоу. Какво те води насам толкова рано?

Макгоуън се обърна към Пейг:

— Можем ли двамата със Синтия да поговорим някъде насаме?

— Естествено — посочи към вратата зад себе си тя. — В кабинета. Повикайте ме, когато свършите. Ще приготвя кафе.

— Изглеждаш ми сериозен, Уин — каза Синтия, когато седнаха. — Нещо лошо ли се е случило? — Зад небрежния въпрос умът й работеше и преповтаряше думите на Макс Кормик, произнесени в студиото на „Юнивърсъл“: „Актьорът не мисли за самата игра — никога. Ако го прави, веднага си проличава.“

— Да — отвърна на въпроса й Макгоуън. — Имам лоши новини, много лоши. Синтия, готова ли си да ги чуеш?

— Готова съм. Просто ми ги кажи! — Гласът й беше тревожен. После, сякаш я бе осенила внезапна мисъл, тя попита: — Да не се е случило нещо с родителите ми?

Макгоуън бавно кимна.

— Да… възможно най-лошото…

— О, не!… Те?… — Синтия замълча, сякаш не искаше да довърши изречението.

— Да, мила моя. Иска ми се да имаше друг начин да ти го кажа, но… страхувам се, че и двамата са мъртви.

Синтия скри лицето си в шепи и изпищя. После извика: — Пейг! Пейг!

Когато Пейг тичешком се появи, Синтия изпищя:

— Пейг, мама и татко… — Приятелката й я прегърна и погледна към Макгоуън.

— Катастрофа ли?…

Той поклати глава.

— Не е било катастрофа. — После добави: — Да не бързаме, Синтия. Човешката издръжливост си има граници. Засега ми се струва, че чу достатъчно.

Пейг кимна в знак на съгласие и силно прегърна Синтия.

— Миличка, моля те! Успокой се.

Изминаха още петнайсет минути преди Синтия — вече в нова самоличност и в нов сценарий — да бе в състояние да възприеме малкото известни до този момент подробности за убийството на родителите й.

 

 

От този момент насетне тя просто остави нещата да се развиват от само себе си. Уинслоу Макгоуън и Пейг смятаха, че Синтия е в шок, предположение, което тя подкрепи със замаяното си, покорно поведение. Бяха дошли още двама униформени полицаи, които провеждаха телефонни разговори.

— Уреждаме да те пратим обратно у дома — каза й Макгоуън. — Отмених останалите ти лекции и ти запазих директен полет за Маями рано следобед. До летището ще те откара кола на управлението.

— Аз ще те придружа, Син — обади се Пейг. — Не мога да те оставя да пътуваш сама. Ще ти събера багажа. Става ли?

Синтия безволево кимна и измърмори някаква благодарност. Щеше да е от полза да не пътува сама, макар че не искаше Пейг да остане дълго в Маями.

Тя се изтегна на кушетката, където я бяха сложили да седне, и затвори очи, откъсвайки се от суматохата край нея.

Най-после, мислеше си Синтия, родителите й бяха мъртви и след толкова дълги години внимателно обмисляната й цел беше постигната. Но защо не бе изпълнена с еуфорична радост, както би следвало? Навярно, реши тя, защото никой друг освен нея и Патрик Дженсън нямаше да научи истината — нито причината за убийството, нито предшестващото го находчиво планиране.

И все пак нито за миг не съжаляваше за решението си. Този завършек беше необходим, за да поправи стореното й зло. Това бе подходящо възмездие за отвратителния, ужасен начин, по който Густав и Елиънър Ърнст се бяха отнасяли с нея като дете и в много отношения бяха превърнали Синтия в личността, която представляваше сега. Личност, тя го признаваше, която понякога сама не харесваше.

О!… Имаше и един важен въпрос: щеше ли, можеше ли да стане различна, ако извратеното насилие на баща й и лицемерната пасивност на майка й не я бяха изпълнили с ярост и омраза? Разбира се!… Да!… Тя щеше да е друга личност… не толкова силна, навярно… по-нежна, може би. Кой знае? Но във всеки случай, въпросът нямаше значение — беше закъснял с половин човешки живот! Първоначалният характер на Синтия отдавна не съществуваше. Тя бе такава, каквато беше сега, и нямаше, не можеше да се промени…

Очите й все още бяха затворени, когато нежният глас на Пейг я откъсна от размислите й.

— Син, всичко е готово. Тръгваме за летището след няколко часа. Може би трябва да използваш това време, за да поспиш.

Тя с признателност се подчини. По-късно, благодарение на Пейг, пътуването на изток мина нормално.

 

 

Преди да пристигнат в Маями, Синтия дискретно натърка очите си с още няколко кристалчета сол. На тази хитрост се беше научила преди години по време на същия училищен театър, за който бе разказала на Макс Кормик — номерът предизвикваше сълзи и зачервени очи. През следващите дни, когато бяха необходими още сълзи, Синтия използваше сол.

Наред с престорената скръб, още с пристигането си, Синтия даде да се разбере, че е възвърнала силата и равновесието си, и се зае да научи какво е известно за убийството на родителите й. Високото й положение в полицията, което й осигуряваше незабавен достъп до всички подразделения на управлението, правеше тази задача съвсем проста.

На втория ден след завръщането си Синтия отиде в дома на родителите си. Къщата беше оградена с жълта полицейска лента. В гостната на първия етаж тя разговаря със сержант Брюмастър, който водеше разследването.

— Майоре, искам да кажа колко ужасно се чувстваме всички… — започна той, когато я видя, но тя го спря с жест.

— Благодаря ти, Ханк, искрено съм ти признателна. Но няма да мога да издържа, ако непрекъснато ми говорят за това, особено стар приятел като теб. Моля те, разбери ме.

— Да, разбирам, госпожо — отвърна Брюмастър. — Обещавам, че ще направя абсолютно всичко възможно, за да заловя онова копеле, което… — Задавен, той млъкна.

— Искам да ми кажеш всичко, което знаеш — рече Синтия. — От онова, което вече чух, разбирам, че смятате случая за някакво серийно убийство.

Брюмастър кимна.

— Така изглежда, но има малки разлики. — „Този идиот Патрик!“ — помисли си тя. — На съвещанието на отдел „Убийства“ отпреди два дни, точно преди смъртта на родителите ви, Малкълм Ейнсли свърза четирите предишни двойни убийства с Библията и Откровението.

Леко тревога обзе Синтия.

— Когато започнахме да обсъждаме онези четири случая — продължи Брюмастър — и да излагаме всички подробности, най-странни бяха, както биха могли да се нарекат, символите, оставени на всяко местопрестъпление. Тъй като е бил свещеник и тези неща са му известни, Малкълм разбра какво означават.

Синтия изглеждаше смутена.

— Постоянно казваш „четири двойни убийства“. Мислех си, че има само две, които си приличат.

— Ами имаше още едно — на семейство Урбина в „Пайн теръс“ — също като онези другите и само три дни преди смъртта на родителите ви. А пък се оказа, че преди това е имало още едно, за което не сме знаели. — Брюмастър разказа за откритието на Ръби Боуи за пропуснатото съобщение. — Изглежда онова убийство в Клиъруотър е било из вършено по средата между тези на Фрост и Хенънфелд.

В съзнанието на Синтия прозвуча сигнал за тревога. Очевидно през малкото време, през което беше отсъствала, се бяха променили много неща — промени, които тя не бе предвидила. Мислите й хаотично се лутаха. Трябваше бързо да навакса пропуснатата информация.

— Каза, че в убийството на родителите ми имало някакви разлики. Какво имаше предвид?

— Първо, който и да е бил, престъпникът е оставил на местопрестъплението убит заек. Малкълм смята, че това не се вписва в картината, но не мисля, че съм съгласен с него.

Синтия не отговори.

— На другите местопрестъпления — продължи Брюмастър — всичко съответстваше на Откровението и на теорията, че убиецът е някакъв религиозен маниак. Но според Малкълм заекът не е нещо конкретно, каквито са останалите символи. Както обаче казах, аз не съм толкова сигурен.

Оставянето на заека, мрачно си помисли Синтия, беше нейна собствена идея. По онова време никой, дори в отдел „Убийства“, нямаше ни най-малка представа какво означават онези символи и когато заминаваше за Лос Анджелис, положението продължаваше да е същото.

— Нещо друго, което наистина е различно, е времето на извършване на престъплението — прекъсна мислите й Брюмастър. — Между другите серийни убийства има интервал от около два месеца, никога по-малко от два. Но между убийствата на Урбина и Ърнст… съжалявам, на вашите родители… има само три дни. — Той сви рамене. — Разбира се, това може да не означава нищо. Серийните убийци не се подчиняват на никаква логика.

Не, помисли си Синтия, но дори серийните убийци трябваше да обмислят нещата, а толкова краткият интервал от три дни изобщо не изглеждаше убедителен… По дяволите! Ужасно планиране на времето и липса на всякакъв късмет! Грижливите й изчисления бяха тотално съсипани от случая в Клиъруотър. Тя си спомняше думите на Патрик, произнесени в Хоумстед: „Син, струва ми се, че се опитваме да надхитрим самите себе си“.

— Онова четвърто убийство — попита Брюмастър тя, — как спомена, че се казват жертвите?

— Урбина.

— Случаят привлякъл ли е голямо внимание?

— Както обикновено. На първите страници на вестниците, много репортажи по телевизията. — Сега беше ред на Брюмастър да прояви любопитство. — Защо питате?

— Ами в Лос Анджелис не съм чула нищо. Предполагам, че съм била прекалено заета. — Неубедителен отговор, Синтия го разбираше, знаеше и че трябва да е предпазлива, когато си имаше работа с изключително проницателните детективи от отдел „Убийства“. Отговорът на Брюмастър обаче предполагаше, че Патрик трябва да е научил за случая със семейство Урбина и някак си е трябвало да отложи убийството на родителите й. Но най-вероятно Дженсън не е имал възможност да влезе във връзка с колумбиеца и жребият е бил хвърлен…

Брюмастър я откъсна от мислите й.

— Другите неща обаче напълно съответстват на серийните убийства, госпожо. — Сержантът говореше с уважение, сякаш едва ли не се извиняваше за въпроса си отпреди малко. — Всички пари на баща ви са били взети, но бижутата на майка ви са непокътнати, специално проверих. И още нещо, макар че не ми се иска да го споменавам…

— Продължавай — рече Синтия. — Струва ми се, че зная за какво става дума.

— Ами, раните много приличат на онези от предишните случаи… сигурна ли сте, че искате да го чуете?

— Все някога трябва да го науча. Може би е най-добре да е сега.

— Раните наистина са били ужасни. Патоанатомът казва, че пак са били нанесени с нож „Боуи“. А жертвите… — Брюмастър отново се поколеба. — Били са завързани една срещу друга и със запушена уста.

Синтия се извърна и поднесе кърпичка към очите си. По нея все още имаше няколко кристалчета сол и преди да се обърне, тя ги използва. Леко се закашля.

— Още нещо, което прилича на другите случаи — допълни Брюмастър. — Радиото е било оставено включено, високо.

Синтия кимна.

— Спомням си за това. На първите две местопрестъпления е свирело хардрок, нали?

— Да — консултира се с бележника си сержантът. — Този път е било УТМИ — класическа и забавна музика. Икономът каза, че е била любимата станция на майка ви.

— Да, така е. — Мислено Синтия изруга. Въпреки стриктните инструкции, които беше дала на Патрик, неговият колумбийски убиец бе включил радиото, но не го беше настроил на „Хот“. Може би не бе получил пълните инструкции — така или иначе, вече беше късно. В този момент Брюмастър изглежда не смяташе разликата за важна, но по време на задълбочения анализ на случая можеха да се сетят от отдела. Синтия знаеше как действа системата.

По дяволите! Изведнъж тя усети, че по тялото й пробягват тръпки от страх.