Виктор Юго
Просякът

Един бедняк вървеше прегърбен, оскрежен.

Почуках по стъклото, той спря и взря се в мен,

и аз излязох вън вратата да отворя.

На групи от пазар — убити от умора —

се връщаха селяци, възседнали осли.

Това бе онзи старец, решил да ни смили, —

самотен, тъжен, сврян в подземната бърлога,

с една ръка към нас и другата към Бога,

той чака лъч от свода и сред калта — петак.

И аз му рекох: — Влизай, да се постоплиш. Как

ти казват? Влизай. Влез… — Отвърна: — Мен ми викат

Бедняка. — Стиснах му ръката. И старикът

пристъпи. Чаша с мляко му дадох бързо аз.

Той тракаше със зъби от студ; с пресипнал глас

говореше, а аз отвръщах някак вяло.

— Прогизнал си, ела насам, да сгрееш тяло

до огъня. — Приседна. И жалкият парцал

на плаща, от молците прояден, почернял,

разгърнат и прострян край жарката камина —

като че някой жар под пепелта разрина —

забляска: свод бездънен, студено озвезден.

И както тази дрипа бе сякаш свъсен ден

и дъжд се лееше като в мъглива есен,

и беше старецът в молитвен транс унесен,

аз, глух за всичко, дето тук бъбрехме безспир,

не мръсен шаяк виждах, а звездния всемир.

 

декември 1854