Шиничи Хоши
Последната сделка

— Този свят е отвратителен?

— Човек има само един живот, а трябва да го прекара сред това море от шум и всякакви дразнители, които смущават спокойствието ни!

Само за това говореха бизнесмените в клуба си.

— Какво ще кажете, да си намерим някакво островче далече на юг и от време на време да отиваме там да си почиваме?

— Добра идея. Ще намерим най-тихото кътче сред природата. На мен не ми харесва много животът сред изкуствената звукова изолация.

Единствените звуци на острова бяха шумоленето на лекия вятър в листата на палмите и плисъкът на пенливите морски вълни, които се разбиваха о брега. В очите се отразяваше синевата на морската шир и лунната светлина. Само онези, които можеха да си го позволят, се наслаждаваха на тишината, която цареше тук.

Това удоволствие обаче не продължи дълго. Не можеха да забранят на другите да идват на острова и не мина много време, когато наоколо израснаха хотели с огромни високоговорители по покривите, а стаите и баровете бяха претъпкани с телевизори и автоматични грамофони. Рев на моторници се носеше из морето, от казиното излизаха пияни туристи и вдигаха шум. Реактивните самолети, претъпкани с групи туристи, ден и нощ пореха небето.

Бизнесмените бяха принудени да си заминат.

— Хубаво е да се веселят хората, от това се печелят добри пари, но нашата мечта да си намерим някое тихо местенце все не може да се осъществи. Където и да отидеш в тоя свят, все същата работа!

— Струва ми се, че трябва да променим начина си на мислене из основи, защото колкото и да се опитваме да избягаме, шумът постоянно ни преследва.

— Имаш ли нещо предвид?

— Ще поръчаме на учените да проучат този въпрос срещу заплащане. Не зная какво ще могат да направят те, но постепенно може да стигнат до нещо хубаво. Да отидем всички и да поговорим.

— Непременно ще го направим.

Всички се запътиха към научноизследователския институт, изпълнени с надежди.

— Интересно, интересно… — каза ученият и със сериозен вид започна да обяснява — … поначало шумът е относително явление. Работата е там, че по отношение на самия шум не може да се направи нищо, но що се отнася до хората, които го усещат…

— Разбираме, че теоретически всичко е правилно, покажете ни, ако обичате, резултатите от вашите изследвания.

— Елате с мен, моля!

Ученият ги заведе пред голяма прозрачна камера, зад която се виждаше един човек.

— Това какво е?

— В пространството вътре в камерата създаваме силно шумово поле. Наблюдавайте какво става.

Разнесе се рев на реактивни двигатели, шум от сблъскване при автомобилни катастрофи, писъци на жени, събрани от лентите на филми на ужасите — звъняха звънци, боботеше грохотът на строителни машини. Целият този шум, записан на магнетофонна лента, се фокусираше в камерата. Човекът в камерата обаче си седеше спокойно и леко се усмихваше.

— Поразителни резултати! Как става всичко това? Някакви лекарства ли му давате? И ние бихме искали да глътнем нещо такова!

— Професоре, вие ще спасите света от бича на шума!

Всички стискаха ръката на учения. Лицето му радостно грееше. Без да се замисли, ученият отговори:

— Не, чак дотам още не сме стигнали. Да се създадат лекарства, които по този начин да въздействуват на човешките усещания, е много сложен проблем. Тези лекарства биха предизвикали болестно състояние във формата на безчувственост по отношение на звуковите дразнители или по-скоро, притъпяване на чувствителността към тях.

Като чуха това, бизнесмените се разочароваха.

— Въпреки всичко аз бих опитал такова лекарство! Какво ще кажете вие?

— Абсурд! Аз съм последният, който ще започне да пие такова нещо!

Всички се върнаха в клуба с унили физиономии.

— Да, тишината и спокойствието в наше време струват повече от диамантите — обади се някой.

— А едно време тишината не е струвала пукната пара! — добави друг и въздъхна.

— Вие ме навеждате на една оригинална мисъл! Да се измъкнем от настоящето.

— Добре, но как ще се пренесем в миналото?

— Аз съм делови човек и разните там приказки за пътешествия в миналото не ме интересуват. Това са измислици за деца. Имам предвид замразяването и анабиозата.

— А, значи целта е бъдещето.

— А, така ли? Впрочем аз също не смятам, че в нашия побъркан свят ужасите ще се увеличават безкрайно. Добре ще бъде да заспим сега и да се събудим след време, когато ще можем да прекараме живота си по-пълноценно.

— Наистина! Прекрасна идея! Да не губим време!

Бизнесмените, представяйки си в розови цветове далечното бъдеще, с общи усилия се заловиха за новото начинание.

В здравите скали на една планина издълбаха огромни подземни пещери, които обзаведоха с атомни електроцентрали и електронни устройства за замразяване и всякакви други съоръжения. Така беше създадена новата фирма „Аврора“, фирма за анабиоза.

— Колко хубав ще бъде животът след това! Доверихме се изцяло и отдадохме всичко за тази цел.

— Да, няма място за безпокойство. Фирмата, която създадохме ние, ще процъфтява все повече и повече.

Изпратена от служителите на фирмата, първата група потъна в своя зимен сън и като принцеса Аврора щеше в това състояние да очаква тихия и спокоен свят — олицетворение на принц Филип.

Но стана също както с тихия южен остров — и в това начинание бизнесмените бяха последвани от много хора.

— И ние не искаме да прекараме живота си в такъв несъвършен свят! Ще продадем всичко, каквото имаме, и ще изчакаме бъдещето!

— И ние ще дойдем с вас! — добавяха съпругите. По-богатите започнаха да се отправят в бъдещето заедно с целите си семейства. Дейността на фирмата „Аврора“ бързо се разрастваше. По-бедните съвсем не се тревожеха.

— По-дяволите! Когато всички богаташи заспят, ще можем да си създадем един хубав за живеене свят.

Недоволството на бедните бързо намаля. С разрастването на фирмата „Аврора“ и внедряването на серийното производство цените започнаха да падат.

— Какво, и ние полека-лека да се стягаме. Цените вече станаха достъпни и за нас.

— Ако почакаме още малко, сигурно още ще паднат. Винаги става така.

— Това е вярно, но по-добре е да се замразим по-млади, за да можем, когато се събудим в бъдещето, да бъдем млади и да се радваме по-пълноценно на хубавия живот. Работата не е толкова проста.

— Прав си. Да тръгваме още сега.

Подобни разговори се носеха отвсякъде и хората започнаха да се готвят за преселение в бъдещето.

— Какво да правим, сега нямаме достатъчно пари, ако имате, дайте ни назаем, а после, в бъдещето, като поработим, ще ви ги върнем — предлагаха някои подобни сделки.

— Колко хубаво ще бъде след това! Имаме голямо щастие, че доживяхме времето, когато стана възможно да се преселим в бъдещето, а този свят няма да съществува вече.

Постепенно фирмата „Аврора“ изпрати в подземните камери всички хора. Изключение бяха само работниците и служителите от самата фирма. Един ден ръководството на фирмата заяви на по-нискостоящите:

— Дейността на нашата фирма не може повече да се развива. Ето защо, като ползуваме привилегиите на служители на фирмата, ние също се отправяме в бъдещето. Вече сме стари и немощни и няма да можем да посрещнем нашите клиенти, когато отворят очи в бъдещето. Съжаляваме, но това е истината.

Така постепенно служителите на фирмата започнаха да намаляват. Най-напред по-висшестоящите, а след тях и тези, които заемаха по-ниски длъжности. Атомните реактори на съоръженията бяха изчислени за десетки хиляди години и не се нуждаеха от поддържане. Отделът за набиране на нови клиенти също вече нямаше работа.

— Да тръгваме и ние. Ще се видим по-късно.

Последният, който можеше да чуе такива думи, беше един съвсем дребен служител на фирмата.

— Всичко хубаво! — отговори той.

Останал сам в голямата административна сграда на фирмата, той продължаваше да изпълнява задължението си — веднъж месечно да почиства стаите. Наистина, понякога релетата за време изключваха апаратурата за анабиоза на някой от клиентите и той се събуждаше.

— Какво става? Никой ли не е станал още?

— Не, всички спят дълбоко — отговаряше чистачът.

— А, така ли. Защо и аз да ставам тогава? Ще дремна още стотина години. — Всички събудили се отново си лягаха в камерите.

В дните, когато нямаше работа, чистачът сядаше на стола си на покрива на сградата и гледаше разсеяно града, в който нямаше жива душа. Така минаваше ден след ден.

— Колко е тихо! Всички спят. Дори не съм и сънувал, че мога да прекарам толкова спокойни дни, така никой да не ме безпокои. Интересно, докога мислят да спят? Те си знаят кога трябва да се събудят — мърмореше от време на време чистачът, но, естествено, нямаше кой да му отговори или да го разбере. Той клатеше глава, отново гледаше хоризонта с блуждаещ поглед. Докато един ден възкликна:

— А! А това какво е? Дали не е самолет? Само че освен мен на земята няма никой! — каза той тихо и се надигна от стола си на покрива. Онова, което той наблюдаваше, преминаваше по небето в строен ред.

— Странна планета! — каза едно от извънземните същества, когато космическите кораби кацнаха на повърхността на Земята.

— Наистина. На тази планета не може да няма цивилизация, а не се мярка жива душа. Дали не са измрели всички? Не ми се вярва да са изоставили планетата.

— С толкова усилия и време стигнахме до тази планета. Да я разгледаме, може пък да намерим нещо, трябва да намерим. Да опитаме да потърсим пак.

— Интересно, каква може да е причината за изчезването на всичко живо?

В това време от наблюдателния пункт пристигна съобщение:

— На планетата няма нито силно радиационно излъчване, нито болестотворни микроорганизми.

— Добре. В такъв случай ще излезем внимателно.

Групата извънземни същества предпазливо обикаляха от град в град.

— Няма нито един труп. Каква зловеща планета.

— Няма какво да се прави. Да се връщаме обратно.

По едно време обаче един от тях извика и насочи лъчевата пушка към покрива на една сграда.

— Там има нещо.

— Чакай, не бързай да стреляш!

Извънземните същества успяха навреме да изтръгнат оръжието и сребристият сноп само леко засегна ъгъла на сградата, на която се намираше чистачът на фирмата „Аврора“.

— Да идем да проверим какво представлява това там!

Групичката се запъти към сградата. Като стигнаха при чистача, той трепереше от страх. Към него се приближаваха някакви чудовища с големи опашки и огромни глави, а странните им оръжия можеха да разрушат цялата сграда. Стъпвайки тежко, космическите същества спряха пред него.

— По всичко личи, че вие сте владетелят на тази планета. Бихме искали да ви попитаме нещо.

Човечецът, вцепенен от страх, не разбираше нито дума от това, което му казаха, и само кимаше с глава. Космическите гости обаче останаха с друго впечатление и започнаха да обясняват:

— Хубаво е, че разбирате какво ви казваме. Ето каква е работата. На нашата планета не стига храната и имаме проблеми с изхранването на нашите жители. Ако имате някакви запаси в излишък, бихме искали да купим колкото може повече.

Метачът плахо показа към камерите със замразените от фирмата хора. Той не разбираше какво му говорят и посочи нататък, защото мислеше, че някой от тях може да разбира този език.

Там има хора по-умни от него, нека тях да питат…