Виктор Юго
За какво мислеха двамата конници в гората

Нощта бе непрогледна, бездънен — пущинака.

И Херман, черна сянка, до мен летеше в мрака.

Препускаха конете — в галоп. За среща с Бог!

Не облаци, а плочи от мрамор чер тежаха,

от клоните край пътя звезди над нас хвърчаха —

                пламтящи птици в тоя мрак дълбок.

 

Обзе ме дива мъка. И клюмнах най-накрая,

и Херман, силен духом, и той се май отчая.

Заспете, о, любови! Обзе ме мъка пак!

Из пустошта зелена препускахме сурови

и Херман рече: — Виждам раззинати гробове!

Отвърнах: — Аз пък виждам гробове в пущинак!

 

Напред очи бе вперил, а аз — назад. И в пяна

препуснаха конете по някаква поляна

и вятърът донесе унил камбанен звън.

И Херман рече: — Мисля за всички оскърбени,

които е поставил животът на колени…

                — А аз за всички, спящи вечен сън!

 

И пееха потоци. Какво ли те мълвяха?

И дъбове шумяха. Какво ли ни шептяха?

И като стар приятел шушукаше лесът.

И Херман рече: — Будно е живото; сияят

едни очи от сълзи, а в други бди безкраят.

— Уви! — отвърнах. — Има такива, дето спят!

 

Той продължи: — Животът несгоди ни поднася.

А мъртвите не страдат. И по-добре от нас са.

Завиждам им за гроба тревясал, пълен с хлад.

Нощта ги милва с нежни сияния в тъмите,

денят сияен къпе с блажен покой душите

                        по всичките гробове в тоя свят!

 

— Млъкни! — отвърнах. — Стига, това е черна тайна!

Отдъхват мъртъвците в пръстта, в нощта безкрайна,

сърца, за теб туптели в надежди, в страхове!

До твоя мъртъв ангел там майка ти почива,

баща ти!… Стига с тая ирония горчива.

Като насън дочуват те наште гласове.

 

1853